Васил Крумов
Родопски хоризонти (17) (Пътеписи, скици, приключения)

Арест в Смолян

Когато отново отварям очи, слънчевите лъчи вече блестяха като бисери по високите клони, из които птичият хор бе подновил неуморното си съревнование. Светлината бе възвърнала певческите им дарования и те безкористно ги пилееха из наситената с озониран боров аромат горска усоя.

Скачам от леговището си и като се измъквам изпод чепатите клонаци, недоумявам из коя посока да продължа. Оглеждам осветените върхове на смърчовете и съобразявам, че най-добре е да вървя към залеза, а после по вододелното било между Арда и Въча право на север. Там негде ще ми се открие и смолянската долина на р.Черна — главен приток на Арда.

Нахлупвам отново каскета над веждите си и се промушвам между капещите клони с гърди, преситени от боров аромат. Победоносно преживяното приключение с горската фея ме прави да се чувствувам изравнен с недостижимите върхове на хилядолетните смърчове. Нека и те да разберат, че двукракият човек струва нещо повече от четириногите им обитатели.

Обладан от гордите си мисли, бях забравил да следя посоката на движението си и не забелязах дори, че пред мен се очерта широка пътека със следи от двуколка.

Очевидно бях вече отминал всякакви гранични кули и се намирах негде близо до дъскорезниците на Смолян или на с. Мугла. Приближавах се към опустошителното господство на брадвената култура.

Хилядолетните смърчове постепенно започват да се разредяват и между тях да се мярват срамливи елхи и кичести букаци. Обхваща ме неспокойното чувство, че пак настъпва за мен часът на раздяла с несравнимата Шабаница.

* * *

Пътят, все повече разширен, криволичи из вододелния сърт на така наречената тук Круша планина и все по-ясно ме извежда над пролуките към долината на р.Черна. Из една такава скалиста цепнатина се спуска стремглава пътечка, а насреща в далечината оттатък дълбочината на шумящата река се извива между гориста стръмнина шосето към с. Широка лъка. Встрани от него блести малкото езеро, в което според легендата овчар е бил подмамен от самодива, а над него като горд китайски храм е извезана гнайсовата скала Невястата, свързана с легенди от потурчването. По-долу под самата скала са пръснати махалите на Смолян. Най-горе между дворни овощни дръвчета се гнездят едноетажните къщи на помашката беднота, а към средата — двуетажните жилища на по-заможните и всякакъв род чиновници, офицери и адвокати, а още по-надолу около малък площад, засенчен от клонест чинар, са подредени адвокатските кантори и някои учреждения.

Встрани от това сгъстено общежитие се белее като средновековен замък триетажният конак на нявгапшия легендарен нахия Салих ага, самоназовал се воевода и загинал като непокорник пред цариградските велможи. Чрез измама доведен в Ксанти, където е бил убит, както си е пиел кафето…

Косите лъчи на вечерното слънце щедро обагрят цялата тази разнообразна картина от белосани къщи, ливади и млади гори из високия шосеен превал към Широка лъка, наричан поради гнайсовите си скални обелиски Ешек кулак (Магарешки уши).

Окото ми, преситено от горските усои и порутените къшли на девинските махали, сега жадно се вглежда в жизнерадостната панорама на изграденото нявга при благоденствие типично родопско селище. Тук е била негласната столица на помашките нахии, възприели нявга мохамеданството, но не за да робуват, а за да господствуват. Не само воеводата Салих ага, живял в началото на миналия век, но и други преди и след него, като Хаджи ага и Салих ага Сивриев от с. Смилян, са показали с делата си, че кръвта им не се е била превърнала в анадолска вода. Те не са умрели в народната памет, както не е умрял и Мехмед Синап със своето бунтарство, слугувал преди това тъкмо в това свободолюбиво родопско селище.

Откъм запад дъждовен облак наново се е навдигнал и похлупва помрачения Ешек кулак. Разширявам отново крачките си по шосето към Горно Райково, но облакът ме изпреварва. Сипят се като по телени жички едрите дъждовни капки. След няколко минути тези дъждовни капки ще дойдат при мен, а наоколо няма никакъв подслон. Съобразявам, че най-близката сграда е право срещу мен оттатък реката и без да се двоумя, втурвам се надолу и като преминавам реката от камък на камък, озовавам се между двама стражари, седнали на сушина под малка беседка край някаква двуетажна сграда.

