Васил Крумов
Родопски хоризонти (7) (Пътеписи, скици, приключения)

Из коритото на Въча

Колчем съм се изправял на железния мост при с. Кричим, винаги ме е обхващало тръпното чувство, че се намирам пред разярената паст на току-що изтървана лъвица. Разярена от теснотията на каменните си клисури, през които се е провирала, и от това, че не видяла още простора на жадуваното тракийско поле, наново са я впрегнали по тесни вадички да напоява градини, лозя и тютюневи ниви.

Въча ми се е виждала особено загадъчна през онези предвоенни години, когато над самото село се белееха турските гранични постове, а по цялото й недостъпно за туристи корито нямаше други пътища освен кози и тук-таме конски пътеки.

Така отново попаднах в с. Кричим след края на първата световна война и без много да се двоумя, поех през скалистите пътеки край двехилядните върхове Персенк и Модър. Сам изтърван от военната дисциплина и опустошителната смърт из македонските планини, неусетно стигнах на втория ден до малката триъгълна котловина Забрал, отсам Девин, гдето се събират трите реки — Триградската, Широколъшката и Дамлъ-дере за да образуват началото на най-пълноводната родопска река, известна тука под старото си име „Воча“.

До този ден бях изкачвал двата флангови колоси: Широколъшкия Карлък към изток и чепинския Сюткя към запад, но до южния граничен сега Кайн-чал кракът ми не беше стъпвал. А тъкмо за него толкова много беше ми говорил през ученическите ми години жизнерадостният Рамадан от групата заложници през Балканската война, които изграждаха първия километър укрепителна дига край брега на Марица. Често му помагах при извличане на натоварената с пясък вагонетка и гальовно го наричах Радко. А той през почивките пееше непознатите ми дотогава родопски песни и с унес ми разказваше за родната си котловина под връх Кайн-чал, за оградената от три страни с баири Триградска река, която потъва под третия баир, за да избликне по-надолу в пропастна клисура, през която и вълк не може да мине. Говореше ми за неизхожданите борови гори и най-вече за чутовната Шабаница, която от хиляда години не е прегазвана от човешки крак, поради чепатата гъстота на иглолистните си великани.

Достигал сега водосборния Забрал, тръгнах, без да се колебая, точно по тази река, за която в паметта ми бяха се врязали разказите на моя Радко. Предстоеше ми още половин ден път по Триградската река, за да стигна и самото село Триград, получило името си от трите огради на реката. А после през граничното с. Найпли (сега с. Буйново) да се възкача на граничния Кайн-чал, най-южния от шестте двехилядници, които ограждат коритото на р.Въча, и разделящ героичния нявга Чеч на горен — отсам върха и долен — оттатък върха.

Прекосих без почивка първото попътно помашко село Настан, запазено от разрушенията на войната, както и двете турски села Грохотно и Гьоврен, и се озовах над варовиковата урва край с. Триград, получило името си от третата планинска ограда, през която неголямата планинска река се промушва, за да изскочи наново след километри сред недостъпна за човешкия крак стремглава клисура.

Крача, както крачи човек, жадуващ да съзре бленувани от много години планински панорами след като се е върнал жив и здрав в родна земя. При това образът на Радко не изчезваше от мисълта ми. Трябваше да стигна още тази вечер в неговото родно село, а утре да навляза в Шабаница, за да стигна други ден в Смолян, прекосявайки чутовната гора от юг към север по цялата й многочасова дължина.

Но всички тези мои сметки се оказаха правени, както се казва, без кръчмаря, защото още в с. Триград пътят ми бе преграден от четирима стражари, поставени от девинския околийски началник за опазване на селото от нахлуване на разбойническата банда на братя Шереметевци, а така също да не допускат движение на хора към тези места.

Научих също от триградските хора, че моят Радко бил изчезнал от селото си още щом бил освободен от пловдивското си заложничество. При това никой от местните хора не пожела да ме придружи до граничните постове. Утешителното беше само това, че там участъков офицер бил моят съученик от с. Широка лъка Георги Паликъщов.

