Васил Крумов
Родопски хоризонти (20) (Пътеписи, скици, приключения)

Сам посред баташкото блато

Случи се през едно лято да засека по диагонал родопския масив от с. Широка лъка чак до летовищното село Чепино. Всеки благоразумен човек би слязъл първо до с. Кричим или Асеновград и оттам с влак и дековилка — до Чепино. Пътят наистина е двойно по-дълъг, но затова пък без стремглава стръмнина и непознати пътеки. Но тъкмо тези непознати пътеки ме възбудиха да тръгна по диагонал и то без всякакъв туристически екип.

Преграбих двадесеткилометровото шосе до околийския град Девин, изостанал по-назад и от най-загубеното родопско село и без да се обаждам на многобройните си приятели, поех по урвата на възправения като камбанария над града скалист Гребенец към дворците на горските чиновници при лисичевското лесничейство.

Разбира се, не пропуснах да се отбия и към скалата на Гребенец, за да се полюбувам на тази дълбока котловина и на това помашко селище, нявгашен търговски и военен център до 1912 година на турските керванджии и войскари.

Котловина, заобиколена от нащърбените скали на Гребенец към север и от незаселени гористи хребети на юг и запад, из които се промушва винаги пълноводното Дамлъ-дере, събирало водите си от баташки, доспатски и чепински гори. Царството на белия бор и на всякакъв вид четирикраки горски обитатели. Дефиле на тъжно пропяваща река, през която между пустинните й брегове е прехвърлен никому ненужен сводест мост, наречен Кемера, свидетелствуващ, че нявга през тези потайни горски джунгли е шумял човешки живот.

Преспах в работническите бараки край лесничейските дворци на Лисичево и на утрото още призори поех далечния си маршрут с намерение към обед да отдъхна в Батак и привечер да догоня дековилната гара Костандово, за да стигна с пардесю на рамо и бастун в ръка в курортното Чепино като отдъхващ при семейството си летовник.

Преминах и други новоизградени горски дворци, заобиколени от смижорени работнически бараки, докато към обед се добрах до пружиненото легло на баташкия хотел. Дълга почивка на меко легло и едва по вечерна хладина отново разтегнах крачките си, но не по шосето през с. Ракитово, както смятах, а направо през средата на обширното Баташко блато, по което хотелиерът, стар ловец, ме увери, че не веднъж е минавал лятно време. С парче хляб в джоба на пардесюто си, без да разпитвам повече, прекрачих стръмнината, която ме изведе край самото блато.

Сгряно от вечерното слънце, неговата просторна тревениста площ ме замая със своите свежи зеленикави нюанси, рамкирани от тъмния ореол на заобикалящите го гористи хребети. Навлязох из тази безлюдна тревениста степ с тръпно предчувствие, че хотелиерът може би ме е заблудил. Никаква жива твар освен едно блуждаещо овчарско куче, което без покана тръгна след мен, разчитайки навярно, че би могло да получи нещо от такъв благовиден господин.

Плътният тревенист килим под нозете ми с всяка крачка ставаше все по-плътен и по-неустойчив, но това много не ме смущаваше, защото променливите багри на вечерното слънце по блатото и планинският ореол все повече ме обайваха.

Извървях повече от километър по посока на невисокия превал към гара Костандово, възхитен от вечерната красота на обсаждащата ме природа. Овчарското куче неотстъпно ме следваше. Скоро обаче нагазих из колеблива почва, пресечена тук-таме от тесни ивици вода, обградени от широколистни блатни растения. Предпазливо ги обхождах и все още не губех вяра в думите на хотелиера. А слънцето през това време все повече се приближаваше към хоризонта и рискувах да замръкна посред блатото.

Овчарското куче, разочаровано от моето кръговъртение, застана на едно място и учудено ме занаблюдава. Сега вече бях съвсем сам. Отвъдният бряг наистина не беше много далеч, но по посока на него се очертаваха все по-широки водни ивици. При прескачането на една такава водна локва насмалко не оставих обувките си, затъвайки високо над глезените. Седнах на влажната трева, за да се почистя и реших да изпробвам почвата под себе си. Оказа се, че бастунът ми съвсем свободно се вдълбава чак до дръжката. Разбрах най-сетне, че се намирам върху плаваща трева, и едва сега си спомних, че негде бях слушал за потънали в блатото говеда, пуснати от стопаните им на паша. Тръпки полазиха по тялото ми. Огледах се, за да видя някакъв човек по брега, но вместо това видях ято сиви гарвани, които лешоядно грачеха. Повиках овчарското куче, останало отвъд широката вада, но то дори и ухото си не мръдна. Очевидно то познаваше по-добре от мен опасността от продължаване на пътя. Разгледах вадите, които трябваше оттук нататък да прескачам, и пред отразения в тях оранжев залез разбрах най-сетне, че хотелиерът си е направил с мен лоша шега. Най-лошото беше, че не бях се обадил на близък човек по какви пътища тръгвам и ако ми бъде съдено да последвам съдбата на затъналите говеда, то никой не би се усъмнил, че липсата ми е резултат на задгранично бягство. Малко ли чудачества бях извършил досега!… Никой не би подозирал, че тленните ми останки почиват дълбоко сред такава красива гробница, заобиколена от всички страни с гористи хребети. Напразно сивите гарвани ще очакват стръв от достойното за един турист умъртвяване. Цял целеничък ще се озова в царството на блатните духове, за да плаша суеверните си съвременници, а на хората от бъдните геоложки епохи ще дам богат материал с консервираното си тяло за изследвания на днешното човечество известно с войнственото си човекоядство.

Мислите безпрепятствено ме носеха из невъзмутимия покой на слънчевия залез и ако не бях си спомнил за многобройните си кредитори по ремонта на накривената си от земетресението паянта, които още утре ще връхлетят върху обезглавеното ми семейство, то навярно още дълго щях да фантазирам за разследванията на бъдните геолози върху моето бедно човешко тяло.

Скачам от мястото си без повече да се двоумя. Прескочих с пантерски крачки всички блеснали пред мен широки вади, като на места се просвах с цялото си тяло върху влажната трева, за да избягна затъването, докато най-после почувствувах, че отново стъпвам върху твърда почва.

Разбира се, че на гара Костандово пристигнах по-късно, отколкото ако бях минал по шосето през с. Ракитово, а в курортния Чепино се промъкнах пеша с окаляните си дрехи, като изгнаник, а не като завръщаш се от разходка, с пардесю и бастун в ръка, самодоволен летовник…