* * *

Стражарите любопитно се вглеждат в брадясалото ми лице и в пробития каскет, поразпитаха ме откъде и накъде пътувам, вгледаха се в препасания на бедрото ми пистолет, докато най-после един от тях мълчаливо изтича към вътрешността на сградата, която отпосле разбрах, че е полицейски участък.

Същият полицай след малко ми каза да го последвам в кабинета на пристава.

Тук картината на моето пътешествие неочаквано и много рязко се измени. Докато допреди един час се любувах на вечерната панорама към Смолян, сега се намерих изправен пред лицето на намръщен полицейски пристав, който още с влизането ми в кабинета му строго изкомандва на двама полицаи да ме обезоръжат. Последните ловко изпълняват заповедта на началството си и поставят моя пистолет на бюрото му.

— Дайте си личната карта!… — изръмжава приставът със свиреп тон към мен.

Отговорих му, че такава не нося със себе си.

— Донесете квитационната книга!… — изкомандува на подчинените си приставът. — Издайте му глобална разписка за сто лева. После да бъде отведен долу в зимника!

Отговорих на сърдития пристав, че аз съм юрист и зная, че не съм длъжен да нося лична карта, щом мога да се легитимирам чрез местните съдебни органи.

— Щом сте юрист, удвоявам глобата ви!… — отвърна още по-сърдито приставът и отново повтори да му бъде донесена квитационната книга.

— Такава сума аз нямам и не желая въобще глоби да плащам… — отвърнах също в повишен тон.

— Отведете го долу!… — повтори приставът и взимайки пистолета ми в ръцете си, понюха го и като провери опразнения пистолет, спря отвеждането ми и наново грубо ме запита:

— По кого сте стреляли?…

Отговорих му, че по никого не съм стрелял, но той съгледа продупчения ми каскет и със свиреп глас се провикна:

— Сражавал си се с някого…

Аз се усмихнах, без повече да правя усилие да се оправдавам, и сам се насочих по стълбището към зимника.

— Ще го държите там, докато си плати цялата глоба и даде обяснения где и с кого се е сражавал!… — провикна се след мен озвереният от усмивката ми полицай.

Стражарят, който ме следваше, отвори вратата на зимника, блъсна ме вътре и залости отвън вратата. След малко отново я отвори и ме запита за името. Казах трите си имена и добавих:

— Тукашният прокурор ми е съученик…

Вратата отново се затвори и аз останах с раницата и палтото си в мрачното помещение, осветявано от високо малко прозорче, през което до слуха ми достигаше само шумът на реката.

Останах прав в продължение на няколко минути, без дори да огледам цялата обстановка. До този ден не беше ми се случвало да бъда арестуван и в първия момент ми се стори, че е интересно да преживея подобна човешка участ. Да бъдеш предмет в ръцете на чужда воля и да не знаеш какво те очаква, но като си помислих, че цяла нощ, а може би и няколко нощи може да бъда лишен от свободата си, облегнах се безпомощен до вратата и гръмко изрекох проклятие срещу всички полицаи по света. Изрекох тези заплашителни думи така гръмко, че и приставът от горния етаж дори да ги чуе. После захвърлих раницата на земята и тъкмо се канех да седна на нея, нещо из отвъдния ъгъл на подземието се размърда и с пресипнал глас започна изначало тихо, а после гласовито да се смее…

— Кой си ти? — провикнах се, почти изплашен.

— Човек… — отвърна ми едва видима сянка и продължи да хихика по-тихо и някак неуравновесено.

— Какъв човек? — повторих въпроса си и се надвесих към него.

— Човек от народа… — отвърна ми сянката и като престана да се смее, добави: — Жив народен човек!

Останах смразен на мястото си и не знаех какво повече да питам. Повторих само със затаен глас неговите думи „жив народен човек“ и то в полицейския зимник! Ето къде трябвало да се срещна с живия народен човек!…

Сянката отново започна несвястно да хихика, което ме накара да помисля, че той навярно е някой побъркан или пиян…

Приближих се към него, за да го видя по-отблизо, но той като се навдигна, без повече да се смее, троснато ми заговори:

— Не съм пиян, нито пък луд, макар че тукашните големци са решили да ме пращат в психиатрията на изследване…

— Тогава защо ми се смееш? — отвърнах му и аз троснато.

— Защото си помислих, че и вас ще изпращат в психиатрията на изследване. Тук всички, които говорят срещу пришълците, смятат ги за смахнати, а тези, които като мен, повтарят: „Откакто ни поробиха българите…“ — направо ги смятат за побъркани…

— Че ти не си ли българин?

