Васил Крумов
Родопски хоризонти (19) (Пътеписи, скици, приключения)

Към Чил тепе

Пак съм сам и отново крача из върли, непознати пътеки към глациалния двехилядник с чувство, че ми предстоят нови премеждия из незаселените високопланински притоци на Юговската река, най-големия десен приток на Чая.

Сега вече не разчитам на никакво гостоприемство освен на иглолистниците оттатък Чил тепе или на някоя изоставена овчарска колиба. Но тъкмо това ме прави да се чувствувам с особено повишен скитнически дух. Нали в раницата си имам два непокътнати войнишки хляба?!…

На този осамотен двехилядник и един друг път се опитвах да стигна върха му, но тогава пороен дъжд ме застави да се откажа от това си намерение. Сега отново ме застрашава същата беда, но вярвам да го възкача, преди тъмният облак откъм Карлък да прехвърли гористите пампоровски възвишения. Там слънцето все още блести, а негде отсам седловината на Ешек-кулак се вижда, че облакът е спуснал вече дъждовната си завеса. Разчитам, че като отмине скалистата пирамида на връх Караманджа, ще тръгне към Персенк, а не към Чил тепе. Това ще зависи кой от двата колоса, доминиращи върху тези две високопланински била, ще има по-голяма притегателна сила.

Ускорявам крачките си, за да изпреваря приближаването на облака. Достигам подножието на морената, чиито плоски блокове са подредени чак до самия връх като рибени люспи.

Крача уж с едри крачки, а стръмният като дюлгерска стълба камъняк сякаш все повече нараства. Пот ме облива, но аз вече съм уверен, че ще изпреваря облака и мисълта ми се насочва сега към неразрешимата за моите геоложки познания задача: каква е била тази майсторска ръка на природата, която така грижливо е изглаждала и подреждала тези заоблени „воденични“ камъни? Как е било възможно да се извърши тази неръкотворна работа от ледовете, когато камъкът е по-твърд от тях? При това откъде са тръгнали тези каменни блокове, за да стигнат до тук. Така изгладени, когато горният край е опрял на самия връх?!…

Разсъждавам и се гневя, че не повлякох със себе си Вранчев, за да ми помогне в разрешаването на тази задача. Той е надарен с богата фантазия за бъдещите обществени проблеми, та не е чудно да разреши и миналите геоложки трансформации…

Гневя се и на географите, които нито са загатнали в учебниците си, че в Родопите се намира най-голямата по нашите планини ледникова морена. Изобщо морена ли е това, или някаква дюлгерска направа? Не е чудно да са я сътворили родопските майстори зидари, за да се зверят скитници като мен. Но ако това е истинска морена, то какви ли са били нявгашните Родопи? Навярно по-високи и от Хималаите. Иначе тези блокове не биха достигнали до тях така грижливо обработени и подредени. Навярно са вървели цели хилядолетия по километрическите си заледени пътища, за да заседнат най-сетне по ребрата на този чудноват Чил тепе. Вървели са очевидно от горе на долу, но това горе сега го няма, разрушено бог знае от какви пороища и гръмотевични стихии.

Кракът ми стъпва най-после върху самото теме на Чил тепе. Изтривам потта от лицето си и закръглям поглед по всички посоки. Картината е неочаквано разнообразна. Докато на изток планината бързо се превръща в безстилно разположени, безлесни гънки, из които невидимо се глумят мохамедански селища на Златоградска, Момчилградска и Кърджалийска околия, на запад, север и юг са се възмогнали многобройни вододелни вериги на реки и настръхнали скалисти чуки, които за неопитното око превръщат планината в истински безизходен лабиринт. Само на север през снишените чукари около Бачково се очертава в далечината пластичната линия на Балкана, сякаш и той иска да се включи в общата родопска панорама.

