Васил Крумов
Родопски хоризонти (11) (Пътеписи, скици, приключения)

При „фабриката“ на Спас в гората Попина

Дълго беседвахме на скамейката със Спас и едва към полунощ се отправихме към барачната му фабрика за етерни масла, която построил на час и половина път от селото. По пътя не пропуснахме да се отбием към вкаменената овчарка, която според преданието сама пожелала да се превърне на камък, когато към нея се насочили похитители.

— На луна… — каза ми Спас — вкаменената овчарка изглежда като жива и затова при такива нощи не пропускам да й се полюбувам. Понякога дори ми се струва, че тя ми се покланя…

Погледнахме я и сега двамата, застанали мълчаливо един до друг. Издигната на невисок скалист пиедестал с каменна кърпа на глава и препасала дебела престилка, тя наистина под лунно осветление изглеждаше като жива.

Дълго я гледахме, докато най-после и на мен се стори, че тя размърда главата си и леко ни се поклони.

— Забеляза ли?… — пошепна ми Спас и мълчаливо ме поведе по пътеката към потъналата в дълбока сянка нявгашна гранична борова гора Попина.

* * *

Гостуването ми под бъбривите клонаци на вековната Попина продължи неочаквано и за самия мен цяла седмица. И сега мъчно мога да си дам сметка защо прекъснах за толкова дни пътешествието си.

Може би защото исках да подпомогна приятеля си с каквото мога в пресекналата му фабрикация поради отслабналия воден дебит от близкия извор, а може би защото горският дух на старата поляна ме завладя още от първата нощ, когато пробудена от среднощния зефир ми заговори на безкрайно сърдечен иглолистен език. Досущ някаква изповед пред потънал в забрава стар приятел.

При това Спас се очертаваше сега пред моите очи като човек с голямо бъдеще, макар и лишен от всякакво настояще. Пестелив в приказките си като всеки изобретател, той малко се грижеше за своето лично благополучие. Но затова пък неуморно още от ученическите си години издирваше способи за облагодетелствуването на цялото човечество. На химията той гладеше като на най-велик дар от провидението, чрез който единствено би могло изстрадалото във войни и бедствия човечество да се измъкне на спасителния си бряг.

Сега Спас бе построил с последните пари от някакво наследство дълга дъсчена барака до развалините на турския граничен пост, инсталирал голям казан с тръби, които минават през охладителен резервоар, и решил да става богат човек. Не толкова заради себе си, колкото за самото човечество!…

Да му мислят старите борове на Попина!… Засуканите им коренища скоро ще бъдат измъкнати изпод земята, нарязани на дребни късове и сварени като пролетни охлюви. Нито капка милост не изпитваше този иначе крайно милостив мой приятел към тези многовековни гиганти. Доскоро живели безгрижно, сега те бяха изтръпнали пред близката си участ и вместо дружелюбна песен, ръмжаха по цели нощи над бараката като вързани псета. От това тяхно зловещо ръмжене нощем изпитвах страх да си покажа главата навън от бараката. Приятелят ми навярно изпитваше същото чувство, защото по цяла нощ поддържаше запалени главни в огнището, разчитайки може би по този начин да прогони тъмните духове, които любопитно надничат през цепнатините на дъсченото ни жилище.

Понякога оставахме до късна нощ будни около горящите пънове, вслушани в тъжната беседа на старите иглолистници. В такива моменти лицето на Спас изглеждаше необикновено оживено, а очите му напрегнати от трескави мисли. Аз упорито мълчах, за да не попреча на творческите му замисли и по този начин да лиша човечеството от самодвижеща се машина или от прокарване на слънчева светлина чрез огледални тръби в рудниците и мрачните работилници. Нали той беше ми поверил, че е изпробвал вече подобни проекти…

Като всички изобретатели Спас наистина малко приказваше, но затова пък като заговореше, ставаше ми ясно, че той е творец не само на химически чудотворства, но и голям покровител на изящните изкуства. Проявяваше истинска загриженост към недохранените жреци на Мелпомена, които през летните сезони ходят все още немили-недраги. Трябваше да им се построи античен храм на открито. А на скулпторите — просторни градски ателиета, населени с мраморни образци, от които да черпят творческо вдъхновение. А на себе си смяташе да изгради мраморен дом върху крепостните развалини на усамотената Турла. И там, окрилян от величавата панорама на снеговития Карлък, да проникне чрез вглъбено мислене във великите тайни на миросъзданието.

