Васил Крумов
Родопски хоризонти (13) (Пътеписи, скици, приключения)

Към къшлата на Ибрахим Чауш

Напразно Стою кехая ме увещава да остана поне за обед, та да опече едно шиле. Аз му благодаря за сърдечния прием и слагам раницата на гърба си. Той смъква раницата и слага цял фурник хляб, парче бито сирене и голям къс овча кавърма, защото пътят ми минавал през гладни села и грехота е да се търси храна от такива хора.

Благодаря му още веднъж и благополучно се измъквам от кучешкото стадо, което в този момент отново бе навело глави над пълната с овесена каша дълга копаня.

Отминавам с бодра стъпка двата самотни бора, и неусетно се озовавам на ветровития Помак-гидик. Огнището на нощувалите тук помаци още дими. Очевидно те преди изгрев слънце са продължили пътя към порутените си домове.

Стъпвам на нявгашната граница, през която не за пръв път минавам, но преди да направя първата си крачка, извръщам глава към навдигналото си над чепеларските хребети слънце и пред очите ми се изправя пресечения конус на самотната Турла. Тя е такава, каквато е била навярно преди две хиляди години, когато по нея са татразели тежките си ризници римските легионери. Тъкмо върху този връх моят талантлив приятел Спас мечтаеше да си построи мраморна вила и в отшелническа самота да дълбае неизчерпаемия кладенец на човешката мисъл.

Закръглям поглед към навдигналия се на север Персенк и на запад през разгънатите пропасти на въчанските притоци чак до чепинския Сюткя и граничния Кайн-чал. Спирам погледа си на познати долини и върхари, оставили в паметта ми профилите си от времето, когато пак така прекосявах техните забъркани дебри.

И сега, както и нявга, преди да направя първата си крачка по голата стръмнина към с. Мугла, попипвам по инстинкт раницата си, за да се уверя, че не съм забравил в мандрата бойния си пистолет.

Пътеката става все по-стръмна и това ме кара да подрипвам, за да не загубя равновесие. Лесно се върви надолу, но когато това надолнище е гола урва, пресечена от множество ярове, то човек на моята възраст би предпочел да върви нагоре.

Стръмнината ми отнема всичкото внимание и не мога да отклоня погледа си към живописната долина, която постепенно се разкрива под нозете ми.

Спускам се най-сетне между самите развалини на порутеното село и на пътя ми се изпречват малки момиченца, накичени с огърлици от пъстроцветни мъниста. Запитвам ги за ходжата и те вкупом ми посочват с пръст дъсченото минаре на джамията. Продължавам между развалините, из подножието на които се подават тук-таме млади помакини, също накичени с мънистени огърлици и везани малки шапчици, кокетно накривени въпреки одърпаните си черни фереджета. Те извръщат глави към мен и мигом закриват лице в замърсените си ашмаци.

Минавам покрай блатото, образувано от голям карстов извор, и се напътвам към джамията, пред която на дъсчена скамейка е седнал помак на средна възраст с бяла гъжва около червения си фес.

Този е мугленският имамин Касъм ходжа. Човек с остър поглед и интелигентно лице. Той се припича на утринното слънце и щом ме забелязва, става прав, и любезно ми казва „добре дошъл“, поканвайки и мен да седна на припек.

* * *

Лесно се сприятелихме с Касъм ходжа, когото от учтивост назовах Ходжа ефенди. Оказа се, че той е завършил някаква мохамеданска гимназия в Солун и че е зажаднял за разговор с човек, дошъл от вътрешността на страната.

Изпърво заговорихме за карстовия извор, напомнящ по големината си Бралото в с. Райково и Клептуза край с. Чепино, и неусетно преминахме на теми за верския фанатизъм на помаците, за техния устрем към изселване в Турция и за невзрачния живот на помакинята, запазила не само ашмака върху лицето си, но и робската покорност пред мъжа.

Разговорът ни се вплита все по-вдълбочено и неусетно става псе по-откровен. Търсим някакво безобидно обяснение за материалната нищета на помашките села в сравнение с християнските, за разликата в строежа на къщите им и духовната им отчужденост, въпреки еднаквите им песни и благозвучния общ език. Навлизаме дори в щекотливата тема за помохамеданчването на Родопите, както и за срамното покръстване на помаците по време на Балканската война.

Облегнали гръб на препечената от слънцето джамийска стена, ние не прекъсваме беседата си дори и когато забулени помакини минават край нас с крадлив поглед към нашата нескончаема беседа.

