Васил Крумов
Родопски хоризонти (6) (Пътеписи, скици, приключения)

Бленуване от Пашалийца

Пробуждам се и пред очите ми се явява панорамата на юговските планини. Същите могъщи профили, с които преди малко бях задрямал. В главата ми отново нахлува легендата за прогонения от зевсовите енаиди злочест Орфей.

Наистина къде другаде из родопския лабиринт би могъл да се приюти един прогонен певец? Няма по-безлюдно и по-величаво убежище от тези забутани и далеч от Олимп юдоли, така живописно разсечени от Юговската река!…

Отмахвам от очите си шапката и хоризонтът ми се разширява. Цялото поречие на тази река, събираща водите си от увесите на двехилядния Чил тепе и приказното Имарет дере са пред очите ми. В далечината се вижда легендарната старобългарска крепост Зареница.

Слава богу, че другарите ми все още спят, та мога спокойно да си побленувам пред кацналите като лястовичи гнезда помашки махали из корниза на шилестия Кокез тепе.

Другарите ми могат да спят, колкото си щат, стига бъбривия облак откъм Персенк да не рукне в пороен дъжд над главите ни. Това ще попречи и на излета ни до помашкото село Дряново. А до там още цял час планински път из гол камъняк.

Пашалийца е стара борова гора, под чиито олющени клонища може да се спи, но тя няма елхови гиганти с кичести като чадъри клони, под които човек да се подслони, когато шиба пороен дъжд. Но затова пък павелските стада намират богата паша из широките й долини.

Сега стадата пладнуват и някъде из вътрешността на гората се обажда благозвучен кавал. Замлъкне и пак подхване, сякаш се колебае да не разбуди стадото.

Слънцето бавно се изместя и припарва върху лицата на спящите. Скоро ще ги събуди. Блещи по варосаните къщи на Борово и по пътеката, която акробатически се извива към върха на Кокез тепе.

Мислите ми отново ме отвеждат към класическия мир. Спомням си и за скалата на прикования Прометей.

Нищо чудно, макар че е легенда…

Човешкият дух неведнъж е бил разпъван през всички времена и по всички краища на грешната земя. Нима легендата за потурчването на дряновци не е такова разпятие?!… Павелските учители днес ми разказаха за злокобната скала под селото, от височината на която дряновки са изчаквали мъжете си, отведени при асеновградския валия, за да приемат исляма. Не им се вярвало на героичните дряновки, че това ще стане. Че ще трябва да потулват главите си с кърпи и пазят очите си от мъжки поглед. Но когато видели да се приближават мъжете им с фесове и чалми на главите си, нахвърляли се в дълбочината на пропастта.

До една се нахвърляли, като предварително си завързали косите една за друга.

Бедните дряновки!… Не са могли да понасят фесовете върху главите на мъжете си, нито пък ашмаци на очите си…

Коя ли е била тази прометейка, политнала първа от скалата?… Историята за нея нищо не говори, нито пък поет досега я е възпял. Само легендата от поколение на поколение я преповтаря, украсявайки подвига им като небивала приказка.

Меденият кавал от дълбочината на горската усоя все още се обажда.

Подхване уж някакъв народен мотив и го изостави. Очевидно павелският трубадур търси нещо по-различно от това, което досега е слушал.

Гръмотевиците и те не стихват. Обръщам глава към Персенк и оставам поразен от картината на помрачения гигант. Облаците са надвиснали над ромбическото му чело, а до него като на присмех са блеснали беловатите хралупи на чудата Ер-Кюприя. Панорама сякаш не от този свят. Съвсем различна от тази на слънчевия Кокез тепе, бодро възмогнат в синьото източно небе.

Вдясно от Персенк мрачният облак засенчва и триглавия Модър тепе, моя любим двехилядник, до който така често се изкачвах като учител в съседното му високопланинско село Лилково.

Зениците ми се реят из дълбочината на хоризонта — вглеждам се в тайната на всяка извивка и мислите ми залудо се възмогват из гънките на просторната хвойненска котловина. Най-красивата и най-гъсто населената родопска котловина.

Едно през друго по Ореховската река към Персенк се подреждат гнезда от двуетажни варосани къщи на селата Хвойна, Малево и Орехово, а под самите нас се е проснало и многолюдното село Павелско. Най-голямото и най-бедното от четирите села на тази ненагледна котловина. Хиляда къщи и толкова бегълци към градовете на широка Тракия. Само китните му орешаци, пръснати из неожънатите още ниви, дават вид, че тука има заседнали селяци.

Меденият кавал най-после попада в истинско вдъхновение, разкършва високо вибриращи трели, прелива ги в бодра мелодична песен и неочаквано се отплесва в някакво всеотдайно ноктюрно, заливайки пейзажа с болезнена меланхолия.

Тежките сенки на високите хребети все повече се удължават, преграбват оределите горички над нареченските сипеи и лениво засядат из тъмните борови лесове на Черни връх и манастира Бяла черква, високо в планината.

В паметта ми се пробуждат несбъднати все още юношески блянове — да обходя всеки хребет и връх, да се нагледам на все нови и нови родопски хоризонти и да огледам всяко залутано сред урви и пропасти усамотено селище, дето човекът, далече от враждебните очи на жестоки нашественици, е изграждал своето свободолюбиво съществувание.

Мислите ми безпътно се възземат заедно с тъмните облаци и с нерадостния повик на кавала, подхванал сякаш някаква стара като самата Пашалийца неразказана досега легенда. За миг кавалът пресеква и после изново възторжено се въззема, без да се досеща, че за нови легенди времената са отминали. Потърсвам с поглед този скрит в усоята павелски трубадур, но вместо него виждам, че над главите ни е надвиснал буреносен облак. Скачам от мястото си, за да разбудя другарите, но облакът преди мене яростно трясва и те тревожно навдигат глави.

Зевс се е разсърдил навярно, че простосмъртният пастир му е напомнил нещо досадно за себелюбеца Орфей.

Другарите поглеждат към мене недоволни, като ме виждат изправен до тях, и бърже се застягват.

Кавалът все още не млъква. Навярно и друг път му се е случвало в гръмотевици да си пасе стадото. Поглеждам разтревожените си другари и се усмихвам. Гневът на Зевс е за тези, които спят пред сияещата красота на планината. Другарите ми, недоволни от моята усмивка, грубо ме запитват:

— Защо се смееш?…

Отвръщам им смирено, че се смея на щуравите гръмотевици.

— Нима не знаете, че когато много гърми, дъжд не вали!… — заключавам.

Все пак всички се възправят и заедно поемаме пътя към скритото в стремглавата урва помашко Дряново.