Обръщам отново погледа си към тъмнеещия хоризонт на Централния Карлък и започвам все по-ясно да разчленявам генералните вододелни била, проснали се като огромни актоподови пипала към Персенк и по граничната линия към Гюмюрджинския Карлък, зад който из неизмерима далечнина наднича и егейският остров Самотраки. А в подножието му сякаш из самите скути на Чил тепе се навдига като негов по-малък брат оформеният в красива пирамида връх Ени Хан — нявгашно обиталище на чудотвореца-пустинник Ени Хан Баба, когото и днес мохамеданският свят чествува в определен летен ден. Чудотворец, който е притежавал магическата сила да лекува, предрича и вдъхновява.

По-оттатък по вододелното било между Юговската и Тополовската река се очертават един след друг Кара-Колас, Инкая с ощърбения си сфинкс и бачковската Клувия, блеснала с отвесните си варовикови скали. Баири, между които не се забелязва никакво селище, нито пък следа от някакъв човешки живот. Област, отредена за дивеч и пустинници, каквато е била нявга и по времето на Ени Хан Баба.

Само в подножието оттатък Чил тепе някак сиротно се е приютило в една гънка новообразуваното бежанско селище, назовано Манастир махала, сякаш с името си да умилостиви жителите на отсамните селища, в чиято мера се е самонасадило.

Напразно се взирам из подножието на самия Чил тепе, за да открия някакъв белег от градивни останки на дионисиевия храм, за който толкова много и съвсем необосновано фантазират някои местни любители на непризнати от народа легенди.

Дъждовният облак засенчва вече и близкото пасбище, гдето разтревожени овчари подгонват стадата си към импровизиран високопланински заслон. Започвам и аз да подрипвам надолу из морената, без да се замислям повече за нейния произход.

Мрачните облаци, придружени от грохота на все по-енергични гръмотевици застрашително ръмжат, а заедно с тях ръмжат и помрачените арденски юдоли. Само парче пожълтяла нива, лепната негде по перваза на висок хребет, все още блести. Блестят тук-таме и малките помашки махалички, огрени от прежурящрто слънце. Това са орлови гнезда на хора, предпочели да се раждат и живеят по-близо до ветровете и по-далеч от чуждите очи.

Подрипвам из камъняка и от време на време се поспирам, за да се полюбувам на чудатата картина, но облаците не спират и едрите им капки вече плющят по камъняка.

Едва успявам да се довлека до първата елха по пътеката, която води към постройката, изградена от поклонниците на Ени Хан Баба, и поройният дъжд, придружен от гръмотевични трясъци, като из ведро се изсипва.

Гръмотевичния грохот сега ехти из дълбочината на манастирмахаленските пущинаци. Сгъвам се като подплашен заек около дънера на клонестата елха и си мисля как ли тук е живял нявга този мохамедански чудотворец…

Такива бури, а може би и снежни виелици са бушували и по онова време, когато е чудотворствувал този пустинник и кой знае дали наистина той е тръгнал към Цариград, за да изненада своя невярващ в чудесата му брат, или окрилян от аскетичния си дух, се е насочил към самозабравилите се цариградски велможи по времето, когато е започнало разложението на Османската империя. Дързост, каквато и нашият св. Иван в края на Първото българско царство е проявил, отказвайки се да приеме в отшелническата си обител дори и коронования цар Петър.

Измъквам се изпод елхата, след отминаването на кратковременната лятна буря и като отърсвам дрехите си от сухите иглолистни отпадъци, отново поемам по пътеката към връх Ени Хан, за да продължа през широколистната гора Гърковица към изоставената помашка махала Карамуш. Но не бях изминал стотина крачки, когато забелязах, че из дънера на друга една елха се измъква човек, изплашен като мен от пороя. Той ми се усмихна още отдалеч и като се изправихме един пред друг, любезно ми подава ръка и някак несвястно започна да хихика.

Стори ми се познат този отривист смях, но все още не можех да го свържа с човека, когото заварих в зимника на смолянския полицейски участък. Едва когато той ми припомни това, изричайки куп благодарности за моето застъпничество пред прокурора, аз се уверих, че този е същия „жив народник“.