Заслушан в тези негови проекти и вгледан в трескаво изцъклените му зеници, аз започнах да му вярвам. Вярвам, че не ще минат много години и върху самотната Турла ще блесне мраморна вила и че покрай приятеля си ще мога понякога и аз да съзерцавам как зимните бури се боричкат из недостъпните върхари на снеговития Карлък. Вярвах, че ще се облагороди и аскетичната външност на моя приятел, а жителите на задънената Широка лъка, издребнели в пиянски празненства, ще заживеят като олимпийски богове негде високо из слънчевите седловини, а не в пропастна урва. Дори и нечистоплътните помаци от съседното Катран-чукур ще се почувствуват като истински хора и няма като дяволи да се въртят около врящия катран…

Какво от това, че Попина ще пострада. За такава величава идея може най-сетне да се пожертвува една одъртяла гора. Всяка сутрин аз и моя приятел се събуждаме преди изгрев слънце, закусваме с печени картофи, които ни доставяха пастирчетата от съседните махали, и като смъквахме пред любопитните им погледи горните си дрехи, започвахме работа по къси гащета. Аз копая край цъцъркащия извор широка язовирна яма, а Спас размества охладителните тръби, така че с най-малко вода да се получава изобилна етерна продукция.

Вечер ние наново навличахме изтънелите си горни дрехи и с лица, огрени от буйната клада, говорихме за близкото бъдеще, когато сегашната ни барака ще се превърне в истинска фабрика и чрез нея ще може да осъществим предначертаните си планове. Говорихме и за така наречените политически мъже, които некадърни да измислят някакво полезно изобретение слагат загрижени маски на бездарните си лица и с голословни думи се перчат като творци на човешкия прогрес. Говорехме за техните гръмогласни възмущения от световните неправди, макар че единствено от тях те черпят своето благополучие. Говорехме също и за бездарниците в изкуството, които ограбват смирените и после снизходително ги окайват. От друга страна приятелят ми искрено се възхищаваше от истинските народни труженици, отминавани най-често и от тези, в името на които уж се жертвуват.

При такава една беседа веднъж уж случайно го запитах не е ли срещал в живота си истински народен човек. Такъв, какъвто са го описали нашите именити писатели.

Спас вторачи погледа си в мен, сякаш да провери дали не се шегувам, и като повдигна глава, неудържимо се засмя. Така, както никога досега не бях го виждал да се смее. Въобще той не умееше да се смее и затова лицето му придоби грозен вид. А когато се успокои, отново вторачи погледа си в мен и с ироничен глас ме запита:

— Да не си тръгнал из планината да търсиш жив народен човек?…

Аз троснато му отвърнах:

— Дори и да е така. В това няма нищо смешно!

— Прав си… — отговори ми Спас през сълзи от смях. Но аз се смея на себе си. Смея се, защото преди години и аз бях дошъл по тези места с подобна задача. Не малко пари похарчих в почерпки, за да вляза в контакт с хората на народа, но широколъчани подобно на столичните ми приятели умеят добре да ласкаят човека, който ги черпи, с тази само разлика, че последните си поставят трагични маски, когато се напият, а местните хора вместо това пеят. Добре пеят широколъчани, но още по-добре пият. И ако не бях побягнал навреме, тук, под клоните на Попина, нямаше дори да мога да построя и тази барачна фабрика. Разбира се, и тук не можах да открия живия народен човек. Но затова пък за сетен път се уверих, че народният човек отдавна е изчезнал. Умъртвили са го политиците от следосвободителната епоха, а литераторите от днешно време го погребват. Някои от тях обаче все още успешно боравят със сянката му.

— А никога ли не ще се роди вече народният човек! — запитах приятеля си, който като никога размахваше ръце в разгорещена реч.

— Не, той може пак да се роди, но този утрешен народник не ще прилича на възрожденския и неговото родно място не ще бъде в бунтарската механа на хъшовете, нито пък из отдалечените от света планински дебри.