— Българин съм и то от тези, които се бореха преди Балканската война за освобождението на нашия край. Върлувах дори няколко години из Тракия с четата на Стефан Калфа.

— Че защо тогава така говориш? Нима пришълците са толкова лоши?…

— Не че са лоши, но малко искат да знаят за неволята, която ни сполетя, след като ни отрязаха от Беломорието, а някои от тях идват за кратко време, докато си направят юка от контрабанди и рушвети, па си заминат, за да дойдат след тях подобните им… Подобрите от тях, само охкат и пъшкат от заточението си.

— Че какво робство има тук? Вината не е в тях, а в Парижките мирни договори, които ни отнеха Беломорието.

— Това е така, господине, но какво ще кажете за безразличието на нашите държавници като този вътрешен министър от онова време Людсканов, комуто не е било известно, че в арденската долина има освободена цяла една турска нахия с българско име, та е назначил околийската ни администрация за Кара-дере, без назначените да знаят в каква посока да отпътуват.

— А местна интелигенция нямате ли?

— Имаме… И тук, и вън от нашите места, но ето вече цяло десетилетие спорят из разни списания какво име да дадат на родната ни планина: — Родопи или Родопа, а помаците ги нарекоха българомохамедани, сякаш това ще ги зарадва… Колкото софийските шопи, ако ги нарекат „българоправославни“, или пък павликяните — „българокатолици“!…

„Живият народник“ въздъхна и продължи:

— Пишат и все гледат да се наредят до някоя по-тлъста служба към София или да получат голяма субсидия. Такива са и нашите политически избраници, които изпращаме в столицата. Сълзи проливат за народа, докато си пуснем бюлетината, а после иди да ги впрегнеш в народната работа!…

Светлината от високото прозорче съвсем изчезна и от него сега все по-отчетливо се долавя бумтеж от нарастващите води на р.Черна.

Сянката на този самозван народник стана съвсем невидима в настъпилия мрак. Речният шум достига на пресекулки както и мелодичните звуци на военен оркестър, изпълняващ щраусов валс.

Народникът отново започна да хихихика, после умълчавайки се за момент, през зъби добави:

— Ето чувате ли?… Танцуват пришълците по случай изпращането на някакъв капитан от тукашната дружина… Голяма работа!… Дошъл, попиянствувал, жена му пък поклюкарствувала и сега си отиват… Добър им час!… Утре войниците, построени в шпалир, ще викат подире му „ура“ като на някакъв победител… А нявга, преди да ни поробят българите, не беше така…

Черна продължаваше да бумти и този неин нестихващ екот ми напомни друга една река със същото име, из чиито скалисти завои денонощно се дебнехме с хората от отвъдните окопи. И там зад тази човешка мелница също така се устройваха забавни вечери с песни и напитки, а когато дойде септемврийската офанзива на противника, същите щабни големци се изпариха и техните бойни наблюдателници, изработвани под обстрел, останаха непосетени.

Ръмжи под нашия арест малката родопска Черна, досущ като онази затънала сред недостъпни скали Мориховска река, чийто води станаха свидетели на небивало човешко изтребление.

Събеседникът ми сякаш се досещаше, че са ме подтиснали възпоменания, остана безмълвен в продължение на близо цял час, през което време в паметта ми възкръснаха образите на големи военачалници, прославили се между войниците от Мориховска Македония като безумци и престъпници.

Безумци бяха и онези министри от кабинета на Малинов, плъзнали малко преди това зад бойните окопи, за да държат патриотични речи пред боси и одърпани войници, че фронтът трябва да се държи. Но войниците след тях спонтанно си шепнеха думата „септември“ и когато дойде този месец, нарамиха пушките си и се насочиха към Главната квартира на побегналите генерали и оттам към Владая над изтръпналите столични политици.

Слагам глава на раницата си и усърдно притварям очи, за да прогоня образите на непогребаните ми другари. Напразно се старая да заспя. Нарастващия рокот на реката навдига все по-ярко задремалите в подсъзнанието ми възпоменания. Миговете на животинската уплаха, придружени с проклятие към тези, които безотговорно са ме родили. Кървави часове, когато като озверени гладиатори тичахме ние, довчерашните гимназисти с натъкнати ножове срещу блесналите оттатък телената мрежа вражески щикове.

