Васил Крумов
Родопски хоризонти (18) (Пътеписи, скици, приключения)

Из високите гранични била

Крача и очите ми не се откъсват от утринната слънчева картина на окъпания от дъжд Карлък, а мисълта, че отново съм свободен, ме прави да се чувствувам новороден, каквито ми се виждаха и скалистите чуки по високите хребети. Новородени ми се виждаха и варосаните родопски къщи, амфитеатрално накацали като току-що поникнали гъби из стръмнината към гористия Ешек-кулак. Само гордо възправената над самия град гнайсова Невеста, измокрена от обилната влага, ми се стори необикновено тъжна. Нейната извезана като с длето каменна туника задържаше погледа ми повече от всичко и аз не забелязвах дори бумтежа на реката, която все така неукротимо тътнеше.

Пресичам през дървеното мостче, сложено върху поточето, което отделя старата от новата част на Смолян, и се озовавам пред шпалира от войници, които покорно разтворили уста, непрекъснато като на учение викаха нескончаемото си „ура“, а по средата на улицата с бавни крачки мустакат офицер усмихнат правеше знак към челото си за сбогом. Останах за момент да се полюбувам на това необикновено зрелище, доволен, че имах щастливия случай да видя с очите си как живеят пришълците в щастливата за тях арденска „Аркадия“.

Досещам се по едно време, че канцеларията на училищния инспектор е в с. Райково, а не в Смолян и като правя кръгом, с още по-едри крачки се спускам по шосето надолу. От време на време се обръщам да се любувам на свежата картина от близки и далечни планински дипли, крача и си тананикам щраусовия валс, заседнал като гвоздей в ободреното ми съзнание.

Кой може да отрече, че съзнанието не зависело от битието, мисля си аз и се отбивам първо в пощата, да подам телеграма до приятелите, че съм жив и здрав, и после в млекарницата и бръснарницата, а накрай с твърди стъпки минавам моста на р.Черна към гиздавото Горно Райково, гдето ще трябва да намеря инспектора, така нежно наричан нявга от гимназистите „Свата“.

Прекрачвам моста на Черна и се озовавам пред лицето на „Свата“ и без много заобикалки, направо му съобщавам, че искам да бъда назначен за учител в някое помашко селце оттатък Карлък.

— Значи решил си да оставиш на спокойствие големците на родния си град и сега идваш тук нас да маскариш… — ревна „Свата“ и стана прав зад бюрото си.

— Защо да ви маскаря, учителю благи… — провиквам се крайно изненадан и отново повторих молбата си. Но „Свата“, без да ми отговори направо, посъветва ме да си открия кантора в Смолян и ми съобщи, че тук адвокатите печелят луди пари.

Тази негова препоръка ме вбеси и без много да му мисля, развързах си езика и след като му наговорих всичко, което ми тежеше след злополучната арестантска нощ, хласнах инспекторската врата и полетях обратно към реката. Преминах неусетно моста и на другия край едва не се сблъсках с брадатата фигура на Николай Вранчев — литератор, издател и най-важното стар приятел.

Цял сияещ, той ми подава женствената си ръка и поглеждайки ме отдолу нагоре, дръзко ме запитва:

— Къде така си се втурнал, драги Дон Кихоте?…

Нова вълна от възмущение ме обзема и в отговор му крясвам:

— Аз съм Дон Кихот, а ти какво си?

— Твой верен оръженосец Санчо Пансо… — отвръща ми все така засмян и ми предлага едноседмичен тур из високите гранични била.

За момент се замислям и отговарям, че щом е за високите била, съгласен съм, но още утре да се махваме оттук. Вранчев приема условието ми и си назначаваме среща в родното му Устово.

Отново се спирам пред пощенския клон и като отварям портфейла си, установявам, че през двуседмичното ми пътешествие не съм похарчил нито стотинка, отделям половината си капитал и телеграфно ги изпращам на земетръсните си приятели, като дял за преместването на бараката ни и с молба да се погрижат за изгладнелия ми котарак.

Не пропускам да се обадя по телефона и на смолянския прокурор, за да му благодаря за застъпничеството му пред полицейския пристав и между другото да го закача за незаконното задържане на многоглаголствуващия „жив народник“.

— Ние живеем в демократична страна и всеки има неотменимото право да говори… — казвам му с повишен вестникарски език. — А най-много побърканите…

Запитах го със същия възбуден тон какво е станало с обвинителния акт на стотината помаци, обвинени за изселничество. Отговори ми, че обвинението е отменено. Поблагодарих му още веднъж и с повишен дух се напътих към родното на Врачев Устово. Крача по шосето, което минава през Устово и продължава през Дере-кьой (Соколовци), възкачва се високо към Чепеларе през Роженските поляни, за да стигне след сто километра в равното Тракийско поле.

Вървя все по-надолу край малки, но добре обработени тютюневи нивички с дребнолистен джебелски тютюн, единствен сигурен доход за избеднелия днес смолянски край, а срещу мен се изнизват групи от празнично облечени устовци с кошници и бохчички в ръце. Мъжете са надянали новите си дълбокодънести потури от тъмен шаек с плитки обуща еминии и кожени калпаци, а жените в пъстра носия от тъмни въленици, оранжеви престилки и светли везани ръкави и нагръдници. Белосаните им лица кокетно се изрязват под пресечената на челото им вишнева шамия. Бели женски лица и тъмни, ъгловати мъжки физиономии, опърлени от беломорския климат, и с жълти янтарни броеници в ръце, останали от блажените занаятчийски години на бащите им.

Всички са весели, разговорливи и почитателно ме поздравяват. Аз също ги поздравявам и ги разпитвам за днешния събор, на който щели да дойдат много хора от околните български села. Наскоро такъв събор щяло да има и в Устово. Всяка къща в такива дни приемала и гощавала няколко семейства, безразлично дали са познати или за пръв път се виждат. Такъв бил тук обичаят и при сватби, кръщенки, дори и при погребение. Събори сред селата, а не на високите поляни, както са широколъшките.

Така е било тук по онова време, когато благоденствието е преливало и когато християнските села, заобиколени от помашки махали, неотстъпно са поддържали своя открит израз на материалното и духовното си предимство. Но сега при общото обедняване всеки гост си носи по нещо и при общи трапези духът на необезверената от Парижките мирни договори българщина неотстъпно и с вяра в бъдещето продължава задружно да живее. Дружба без ежби и крамоли, лишена от завист и суета. Насядали около дългите народни трапези, ще се веселят като отколешни приятели, защото такъв е бил и такъв трябва да бъде надживелият тъмните времена родопски човек.

Няма тук щраусов валс, нито разголени до кръста жени, които раздават благоволение към всеки подлизващ се кавалер, а с крайчеца на окото хвърлят огнени стрели към новоизлюпените си съпернички.

Тук трудолюбието е единствено достойнство редом с природната хубост на претоварената от разновидна работа родопска жена. А за мъжа — неговият неустрашим в гурбетчилъка живот, достойнство в занаята и в мъдростта му при рискованите нявгашни обществени прояви. Такива като устовския кмет Цоно Хаджичонов, убит от турци при засада, като насечения на късове Кольо Кел Петков, съзаклятникът на Левски и местния първенец Дечо Стояновски, отровен с кафе. Такива като плеадата възрожденски учители Христо Ковачев, Д. Македонски, Стоян Георгиевски и Илия П. Белковски, начело с онзи незаписан в нашата книжнина даскал Димо Шивача, който още през 1848 година е заменил в своето училище-шивачница гръцките алфа, бета, гама с българските аз, буки, веди, като в тази негова просветна работа е взимала участие и жена му Димовица даскалката, поддържайки с хурката си реда и тишината.