Бъдният народен човек ще трябва да се появи сред пожертвувалите се труженици на науката или между борците срещу политическия кариеризъм и срещу безличието на дипломираната интелигенция, които неуморно опустошават духовния облик на народа. Нашият народ достатъчно много понесе от този род синчаги. Станал е по-мъдър и сам разбира, че не са това хората, които ще го възвеличат, а това ще направят преди всичко постиженията на науката и неговата неуморна трудова воля при прилагането на тези постижения…

Никой не може да каже точно какъв ще бъде утрешният народен човек, но неговото появление е неминуемо, защото без истинска народническа подкваса животът на хората е безцветен и безнадеждно досаден.

Истинските народни хора в миналото са били тези, които са извеждали човечеството из мрака на първобитността към светлината на бъдещето, опазвали са живота от падения и за всичко това не са искали коленопреклонение, нито пък паметници да им се изграждат…

И тук, в тези безизходни дебри, нявга са живели такива народни хора. Дори и сред правоверните мохамедани, някои от тях са заплатили с главата си своето непокорство. Легенди колкото искаш… Такива непокорници на узаконения несправедлив ред навярно е имало и по-рано. Тогава, когато из тези мъчнопроходими клисури не е имало никаква държава. И тъкмо заради това навярно тук е побягнал древногръцкият Орфей, защото няма нищо по-скучно от това да живее истински народен певец между хора, които добре са се наредили и на песните му са гледали като на забавно майсторство, а не като на духовно откровение.

Легендата, че Орфей се бил скарал с всемогъщия олимпийски Зевс и че подведомствените му енаиди са го прогонили, е измислена навярно от тези, на които той не е искал повече да пее. Предпочел е на дивеча и скалите да пее, отколкото на богопомазани подтисници.

Очите на моя приятел тази нощ като никога блестяха. Замлъкваше за момент и като разравяше жаравата, вгледан в огъня, довършваше мислите си с притихнал унил глас.

Към полунощ, тъкмо когато приятелят ми бе започнал да говори за първенците от столичния духовен елит, гората отвън се обади с кротка приспивна мелодия и той без да продължи мисълта си, пожела ми лека нощ и се тръшна на дървеното си легло. Аз направих същото и дълго тази нощ не заспах, заслушан в мъдрата горска песен.

* * *

Най-после след едноседмичен труд всичко беше готово. Оставаше само да се напълни казанът с борови корени и етеричното масло да потече като мед от пчелен кошер.

Старата Попина, доловила скорошното сбъдване на пъклените ни замисли, започна отново да ръмжи сърдито. Не бе останало в тайна и на горските власти започването на нашата фабрикация и при нас един ден се явиха двама въоръжени мъже, за да ни предупредят да не вадим корени от живи борове, а само от засъхнали. Моят приятел ги увери, че така ще бъде и лукаво ми намигна.

Привечер ние надянахме градските си костюми и като едри търговци се напътихме през гората към високото било, гдето живеят хората от малката помашка махала Катран-чукур.

Жителите на селището навярно бяха разбрали, че фабриката ни наскоро ще започне работа, както и целта на нашето посещение, та заблаговременно се изпокриха щом ние се показахме из гората.

Все пак ние намерихме глашатая, който ни обеща, че ще разгласи още тази вечер за набиране на нужното число секачи.

На утрото ние станахме по-рано от друг път в очакване на работната ръка, но до обед никой не пристигна. Привечер моят приятел отново пое към Катран-чукур.

Попина, която беше си отдъхнала от липсата на секачи, през нощта отново заръмжа. Аз затворих вратата и с нетърпение зачаках тежките стъпки на приятеля си. Запалих по-голям огън от друг път, но като се уверих, че той няма да се върне, залостих вратата с тежък пън.

Попина към полунощ заръмжа като пред буря. На моменти затихваше и в такива интервали долавях тромавите изпъшквания на боровите корени изпод земята. Тази среднощна беседа на гората със собствените си корени ме караше да мисля, че предстои да се случи нещо необичайно. А когато от върховете на дърветата се събаряше някоя шишарка, аз цял изтръпвах. Струваше ми се, че около бараката се тълпят горски духове, които хей сега ще направят някоя поразия. Не смеех да мръдна от мястото си. Такава нощ и на фронта при река Черна не бях преживял. Чувствувах се изравнен с охлювите и пещерните хамелеони.