Кой би могъл да разкаже тези мигове на онези, които решават-мир или война между народите?

Въртя се ту на гръб, ту на страна върху голата пръст на мрачното арестантско подземие и при мисълта, че в плитките каменливи окопи на Каймак-чалан, Черна и Добро поле свършиха живота си цели полкове жизнерадостни младежи, изпитвам срам, че благополучно се върнах в бащината си къща.

„Страхливци, защо не умряхте и вие!“, беше се провикнал в края на речта си полковият ни командир Брайков, който пристигна отсам Каймак-чалан на другия ден, след като сърбите бяха успели без всякаква атака в гъстата като мляко мъгла да изринат шепата наши бойци, вмирисани като мъртъвци след едноседмичната артилерийска канонада.

„Защо не умряхте и вие? Храбреци?“ — поправи речта си обезумелият ни полковник, пристигнал цяла седмица след нас на този връх, отклонявайки се за „кратко“ време на свиждане с жена си при преминаването на полка през родния му град на път от Егейска Тракия към пламналата в унищожителни сражения Македония.

— Нещо не ви е удобно? — запитва ме иронично „народният човек“ от другия ъгъл и сам се превъртя.

Вместо отговор въздъхвам дълбоко и наново се унасям в бойни спомени.

„… Защо не умряхте?… Защо не умряхте?…“ — повтаряше разчувствувалият се офицер, докато най-после адютантът му го отстрани от наежените войници, без повече някой да го види, окончателно изпратен при благоверната си съпруга.

Така „бляскаво“ завърши своята офицерска кариера в чин генерал и бригадният ни командир полковник Козаров, който след един месец предизвика безсмислената отбрана на трите хълма (наречени Еровете) под Каймак-чалан. Гдето бе пожертвувал целия 21 пехотен полк заедно с храбрия му полкови командир Джеров, а после за да оправдае безсмислицата си, изпрати на съдебен разстрел близо стотина оцелели войника. Същият полковник Козаров, който се изпари заедно с целия си щаб още в първите дни на Септемврийската офанзива през 1918 година.

Историята ще възвеличи може би делата им, без да каже нито дума за изправените на разстрел войници от 21 пех. полк, пред които самият главнокомандуващ генерал Жеков бе довтасал цинично да ги обругае.

Ще разкаже ли историята нещо и за злополучната неприятелска офанзива през май 1917 година, когато из маковите поляни отвъд Черна увиснаха пред нашите телени мрежи хиляди африкански младежи, изпратени на смърт от също такива безразсъдни французки офицери.

Ручи все по-заглушително тукашната Черна, но нейният тътен не може да заглуши унизената ми съвест, че все пак аз се върнах от тази цивилизована човешка касапница, когато толкова други, не по-малко достойни от мен, какъвто беше и единственият ми невръстен брат Асен, станаха жертва на тази заслужила името си македонска р.Черна.

Скачам от мястото си като събуден от кошмарен сън и като събуждам хъркащия край мен жив „народник“, запитвам го:

— Няма ли да стихне тази Черна река?…

Той сънливо въздъхва и след кратко мълчание тържествено ми отговоря:

— Не се усмирява така лесно нашето Кара-дере. То е главен приток на злопаметната Арда. Злопаметно е то като самата нея. Много човешки неволи то помни, но и за добрите времена понякога ръмжи. Водите си събира из високите картали на тревенистия Карлък, Чукурето и Круша планина, по които нявга се намираше дребен добитък десет пъти повече, отколкото бяха хората. Какво знаят тези, които сега пристигат по нашите места? Секат горите и все чевермета искат да ядат. Затова така ръмжи Кара-дере. Буботи, та земята се тресе, но това никого не смущава.

— Не стават ли тук земетресения? — запитвам невидимият си събеседник, но той нищо не ми отговаря.

— Жалко, че не стават… — отговарям аз вместо него. — Защото когато земята се размърдва, и полицейските пристави дори по-смирено говорят.