Най-после след дълги увещания и сприятеляване със стражарите на чаша вино аз ги уверих, че ще се върна назад, и незабележимо от тях изпълзях по стръмната пътека над селото, окуражен от стар помак, който ме придружи до нивата си. Едва тогава можах да обърна очи към селото и заобикалящите го варовикови баири. Всъщност това полуразрушено още от Балканската война село, лепнато някак случайно в подножието на куполообразния бял масив, едва ли би приличало на човешко селище, ако край реката не се забелязваше схлупената му воденица и красиво изработеният сводест мост.

Оттук ясно се очертаваха и трите планински огради на речното корито, както и карстовият понор, в който затъва речната вода: очертаваше се и пропастното корито на Кайнчалската река, която заобикаля карстовия купол от западната му страна, за да се обедини при Тешел с Триградската и тази, която идва от изток, събирайки водите на карстовия извор при с. Мугла и гористите урви на Шабаница.

Пътеката постепенно ме извежда из полегати седловини, нявгашни ниви, сега обрасли с млади, четинесто гъсти борикажи. Тук-там се мярват овесени ниви и лехи от закелявели от сушата картофени градинки. Поспирам се от време на време при многобройните разклонения, за да обсъдя кое от тях ще ме изведе към граничния Кайн-чал и после опипвайки пистолета си, продължавам да се промъквам, смутен от новината за върлуващата шереметевска банда.

По едно време пътеката ме насочва към запад и скоро се озовавам пред замайващата дълбочина на някаква бездънна пропаст, от която потайно бучи речен шум. Несъмнено това е клисурата на Кайнчалската река, по чийто отвесни брегове са накацали съсухрени борики.

Вечерното слънце е заляло в пурпурни лъчи пластичните гънки на този недостъпен за човешки крак дълбок каньон, сега някак призрачно одухотворен от залязващото слънце и от дрезгавия прибой на невидимата река.

Обаян от това неочаквано зрелище, оставам дълго прикован на мястото си и с бавни крачки поемам обратно, за да продължа наслуки из четинестите гъстаци.

Едва при залез слънце пред очите ми се открива заобленото чело на жадувания връх, а под него, край смижорените останки на нявгашното село Найпли, сега Буйново забелязвам и офицерската палатка на някогашния мой съученик. С чувство, че съм вън от всякаква опасност, ускорявам крачките си към живописното подножие и още отдалеч сигнализирам по тиролски. Миг след това от палатката изскачат две офицерски фигури, които с бинокли се взират към мене, учудени навярно от необичайната за тези места туристическа среща.

Оказа се, че освен Паликъщов при него е дошъл от съседния граничен участък и подпоручик Сава Орлов, също пловдивчанин. Стари приятели, които още отдалече се хвърлиха на шията ми и вкупом ме отведоха до сложената в палатката им трапеза…

* * *

На утрото, недоспали от краткия си сън и безконечната си беседа в спомени от ученическите години, за загиналите във войната другари и за лошите изгледи от предстоящите парижки мирни договори, ние лениво се измъкваме през опустошеното с. Найпли и се насочваме към блесналото в розови лъчи кайнчалско теме. Напразно по пътя наново разпитвах някой от оцелелите мъже за моя Радко. Оказа се, че в селото имало няколко Рамадановци на такава възраст, но почти всички били измрели от холера при укрепването на брега на Марица, а някои пък наскоро след завръщането си са се изселили.

Продължавам пътя си към върха, угнетен от чувството, че вдъхновителят ми към това пътешествие може би наистина не е вече между живите.

Стигам върха и погледът ми се насочва първо към юг. Жадувам да видя някакво селище от прославения нявга Мехмед Синапов долен Чеч и да понюхам въздуха на тези планински орли, които макар и потурчени са въстанали срещу цариградските османлии, а в последното десетилетие и срещу едноезичните си християнски властелини.

Гледам и не мога да повярвам на очите си. Никакво селище, нито следа от живот из пустеещите безлесни гънки на планината. Далечните очертания се сливат с подножието на възправения като гранитен блок монументален и гол драмски Боздаг. По-надясно към блесналия в снежни ивици Пирин се очертава граничния Али ботуш, а отсам него — просторните гористи разхълмия на доспатските Родопи.

Обръщам погледа си на север и пред мен като на барелефна карта се очертават високите оградни върхове на въчанското корито. Това са най-високите родопски върхове. Всички по-високи от две хиляди метра и подредени като гранични жалони на въчанското корито.