Много са имената на устовци, които моят прогимназиален учител Стою Шишков ни е изброявал с трогателно вълнение като скъпи спомени от своето родно Устово. Възрожденци, които още през 1863 година изграждат триетажна училищна сграда при черквата Св. Никола, а през 1866 година при небивало тържество и без присъствието на патриаршески владика сами си освещават втора каменна църка Св. Богородица, на възприетата още през 1844 година от свещ. Киряк Белковски служба само на български.

Крача все по-енергично към това живописно разпръснато между двете реки — Черна и Бяла — среднородопско селище и едва когато отминах Долно Райково, се досящам, че трябваше да се напия с вода от големия карстов извор, неизползуван и досега за някаква полезна индустрия.

Где са нявгашните възрожденци от моя роден Тримонциум, поробен от разноцветни политици и дипломирани юначаги, заседнали зад служебните си бюра и важничащи пред народа, сякаш опълченците на Шипка мряха, за да осигурят единствено тяхното благополучие.

Политици, които се обединяват, когато е застрашено тяхното обезличаване като такива, и отново се цепят, щом народът им позволи да го яхат.

Общинските съветници, които безконечно спорят, отгде да се докара вода за пиене в града и на какви начала да включат електрическата енергия от Въча, осветила отдавна околните села, докато някой „безкористен“ предприемач им построи къща. Отлагат може би, защото предчувствуват, че електрическите лампиони ще разпръснат мрака около нечестивите им сделки.

Кметове, които чакат нова Балканска война, за да продължат укрепяването на бреговете на реката с безплатен помашки труд.

Где са пламенните оратори от времето на Съединението, за да видят, че на присъединената Румелия към обединената от тях държава столичните велможи не отпускат нито лев за каквато и да е обществена постройка…

Где са възрожденските еснафи, които без да рушат квартали от хилядолетния Тримонциум, съзиждаха църкви и училища, повярвали, че дипломирани строители не ще посегнат на тази опазена от вековете старинна архитектура? Варварство, каквото турските управници не посмяха да извършват, защото и самите те съзиждаха неувяхващи по красотата си монументални обществени постройки…

Бедни мой обезличен Тримонциум, сега поне дано из земетръсните ти развалини се роди достойният за миналото си петхълмен град…

Възбуден от помрачени мисли за родния Тримонциум, неусетно навлизам из тесните калдъръмени улички на с. Устово, което нито преди, а още по-малко сега се стреми да измества Смолян като централен град, защото на времето не е искало да се заселват заедно с учрежденията и турските чиновнически семейства, а сега защото нищо добро не може да се очаква от хора, които само жънат, без да сеят…

Разглеждам надвисналите с типични родопски еркери застарели двуетажни сгради и смирените под тях занаятчийски дюкянчета.

Преминавам цялата дължина на пазарната улица и се озовавам на неугледен площад, от който се открива кокетната махала оттатък р.Бяла.

Уморен от снощното безсъние, отлагам разглеждането на двете старинни църкви и триетажното училище, както и редките образци от родопски къщи, спускам се по отвъдния засенчен бряг на р.Черна и като отпускам уморените си нозе под млад чинар, решавам в сън да дочакам завръщането на моя брадат Санчо.

* * *

Рано на другия ден след добра закуска потегляме по коларския път, който води към границата и оттам към Беломорието. Ободрени от свежото утро, енергично крачим и шумно спорим. Не спорим, а се караме като цигани, когато се връщат от неуспешен пазар.

Той твърди, че за сегашното незавидно положение на родния ми Тримонциум не било виновно Съединението и бягството на духовните му първенци към разхубавяваща се столична София, а единствено мързелът на местната интелигенция и плашливите ни кметове.

— Но за каква интелигенция ми говориш, мили мой… — възбудено крещя аз, — когато тя побягна и остави паликаретата от новата махала и циганите от Аджесан махала да доминират над българското, турското и арменското население. И за какви куражлии кметове може да става дума, когато всички до един мечтаеха да се изселят към новата ни столица. Само печатарите от Дановата печатница и писарите от българската махала Мараша се емнеха с хоровите си песни и импровизираното си театро да напомнят на многоезичния ни град, че вече е български.

— Да но отпосле, когато след Световната война израснаха огромните тютюневи складове на чуждите фирми, слепи ли бяха вашите кметове да ги обложат с такси и аренди, от които да изградят театрална сграда и училища, каквито и досега нямате. Навъдиха се в града ви толкова банки, водни и електродобивни синдикати, а ни вода, ни светлина и досега нямате. Нямате и един свестен паметник, който да отбележи събитията и хората, свързани с недавнашното минало…

Съкрушен от последните думи на моя брадат и очилат Санчо, прегърбен от тежка раница, разярено му отвръщам, че и те в столицата нямат бог знае колко паметници на заслужилите на родината ни хора, а днешните ни поети, писатели и общественици ги пекат по гарнизонните фурни, или ги разстрелват като предатели.

— А тук твоето родно Устово защо сте го изоставили? — сега пък аз нападам. — Никакъв паметник, нито име, записано на плоча не се вижда, макар че истински народници тук са работили и живели. Загинали са и стотици войници по тези места, гдето сега крачим, когато през октомври 1912 година многобройната турска армия е била отблъсната при неколкодневни сражения… Ти като местен човек и писател защо нищо не си написал за своето родно Устово? Защо тукашните писачи, които водят безконечни спорове дали помаците трябва да се наричат помаци или българомохамедани, не опишат безкористното гостоприемство на помаците към побягналите при тях по това време устовски семейства? А за хилядите бежанци, многократно преминавали насам и оттатък между двете тракии през войните от Освобождението насам… Описал ли е някой тези човешки неволи?…

Вървим и шумно спорим, без да забележим, че редом с нас на едро муле ни е настигнал устовският търговец на добитък Перпелиев. Едър мъж с орлов нос и облекло от шаек, но с червен пояс, който го наподобява на изчезналите турски аги. Усмихнат, той ни поздравява и шеговито ни подхвърля, че помаците тогава са били харни, но сега по-добре да бяха си отишли в Турция заедно с турските бежанци. От тях полза за нас няма и не ще има. Въшлив и мързелив народ. Сега са се сетили да отиват в Турция, къщи не си правят и само за това мислят и говорят. Нивите си даже на обработват, а къщите им, ако все така върви, скоро ще се порутят… Да се махват, па ако щат да измрат по Анадола.

Този словесен порой, изречен така неочаквано от масивния търговец, който беше зачул нашата препирня, ни постави в недоумение.

— За къде си се забързал? — запита го Вранчев, без да сподели изреченото му обвинение към досадните му помаци.

— Отивам да се оправя с рудоземските митничари. Задържали са ми цяло стадо овце и ми налагат голяма глоба, че не съм им казал точното число, когато съм ги прекарал през границата.

Вранчев се обръща към мен и усмихвайки се, ми казва:

— Ето работа за теб… Нали си юрист, можеш да помогнеш.

Перпелиев, дочул думите на Вранчев, също се обръща към мен и ми обещава цяло шиле, ако успея да намаля глобата.

— Нямам нищо против… — отговарям, — стига да мога… Но митничарите не ме познават като юрист и навярно не ще ме изслушат, а освен това не са ми много известни техните наредби…

— Няма значение — отвръща ми Вранчев. — Аз ще ги осведомя, че си виден адвокат, а ти ще им цитираш някое касационно решение, което и те не знаят, и току-виж, че работата се е оправила…

Перпелията, цял усмихнат от щастливата случайност, че ще има виден адвокат пред неуките митничари, шибна коня си и се провикна:

— Ще ви изпреваря и отново ще ви потърся при казармата. Нали ще се отбиете при майора?…

Нямах никакво намерение да се застъпвам за този мастит помакомразец, но като съобразих, че ми предстои такъв дълъг маршрут по границата чак до Даръ-дере (Златоград) и обратно до Устово при раница, в която освен пистолета и един калъп сапун за пране, нищо друго не съм поставил, а Вранчев е натъпкал своята с разни лакомства, то предпочетох да не се отказвам от търговското шиле. Толкоз повече, че Вранчев със съкрушителни доводи ме убеди, че без лъжа на този свят мъчно се поминува. Разликата била само в това, че едни плащали за лъжата данък, каквито са адвокатите и търговците, а други като писателите получават за лъжите си хонорари.