Най-после аз ставам от мястото си и казвам на Касъм ходжа, че трябва да прехвърля отвъдната висока урва, докато още не е припекло обедното слънце. Касъм ходжа остава неприятно изненадан от бързото ми преминаване през селото, без да му дам възможност да прояви своето гостоприемство. Дори и когато си тръгнах, той ме сподиря и настоява да му бъда гост. Така той продължи с мен нагоре почти до средата на урвата.

На раздяла той ме помоли да не го забравям и да му изпратя вестник, ако пиша нещо за тукашните хора.

— Не сме турци, господине, но и християни дали сме били, не знаем. Тъмно е за нас нашето минало, какъвто е целият ни помашки живот. Никой не иска да ни разбере. Всеки, който ни споходи, или на път ни срещне, бърза да ни запита: какви сме ние — българи или турци? А не се интересува с какво и как живеем…

А защо сме мохамедани и самите ние не знаем. От такива хора като нас може ли да се иска съзнание за род и родина, когато се раждаме и живеем в такива безизходни дебри. Погледнете селото ни — отвсякъде урви и камъняци. По шест месеца през зимата не можем да прегазим снежните преспи, а нашите майки и жени не знаят дори какви хора живеят оттатък баира.

Тежък е животът на нашите хора и ако не са нашите хубави песни, то разликата между нас и дивеча от гората не ще бъде голяма.

Касъм ходжа замлъкна, задъхан от стръмнината. А може би и от дръзките си думи. После като си отдъхна, отново продължи:

— Ето там виждате дъсченото минаре. След малко аз ще се възкача на него и с напевен глас ще възвестя величието на Аллаха и неговото благоволение към правоверните хора. Старците ще наведат глави и ще повторят моите думи, уверени, че ако не тука, то там горе ги очаква вечното блаженство, заради което всеки тук, на земята, е длъжен да трае…

Ех, господине, сега е така, но не ще бъде същото и утре. Ще минат години и вековните елхи на Шабаница гора ще изчезнат, а на тяхно място ще се народят млади фиданки. Това ще стане, когато през сухото дере под селото ни, по което сега и вълк не минава, ще профучава камион или пък локомотив. Тогава и нашите хора ще тръгнат по широките пътища и ще опознаят и обикнат своето отечество. Едва тогава нашенци ще станат истински хора… Такива като вас… Но дотогава… Дотогава… — повтори задъхано Касъм ходжа — Аллах да ни е на помощ!…

Мугленският имамин преведе гръб, спусна се надолу из урвата, забравяйки дори да се сбогува с мен. Но като премина няколко крачки, обърна се и пожелавайки ми добър път, горчиво някак се усмихна и затъна из низината.

Аз също се усмихвам, учуден от темпераментния ходжа и размахвайки ръка за сбогом, поех нагоре из каменливата урва, вдълбочено замислен в изказаните от него душеспасителни мисли.

Слънцето беше започнало да припича, но и урвата свършваше. Бях вече близо до превала, когато забелязах, че сред камъняка е разчистено място за малка нива, а край нея две млади помакини веят с дървено сито току-що очукана леща. Те не ме забелязаха и аз можах спокойно да ги разгледам. Разсъблекли черните си фереджи, те пъргаво отвяват лещата, която нямаше повече от половин крина. Можах да разгледам не само извезаните им с пъстри конци окърпени въленици, но и техните правилно изваяни профили, които така много напомнят восъчната нежност на църковни икони. Такъв навярно е бил профилът и на древната българка, опазен тук из недостъпните дебри, запазвайки чистотата на славянската си кръв.

Крача към превала, а из главата ми не излизат двете кръшни фигури със сита в ръце, елегантно изрязани в дълбочината на граничния родопски хоризонт.

Стигам превала и смъквам раницата си, за да погледам селището, което току-що напуснах. Селище от черни, полуизгнили дъсчени покриви, прилепнали неузнаваемо към каменливата урва, сякаш нарочно така замаскирани по своето безцветие с нея. Къщи на прокаженици, отречени от цивилизования свят, очакващи безропотно своя мохамедански рай. Недоволното ми око неволно се плъзга встрани, към заобикалящата го природа, но и там освен тревенистите хребети, възмогнати чак до небето, нямаше нищо, което да зарадва погледа. Варовикови урви от двете страни на дълбокото дере, в което затъват вдън земи под самото село и водите от карстовия извор. Вместо вечен шум до ухото ми долита някакъв човешки припев. Това навярно е молитвата на Касъм ходжа от дъсченото минаре. Тя звучи като безнадежден вопъл, отправян жаловито към небето.