Ето, право на изток се навдига като баща на другите върхове широкоплещестият Централен Карлък, изпънал пипала на север до Персенк и Модър, а вляво от тях, на другия бряг на Въча стърчи конусът на Баташкия Карлък. Някак самотен, но все пак свързан чрез високопланинското Баташко плато с продълговатата снага на чепинската Сюткя. Верига от върхове, пресечени от дълбоките пропасти на въчанските притоци, сред които невидимо се гнездят близки и далечни селища.

Паликъщов, сам роден в пропастната долина на с. Широка лъка, ми обяснява, че тук за разлика от смолянско има и четири чисто турски села, заселени нявга като охрана на пътеките, които обединяват двете тракии. Тъкмо от тези турски села през размирните времена на Априлското въстание са взели участие така наречените башибозуци, а заедно с тях и някои помашки села.

Розовите лъчи на утринното слънце постепенно обхващат и дълбоките гънки на близките хребети, пробуждат се пасбища и китни горички. Нявга из тях са бродили многобройни стада, които са зимували по бреговете на Егея, но сега дори и козя хлопка не се дочува. Жестоко очертаната сегашна граница и бунтарствата на покръстените през 1913 година са превърнали живота на местните жители в някаква първобитна джунгла.

Поглеждам към високия хребет на Шабаница и мислите ми се насочват към този втори мой етап от маршрута ми. Подпоручик Орлов забелязва моя поглед и ме предупреждава, че през Шабаница е преминала наскоро бандата на Шереметевци, и настоява да остана при тях. Но като не успява в увещанията си, посочва ми двама стегнати за път войника, които ще трябва да ме придружат до началото на гората. Тази неочаквана негова грижа ме трогва, но да тръгна с двама въоръжени телохранители, би значило да възбудя особен интерес сред ятаците и бандитите.

— Аз трябва да мина, колкото се може по-незабелязано и по-бързо, като заблуждавам хората, които ще срещна — обяснявам на приятелите си.

Те уважават моите доводи и без повече да ме увещават, подават ми за сбогом ръка. Те ме гледат с очи на заточеници, докоснали се чрез мен до другия забравен от тях свят. Наново ме прегръщат и ми пожелават „добър път“.

Проверявам пистолетите си и пъргаво се спускам надолу през ясно очертаната пътека към съседното помашко селище Дюшук дере (сега Водни пад).

* * *

Пътеката постепенно става все по-чуплива и по-невидима между четинестата гъстота на борикажа, израснал върху изоставени ниви. Вървя с чувството на някакъв откривател на нови земи. Забелязвам, че водите на малките поточета, провиращи се между горските лъки, се насочват към юг вместо на север. Това навярно са приточета на Места, а не на Въча. Слухтя като горски дивеч при всеки шум, произведен от паднала шишарка или подплашен заек.

Най-после пътеката ме извежда на едно голо бърдо, цялото обрасло с китни хвойни, което нявга е било пасбище. Под бърдото към близката долина забелязвам някакви стрехи, облегнати край порутени къщи. Това навярно е селото Дюшук-дере.

Недоспалият ми организъм ме заставя още на следния завой да смъкна раницата си и на завет между хвойните да се излегна. Сънят бърже ме поваля и когато отново разкривам очи, виждам, че слънцето е преминало на запад.

Изправям се и с едри крачки заобикалям порутените къщи и се отправям към с. Кестен. Всъщност и това село не е никакво село, а само жалки останки от човешко общежитие, напомнящо войнишки землянки от боен фронт. Не се вижда и добитък. Само полуголи деца се навъртат край тези бордеи, в които навярно са се раждали.

Спирам се до една такава землянка и пред мен се изправя дрипав мъж, който някак боязливо ми се усмихва. Навярно ме е сметнал за член на разбойническа банда или бирник от Девин. Подава ми ръка и ме кани да седна на една дъска, нещо като пейка пред землянката му. После все така смутено ме разпитва дали не съм си объркал пътя. Когато му обяснявам, че идвам откъм Девин, смущението му става още по-голямо. Досещам се, че ме е сметнал за някакво служебно лице, и за да го успокоя, осведомявам го, че не съм бирник, нито пък горски чиновник. А когато той съвсем се успокои, запитвам го за хляб, тъй като бях пропуснал да се снабдя с такъв от кайнчалските ми приятели.