Отминаваме малкото помашко село Алим-дере, прекръстено напоследък на Полковник Серафимово в памет на командуващия сраженията жив и здрав полковник Серфимов и без да спираме въпреки умората си, продължаваме към Арда. Разголеният до косматите си бедра мой Санчо е потънал в прах, а очилата му в изобилна пот. Денят е слънчев и горещ, такъв какъвто не може да бъде по високите гористи била, към които се насочваме.

Минаваме още няколко прашни извивки и пред нас се открива долината на с. Палас (Рудозем), чиито къщи са накацали нейде високо по голата урва, а долу при крутия завой на Арда се белее двуетажната сграда на нявгашната турска казарма, сега застава на нашата гранична дружина. Пред нея малка беседка край реката, а на отвъдния бряг е схлупената едноетажна сграда на митницата.

Нищо забележително, което да овладее окото, освен трисводния старинен мост, сега подзидан от двете си страни, за да се намали неговата дъгообразна стръмнина, та да минават по него не само натоварени мулета, каквото е било нявга неговото предназначение, но и съвременни моторни и безмоторни подвозни средства.

Изправяме гръбнаците си пред наближилия краен пункт за днес и с боязливи крачки се насочваме към казармата, гдето ще търсим място за пренощуване. Аз вървя напред, а Вранчев — след мен. Рунтавите му нозе тромаво се подгъват по пряката пътека, в която се отбиваме. Само още няколко крачки и очите ни се изблещват в съвсем неочаквана картина. В беседката край реката е седнала млада жена.

Санчо ме дръпва за ръката и ми казва:

— Ето е нашата Дулцинея Тоболска!… Ами сега как да се явя пред нея с такива космати крака?!…

Аз нищо не му отвръщам и вмъквам в джоба на пардесюто си пробития каскет и като се покланям, колкото се може по-елегантно, учтиво я запитвам къде може да намерим дружинния командир.

Дамата ни поканва да седнем в беседката, като ни уведомява, че господин майорът ей сега ще дойде. Представям моя брадат Санчо като столичен писател, а моя милост — като бивш учител и вестникарски дописник. Тръгнали сме, обяснявам още, да се изкачим по граничното било и се полюбуваме на панорамата към Егея.

Тя ни поздравява с „добре дошли“ и ни обяснява, че е съпруга на майора и че тук е с майка си от няколко месеца. После тя извръща глава към казармата и ни сочи приближаването на съпруга си и майка си.

Представя ни на съпруга и майка си, които също ни казват „добре дошли“ и учтиво ни канят да седнем в беседката.

Майорът е човек с интелигентно лице и най-любезно ни разпитва за целта на нашето пътешествие. Като узнава, че поручик Ангел Ангелов, офицер от неговата погранична дружина, е мой съученик, става от мястото си и без да даде вид, че отива на телефона за служебно осведомяване, извинява ни се за моментното си отклоняване и после, когато отново се връща при нас, става още по-любезен. Очевидно поручик Ангелов му е дал добри сведения за нас.

Това ни развързва езиците, защото майорът между другото ни съобщи, че ще ни очаква за вечеря и че за нощувка няма да търсим друго място. При това се оказа, че майорът е живял дълго време в столицата сред артисти и че живо се интересува от училищните работи из пограничните селища. Разговорът ни се разширяваше все повече и все по-дружелюбен ставаше, което увлече майоршата, а така също и нейната с добре запазена външност майка. Арда със своята прохлада и неспирна глъчка ни разведряваше, както и миловидното лице на майоршата, която крадешком поглеждаше ту рунтавите колена на Санчо, който ги припокриваше с каскета си, ту към изкирливената яка на ризата ми, която от целесъобразност бих сгънал навътре към шията си, за да се не виждат оръфаните й краища.

Спаси ни от това неудобно положение търговецът Перпелиев, който с дълбок поклон се приближи към беседката и ме покани да го придружа до митницата.

Майорът още веднъж повтори поканата си за вечеря у тях и ни предложи да оставим раниците си, за да ги приберат неговите войници. Съгласихме се, след като извадих сапуна, а Вранчев — дългите си панталони.

* * *

На път към митницата сърцето ми се стегна при мисълта, че ще трябва да играя роля на виден адвокат и че ще трябва да изхитря добросъвестните гранични митничари. Но веднъж човек докато не каже буквата „А“. Следващата и всички останали букви човек е годен да изрече както като сакраментални църковни молебствия, а така също и като най-дръзката лъжа в името било на някаква възвишена идея, било в защита на окаян подсъдим, а така също и в името на най-груба корист…

Влизам в канцеларията на митническия чиновник, който предварително е подготвен за моето знаменито пристигане. Последният става от бюрото си и след като ми се представя, посочва ми глобалната преписка. Аз я прелиствам с привидна задълбоченост, после поклащайки неодобрително глава, изказвам своето „вещо“ мнение, като го свързвам с практиката на митническите глоби в Тримонциум.

Лицето на митническия чиновник изпърво се помрачи и аз си помислих, че ще ми каже, че и понятие си нямам от митническите закони, но вместо това той, изхождайки от моя второстоличен авторитет, сниши гласа си и за мое учудване прие да намали наполовина глобата.

Лицата на търговеца и придружаващия ни Вранчев светнаха.

Поблагодарих на митническия чиновник и излязох на чист въздух, за да си отдъхна от този пръв успех по юридическата ми специалност. Перпелиев, особено доволен, обеща, че шилето ще бъде заклано сутринта и донесено в казармата. А ние с моя Санчо се напътихме към върбалака край брега на Арда, за да изпера ризата си, разчитайки по този начин да очистя и калта от първия ми адвокатски успех.

* * *

Вечерта още преди да се стъмни, влязохме в казарменото помещение — аз с изпрана риза, а Вранчев в дълги панталони. Майоршата също бе променила тоалета си. Майорът се присъедини към групата ни и предложи вечерята да стане на терасата-балкон, който е обърнат към Арда. Разбира се, това ние приехме с удоволствие.

Скоро след нашето сядане започнаха да се носят от войници, командвани от тъщата, разни напитки и салата от зелени краставички, отгледани във войнишката градина.

Вечерният повей от дефилето енергично ни разхлаждаше.

Това неочаквано гостоприемство и хубавите напитки, поднасяни така щедро от домакините, възбудиха духовете ни, още преди да се сервира вечерята. Разговорите ни се водеха като между стари познайници. Майорът се оказа осведомен не само по артистичните злободневки от столичния живот, но и голям привърженик на народностното осъзнаване на родопските помаци. Оказа се също, че беше събирал сведения не само от съученика ми, негов подчинен офицер, но докато сме се къпели и прали край Арда, той се осведомил и за Вранчев, който минава за стар, но безопасен комунист.

Разговорът ни от литературна тема скоро премина на политическа, а накрай и по бъдещето на този избеднял в поминъка си буден родопски край.

Майорът ни прочете някои страници от своя обширен доклад до военната област, с който предлага да се създадат пансионати при централните училища в Родопите на равни начала за християнски и мохамедански младежи, а в пограничните селища да се дава продоволствено съдействие от военните домакинства на учителите. Показа ни също образци от рудни камъни, намерени в съседство с граничните постове.

Нищо не ни ограничаваше в тази задушевна беседа, в която отпосле взе участие и неговата съпруга. Само тъщата малко се интересуваше от това, което се говореше. Край богато запълнената трапеза, тя само зорко бдеше за навременното запълване на опразнените съдове.