— Не сте ли чували нещо за нявгашните наши кехаи?… — Запитва ме и той на свой ред, но като му отговарям, че никой не ми е говорил за тях, той става почти прав и с още по-тържествен глас ми изброява имената на Цоно Забилев, Курто Кехая, Кел Петко, Забирът, Иван Бенчев и неколцина още други, живели допреди тридесет години прочути овцевъди, чиито многохилядни стада по цели седмици са се изнизвали обагнени напролет от Беломорието, за да завладеят високите пасбища и да раздадат даром на населението по паница прясноподквасено сирене и парче от опечено на шиш агне. А на някои по-бедни, които си нямат овчица, и по цяло живо агне. На бедни и заможни раздаваха тези народни мъже от добитъка си, а за черкви и училища с шепи златни пари подаряваха. И днес за тях народът приказва. И занаятчиите от Устово не падаха по-долу. Цялата Османска империя бе тяхна, та дори и пазарите из чуждите държави спохождаха. Такова беше нашето Кара-дере, каквото го зовяха цариградските управници, без да са го помирисвали подобно на нашия Людсканов.

Къде са тези кехаи, бакърджии, златари и абаджии, на които правеха икрам и помашките ни аги? А какви хора бяха тези неуки аги? Истински народници!… Справедливи към нас, раята, и към правоверните си помаци. По-справедливи дори към нас, отколкото към тях.

Къде отмина това робство, когато агите се разпореждаха из селищата, а войводи като Петко Киряка и Стефан Калфа отмерваха като касационен съд присъди на тези, към които агите бяха безвластни?

А сега — с пресипнал от вълнение глас продължи речта си — някакъв си прокурор е написал обвинителен акт на сто и двама души местни помаци, защото били се опитали да изпратят писмена молба до външния министър в Анкара, за да им отвори път към изселване.

Помислете, господине, каква умна глава трябва да има този господин, който без да се замисли, е решил да направи от това недостигнало до Анкара писмо политически процес с последици, каквито едва ли някой може да предвиди.

Обвинителен акт срещу хора, които никому нищо лошо не са направили, нито пък напразно са яли българския хляб, както се пише в акта, защото сами са си го произвеждали.

Така не биха постъпили с раята си нявгашните аги. Те подпомагаха и онези, които не ги обичаха, защото кръвта им не беше станала чиста вода. Вътрешен глас им подсказваше, че не бива да прогонват от себе си онези, които са останали верни на вярата си.

Водният тътен отвън започна да се примесва с пороен дъжд, придружен с редки светкавици, които проникват през малкото прозорче и осветяват лицето на моя събеседник. Едва сега аз виждам, че той е човек с брадясало лице и посивели коси. Той продължава нещо да ми говори и размахва ръце, но аз не мога да го чуя от водния рокот. Той долавя това и най-сетне замлъква.

* * *

След малко дъждът престана и натежалите ми клепки сами започнаха да се затварят. Пробудих се, едва когато от прозорчето проникваше като в кладенец слаба дневна светлина. Отново затворих очи, когато вратата на зимника се отвори и същия стражар, който ме беше отвел от беседката при пристава, ми каза да си взема раницата и да тръгна след него.

Сега, помислих си, навярно ще ме поведат към моя Тримонциум по етапен ред… Най-позорното!…

Тромаво изкачвам стълбището с втвърдени крака и когато се показах на горния край, сам приставът ми подава ръка и ухилен ме води в канцеларията си. Вътре той се изправи пред лицето ми и усмихвайки се колкото се може по-мазно, се провиква:

— Защо не ми казахте снощи, че сте били журналист?

За миг помислих, че приставът се преструва, но като ми подаде пистолета и отвори изходната врата, повярвах, че арестът ми е приключен. Едва тогава се досетих да го запитам отгде е разбрал, че съм журналист.

— Каза ми прокурорът снощи на бала. Той наистина е бил ваш съученик…

— Той ви е заблудил… — отговарям троснато. — Аз съм публицист, а не журналист.

— Как?!… — изпули очи приставът и започна да се двоуми дали не е станало някаква грешка. Но за да му дам време да се окопити, извърнах се цял към него и на свой ред го запитах как се казва и отгде е дошъл.

Отговори ми, че се казва Попов и че са го изпратили за наказание от с. Горна баня, Софийско, гдето бил началник на участъка и една нощ е съставил акт на директора на народното здраве д-р Кесяков, защото го намерил в хотела с чужда жена.

Тази откровеност на пристава и най-вече постъпката му с директора на народното здраве, стар ерген и бивш кмет на нашия град, ми се хареса и аз си подадох ръката за сбогуване, като му казах да освободи и онзи нещастник, с когото нощувах долу в зимника.

Той сви бърните си и ми каза, че това вече е работа на прокурора.

Още веднъж му казах сбогом и без повече да се обръщам назад, поех пътя си с едри крачки, за да се отдалеча, колкото се може по-бърже.