— Та тук няма никакъв хляб… — отговаря дрипавият ми събеседник и лицето му отново се помрачава.

— Щом нямате хляб, какво ядете тогава?

— Ядем картофи, когато станат… А като се свършат, стържем корени и ги смесваме с трици ли сухи гъби.

— Ами като засявате картофи, с какво обработвате земята?…

— Чоплим я с мотички. Добитък нямаме. Само едно муле има в нашето село и ние го пазим от очите на лошите хора, които често заобикалят селото ни.

Все пак събеседникът ми се вмъкна в землянката си и след малко излиза с парче чернокафяв хляб. Подава ми го със загрижен израз на лицето си.

Вкусих от хляба и въпреки горчивината му поставих го в раницата си. После помолих моя нов приятел да ме изпроводи към Шабаница.

Смутен от тази моя молба, той неохотно тръгна с мене, предупреждавайки ме, че само до мандрата на Асан кехая може да ме заведе, тъй като нататък никой от селото им не отивал…

— Значи, имате си и мандра?… — запитвам го, учуден, че все пак селото им има някакъв поминък.

— Да, имаме по някоя овца, но вълците постоянно ги намаляват, та не зная дали са останали поне стотина. А нявга селото ни имаше няколко хиляди.

— А чиновници от Девин не идват ли насам?

— Как да не идват… идват… дори двамина бяха дошли миналата година, но като ни видяха хала, върнаха се, без да съберат и пукната пара…

— Добре сте вие, щом бирник не ви спохожда… — отговарям му шеговито.

— По-добро от това няма!… — стига бориките вместо шишарки да раждаха царевица…

След малко ми съобщава, че мандрата не е далече вече — и ми сочи с пръст отсрещния хребет. Оттам започва и Шабаница, а граничният пост е вдясно от мандрата. Асан кехая ще ви напъти и може да ви нагости с „бял мъж“…

Вървим из тясната пътека, затрупана от подраснал борикаж, из който си пробиваме път с ръце. Неочаквано встрани от нас изгърмява пушка и след малко дочуваме тревожен човешки глас.

Водачът ми остава прикован на мястото си и ми заявява, че веднага се връща назад.

Извадих кесията си да му платя хляба и водачеството му, но той решително отказа, като ми каза, че тук парите не се харчат.

За момент се поколебах и аз да продължа ли пътя си или да се върна, но тъй като в съседство с нас човекът продължаваше да крещи, реших да надникна към него. Извадих пистолета си и предпазливо започнах да се провирам през борикажа. Скоро пред мен се откри обширна поляна и сред нея човекът, който продължаваше все още да крещи. Близо до него забелязах и малко овче стадо. Окуражен от така разкрилата ми се обстановка, доближавам се до него и като го хванах за ръкава, креснах му:

— Защо викаш, бе човече?…

Цял изтръпнал, той ме изгледа недоверчиво и смутено ми отговори:

— Диво ми грабна сигмала…

Разбрах, че вълк му е отнесъл дойна овца. Но като не можех да му помогна, махнах ръка и продължих пътя си.

* * *

Мандрата намерих точно на този хребет, гдето ми беше посочил водачът. Асан кехая, човек на преклонна възраст, ме изгледа от глава до пети като човек явно подозрителен за тези места, и после с типичната за старите помаци робска усмивка любезно ми предложи място да седна.

Седнах край огнището и хвърлих учуден поглед на това, което тук се нарича мандра. Всъщност това беше само слабо защитен от дъждовете навес, из вътрешността на който нямаше никакви съдове освен един неголям казан и две неодялани дървени корита. Леглото на Асан кехая, стъкмено от суха папрат, ми се стори съвсем нечистоплътно и това ме накара да помисля, че по-добре ще бъде да се подслоня под някоя клонеста елха из Шабаница гора.

Доловил наблюдението ми, Асан кехая се усмихна и ми обясни, че нищо от тази колиба не е негово, също и овцете — сто и двадесет на брой — са на хората от селото, по две-три от къща.

Съобщих му, че наблизо вълк е грабнал сигмал от стадото, но това известие не му направи голямо впечатление.

— Нямаме кучета, господине… — каза с печален глас Асан кехая и ме запита желая ли да ме гости с „бял мъж“. Аз кимнах одобрително глава и го запитах защо нямат кучета.