Към полунощ, когато се опразни трета бутилка охладено вино, езиците ни особено се развързаха и майорът с повишен глас се провикна:

— Представяте ли си, господа, какъв прекрасен град би могъл да изникне в тази забутана котловина, ако един ден мине оттук железопътна линия към беломорския бряг или ако от тези случайно намерени рудни камъни се изгради новият поминък на избеднелите родопски скотовъдци и занаятчии?…

Вранчев, събуден от възторжените думи на майора, разтърква клюмналата си от виното глава и на свой ред подхвана:

— Да, господа, в пиесата на Чехов „Три сестри“ има един полковник, в когото се влюбва средната сестра Олга и той в изблик на повишено настроение казва пророчески думи за бъдещето на Русия. Сбъдва се индустрията и високата култура на съветските хора. Непобедимото могъщество на съветската държава. Това е казал полковник Вершинин. Вранчев продължи:

— Дано и вашите думи, господин майор, станат в недалечно бъдеще действителност. Стига сме се вайкали за изчезналите родопски стада и народниците-кехаи. Животът трябва да върви напред и вместо кехаи да се родят нови хора, които вместо многохилядни стада да водят народа ни към по-светли и по-богати бъдници…

Майоршата се разсмя гласно и като покани моя Санчо да си чукнат чашите, лукаво му пошепна:

— Защо не извикате да живее Съветският съюз? Тук поне никой няма да ви предаде на полицията…

Вранчев се почувствува смутен от думите на майоршата и започна нещо да пелтечи с желание да се извини за дръзките думи, но майорът сам смутен предложи да се приготвят леглата за сън.

Аз се възползувах от нареждането за спане и помолих домакините да ми импровизират легло тук, гдето сега е трапезата…

* * *

След четвърт час аз вече се изпъвах на походно легло, поставено на мястото на масата и необезпокояван от никого притварях очи, за да се отдам на блажен туристически сън. Арда от близкото съседство ми нашепваше хилядолетната си люлчена песен и унесен в монотонния й речитатив, аз си давах вид, че заспивам, макар че възбудените гласове от току-що приключената беседа и миловидният образ на нашата Дулцинея не излизаха от главата ми.

Исках да си представя как по запустялото шосе, из което днес по слънчев пек бродехме единствено ние двамата с Вранчев като заклети рицари, един ден ще профучи влак или керван от камиони, а на мястото на старата турска казарма ще израсне някоя голяма фабрика или рударски завод, из чиито новопостроени цехове ще израстват новите хора, родени сред днешната нечовешка немотия. Исках да заживея с това бъдеще, към което и самата Арда със своя неспирен екот възторжено поощряваше възбуденото ми въображение. Мрачните силуети на околните урви също ми внушаваха подобно бъдеще.

Дори и прохладният вятър, извиращ като из фуния от невзрачното дефиле, ми подсказваше, че там, гдето е текло веднъж изобилие, много е вероятно отново макар и по други пътища пак да протече. Иначе не само помаците, но и християните рано или късно ще побягнат от мрачните пазви на арденските тесногръди клисури. Успокоеното ми съзнание от тези светли арденски бъднини леко преминава в дълбок казармен сън…

* * *

Рано сутринта до ухото ми достигна гърлестият глас на търговеца Перпелиев, който долу под балкона разговаряше с някакъв ординарец. Надявам горна дреха и слизам на двора, гдето в селски месал Перпелиев е домъкнал закланото шиле. Той все така е усмихнат и се извинява, че рано ме е събудил, но това се наложило поради обратното му отпътуване.

Приемам адвокатския си хонорар и когато го поднасям на ординареца, казвам му да го нареже на четири равни части, от които едната четвърт с вътрешностите да се остави в кухнята на майора, другата четвърт да се отнесе на митническия чиновник, а останалите две четвърти поотделно да се увият в хартия и по една да се сложат в моята и във вранчевата раница.

Сбогувам се с Перпелиев, който иска адреса на адвокатската ми кантора в града, но му изясних, че сега се местя и допълнително ще му пиша, та когато има нужда от мен, лесно да ме намери. После сядам край брега на Арда да се съвзема от новата си лъжа и там дочаквам разбуждането на моя Санчо, за да продължим рицарския си поход.

Първа от спящите в горния етаж се появява тъщата на майора, която като ме вижда клекнал край реката, състрадателно ме разпитва за неудобствата от походното ми легло на балкона и без да повярва на моите опровержения, връща се обратно в сградата, от гдето след малко идва и нейната дъщеря, наметнала пъстър копринен шал върху нощната си пижама. Тя също изказва съмнение по моята добра нощувка и остава на кратък разговор с мен за маршрута, който днес ни предстои. Нейният особен интерес към нашето пътешествие ме учуди, но после когато пред майора заяви, че и тя би желала да ни придружи до почти двехилядния връх Ченгене-хисар, за да се полюбува на панорамата към Егея, стана ми ясно, че нашето появяване беше смутило не само нас, рицарите без шлемове, но и нея — нашата Дулцинея Тоболска.

Майорът остана много изненадан от приумицата на жена си и когато след малко ние със Санчо се измъкнахме натоварени с раници, из които се подаваше по един агнешки крак, стори ми се, че по очите на хубавата майорша забелязах бликнала сълза.

Може би такава сълза да не се беше появила, а мен така да ми се е сторило, но това съвсем не ни попречи отпосле по пътя към граничния подучастък на съученика ми поручик Ангел Ангелов да си правим взаимни комплименти в полза на нашето рицарско появяване пред тази прекрасна Дулцинея, заровена сред пустинната планина от неумолимия граничен цербер…

В подучастъка на поручик Ангелов, настанен в една помашка къща заедно с жена си и малко дете, пристигнахме рано преди обед, но гощавката, поръчана по телефона от майоршата, бе готова. И за да не разсърдим моя съученик, трябваше да унищожим всичко, което пъргавата му съпруга слагаше пред нас едно след друго.

А когато отново нарамихме раниците си, поручикът ни посъветва вместо на Ченгене-хисар, който попада в друг западен подучастък, да се насочим на изток и погледаме морския простор от Добрев връх, през който и без това ще трябва да минем, щом маршрутът ни е насочен към околийския градец Даръ-дере (Златоград).

Съвета му намерихме напълно уместен и с един въоръжен войник веднага след гощавката се насочихме към най-близкия граничен пост № 12, изграден до самото шосе за към гр. Ксанти. Пресякохме просторните ливади на селото, из които млади мъже енергично размахваха своите бляскави косачки, и по лъкатушна пътека, осеяна от двете страни с боровинкови храсти, се озовахме на вододела между Арда и притоците на Места.

Вранчев, не видял от години черния дребнозърнест плод на боровинките, залегна до тях и започна да зоби зърната им. С мъка го откъснах от храстите. Пътеката навлезе из самото било на границата, но това не пречеше на Вранчев да навлиза отсам и оттатък граничната линия, за да търси боровинки, докато по едно време войникът ми съобщи, че дядо Вранчев го нямало зад нас. Огледахме се, провикнахме се, но от Вранчев нямаше нито следа. Войникът подозрително ме изгледа, смутен навярно от мисълта, че е изтървал един от двамата презгранични бегълци. За момент и аз изтръпнах пред мисълта, че този мустакат интернационалист може би внезапно е решил да се поразходи край морето без паспорт.

Дадох си вид пред войника, че не съм разтревожен и го поканих да се върнем назад, за да го потърсим. Войникът веднага се съгласи и започна да тича пред мен, да свири с уста и тревожно да повтаря:

— Насам… На-сааам…

Потичах и аз зад войника, докато стигнахме едно отклонение на пътеката, навярно останало от времето, когато по тези места не е съществувала гранична линия и пътеката е служила за движение към пасбищата в сегашната гръцка територия.

Войникът се досети, че Вранчев, който оставаше все назад, се е насочил тъкмо по тази пътека и без да мисли за последиците, ако бъде забелязан от гръцки патрули, се е втурнал из чуждата земя. Тръгнах и аз подир него, провиквайки се по тиролски, за да разбере, че го търсим.