Двете помакини спират за момент отвяването на лещата, заслушани в мелодичния глас на ходжата, и отново продължават работата си. Продължавам и аз пътя си през наклонената сега пътека из тревинистите лъки на триградското землище. Мислите ми в ход с изменилата се природа поемат по-жизнерадостна посока. Бодро крача и при всеки нов кривол изпитвам желание да се изтегна под пъстрата сянка на зачестилите борови корони и с притворени очи да дишам ароматния въздух. Изпитвам дори желание да запея. Така както пее душата на човек в своето щастливо усамотение. Щастлив, че не съм жител на село Мугла!…

Пред очите ми се разкрива широкоразгънатата котловина на Триградския чаир. Цяла дузина безредно разхвърляни дъсчени сеновали между разредени борови столетници, а над тях като мрачен пестник е застанал заобления Куру-бурун.

Ето, това се казва родопска дебра, казвам гласно на себе си, и като смъквам раницата, сядам край пътеката върху тънкостеблена чаирска трева, с жадното чувство да запазя в паметта си по-задълго ненагледната картина. А така също и да си представя отново картината на нявгашното полесражение между връщащите се от полето синап-мехмедови кервани с преследващите ги доброволци на чепеларския нахия Кара Ибрахим. Сражение, за което дядото на Ибрахим Чауш му бил разказал и което е продължило чак до родното село на Мехмед Синап Алъ-кьой, сгушено под скалите на Мешар-гидик. Тук негде е загинал и красавецът Мустан, байрактаря на Кара Ибрахим, възпяван и до днес от чепеларските помакини.

Сражение между две групи мохамедани, в защита на опустошаваните православни полянци. Борба, непродиктувана от султанските войскари, каквито самовластният бунтар Мехмед Синап неведнъж е побеждавал в срещите си из полето.

Продължавам надолу из гънките на чаира към къшлата на Ибрахим чауш, но преди да стигна сеновала, в който нявга бях намерил убежище от градоносен облак, пред мен се мярват две невръстни момичета, следвани от малко рунтаво куче. По-голямото с прикачен през рамо бъкел върви напред и високо подвиква на малкото, което се забавя да си играе пътем с рунтавото кученце. И двете вървят пряко неокосените ливади към клокочещия пред тях чучур. Изпърво те не ме забелязват, но щом кучето извърна глава към мен и започна да лае, те също вторачват очи и преди аз да им се обадя, захвърлят празния бъкел и с бяг се отправят към близката къшла, край която млад мъж размахва бляскава коса.

При извора остава само рунтавото куче, с което скоро станахме приятели. Развързах раницата и му подхвърлих залък хляб. Изпърво то предпазливо приемаше залъците, но когато започнах и аз да се храня, то се приближи съвсем близо и дружелюбно размахвайки опашката си, приклекна край мен и неотстъпно следеше движенията на ръката ми и поглъщането на залъците. Студената вода от чучура ми отвори ненаситен апетит и разговаряйки с рунтавия пес, очите ми не се откъсват от планинските хребети. Всичко започва да ми става познато. Там негде направо на юг навярно се намира и новата гранична линия с Гърция, която откъсна голяма част от Шабаница, а малко вляво по самия рид е Круша планина. Нявга там бях стигнал вододела на трите реки — пъпа на родопския лабиринт. Вододел на реките Въча, Арда и притоците на Места. Там негде бях пренощувал под клоните на едър смърч, след като бях заблудил кестенския мандраджия Асан кехая за посоката на своето пътешествие, подозирайки го, че е ятак на Шереметевата банда. Беше преди девет години, а на мен се струва, че е било предната година. Разглеждам един по един настръхналите от старост сеновали и духът ми отново се сродява с тихия припев на чаирската рекичка, която невидимо зад къшлите неуморно бълболи.

Нахранвам се и тъкмо да прибера хляба в раницата, забелязвам, че младият косач и двете момиченца се приближават към мен. Косачът вдига от земята захвърления от децата бъкел и наближавайки извора, ми прави отдалеч знак на приятелски поздрав. После той слага бъкела на чучура и гръмко ме запитва:

— Ага си се оборкал из нашите баири?

Отговарям му, че идвам на гости на Ибрахим Чауш и любезно му подавам парче хляб и бучка каварма. Той взема поднесеното му и без да го сложи в уста, поднася го от своя страна на застаналите на почтено разстояние деца. Подавам му други две парчета хляб с кавърма за децата и го запитвам коя беше къшлата на дядо Ибрахим.