— Защото кучето яде овесена каша колкото един човек, а тука и овесът мъчно става, защото мечките от Шабаница не го оставят да узрее…

Асан кехая извади изпод леглото си един замърсен тиган и като го избърса с папратови клони, сложи го на огъня, за да ми приготви „бял мъж“. Но от тигана и маслото, което сложи в него, стана замърсено и аз помолих кехаята да ме гости с канче прясно мляко. Помолих го да ми даде за из път и малко извара…

След закуската станах от мястото си и като нарамих раницата си, помолих го да ми посочи пътя към граничния пост.

Той охотно ме изведе из гъстия борикаж до една едва забележима пътека и с пръст ми посочи къде да търся поста.

— А назад пътеката накъде води? — запитвам, без да си давам вид, че това много ме интересува.

— Към Смолян, господине… — отговаря ми, — но по нея отдавна не е минавал човек, защото е затрупана от паднали дървета…

Благодарих на Асан кехая и се разделихме. А когато се уверих, че той се е върнал в мандрата си, обърнах се назад и с решителни крачки поех по пътеката, която ще ме изведе към Смолян, уверен, че съм успял да заблудя кехаята.

* * *

Разширявам крачките си, доволен, че се измъкнах от тази нечистоплътна и подозрителна мандра. Сега трябва да се вдълбая колкото се може по-навътре в гората, за да намаля утрешния си път към Смолян, а така също и да се полюбувам на гората, докато вечерният сумрак не похлупи едва видимата пътека. Жадуваното пътешествие из Шабаница вече беше действителност. Асан кехая едва ли би могъл правилно да насочи бандата на Шереметевци, ако е техен ятак, но ако те квартируват негде из самата гора — то господ да ми е на помощ!…

Все пак бързината на преминаването може да ме спаси.

Напредвам с най-големи крачки, а ми се струва, че се превръщам в някакво джудже. Така импозантни ми се виждат все по-наедряващите смърчови стволове. Под просторните клонища на огромните дървета биха могли да се поберат няколко асанкехайови мандри.

Оранжевите лъчи на залязващото слънце постепенно изчезват от върховете на смълчалите се в сумрака гиганти. Сега те ми се струват така подозрителни, каквато ми се стори и отбягнатата мандра. При един завой незабелязано изрипна от едно корубесто дърво някакво животно и стремглаво хукна надолу из мрачната горска усоя. Изтръпват ми дори и косите. Навярно това е лисиче гнездо и вътре може би се гушат малките лисичета. На друг завой изпръхтяват мощни криле от високите клони, и този път хладнокръвно посрещам изненадата. Трябва да надвия най-сетне чувството на страх, за да заживея с величието на гигантската гора. Иначе не си заслужава нейното преминаване. Още няколко крачки и решавам да се подслоня под клоните на някой гостоприемен смърч, да полегна и успокоен да се любувам на хилядолетното съществувание на тези необезпокоявани от човешката секира мрачни гиганти.

Изминавам още няколко криволи между редуващите се като китайски пагоди безмълвни иглолистници и без повече да избирам, вмъквам се сред обраслото с боровинкови храсти подножие на един клонест екземпляр. Слагам за възглавница раницата си и завит през глава с лекото си пардесю, бърже затъвам в блажен скитнически сън. Дебелият слой боровинкови храсти ми служи като мека пружина, а тихият повей, който отпочна да ръмжи из върховете на гората, като приспивна песен.

Постепенно смърчовете засилват унилия си брътвеж и когато нощният хлад ме събужда призори, забелязвам, че между високите клони пробягват парцаливи мъгли. Мраз е сковал охладените ми крайници и когато се опитах да надяна раницата си почувствувах болки по вратните си мускули. Но това не ме тревожи. Точно по това време в края на септември, се сгъвахме цяла седмица под градушка от снаряди в каменливите окопи на Каймакчаланската чука, висока 2,500 метра. И когато на седмия ден отстъпихме в гората, чувствувахме се съвсем здрави.

Правя няколко гимнастични упражнения и отново се втурвам по едва видимата между гъстите боровинкови храсти тясна пътека. Никаква птича песен, нито аромат на планински билки. Само ранобуден кълвач акуратно инспектира престарелите кори на сънливите иглолистници.

