Васил Крумов
Родопски хоризонти (16) (Пътеписи, скици, приключения)

Среща с горска фея в Шабаница гора

Ободрен от собствените си разсъждения, грабвам отново раницата си и през изпотрошена от снеговете млада борова гора неочаквано се озовавам на тревясала от боровинкови храсти горска пътека. Струва ми се, че това е същата пътека, по която нявга навлязох в Шабаница.

И наистина скоро се намерих сред девствените й обятия. Същото загадъчно мълчание на исполинските стволове, тук-таме нарушавано от инспекторския клюн на пъстрокрилия кълвач…

Вглеждам се във всеки попътен дънер и искам да ги позная и да си спомня първите си впечатления, когато при всеки кривол на пътеката очаквах да срещна дулото на шереметевското оръжие. Но сега дори и от мечка изпражнение няма, каквото тогава ме накара с изваден пистолет да се вглеждам под клонаците на горската усоя. Срещам само тук-таме съборените от зимните бури застарели смърчове, но сега, без да бързам, се провирам, подплашваики тук-там семейство от катерички, свили гнездо на сушина под изкорубените им стволове.

Стигам поляната с пресечния дънер, който нявга с накривения си чеп беше ме изплашил. Спирам се да погледам този човекообразен дънер и за моя голяма изненада виждам да крачи край дънера въоръжен с пушка войник. Той пресича пътеката и като ме забелязва, сковава се на място. Един дълъг момент двамата се гледаме, без дори да се поздравим.

Пръв му се обаждам аз, като го запитвам ще ме изведе ли пътеката край някакъв извор. Войникът се опомня, смъква пушката си и без да ми отговаря на въпроса, запитва ме: бежанец ли съм?

Отговарям му, че съм турист и че пътувам от Чаирите за Смолян.

— Значи минал си през гръцката част на гората!…

— И таз хубава!… — казвам и поглеждам гората, която сега ми се стори още по-внушителна.

Запитвам войника:

— От кога е станала гръцка? — и му обяснявам, че не за пръв път минавам по тази пътека.

— По тази пътека сега минават само бежанци и контрабандисти… — обяснява ми войникът и отново слага пушката си на рамо, за да продължи своя път.

— Ами ти защо пресичащ пътеката, щом гората вече е гръцка? Войникът дружелюбно ми се усмихва и ми обяснява, че той е граничар от съседния участък и че на път за селото си пресича гората, защото оттук гръцки патрули не минават. Техният пост е далече зад гората…

— А нашият — казва войникът — Скоро ще го срещнеш, ако продължаваш по тази пътека. Но ако търсиш вода, трябва да се отклониш по лявата пътека, която започва оттатък скалистия връх. — И ми обяснява още, че границата до 1921 година е минавала далече на юг, но след това някаква гранична комисия им отнела голяма част от Шабаница.

Пожелаваме си един на друг добър път и с едри крачки продължавам към скалистото връхче. Трябва минута по-скоро да се измъкна от тази горска усоя с променливо поданство.

Най-после пред мен се изпречва каменливият чукар и без да се двоумя, правя няколко крачки към скалата, за да се полюбувам на картината, която се открива към долината на Арда.

Сядам като върху царски трон на един ръбест камък и без да усещам неговите грапавини, потръпвам пред многообразните гънки на новия хоризонт. Обедното слънце релефно е очертало в голяма дълбочина коритото на Арда. Нови земни грамади съвсем различни от гористите хребети на въчанското корито, проснали се между легендарния Чил тепе на север, ограждащ водите на Чая, и почти двехилядния Ченгене-хисар на юг, чието гранично било се е проточило чак до Гюмюрджинския Карлък. А между тези два планински колоса капризната ръка на вулканичния ваятел е дълбала причудливи форми. Тук-таме се белеят из урвите накацали като птичи гнезда помашки махали, а до тях като нови кръпки на стар кожух блестят и квадратни фигури от пожълтели ниви. Но на преден план край просторно пасбище и широки ниви богато се е разположил летният конак на братя Агушеви. Летовище подобно на конака им в с. Тозбурун, изградено в два концентрични квадрата от каменна зидария с вътрешен двор за жените и външно отделение за гости.