Най-после пред нас се мярна човешка фигура, клекнала край пътеката, което в първия момент ни смути, допускайки, че ни се прави засада, но когато наближихме и разбрахме, че това е Вранчев, ревнахме и двамата с войника несдържани ругатни.

Вранчев, съвсем учуден от нашата тревога, дори не мръдна от мястото си и ни пригласи да си наберем и ние от ароматните ягоди, на каквито отдавна не бил попадал.

Войникът, успокоен най-после, започна гръмко да се смее и в отговор му съобщи, че може и оловена шикалка да си хапне, ако го забележат гръцките граничари.

Едва при тези думи Вранчев се досети, че е сбъркал пътя и преди да го поканим да се връща назад, той хукна пред нас като подплашен заек.

По-късно, когато напълно успокоени се изкачвахме по нашата граничарска пътека, Вранчев си развърза езика против всякакви гранични линии и пътеки, най-вече възмущавайки се от тази именно гранична линия, по която сега вървим, тъй като по пътя ни няма никакви ягоди, нито пък добре очертано вододелно било. И наистина ние марширувахме по едно плоско гористо плато, което с нищо не даваше указание, че е вододел между водите на Арда и притоците на Места.

Едва когато наближихме българския граничен пост и видяхме кацналата на добре очертан вододелен ръб стражева будка, ние се почувствувахме, че сме стигнали предела на българската държава. Постовият войник ни изгледа с подозрително око, като да бяхме някакви заловени контрабандисти, но след миг, досетил се, че сме гости, слезе от будката и сърдечно ни се усмихна.

Изскочиха от заставата и други войници, които също така усмихнати ни подадоха ръце и вземайки раниците ни, сърдечно ни поканиха да влезем вътре. Но ние, като им заявихме, че след малко ще влезем, останахме на мястото си край ксантийското шосе с прикован поглед към юг, гдето пак такива планински хребети, рядко залесени със застаряла дъбрава, се възправяха във вечерния хоризонт, някак начумерени, като че ли това не бяха родопски възвишения, а някаква друга враждебна нам планина.

Дълго гледахме чудатите извивки на високопланинските хребети, които идваха от Ченгене-хисар. Гледахме и острата извивка на шосето, което се загубваше стремително надолу, без да можем да си представим, че само преди десетина години оттук се е извървявала безконечната блееща армия от рунтави стада на благоденствуващите по това време родопски хора, и че по същата пътека нявга са отстъпвали разнебитените турски полкове през Балканската и Освободителната ни война. А после обратния път са извървявали хилядите бежанци, оставили дом и имот, за да бедствуват и безнадеждно да мечтаят за ново връщане. Вечерното слънце заливаше помръкващите хребети, без да ни подсказва с какъвто и да е белег, че зад тези смълчани земни грамади се простира жадуващата и от нас картина на Егея.

Прибрахме се, едва когато по запотените ни гърбове побягнаха хладни тръпки от настъпилия вечерен хлад. Гостоприемните войници вече бяха наредили две легла, покрити с нови вълнени одеяла, и приготовляваха вече трапеза, за да ни гостят. Опитахме се и ние да допълним вечерята с шиш кебап от нашето агнешко месо, но те се противопоставиха, като ни заявиха, че месото ще ни потрябва за утре из другите отдалечени от заставата войнишки постове.

След вечерята, изпълнена с беседа за преживелици от зимния граничарски живот, пожелахме рано да си легнем, защото на другия ден ни предстоеше дълъг път из граничното било чак до подножието на Гюмюрджинския Карлък.

Спахме, както се спи, когато човек стигне някаква граница в своя жизнен път, отчужден от всякакви разочарования, дрязги и непостижими мечти на своето всекидневие. Спахме като заклани, без да усещаме дори и гръмотевичните далечни трясъци, които бавно настъпваха към нас. Изпърво в просъницата си помислих, че съм пак под зловещата траектория на артилерийската канонада, но разбуден от непрекъснатите гръмотевични трясъци, отмахнах одеялото, изненадан от стихията, бушуваща вън с небивала ярост.

На утрото всичко беше отминало и планината изглеждаше под яркото утринно слънце като новородена. Близките възвишения сияеха в бляскави дъждовни капки, а далечините сякаш бяха се приближили. Дори и мрачните отвъд границата хребети ни се струваха приветливо усмихнати.

Подофицерът от заставата оседлаваше граничарското магаре и нареждаше на ефрейтора да ни придружи до Добрев връх и да ни предаде за придружаване на поста оттатък върха. Без да чакаме покана, побързахме да се нахраним от войнишкия чай, приготвен от ароматни билки и веднага изскочихме навън, за да следваме ефрейтора по пътеката за към Добрев връх.

— Ще видите не само брега на Егея… — каза ни подофицерът, — но и повечето острови по него. Такова ведро утро рядко се случва по нас…

Бяхме готови вече да се сбогуваме със заобиколилите ни граничари, когато по шосето откъм Рудозем се зададе файтон с някакъв дебел офицер в него.

Изчакахме файтонът да се добере до нас по стръмния път и за мое голямо учудване съзрях артилерийския полковник Савов, чепеларец, на служба в дивизията като началник на щаба. След рапорта на подофицера полковникът ме хвана под ръка и тихичко ми съобщи, че е натоварен от майоршата да ни върне обратно в селото, гдето на другия ден ще се освещава новопостроената църквица.

Вранчев, който също изслуша поръчението, ме изгледа въпросително и като забеляза недоволния израз на лицето ми, Поизкашля се и твърдо отговори вместо мен:

— Съобщете на майоршата, господин полковник, че ние си имаме маршрут и на църковни освещавания не присъстваме…

После като се Поизкашля, добави:

— Също и чужди къщи не подпалваме…

Полковник Савов погледна мен и като разбра, че съм на същото мнение, разсмя се така гръмогласно, както въобще се смеят дебелите хора, и пожелавайки ни добър час, отново се приближи към войниците, за да им държи своето никому ненужно напътствено слово…

* * *

Най-после ние се приближавахме към крайната точка на нашето пътешествие. След час и половина, както ни уверява придружаващия ни ефрейтор, ще зърнем морето.

Вървим по пътека, която напомня корниз. Висок поднебесен корниз, създаден от букови върлини и каменлива пръст. През разлистените върлини прозира главозамайващата дълбочина на най-десния приток на Арда. Пред нас с пушка на рамо върви ефрейторът, а пред него чевръсто ситни граничарското магаре с раниците ни на гърба си и с уши широко разперени, сякаш с тях балансира над бездънната пропаст. А долу из все още сенчестата дълбочина на буйно нарасналите от среднощния порой води се глумят безцветните къщурки на някакво помашко село.

Хоризонтът пред нас е бисерно чист. Вървим и мълчим. Блесналите под утринното слънце планински далечини ни замайват с наситения си с озон въздух, щипливо усещан от възбудените ни ноздри и от мисълта, че скоро ще блесне пред очите ни картината на Егея.

Само планинските цветя между редките иглолистни храсти отчаяно са клюмнали главички. Те все още не могат да се опомнят от връхлетялата ги среднощна вакханалия.

Вървим, а под нозете ни зловещо прозира бездънната пропаст. Но това не възпира пъргавите стъпки на омотаните в бели калцуни нозе на ефрейтора. Мъчим се и ние да стъпваме в същото темпо, откъсвайки очи при всеки нов кривол на пътеката към нестройно подредените из дълбочината безлесни ярове и помрачени от дъжда сенчести юдоли.

Наближаваме тринадесетия пост. Четвероногият ни спътник отдалеч съзира варосаната кула на поста, която блещи като порцеланова гъба на слънчевия скат, и без да намалява стъпките си, навдига глава и раздрусва задрямалата урва с тръбния си глас. Войниците от поста извръщат глави и весело ни размахват шапки.