Той ми посочва близката къшла, пред която се вижда голяма копа изсушено сено и ми обяснява, че старецът си бил навехнал крака и от вчера е в село.

Вглеждам се в лицето на косача и виждам, че той е съвсем млад с едва поболи светли мустачки. Дрехите му са много окърпени, но това не уврежда на общия му строен изглед и на сините му като мъниста зеници, от които се излъчва добродушна усмивка. Двете момиченца също имат такива очи, а върху главата на по-голямото кокетно е сложена малка плоскодънна шапчица, извезана от пъстри конци и украсена отпред с малка сребърна паричка, която лежи върху самото й чело.

— Как се казваш? — запитвам по-голямото, което окуражено от косача, се приближава до чучура.

— Зовят ме Сафие… — обажда се по-малкото със звънливо детско гласче и като поглежда някак хитро към по-голямото, отговаря вместо нея: — А тази я зовят Асия…

Отново запитвам:

— Сестрички ли сте?

— Сафие ми е сестра, а другата е уйковско момиче… — обажда се момъкът. — Тук сме с бобайко на коситба при къшлата. Асия ми помага да събираме сеното, а бобайко го откарва с уйковското муле в село…

Така започна познанството ми с трите планински деца, което продължи и на другия ден, тъй като накамареното сено пред къщата на Ибрахим Чауш ми се видя достатъчно добро място за нощувка, а в раницата си имах храна за три дена.

Вечерта те отново дойдоха при мен, защото бях наклал огън край ибрахимовата къшла и рунтавото кученце нямаше никакво желание да се откъсне от мен. Младежът, чието име пак от малката Сафие узнах, че се казва Зюлфи, се оказа твърде разговорлив и от него узнах, че в селото им доскоро имало учител, но рядко събирал децата, защото не му оставало време от обхождане на пчелните си кошери, пръснати на много места край границата. Старците от селото не му се сърдели, защото и без това не им се харесвало децата да се учат…

Зюлфи ми изповяда още, че си имал гальовница, която се казвала Азмина, и че не ще можел да се ожени за нея, защото нейният бобайко искал един коч и шест кози агърлък, а неговия бобайко не могъл да му ги даде.

— Ще си я отведеш без агърлък и без съгласието на нейния бобайко… — шеговито подхващам, но Зюлфи неодобрително клати глава и ми разказва за съдбата на приятеля си Асан от с. Ягодина, който също така направил със Сафина от село Чамла, но имаминът отказал да ги венчае без съгласието на нейните родители и после Асан умрял в затвора от недояждане и от мъка.

Когато огънят загасна, Зюлфи отведе двете деца и кучето към къшлата и скоро из онази страна на долината се дочу пискливата мелодия на някаква свирка. Напразно Зюлфи се опитваше да подчини пискуна на волята си. После зарязвайки непокорната си свирка, започна на висок глас да пее. И песента му се оказа също така неравна, но в нея прозвучаха тъжни нотки, които хармонично се сливаха със скокливия шум на чаирското поточе.

Безрадостна е песента на Зюлфи. Стъкмена може би за Азмина, чието име се повтаряше след всяка дума.

Най-после Зюлфи замлъкна и в безмълвната нощ се навдигна безконечната песен на хилядите щурци от чаирските ливади и от самата копа сено, в която си нагласих топло легло. По-късно през нощта на тази тяхна песен започнаха да пригласят и столетниците, побучили високите си клони в бездънното звездно небе.

Погледът ми се спира на разноцветните съзвездия и вслушан в мъдрата песен на старите иглолистници, забравям горестната песен на Зюлфи. Мислите ме връщат към земетръсния Тримонциум, останал цели три дена път назад оттук. Твърдите контури на Куру-бурун ми напомнят каменните профили на хълмовете на родния ми град. И неочаквано за себе си отново поставям на преоценка поведението си през последните месеци. Струва ми се, че нямах право да нарека славния нявга Тримонциум „кебапчийски град“, само заради това, че от две поколения не се е родил талантлив стихоплетец, голям общественик или що-годе писател. Още по-малко имах право да нарека трудолюбивите местни редактори „най-благовонното блато“, когато и местните политически лидери не са по-малко благовонни.

Какво от това, че дружеството „Приятели на изкуството“ насочи приятелството си към самите актриси и превърна Камерния си театър в нещо съвсем друго.