По едно време и огнището загасна. Бях забравил да приготвя повече дърва. Попина започна все по-сърдито да ечи и сякаш с тежките си клони да посяга върху самия покрив на бараката. Може би някой огромен клон ще бъде откършен и ще ботуряса цялата фабрика. Допуснах дори, че и приятелят ми е попаднал в плен на същите нечистиви горски духове или пък катранчукурци са го отвлекли в ледената пещера под Шилеста чука на Карлък и там в подземната пропаст са го предали на своите опашати съюзници във вечния пъклен катран…

Мислите ми отскачаха трескаво като футболна топка и въпреки здравия си дневен разсъдък упорито вярвах, че с приятеля ми се е случило нещо непоправимо. А на всичко отгоре до слуха ми от време на време долитаха болезнени човешки викове. Нервите ми едва издържаха това среднощно напрежение. Не са ли това измамническите стонове на горските демони, които искат да ме накарат да изляза от бараката? Или пък тези викове идват от порутените стени на близкия граничен пост, край който навярно има и войнишки гробове?…

Напрягах слуха си до краен предел и ми се стори, че това е гласът на моя приятел. Повече не можех да изтрая. Достойнството на бивш фронтовак най-сетне се пробуди и без повече да се двоумя, отлостих вратата и изкочих навън. За миг ужасът ми безследно изчезна. Навън ме посрещна обсипаното с брилянтни звезди небе, дълбокото родопско небе. Каква неочаквана промяна!… Предутринните съзвездия вибрираха в нестроен хоровод и сякаш дружелюбно ми се усмихваха. Стори ми се дори, че и старите борове със своите тежки чадъри приветливо всичат красиви линии в бездънното небе.

Човешкият вик за помощ обаче не пресекваше. Спирам отново дишането си и пак долавям същия изнемогващ глас.

Не, това не е духът на погинал граничар, нито гласът на моя приятел, а най-обикновен стон на нощна сова, каквато неведнъж бях дочувал в предутринните часове из пущинаците на Бабуна планина.

Полюбувах се на звездното небе и после заспах дълбок родопски сън чак до изгрев слънце, когато цяла тълпа катранчукурци започнаха да разтоварват мехове пълни с катран и торби с борова смола.

— Ще ги дестилираме… — каза моят приятел и самодоволно се усмихна.

Аз нищо не му възразих и по негово нареждане веднага стъкнах огнището под казана. Отново повярвах, че мраморната вила над Турлата ще се осъществи в близко бъдеще.

Помаците получиха парите си и като обещаха след два дена пак да дойдат, поведоха конете си в обратен път, цели ухилени като мръсни дяволи.

След един час катранът клокочеше в големия казан. Аз застанах при огнището, а приятелят ми при охладителните тръби, за да ги контролира. Катранът все по-ожесточено клокочеше, пускаше пари, които охладителят трябваше да превърне в ароматно масло. Увлечени в работата си, забравихме дори да обядваме. От време на време излизах навън от бараката, за да глътна чист въздух и тогава гласно се обръщах към палмообразните корони на укротените столетници:

— Не се тревожете, мили мои песнопойци, животът ви с гарантиран… Вместо корени катран ще варим…

По едно време като влязох при охладителя, гдето приятелят ми тревожно шеташе, запитах какво става… а той посочвайки разпуканите тенекиени тръби, грубо ми извика:

— Не виждаш ли, че терпентинът излита… загасявай по-бърже огъня…

Без да се бавя нито минута хвърлям две кофи вода в разпаленото огнище и зачаквам по-нататъшни нареждания на приятеля си, който в този момент превързваше с парцали спуканите тенекиени тръби на охладителя. Лицето му изразяваше смъртно отчаяние. Повече той нищо не ми каза.

Излязох навън, за да се разсея, и отново хвърлих поглед към непоклатимите стволове. Обхвана ме чувство за срам за доверието, което имах към моя изобретател. Огънят в огнището беше съвсем загаснал, но заедно с него угасна и надеждата ми, че един ден от върха на Турлата ще мога да се любувам на зимните стихии по недостъпните върхари на Карлък.

Дочаках приятеля си да довърши превръзките на разбитите хладилни тръби и като нарамих отново извехтялата си раница, обясних му, че завчера минавайки оттук, Стою кехая беше ме поканил да му бъда гост някой ден на мандрата. Сбогувам се някак виновно за внезапното ми заминаване и без да се обръщам назад, закрачих с отрезвени очи по стръмната пътека към високите пасбища на Карлък.