Още един кривол и ние им стискаме ръцете, дружелюбно вгледани в техните отшелнически зеници. Нетърпеливо те ни разпитват набърже за света, който са изоставили оттатък планинските вериги. Ние също набърже им отговаряме и продължаваме към Добрев връх. Пред нас из дълбочината неочаквано изникват група косачи и като пресичат пътеката, продължават направо към седловината.

— Защо не вървите по пътеката? — строго ги запитва ефрейторът.

— Искаме да зърнем морето… — отвръща най-младият и весело показва зъбите си.

— Не само морето… — допълва го най-старият — Искаме и полето да погледаме, гдето нявга зимуваха стадата ни. Там се плодеха и пълнеха къщите ни.

Ефрейторът без повече да им обръща внимание, повежда магарето под самите каменни блокове на върха, оставя го да пасе и хуква пръв да се изкачи върху чуката.

Изтичваме и ние след него, но още преди да се изкачим, откъм юг ни облъхва топъл повей, а заедно с него до слуха ни достигат нестройни звуци на овчарски кавал.

— Ето Егея!… — извиква ефрейторът и посочва с ръка далечината.

Извръщаме глави по посока на ръката, но в бледата далечина очите ни не могат да разграничат морската от небесната синева. Омаяните ни зеници виждат само последните планински възвишения и жълтеещите се угари на крайбрежните ниви, а оттатък тях сякаш започва небето. Някаква странна празнота, из която постепенно отрезвените ни очи започват да различават могъщия конус на остров Самотраки, а зад него продълговатия профил на остров Имброс. Още по-близко вдясно от нас се е проснал като огромна мида и гористият Тасос.

Едва сега започваме да вярваме на очите си и да разграничаваме вмъкнатите към морето полуострови, блата отсам брега и цялата живописна картина на просторния егейски пейзаж.

С изцъклени очи се взират край нас и дрипавите обитатели на планината. По техните лица пробягват магически сенки, които ги правят да изглеждат като отвъргнати демони.

Всички мълчим… Само пискливият кавал продължава да изпраща към небето нестройните си модулации, сякаш се старае да прогони злите духове от планината.

Някой извиква:

— Толкова близко и все пак чуждо!…

Никой не му отвръща. Само нозете неустойчиво ни държат изправени и един по един облягаме гърбовете си към грапавите камъняци.

Пискливият кавал позамлъкна и после неочаквано поема познат родопски мотив и на всички ни става ясно, че отвъд се пее и говори на същия език, каквито са песните из отсамните долини.

Внезапно кавалът отплесва високо към небето болезнено разтегнати вибрации, които сякаш се поспират негде из синьото небе и ги смесва с тътнещите из дълбочината речни води. Редом с тях и разкривените над нас иглолистници, подхванати от южняка, тъжно им пригласят.

Помаците стават от местата си, правят знак за сбогом и мълчаливо се измъкват назад с ниско наведени глави. Навдигаме се и ние, за да продължим пътя си по граничното било. Отново обръщаме глави на юг, но морето сякаш е отишло по-далеч и по сребристата му шир виждаме отблясъци от слънчеви ивици. А Самотраки все така непоколебимо е навирил високо към брега островърхия си нос.

Кавалът най-после замлъква. Само притокът на Арда все повече засилва своята несдържана реч за минали и незабравени все още времена на кръвожадни поселници и верски поругания…

— Довиждане, Егея!… — извика някой от нас и преди още да сме се опомнили, хукваме надолу, все още замаяни, към четиринадесетия пост.

* * *

Дълго крачехме из полегатата пътека, без някой да посмее нещо да сподели от току-що изживяната картина. Пътеката към четиринадесетия пост криволичи изпърво между едра борова гора, но като се отдалечихме от върха, под очите ни се откри отново панорамата към Егея. Планината тук се разгръща с еднаква видимост по всички посоки. Огромна дълбочина на юг, изток и север, щедро заляна от бляскавото лятно слънце, което превръща всеки хребет, рът и бърдо в своеобразно скулптурно творение.

Егея със своя надменно щръкнал Самотраки, неотстъпно продължава да привлича очите ни въпреки навдигащите се изпарения от планинските долини. Но картината на разпиляната към изток родопска твърд все по-настойчиво приковава вниманието ни, макар че нищо монументално не пленява окото.

Пред очите ни се е разгънало долното поречие на многоръката Арда, която след като се е промушила през тесните клисури, охолно се е проснала чак до едва видимите възвишения на Кушу-кавак (Крумовгард), Свиленград и одринските разхълмия. Единствено Гюмюрджинският Карлък, не по-висок от хиляда и петстотин метра, е застанал на попътното ни вододелно било, обрасъл с черна букова гора, като някакво брадато джудже, между заспалите вечен сън безцветни влечуги. И между тези изсъхнали земни гърбици, осеяни от пожънати ниви, се гнездят дузина чисто български селища, заобиколени от дузина помашки такива и в далечината — няколко дузини турски махалички с център гр. Кърджали. Никаква растителност, но все пак родопска земя, замайваща със своя простор. Негде на север от Гюмюрджинския Карлък се гнезди и околийския център Даръ-дере (Златоград), заседнал при водосборището на р.Ерма и Малка река.

Стигаме четиринадесетия пост, изграден от неваросани каменни стени и покрит с ръжена слама. Придружаващият ни ефрейтор разтоварва раниците и пожелава на мен и на дядо Вранчев добър път. Войниците от поста ни подават ръце и приемат раниците ни заедно с титлата „дядо Вранчев“, което съвсем не се харесва на моя едва стигнал средната си възраст, ергенуващ все още Санчо Пансо.

Правим кратка почивка на скамейката пред граничарското жилище за да се опознаем, и отново поемаме по безконечното вододелно било, в далечината на което се белеят на голямо разстояние един от друг следващите два гранични поста.

Войникът, който ни придружава, е разговорлив момък от полските сила и му е много мъка, че не ще може да си отиде в къщи и да помогне на старите си родители в полската работа. Но вярва, че поне за Коледа, когато заколят прасето, ще вземе участие в яденето и сватбарските веселби. Той все по-често се обръща към Вранчев с титлата „дядо“, което вбесява Вранчев, но го е срам да му направи бележка. Успява само на мен да си излее яда, като ме обвинява, че аз съм научил войниците така да го наричат, и ми се заканва, че на следващия пост ще научи войниците и на мен да казват „дядо“.

Аз се съгласявам с Вранчев, но когато войникът, за да облекчи „дядото“, му взима раницата на своя гръб, той ми се похилва надменно и отменява решението си да бъда удостоен със старческо звание.

Следващият ни водач обаче не се оказа толкова отзивчив и Вранчев трябваше да си мъкне голямата раница повече от час. При това обедното слънце все по-яростно прижуряше, въпреки че пътувахме из планински хребет. Близостта на Беломорието енергично оказваше своето климатично влияние.

— Тук сняг зиме не се задържа… — обяснява ни войникът от петнадесети пост. — Но лете жегата си я бива. Често се открадваме от поста и слизаме в реката да се изкъпем. А в шестнадесети пост има един едър ефрейтор от с. Лилково, който ходи понякога и в гръцка територия да търси полезни за целта поточета. Голяма хала е този лилковец. Уплашил е гърчолята от съседния пост, та не го задяват, защото от пушката си не се разделя…

— Лилковец ли? — запитвам радостно изненадан.