Спомени от минали скитничества нахлуват в паметта ми и редом с тях погледът ми се рее из многоетажните гънки на планината, свързани с тях. Спомням си беседата с младия агушев син — Тахир, жадуващ за голямо образование в чужбина, раздвоен между синовно чувство към мохамеданския бит и колебливото му осъзнаване на кръвен български син.

Припомням си също и джамията от с. Смилян, гдето пред непонятната словесна молитва на чужденец ходжа видях простосърдечните ми познайници да си чукат главите по дъсченото дюшеме като най-фанатични мохамедани, а край джамията на с. Арда стари помакини да поддържат капище с кандило и църковна икона, пред която да палят свещи като истински християнки.

Дълбочината на пейзажа ме поглъща все повече и аз не забелязвам нарастващите облаци, пред които планински орел гордо като техен водач е разперил криле и от време на време издава самотен грак. Зад мен ръмжат и старите иглолистници, предусетили приближаваща се буря. Доеква дори пробудилата се из дълбочината невидима Арда.

Дрезгавият грак на орела все по-горестно се обажда и това ми напомня нещо загубено от живота, пропиляната ми в скитничество младост. Но ето че до слуха ми достигат и някакви тревожни стъпки. Навярно от кошута или от сърна. Притискам тялото си о скалата, за да остана незабелязан от разтревоженото животно. Не извръщам дори глава, но стъпките все по-отчетливо се приближават и за моя почуда „животното“ ми заговорва с мелодичен женски глас.

Извръщам глава и не вярвам на очите си. До моя скалист трон е застанала добре облечена русокоса девойка и с пребледняло лице боязливо ме запитва: не съм ли видял по пътеката да е минал поп, възседнал бяла кобила?…

Дяволска работа, си казах. Девойка сред такава горска джунгла и на всичко отгоре — поп с бяла кобила! Този поп навярно е преобразеният Кадир ходжа, превърнал се в горски сатир. Разглеждам феята с изумени очи и троснато отговарям, че попове оттук не минават… и млади жени през такава гора не минават, добавям и обръщам лице към орела.

Феята ме погледна с насълзени очи и без повече да ме разпитва, тръгва по пътеката, по която трябваше и аз да продължа. Уж гледам орела, а зад гърба си долавям плачливото й скимтене.

Едва в този момент се досетих, че постъпих глупаво. Ами ако тя е истинска девойка, а не горска фея?… Скачам от скалата и като я догонвам, тръгвам мълчаливо редом с нея. Тя ме изгледа с учудени очи и като ми се усмихна, продължи мълчаливо до мен. Усмихнах й се и аз на свой ред, без да зная какво да й кажа. Разбрах само, че мирният ни договор е сключен, и това бе достатъчно, за да не става нужда да водим безпредметен разговор. Спомних си само, че един от моите вестникарски критици беше ме назовал във фейлетона си „ерген без любов“. Ето добър случай да докажа, че това не е така…

Вървя до феята безмълвно, като натоварено животно и с крайчеца на окото си предпазливо я поглеждам.

В един момент извръщам глава към нея и виждам, че тя наистина плаче. Цялото й лице е зачервено от обилни сълзи. Помислих си, че тя нарочно прави това, за да ми покаже, че има човешко сърце…

Приближавам се до нея и като я хващам нежно под мишница, кротко я запитвам:

— Защо плачеш?…

Тя нищо не ми отговаря. Избърсва сълзите си и отново ми се усмихва.