Вървя и отново ме обхваща чувството, че съм нищожно джудже, въпреки че разтягам повече от всякога крачките си, за да избягна евентуалните преследвачи.

Вървя и след мен безшумно пълзят дрипавите мъгли. Техните влажни пипала безпрепятствено се провират между отрупаните с брадат лишей клонища, надничат през тъмните дебри на горската усоя и се възземат към щръкналите по съседното било зъбати чукари.

Днес е последният ден на септември. Старите смърчове глухо ръмжат, защото те знаят какво им предричат тези септемврийски мъгли. След тях ще дойдат хладните октомврийски дъждове, а по-сетне дългите декемврийски нощи, преизпълнени от снежни бури, които превръщат могъщите им тела в замръзнали истукани и безжалостно потрошават огромните им клонища.

Забравям бандата на Шереметевци и вървя из мрачната вековна гора като омагьосан от горските духове пътник, загубил всякаква връзка с живота, останал далеч при тези вечнозелени великани. Техните необхватни за човешките ръце чепати стволове безконечно се редуват, откривайки при всеки нов кривол някаква нова горска тайна, тайната на хладния горски дух и вечнозелената си хилядолетна девственост.

Тук-таме само изплашена двойка катерички, смутени от моите стъпки, леко изсъскват и с високо размахнатите си из въздуха пухкави опашки стремително се понасят от клон на клон и от дърво на дърво. На един завой посред пътеката забелязвам, че нещо дими. Приближавам се предпазливо и като старателен естествоизпитател вторачвам зеници, за да разгадая произхода на тази миризлива синкава каша. Разбърквам я с клечка и най-сетне ми става ясно, че това е сутринното облекчение на рунтавата горска обитателка, която смутена от моите стъпки е побързала да се приюти под някое дърво.

Измъквам пистолета си и с бавни крачки оглаждам заобикалящите ме дънери. Сега те ми се струват по-загадъчни от всякога. Нявга пак така съвсем неочаквано срещнах в предните Родопи зад едно дърво господарският й поглед и без да ме удостои дори с едно ръмжене, втурна се надолу из горската усоя.

Разширените ми зеници и сега очакват подобна среща, но след като извървях близо километър, почувствувах срам, че пистолетът е още в ръцете ми и побързах да го прибера. Едва извървял стотина крачки видях и застанала на пътеката сърна със сърненце. Учудени от моето появяване и двете животни вперват очи към мен и миг след това, без да издадат някакъв звук, грациозно се понасят из близката папрат.

Остава да срещна и стадо глигани, помислих си, за да ми се попълни репертоарът на горските обитатели. Но вместо глигани на следващия завой пред мен се изпречи събореното туловище на огромен смърч, легнал напряко на пътеката и възправил чепатите си клони, така че ще трябва да се спускам дълбоко в стръмната усоя, за да го изобиколя. Разучавам възможните през нея пролуки и като лягам по корем, промъквам се, но наблизо забелязвам друго подобно туловище, също легнало през пътеката, а след него още други две. Изгубвам близо половин час и заедно с това и смелостта си пред опасността от евентуалните ми преследвачи. Но когато се измъквам от тези досадни препятствия, окопитвам се пред мисълта, че и Шереметевци ще трябва да минават същите препятствия и ще трябва да се дочакват, защото сигурно са неколцина. А до това време преднината ми ще стане още по-голяма.

Отнегде унило се обажда гургулица. Нейният зов изпърво ме сепва, но после се досещам, че това е глас на птица и че този зов е предсказание за промяна на мъгливото време. Вглеждам се в мъглите, които неуморно шетат из високите клонаци, и забелязвам, че през тях се виждат вече и късове синьо небе. Окуражен от това, засилвам крачките си и с всяка стъпка самочувствието ми нараства. Досещам се, че в такава безизходна горска джунгла Шереметевци не могат да върлуват, защото няма кого да ограбват и убиват.

Иска ми се да запея и то така силно, че и старите иглолистници да се пробудят от вековния си сън. Поправям ремъците на раницата си и тъкмо се готвех да разтворя уста, пред мен на стотина крачки всред една неголяма полянка се изпречва човек, наметнат с ямурлук и с пушка през рамо.