— Да, казва се Атанас Касабов, по баща Николов. И неговите четири момчета са като него. Имат си гайда и кавал. Често си ходят на гости с гръцките граничари. Черпят ги понякога с хубав коняк, а нашите ги гощават с мляко от близката мандра. Добре си живеят. Началството рядко ги спохожда. Само вълците през зимата по-често минават край поста им, защото се е паднал на такова място, че паспорта им никой не проверява, когато пресичат дълбокия овраг, оттатък поста…

Най-после цели запотени приближаваме се до поста, също така покрит с ръжена слама. Касабов подава ръка първом на „дядо“ Вранчев, после се заглежда в мен и с две ръце ме раздрусва, като гръмко се провиква:

— Учителю… Учителю… Добре си ми дошъл… Добре сте ми дошли и двамата. Няма три дни да ви пусна от моя пост. Арестувани сте и — толкова…

Аз се загледах в този надхвърлил ме с цяла педя великан и не мога да си спомня точната му детска фигура.

— Момчета, взимайте раниците и ги скрийте. Гостите са арестувани!… — радостно се провикна отново ефрейторът и ни повлича към беседката, надвиснала над самата урва, под която на неколкостотин метра се вижда егрек и овчарска колиба. Това е навярно „мандрата“, от която постът се снабдява с мляко. Малко подобие на това, което видях преди при Стою Кехая.

— Починете си, а после ще ви заведа на гръцкия пост, та да видите какви войници са гърчолята и колко са плашливи. Жал ми е за тях, та сегиз-тогиз ги гощаваме с прясно мляко. Иначе са добри момчета, бедняци като нас и говорят по някоя дума на български, та лесно се конущисваме. И оръжието им хубаво, но ако река да им го взема, ще си пострадат…

— Че как така ще им вземеш оръжието!… — учудвам се и в този момент, като го погледнах, спомних си, че Атанас наистина ми беше ученик и често създаваше свадливи неприятности с децата от по-горните отделения. Спомних си и баща му Никола, висок като върлина и беден като църковна мишка, който умря от рак върху долната си бърна. Атанас, както и много лилковски деца, идваше в училището бос, дори и посред зима. Снегът не ги плашеше, нито пък ги простудяваше… същински ескимосчета!

— Как ли?!… — избухна в неудържим смях нявгашният босоног халосник. — Та те всички вкупом от поста не струват колкото един войник от нашия пост. Елате сега да похапнем, а после сами ще ги видите…

Влязохме в набърже подредения пост и похапнахме от постната фасулева чорба, а вечерта след като посетихме и гръцкия пост, за да се уверим, че казаното от Атанас не е преувеличено, отново се наредихме около изпечените на шиш агнешки бутове. Навън по сламения покрив пробягваха изпърво слаби вълни от внезапно разразилия се беломорски вятър, но преди още да свършим вечерята, вятърът започва да прониква през покривните цепнатини и малката газена лампа загасна. Тогава Атанас даде нареждане да се запали в огнището борина. Вятърът все повече се засилваше, докато се превърна в истинска стихия и по сламения покрив започнаха да писукат жаловити звуци. Но това не ни пречеше да дъвчем и мляскаме в полумрака като някакви пещерни обитатели, докопали се до плячкосано животно, или като фронтови войници, които след опустошително сражение изяждат дажбите на умъртвените си другари. Ядохме, без дума да продумаме, докато не остана нито залък от недопеченото месо, а после без да си отдъхнат, момчетата гръмовито запяха под жаловитата мелодия на кавала.

Навън вятърът буреносно се засилваше, но гласовете на граничарите не му отстъпваха първенството. А когато гърлата им се изподраха, дадоха ход на краката. Гайдата писна в ръцете на един от тях и другите четирима, водени от Атанас, започнаха ядовито да тупат около опразнената трапеза. Лудешко хоро на граничари, а отвън стихиен морски вятър, който жаловито писукаше из кухите стебълца на ръженицата.

Така се пее и лудува, когато човек е захвърлен на синора, извън живота на човешкото общежитие. Далеч от всякакво началство или когато всекичасно е застрашен от противниковата артилерия. И в паметта ми неволно израстват образите на тримата ми съученици, оставили труповете си непогребани на Каймак-чалан, с които два дни преди това лудешки пяхме в битолската си квартира, след като бяхме изпили за пръв път в живота си килограм вино. Пеехме за хубавата мома, която род няма, а хазайката ми, прозряла смъртта в нашите младежки лица, заплака. Тя плачеше за нашата юношеска още младост, безсилна да ни каже: — Побегнете!…

Израстваха сега в паметта ми и мустакатите образи на моите войници, които една нощ след отстъплението на Каймак-чалан също така несвястно играеха край импровизираното огнище, доволни, че изяждат дажбите на непогребаните си другари. Утре навярно друг ще яде техните дажби, но за това на боен фронт не бива да се мисли. Това е то войната!…

Живите не носят никаква отговорност за смъртта на умрелите, а мъртвите съвсем не се интересуват какви безумства има още да вършат живите върху потъналата в кръв земя!

Под траекторията на снарядите животът продължаваше да си тече и по силата на неизяснимия човешки дух раждаха се все нови и нови герои редом с нарастващото число мъртъвци. Но същият този човешки дух през един декемврийски ден накара неумъртвените все още храбреци от 21 пехотен полк да нарамят пушките си и въпреки ясното съзнание, че назад ги очаква по-сигурна смърт, тръгнаха да издирват виновниците за безконечното човекоизтребване, та чрез смъртните си присъди да раздвижат вкаменените им мозъци.

Към полунощ граничарите престанаха да тупат и мълчаливо се изтегнаха върху твърдите си нарове, въпреки че вятърът навън не пресекваше. Не пресекваха и моите мисли за милионите изтърбушени човешки същества по бойните полета, за които историята дори и числото им не знае.

Не тръбяха ли сега през изкуфелите класове техните възкръснали духове? Те идват сякаш през морета и континенти, за да ни припомнят, че смъртта се готви за още по-разюздани пиршества. Идваха от незнайна далечина духовете на тъмнокожите африкански синове и на синеоките младежи от запад и север, за да ни напомнят за увисналите си като парцали по телените мрежи млади човешки тела.

Отчаяните писъци на ръжените класове все по-настойчиво се провикват през раздърпания сламен покрив, но това не пречи дори и на моя Санчо Пансо да хърка по-енергично от младите граничари.

По едно време като истински Дон Кихот обхвана ме неудържимото желание да изскоча навън и с все сила да се провикна: — Вървете си по домовете, млади хора! Вървете си заедно с пушките, както нявга направиха войниците от 21 пехотен полк. Вървете си, за да дадете път на стадата, които ще нахранят хората от двете страни на пазената от вас граница… Вървете си, за да дойде вечният мир и благоденствието на бъдните хора…

Вятърът най-после постихна и натежалите ми клепки започнаха сами да се затварят. Завих се през глава и под хрисимата песен на усмирените ръжени класчета дълбоко заспах.

* * *

На сутринта събудилият се преди мен Вранчев ме посръга в ребрата и ми съобщи, че закуската е готова. Закуска от млечен куртмач, изготвен от сгъстено на слаб огън овче мляко. Ефрейторът Касабов сам го е варил в близката мандра.

Погледнах покрива на заставата, издухан от всякаква слама от едната си страна и прошарен от другата, но влезлият в този момент Касабов ми смигна многозначително и ми каза, че гърчолята ще му платят тази загуба, защото вятърът е бил гръцки. Щял да им поиска две бутилки коняк обезщетение, а слама ще си събере от помаците.

Опразнихме паниците с куртмача и после съвсем неохотно окачихме раниците на гърба си. Атанас взе моята от рамото ми и сам реши да ни изпроводи. Посегна да вземе раницата и на „дядо“ Вранчев, но последния възмутен от обръщението му, отказа да му я даде и нервно тръгна напред. Атанас се досети защо Вранчев отказа да си даде раницата и след стотина крачки отново го покани вече с „господин Вранчев“…

Така освободени от товара си, тримата леко стъпяхме по полегатия склон на билото, извръщайки глава на юг, гдето редом с нас сякаш маршируваше и конусът на Самотраки, неотстъпно възмогнат зад беломорските Родопи. А в ляво и напред пред очите ми все по-ясно се очертаваха гънките на сложно разгънатото арденско корито. Неговите пластично изградени безлесни масиви така много ми напомняха Мориховските възвишения в Македония, сред които като змия се изгъва пропастното корито на р.Черна. Земя, обречена от самото си сътворение да прикрива в гънките си враждуващите армии, да им дава подслон и да ги скрива след претърпяно поражение.