Навлизаме в някаква обширна поляна, цяла обсипана от разновидни цветя, а наблизо бълболи извор. Тя се откъсна от мен и отива при извора. Аз я последвам и оставам малко настрана, въпреки че изпитвам голяма жажда. Феята захвърля горната си дреха и започва с две шепи да гребе вода и да плиска лицето си. След малко тя извръща поглед към мен и ме поканва да направя същото.

Аз я гледам, без да мръдна от мястото си, а тя размахва светлите си коси, поглежда ме някак лукаво и започва звънко да се смее.

Господи, научи ме какво нещо е жената… Преди малко плачеше, а ето сега се смее. Приближавам се до извора, но очите ми не се откъсват от нея. Тя също ме гледа и продължава да се смее. Така се смее, като че ли ме е измамила в нещо. Аз си давам вид, че не я разбирам и смирено се навеждам да пия вода. Напивам се, но продължавам да стоя наведен над извора, защото не зная как да отвърна на предизвикателния й смях.

Птиците от гората в този момент засилват своя птичи хор. Вслушвам се в песента им и се мъча да забравя, че зад мен е изправено необикновено същество. Може би Кадир ходжовата Фатма, преобразена в градска хубавица. Пладнешкото слънце прижуря мокрото ми лице, но това не е важно. Друго нещо по-важно става с мен. Отнегде доеква унилият призив на кукувица.

Отново пия вода и разсъждавам: — докога ще кукам самотен из тези пущинаци? Трябва най-сетне да помисля за себе си. Наплисквам челото си с хладната изворна вода и не смея да погледна застаналата до мен фея. А може би тя не е никаква фея, нито пък търси някакъв поп?…

Самото провидение навярно ми я изпраща, за да затворя най-сетне нечистивите уста на озлобените ми критици. Сега е свежо планинско лято и всичко може да срещне човек по горските пътеки. Дори изпратено от провидението земно щастие!… Трябва само да направя крачка към нея и животът ми веднъж завинаги да се преобрази!…

Обръщам се назад и виждам, че спътницата ми ме наблюдава. Тя сякаш е разбрала защо не си вдигам главата от извора и на лицето й се е изписало очаквателно изражение.

Възправям се и без дори да я погледна, бавно се отдалечавам на няколко крачки. Искам още нещо да обмисля, но в този момент смехът й отново еква. Така се смее, че и птиците дори замлъкват. Аз също се разсмивам, без да зная защо правя това. Сега е пълноцветно планинско лято и няма защо да й се сърдя. Разглеждам я и едва сега виждам, че тя е истинска красавица. Светлите й коси блестят на слънцето като златиста корона, а гърдите й се тресят от смеха, който като водни капки се бие в белите й като бисер зъбки. Усмихвам се и чувствувам, че смехът ми бавно се измества от някакво тъмно, задушаващо ме чувство. Правя към нея вълча стъпка, разсъждавам. Но какво повече да обсъждам. Ние с нея сме сами сред гората. Тя ме поглежда някак изумена и щом аз оставам на мястото си, тя отново започва да се смее. Отдалечавам се от извора и започвам тихо да си тананикам. Това не смущава феята. Изглежда, че познава своята сила и като се оглежда в извора, започва да реши буйните си златисти коси.

Аз сядам на един пън и отново я наблюдавам. Тя забелязва това и самодоволно размахва косите си, изпъва ръцете си към главата (и от това гърдите й се люлеят).

Самодива, казвам почти гласно и отново продължавам да я наблюдавам. Проклинам минутата, в която тръгнах подир нея. Старите смърчове покрай извора, раздвижени от засилващия се западняк, започват да ръмжат, а зад високите им клонища влюбени катерици присмехулно ме поглеждат. Те се приближават една до друга, разменят си едва доловими пискливи звуци и отново вперват към мен ситните си като мъниста черни очички.