Отново изваждам пистолета си и заставам зад едно дърво. Добре, че човекът е обърнат гърбом към мене, навярно той очаква някого откъм Смолян. Неговата неподвижност ми дава възможност спокойно да го разуча. Главата му е силно наведена напред, сякаш е заспал, а пушката му е наклонена съвсем назад. Учудва ме, че има странно изшилена глава, напомняща глава на допотопно влечуго. Разглеждам и околността, за да забележа где се прикриват другарите му, но из потъналата в папрат полянка не се забелязва друг човек. Отново поглеждам към неподвижния човек и като разтривам зениците си, ясно виждам, че това не е никакъв човек, а потрошен от гръм дънер.

Прибирам пистолета си и като изричам ругатни по адрес на тези, които така упорито ме предупреждаваха за разбойническата опасност из Шабаница, закрачвам енергично през огряната от слънчеви лъчи полянка. Светлият обсег все повече се разширява и забелязвам за своя приятна изненада, че около потрошения пън размахва крилца малка пъстроцветна пеперудка. Най-после срещнах живо същество, което да не бяга от мене. Пеперудката прехвърква наоколо ми, сякаш да ме изучи, и като отвявано листо се насочва към сенчестите пазви на гората. Това може би е последното за нея слънчево утро, но това очевидно не я смущава, тя се радва на малкото часове, които остават от нейния мимолетен живот.

Да се радваш на слънчевите лъчи и да не мислиш за смъртта — ето кое прави животните по-щастливи от човека…

Избирам отдалечено от пътеката кътче и лягам по гръб, за да се порадвам на парцаливите мъгли, които като сапунени мехури изчезват в бездънния небесен океан.

Очите ми се спират на един едър смърч, побучил шилестия си връх в едно бяло облаче, и правя изчисление колко души биха могли да го обгърнат. После изчислявам колко кубици дървен строителен материал биха могли да се избичат от него, а така също и колко градове биха могли да се изградят от Шабаница, но като обърквам произволно измислените числа, отказвам се да мисля и отново се вглеждам в плаващите като лебеди над гората пухкави облачета. Тяхното плаване из синьото небе е така изящно, че не си струва труда човек да мисли за друго.

Отново се изправям на нозе и въпреки умората енергично разтягам крачките си, за да достигна по-бърже Смолян. Скоро след това забелязвам, че пътеката е разширена и по нея има следи от дърварска двуколка. А на една обширна поляна виждам стадо овце с овчар. Истински овчар с гугла и ямурлук. При това без пушка. Приближавам се към него без всякакъв страх, но когато той се извърна и ме видя, очите тревожно му се разшириха. Навярно той не е виждал по тези места да се движи човек с градско облекло. Казвам му „добро утро“ и бързам да го разпитам за разстоянието до Смолян и за някой близък извор.

Той поклаща глава и ми отговаря, че извор наблизо няма и че Смолян също не е така близко. Но ако се отклоня от пътеката вдясно, след като измина близката чука, то ще намеря хубава изворна вода.

— А защо по пътеката вода няма? — учудено го запитвам.

Овчарят се засмива и ми отговаря, че по върховете вода никъде няма, а тази пътека отдавна е изоставена, защото пътници не са я отъпквали. Сега по нея се движат само хайдамаци и бегълци от гръцко.

Благодаря на овчаря за сведенията му и продължавам към далечния все още Смолян.

Пътеката все повече се разширява, но в замяна на това смърчовете се разредяват. Тук-таме се забелязват красиви елхови екземпляри, а така също и посечени дънери. Брадвената култура е достигнала дотук. Между тях могъщите стебла на смърчовете тук изглеждат още по-величествени. Започвам да изпитвам съжаление, че се разделям с дебрите на Шабаница.

През един посечен горски прозорец се откриват просторни планински гънки. Несъмнено това е многообразната панорама на горното арденско поречие. От това духът ми се възмогва, защото усещам, че Смолян не е вече далеч. Това го усещам не само по закелявелите от безразборна сеч дънери, но и от по-добре очертаните коловози на четириколки, които са превърнали пътеката в истински коларски път.

Шабаница остава вече зад гърба ми, но нейните незасегнати от секирата колоси са все още пред очите ми. Те ще останат такива за през целия ми живот, надживели в гордо усамотение изтеклите векове и ще продължават да възбуждат в мен неповторимото си обаяние, както се живее със спомена от рядко художествено произведение…