Защо ми трябваше да обвинявам заслужилия в миналото си библиотечен директор, че с бюджетни средства е закупувал чеиз на дъщеря си, вместо да ги харчи за подвързия на новопостъпилите книги, които с години оставаха скрити за читателите. Та какво от това, че кметовете ни вместо да укрепяват бреговете на реката, предпочитат да се любуват на „венецианските“ улици из крайбрежните работнически квартали!…

Добре, че земята се раздруса, та моят съученик Ханджиев, станал градоначалник, не сметна за нужно да ме прогони заради възмутените първенци от родния ми Тримонциум.

Сега такава опасност вече не ме застрашава. Куру-борун ме закриля от всякаква непредвиденост. Лежа по гръб в ароматното сено и ненаситно се вслушвам в нескончаемия концерт на щурците, общуващи сякаш със самото звездно небе. Притварям очи и повече за нищо не искам да мисля. Благославям часа, в който звънчето на ибрахимовото муле ме накара да тръгна из планинските пътеки.

Заспивам с прекрасното бленуване, че през третото поколение в родния ми Тримонциум ще се навъдят толкова много поети, писатели и общественици, че с тяхното име никой не ще посмее дори да се пошегува.

* * *

На утрото ме събужда рунтавото псе на Зюлфи. То е клекнало до самата копа, в която съм се заринал, и от време на време жаловито проквичава. Обаждам му се, преди да се измъкна от копата, и то радостно се разлайва, като рови с лапите си, за да ми помогне да изляза.

Тази животинска грижа, отколе непроявена от човек към мен, ме трогна и преди да измия лицето си на чучура, развързвам раницата, за да му подхвърля голямо парче каварма. То е възхитено от моята щедрост и посяга с лапите си чак до раменете ми. Добре, че на този свят животните поне не скриват добрите си чувства. Такива нежности получавах от моя застарял котарак, когато се връщах угнетен в къщи.

Сега бедният мой четвереног приятел навярно пак ме очаква, но аз най-безсъвестно го оставих на произвола на съдбата. Дано бъде жив, когато се завърна, за да му се наплатя за неговата безхитростна привързаност.

Приближавам се до чучура, за да наплискам лицето си, но там заварвам възрастен мъж със същия бъкел, който децата бяха захвърлили. Очевидно това е бащата на Зюлфи. Но защо той така малко прилича на местните помаци!… На главата си вместо червен фес има замърсена велурена шапка във форма на ладия, а изопнатите му панталони завършваха със сукнени гамаши, намотани чак до коленете. Целият му външен изглед издаваше нещо различно от хората, които досега бях срещнал по тези места. При това той не ми се усмихна с угодническо лице, а с мек гърлен бас ми каза само „добро утро“ и отмести бъкела си, за да ми даде достъп до чучура.

Застанал малко настрана, усещах, че той вторачено ме наблюдава, и когато се извърнах, той ми каза:

— Познат чиляк ми се виждаш… И други път сме се срещали… Отвърнах му, че не помня. Но той се приближи до мен и отново повтори, че се познаваме още от Балканската война.

— Грешка имаш, Аго… — отвърнах му някак смутено и цял изтръпнах при мисълта, че ме е сбъркал с някой от онези запасняци, които опожаряваха имотите и грабеха добитъка им.

— Никаква грешка!… Помня ви, като да е било вчера, дори и името ви помня. Тогава вие бяхте гимназист, а ние половината мъже от селото денем работехме като заложници по брега на реката, а нощем спяхме по плочите в джамията близо до вашата къща. Стотина души бяхме, когато ни докараха, а когато се свърши войната, останахме наполовина — холерата ни съкрати.

Прекъснах плискането по лицето и без да се избърша, вторачено се загледах в този застарял мъж и за момент ми се стори познат. Познат ми беше този дълбок мъжки глас.

— Рамадан се казвам… — поясни ми събеседникът, сякаш да ми помогне и аз да го припозная. — Рамадан се казвам, но не онзи Рамадан, когото ти наричаше Радко и му носеше храна от къщи, за да ти пее нашенските песни…

— Где е сега Радко?… — провикнах се зарадван, че най-сетне ще открия човека, който пръв ми беше говорил за тези Родопи, които отпосле станаха втора моя родина.