Аз разбирам тяхното учудване, но въпреки това не ставам от мястото си. Разбирам и хоровото пеене на птичките, които все по-гръмко ехтят, но аз все още не се решавам. Струва ми се, че боровият пън, върху който съм седнал не ми позволява да се откопча от неговите бодливи чепове. Всичко около мен ми се струва омагьосано от незнайната сила на златокосата самодива. Навеждам се към земята, за да избегна нейната лукава усмивка и пред очите ми се мярва тържествуващият поглед на моя злъчен фейлетонист. Това ме вбесява и като казвам на себе си, че неговите театрални примадони, с които винаги е заобиколен, нищо не струват пред тази горска фея, скачам от мястото си и със задъхващи се гърди вървя направо към извора и не извръщам глава назад към присмехулните катерички. Усещам дори, че и ръстът ми е станал по-висок. Върховният час на моето отколешно ергенство най-сетне е настъпил. Феята престава да се реши и ме гледа с изплашени очи. Изправям се пред нея, готов да изрека съдбоносното слово, което обвързва човек за цял живот, но в същия миг из далечината на горската пътека се дочуват тревожни конски стъпки.

И двамата обръщаме очи назад и забелязваме върху бяла кобила да препуска млад поп. Засмян до уши, той размахва още отдалеч ръка за поздрав. Острата му брада и изшиленият му нос досущ напомнят лицето на горски сатир, каквито в древността са ги изобразявали надарените с ясновидство скулптори.

Попът слиза от кобилата си и цял запотен, тревожно разказва как животното го смъкнало на земята, щом зачуло цвиленето на селския жребец из говедарския път. С мъка я догонил и за малко не го хвърлила втори път, когато тръгнал за насам.

Феята слуша разказа на попа с унил поглед, небрежно прибирайки недоресаните си коси. Аз отново сядам на чепатия пън и докато феята се умилква до спасилия се от злополука поп, опитвам се да разгадая где свършва мистерията и отгде започва реалността…

Попът ме изгледа отпърво някак подозрително, но аз счетох за нужно да му се усмихна и той на свой ред ми отвърна с усмивка. После погледнах часовника си и заявявайки, че ме очаква дълъг път, казах им сбогом и се насочих през гората към горната пътека, която бях изоставил при скалистата чука. Попът учуден ме изгледа и ми предложи закуска, преди да се разделим.

Отвръщам му, че нямам време и се вдълбочавам между хилядолетните смърчове. Вървя без всякаква пътека и без да съм сигурен, че в тази посока ще намеря горната пътека. Изминавам стотина крачки и отново дочувам зад себе си познатите ми стъпки. Обръщам се и виждам, че феята ме догонва. Тя още отдалеч ми дава знак да я почакам и ми показва в ръката си някакъв предмет. Разпознавам каскета си и правя няколко крачки назад.

Феята се приближава до мен и подавайки ми шапката, насмешливо ми казва:

— Кому я оставихте?

— Вам, хубавице!… — отвръщам гневно и не посягам да си я взема.

— Защо ми е мъжка шапка?!… — запитва ме, смутена от моя гневен тон и прибира шапката към себе си.

— За да си пазите лицето от лятното слънце, когато загубите нявга попа…

— Ами вие как ще накарате да тича след вас попската балдъза, ако няма какво да оставите върху горски пън…

— Така ли си мислите… — казвам троснато и грабвам от нейните ръце шапката си.

Феята се сконфузва от моето оскърбено лице и като издърпва из ръцете ми шапката, нахлузва я на главата си и глезено ми се усмихва.

Правя дълбок поклон и си давам вид, че продължавам пътя си из гората. А тя прави още няколко крачки след мен и с тревожен глас, почти през сълзи ме запитва:

— Кой сте вие и защо бързате?…

— Човек от гората… — отговарям и не посягам към шапката си, която тя отново ми подава.

— Лесничей навярно… — добавя феята и нежно ме поглежда.

— Не, аз мразя лесничеите… — отговарям и не мърдам от мястото си.