Трогнат от благодарствените му думи, почувствувах нужда отново да си побъбрим. Може би ще мога да науча нещо повече за този чудноват мохамедански аскет Ени Хан Баба. Подхванах тази тема, но се оказа, че той нищо повече от мене не знае. Каза ми само, че днес е ходил на извора, от който аскетът е пиел вода, за да почерпи за себе си нови духовни сили в борбата си срещу пришълците. Този извор, от който нявга Ени Хан Баба е отнесъл вода в Цариград в прозрачна женска шамия, за да увери присмехулния си брат в своите чудотворства. Пропътувал бил хиляди километра с шамията, преспивайки край шубраци и из горски усои, но когато влязъл в богатия обущарски дюкян на брата си, водата изтекла. Чудотворството му се свършило в момента, когато Ени Хан се бил вгледал в нежното краче на ханъмката, на която брат му взимал мярка за обувки. А когато ханъмката си излязла, присмехулният брат наставнически му рекъл:

— Ех, братчето ми, лесно е да бъдеш светец из родопските дивотии, но ела тук, в Цариград, да те видим какъв чудотворец ще ми бъдеш!…

Аз бях вече чул тази малко вероятна версия на този толкова много тачен Баба и затова веднага оспорих истинността й.

— Ени Хан може би наистина е ходил в Цариград, но не да уверява в чудотворствата си своя присмехулен брат, а е решил с огнено слово да бичува самозабравилите си тогавашни велможи на разпадащата се Отоманска империя… И там навярно е загинал в някой затвор като подгонен от тези, срещу които е бил въстанал. Само така може да се обясни, че тук няма негов гроб, нито пък някой знае дали се е завърнал отново, за да поучава и лекува.

И продължих:

— Така не е било с нашия рилски светец, на когото и до днес се пазят мощите му като нетленна реликва от онази злополучна за народа ни разколническа епоха…

Това мое тълкуване се хареса на събеседника ми и той ме покани да седнем под някоя елха и да си побъбрим. Съгласих се, тъй като от сутринта не бях разменял нито дума с жив човек, а освен това впечатленията ми от съвместния ни арест не бяха така лоши.

Разбира се, разговорът ни под елхата, от където се разкриваше разчистената от облаци панорама на арденските юдоли, веднага премина към малките кръпки от пожълтели ниви, които дъждът едва ли ще съживи след дългата суша. Аз, без много да му мисля, реших да повторя думите на Вранчев за бъдещата железопътна линия, която ще идва от Въча и по тунел през Карлък ще навлезе из смолянско, за да загребе тукашните рудни богатства, и ще направи хората по-щастливи, отколкото от времето на агите и кехаите.

Събеседникът ме изгледа многозначително, сякаш да провери дали сериозно говоря и после прихна да се смее със своето нескончаемо хихикане. Но това не ме засегна, защото всъщност това предричане не беше мое, а измислица на Вранчев.

Едва когато той успя да усмири смеха си, изгледа ме и със сериозен тон ме запита:

— Навярно искате да кажете, че тогава местните хора ще станат по-богати?

— И по-щастливи… — допълних го и на свой ред го изгледах, за да видя как ще приеме моето пренаето пророкуване.

— Това едва ли ще стане нявга!… — сериозно ми отговори той и добави: — Първо, такава железница няма да мине по-рано от петдесет-сто години, защото Родопите не са Стара планина, за да я прескочиш на два пъти за един ден и защото без да владеем егейския бряг не си струва изграждането на такова скъпо предприятие, макар че още на другия ден след Балканската война се намериха умници от столицата, които начертаха такава среднородопска магистрала. Разбира се, само на книга. А колкото за това, гдето каза, че родопският човек щял да бъде по-щастлив, отколкото преди да ни освободи България от турското робство — съмнявам се…

Последните си думи за освобождението от турско робство събеседникът ми ги изрече така подчертано, като че ли искаше да каже „откакто България ни зароби…“, но очевидно полицейският пристав Попов от Смолян беше го отвикнал от този израз.