— Радко не е жив… Умря си сиромахът на другата година, след като ни освободиха. Холерата го пожали, но гладорията го умори… Много нашенци измряха през тази зима… Може би изтощени от заложничеството… И деца измряха. Някои скоро след раждането си, защото майките им си нямаха мляко да ги кърмят. Такава гладория и старците не бяха запомнили. Без добитък и рало по тези места не се живее…

— А ти как оцеля? — запитах Рамадан, който се готвеше с пълен бъкел да си отива.

— Оцелях, защото не се завърнах по нашите места. След като ме освободиха, скитах като аргатин из полските села, за да припечеля храна за своите хора. Ходих отпосле и в Турция заедно с мнозина нашенци, които завинаги се изселиха там. На турска земя аз не можах да привикна и крадешком се завърнах през сегашната граница. Върнах се, но тук ме подгониха разни джандари и отново заскитах из градовете. Прибрах се, чак когато Зюлфи отрасна…

— Затова ли сега говориш като гражданин?…

Рамадан се усмихна и като ми посочи туристическите си обуща, каза, че от скитничеството му е останало само това на краката.

После добави:

— Аз те познах още през онази година след голямата война, когато пак сам мина през селото ни и разпитваше нашите хора за Радко. Познах те, но не исках да ти се обаждам, защото не знаех какъв челяк си станал. Тукашните хора и досега се плашат от непознати. Уплашен беше и ти, господине, защото по онова време Шереметевци бесеха и колеха всеки срещнат пътник. Гръцка команда бяха Шереметевци. Върлуваха, докато се измести границата и половината Шабаница стана гръцка… Сега е тихо и няма опасност. Може навсякъде да ходиш, стига хляб в торбата да си имаш…

Рамадан най-сетне повдигна бъкела, намести го на рамото си и тръгвайки надолу из ливадата, извърна се и запита ще бъда ли тази вечер тъдява.

Отговорих му, че хляб имам и мога да остана.

— Тогава пак ще се видим… — провикна се Рамадан и размахна измърсената си велурена шапка.

Едва той се закри зад окосените камари при неговата къшла, аз извърнах глава към Куру-бурун. Сега над заоблената му скала слънцето се възмогваше да я надскочи, посребрявайки тъмните му контури, а вдясно от нея из гористите хребети същите лъчи припламваха из шилестите връхчета на борикажа, без да прогонват все още виолетовите сенки из сгъстените му стволове. Тъмни сенки се гнездеха само из шумливото чаирско дере, прибулвано от леки като паяжина мъгли. Пробуждаха се и горските птички, накацваха край бълболещия чучур.

Мислите ми неотстъпно се възвръщаха към далечното минало, когато несъзнаващ опасността от върлуващата холера всекидневно се навъртах около родопските заложници, които укрепяваха брега на реката ни. Те наистина спяха върху каменните плочи на близката джамия и само срещу половин килограм хляб измъкваха тежките вагонетки към високата крайбрежна дига. Първият километър укрепителна дига, оставена на града ни като спомен от тези родопски непокорници, за които нашите църковници-патриотари бяха си направили погрешна сметка.

Разтварям раницата си до самото дъно, за да проверя какво е останало от храната, която Стою кехая ми подари, и за мое учудване се оказа, че хляб имам само за един ден, а кавърма и бито сирене — още по-малко. Високопланинският чучур, край който се бях настанил, се оказа фатален. Все пак реших да остана и тази вечер край къшлата на Ибрахим чауш. Ако той не се завърне днес и не ме нагости тази вечер с качамак, ще се наложи утре отново да прекося горската джунгла на Шабаница към Смолян и Райково, за да попълня раницата си. Ангажимент към никого нямам и мога всякак да променям маршрута си. Затулвам раницата си в сеното, и се отправям с бавни крачки по окосените ливади към подножието на Куру-бурун. Нагазвам и през неокосени високостеблени треви, каквито са и самите ливади. Тънки, дълги, меки стъбълца, които се огъват и от най-слабия повей, досущ изтъкани от копринени конци. Ето какво сено дава чаира… Не току-тъй са изградени толкова много сеновали в една заобиколена от всички страни с каменливи хребети безлюдна котловина.

Достигам самото скалисто подножие на щръкналия над главата ми връх и нозете ме носят все по-нагоре, макар че не съм взел храна, нито пък решение да стигна до самото му заоблено чело. Слънцето е заляло всички гънки на чаира и оттук се виждат и други косачи, които сякаш под команда размахват в такт бляскавите си коси.

Обхождам полегатите ребра на върха и с всяка стъпка желанието ми да се възкача постепенно се превръща в решение.

Къшлите под нозете ми стават все по-дребни, а косачите — едва видими.