— Тогава какъв сте? — повторно ме запитва феята и ме гледа с изумени зеници.

— Човек като вас, загубен в гората…

— Загубен… — повтаря след мене тя и прави стъпка към мен.

— Да, загубен… дори като съм вън от гората…

— Тогава кажете ми… Ако взема шапката ви, ще минете ли през нашето село на връщане, за да си я получите?

— Не, хубавице… Аз никога не се връщам по обратен път!

— Тогава добър ви път… — казва феята с явно избликнали сълзи и решително ми подава извехтелия каскет.

Аз взимам каскета си и без дори да й благодаря за догонването, се задълбочавам отново в гората, която в тръпно мълчание изчакваше приближаващата се дъждовна буря. Замлъкнали бяха и птичките, спотаени навярно от едва доловимия гръмотевичен тътен. Извървявам още стотина крачки и като изваждам бойния си пистолет, подхвърлям каскета из въздуха и го пронизвам точно в козирката.

— За спомен… — казвам гласно на себе си и се усмихвам като човек, добрал се с последен дъх до спасителен бряг.

После нахлупвам дълбоко пробития каскет, за да се предпазя от сухите клонаци на непроходимата гора и без да обсъждам посоката, провирам се като прогонен от стадото глиган, грухтейки несвързани гневни думи.

* * *

Дъждовните облаци все повече се сгъстяват над главата ми и от време на време едри капки прошумяват по горните клони. Замлъкнало е всичко наоколо, дълбоко заслушано в гръмотевичните тътени, които все по-рязко се дочуват. Негде из горската усоя се чува плачлив животински квик на глиган или млад мечок и сякаш по негов знак гората еква от страхотен гръмотевичен удар. Дъждовните капки се изсипват като из ведро и в гората настъпва тежък мрак. Снишавам инстинктивно главата си от все по-яростните гръмотевици и се подслонявам до дънера на най-близкия гигант.

Сега вече аз не мисля за горската фея, нито пък за посоката, в която ще намеря горната пътека. Гръмотевиците се редуват една от друга по-съкрушителни, а поройният дъжд се стича из просторните клонаци като из планинска каскада, но без да капне нито една капка при дънера. Животинският квик още веднъж се повтори и в отговор на него проехтя из гората сърдит рев на по-едро животно.

Запазен от дъждовния порой се досещам, че бях пропуснал да се нахраня. Разбира се, за това не беше виновна попската балдъза, тъй като сам се отказах да закуся с тях.

Разтварям раницата си и за мое учудване вътре намирам само корав къшей хляб и съвсем засъхнало парче бито сирене. Наквасвам хляба в дъждовната вода и без да обръщам повече внимание на небесните трясъци, започвам лакомо да изгризвам хляба с парченца мандраджийско сирене. Накрая се досещам, че в джоба на раницата бях сгънал в стар вестник част от ягодите, които малката Сафие ми беше подарила. Лакомо изяждам и тях, като още веднъж й пожелавам щастлива бъднина.

Настъпилият мрак постепенно започна да намалява и аз можах да прочета важно съобщение във вестника, с който бях увил ягодите. Държавата щяла да раздава подарените от чужбина парични помощи на пострадалите от земетресението домопритежатели в дългосрочни заеми, но срещу лихва от пет процента.

Прочитам още веднъж съобщението, и без да се възмущавам от невъзмутимото държавно банкерство с безкористното милосърдие на чужденците, решавам и аз да поискам такъв заем за ремонт на разкривената си паянта и с част от този заем да отпечатам унищожителна критика срещу това безсъвестно лихварство с чуждите пари.

Трясъците най-после съвсем затихват, макар че пороят все още не спира. Затварям раницата си и като облягам глава на нея, изпъвам уморените си крайници. Дъждът неуморно и равномерно продължава да изпълва въздуха с освежен боров аромат, който ме упоява и ме отнася в безгрижна скитническа дрямка.