— Щастието на родопския човек е дълбоко погребано… — продължи той. — Погребан е и самият родопски човек. Само сянката му остана да се развява по новопрокараните шосета и по високопланинските летни сборове, гдето любопитният може да види женски носии и гайди, но без нявгашната чистота на нравите и без мъдрата осанка на почитаните народници. А щастието на истинските народни хора се крепи единствено в тази духовна чистота.

— С какво се занимавате? — реших се да запитам най-сетне събеседника си, удивен от неговите така добре подбрани изрази.

— Нявга бях учител… Сега с нищо не се занимавам. Учителствувах преди Освобождението тук, в родното си село и учех децата да пеят патриотични песни за свободата, която скоро ще ни донесат нашите братя от свободна България… А после, когато дойде това наше освобождение, заминах за вашия прославен град, гдето се изселиха много предприемчиви нашенци. Там попаднах в политическия водовъртеж на разгромената от Междусъюзническата война България. Участвувах в разни стачки, но родното село не изчезваше от мисълта ми.

За момент събеседникът ми замлъкна и аз побързах да го запитам:

— Това ли те накара да се завърнеш отново тук?

— Не, това не беше главната причина, а разсипаните ми нерви от арести и побоища. Докато най-после разбрах, че единствено родопските нрави и природа ще ме излекуват. Върнах се, но тук заварих друг свят, различен от онзи, който бях оставил. И нервите ми още повече се изопнаха. А големците, срещу които тук си развързах езика, тъкмо това и очакваха, за да ме обявят за побъркан. Сега за мен като побъркан е по-лесно да говоря всичко, каквото другите не смеят да кажат. По-лесно, от когато бях политически агитатор.

— Но как се прехранвате?

— Много не е нужно за човек, който обича свободата. Нямам семейство и съм се приютил в бащината си къща. Събирам билки, с каквито е така богат Чил тепе. За тях идвам тъдява, но често и за да пия от водата на Ени Хан. Само тя ми укрепва вярата в по-доброто бъдеще на утрешните родопски хора…

Дъждовните капки, които до този момент продължаваха да се стичат от клоните на елхата, съвсем престанаха. Слънцето започна да залива близките и далечните хоризонти. Изправихме се на пътеката и с поглед към блесналите в далечината помашки махалички останахме в продължително мълчание. Многоетажната панорама на арденските хребети приковаваше погледа ни със своите изгърбени контури, тук-таме засенчени от редки горички. Почувствувах, че с мъка се разделям от тази безлесна планинска красота, в недрата на която се крие несметно рудно богатство.

— Ето, виждате ли тези колибарски жители на Арда, накацали по височините като в птичи гнезда… — заговори отново събеседникът ми. — Те не са участвували в кърджалийските нашествия на Мехмед Синап, нито в баташките или перущинските кланета като някои помаци от девинска околия. Агите са ги възпирали. Техните тела са нечистоплътни, но душите им са детски чисти и затова новият родопски човек ще се роди тъкмо в техните колиби. Там навярно ще се родят и чудотворците, които ще издълбаят тези хребети, за да обогатят бъдещите поколения.

— А сега сбогом и на добър ви път — съвсем неочаквано се сбогува „живият народник“ и като размахна ръка из въздуха, сякаш с жест да засили думите си, тръгна на юг по пътеката, от която аз бях дошъл.

Тръгнах и аз, но преди да направя първата си стъпка на север, отново погледнах прикрепилите си към безлесните хребети помашки махали, в които ще трябва, по думите на „живия народник“, да се родят утрешните родопски чудотворци.

Пътеката ми сега бавно се наклонява към извора на Ени Хан Баба. Там аз ще направя кратка почивка, преди да продължа към очертаващите се последни възвишения по моя скитнически маршрут. Ще се напия с ледената вода на извора, от който е пил този прославен мохамедански аскет, за да подсиля и аз вярата си в светлото бъдеще на изнемогващите сега родопски хора. А така също да не се двоумя, когато отново замисля да хвърля донкихотовски камък в задремалите води на родния ми Тримонциум.