Нима в коритото на Арда не са се дебнали нявга витязите на Византия и на старите български царе? Искам да си припомня дати, царе, епохи, свързани с това кърваво минало, когато облечените в ризници мъже са се сражавали на една крачка един от друг, а редом с тях и тези, които са ги водели на гибел. Искам да ги сравня тези наречени „варварски“ времена с подлото далекобойно настояще, в което царе и генерали пируват, когато подчинените им умират.

Наближаваме клисурата на малка река, из която ще продължим пътя си без Касабов към невидимото Даръ-дере. Атанас изважда от джоба си две сребърни монети и като ми ги подава, поръчва ми да ги изпратя на майка му, по пазарджии, които идват в града, за да купи с тях някаква къщна потреба. Това било цялата му месечна заплата като ефрейтор. Атанас е развълнуван. Мисълта за родното Лилково го е завладяла. Той си спомня навярно за пасбището при Кокуляк, винаги огласяно от малките пастирчета. За хубавата вода под Модър при нявгашния турски пост Бял камък и за хорото, гдето може човек между селските моми да се провиква и да ги държи за колана, когато енергично прикляква.

Аз го уверявам, че веднага щом стигна в града, ще изпратя парите. И писмо ще напиша до майка му. Ще й опиша хубавата вечер, прекарана в граничния му пост, и за добрите момчета, които има за другари.

Атанас се трогна от моето обещание и при раздялата измъква от вътрешния джоб на куртката си снимка и ми я подава, след като надписа „За спомен от гръчката граница“. Снимката е направена заедно с четиримата му другари, насядали един до друг на скамейка, всички с живописно преплетени черни гайтани на бели навуща, а лицата им героично намусени.

Най-после дохожда моментът за раздяла. Атанас снема раниците от плещите си, надянва ги на нашите рамене и отново поръчва да поздравя не само майка му, но и роднините. А на пазарджиите, когато им предавам писмото с парите, да им кажа, че могат спокойно да си гледат работата, докато Атанас Николов Касабов е на границата.

Приех и тази поръчка. После навеждам главата му към моите рамене и бащински го потупвам по гърба. По очите на Атанас се показват сълзи. Каза ни „довиждане“ и застана на граничното било, за да ни наблюдава как предпазливо си разместваме краката из стремглавата пътека към дефилето на Малка река.

На няколко пъти извръщаме глава и го виждаме застанал неподвижен като телеграфен стълб с вцепенени и обърнати към нас очи.

В Даръ-дере пристигнахме по обед в най-голямата жега. Такава, каквато само в ниските котловини на планината настъпва през горещите дни на юлското лято. Из пътя по указание на един стар помак открихме между шубраките дълбок вир, наричан от местните хора Скокат вир и в него се изкъпахме, преди да влезем в града.

Но всъщност какъв град се оказа тази най-крайна точка на нашето пътешествие. Едно родопско село, за което във вътрешността на страната се говори само като нарицателно име на селище-заточение.

Двете реки — Малка и Ерма — се събират точно в центъра на селището, разделяйки го на няколко махали, а в средата има една джамия с красиво източено тънко минаре. На безлюдния площад има едно неголямо казармено помещение и до него — малка паянтова сграда, в която се готви за неколцината тукашни чиновници. Влизайки в това помещение, почувствувах страх, че може да ме сполети същата участ, като в смолянския полицейски участък. При това тук нямам никакви познати. Но още не бях си смъкнал раницата и някой зад гърба ми ме позова на име. Обръщам се и оставам поразен, като виждам изправен до мен стар човек, който така много прилича на бащиния ми приятел Георги Крумов, когото считах за отдавна починал.

Той ми стиска ръката, тупа ме по рамото и се радва, като да съм негово малко дете. Аз също се радвам, че виждам жив бащиния си приятел все още със зачервено старческо лице и го разпитвам продължава ли да се къпе зиме в реката, както правеше нявга в нашата река. Отговаря ми, че не е престанал да се къпе, но тук липсва хубавото вино, с което преди се е къпел отвътре. Иначе климатът тук бил прекрасен, а хората — помаци и християни — както никъде другаде добри. Истински хора — добродушни, услужливи и скромни. Помагат си едни на други, а така също и на него помагат. Така са си помагали и в най-тежките неплодородни години. Така е било и през войните. Тук покръстването през Балканската война не е било последвано от пожарища, както в девинско, но и потурчването в миналите векове не е засегнало всички християни. С една реч, тук добре се живеело.

— Само нашенското винце го няма… — допълни бащиният ми приятел. — Но и аз вече не го понасям, както беше едно време…

— За какво тогава си дошъл тук? — го запитвам, като зная неговото минало на стар общественик и организатор на единствената след Освобождението в страната ни винарска изба.

— На стари години станах учител… — отговаря ми с гримаса на недоволство. — Нито пенсия, нито образование имам, но тук образование много не търсят. Приеха ме на мястото на парализиралия се преди години всеобщо уважаван учител Змейкович.

Старият човек натърти:

— Лошо е на стари години без пенсия…

Кани ме да седнем. Запознавам го с Вранчев, който бе започнал да се приготовлява за обед, щом по миризмата разбра, че се пържи риба.

Скоро в гостилничката пристигна и някакъв капитан, с когото бае Георги Крумов побърза да ме запознава. Аз им представям Вранчев за столичен писател, издател и бивш учител по литература. Капитанът е зарадван, че такива хора са посетили градчето и понеже няма никакъв хотел, то предлага да му бъдем гости в заставата.

Разбира се, ние не се отказваме от такова неочаквано гостоприемство, но за всеки случай аз не пропускам да го запитам дали в града няма полиция и полицейски пристав.

Оказа се, че имало само старши стражар, който сега бил негде в обиколка. Аз въздъхвам облекчително и капитанът, досещайки се навярно, че не сме привърженици на полицейската охрана, усмихнато допълни, че тук по границата и старшията е излишен. Хората са тихи и работливи като мравки.

Това повторение за добротата на местните хора ме накара да си припомня за моя роден Тримонциум и внезапно ми хрумна мисълта, че бащиният ми приятел е побягнал тук, навярно и той да се спаси от „добротата“ на коравосърдечните си политически приятели, които той някога облагодетелствуваше като техен представител в общината.

Чудна планина е този родопски лабиринт… Кой отгде да побегне, все тук ще се приюти. Прославеният древногръцки Орфей е дал пример за всички времена. Мисълта да потърся и аз тук негде учителско място отново засяда в съзнанието ми, но не бих имал кураж това да сторя тъкмо тук, гдето учителствува приятелят на баща ми.

Обедът ни се оказа великолепен. Не само, че пъстървата е рядко лакомство дори и за капризни гастрономи, но и беседата ни с двамата случайни събеседници за живота и опазените местни нрави ни ободри, като да сме се добрали в някакъв далечен океански остров.

Разделихме се, като си обещахме вечерта отново да се съберем. Бъркам в джоба си да платя обеда и с това да похарча нещо през двадесетдневното си пътешествие, но за моя изненада оказа се, че капитанът е заплатил обеда на всички ни.

Разделих се за няколко часа и с моя Вранчев, за да разгледам града от някоя близка височина. Но понеже такава нямаше наблизо, трябваше да премина и двете рекички, докато се добера до едно неголямо възвишение. От него можах да обхвана с един поглед пръснатите махали с двуетажни къщи, които и макар без типичните родопски еркери, стрехи и красиви комини, блестяха в белота като окъпани от дъжд гъби. Не съвсем равната котловина е разгъната във всички посоки, като в долния завой на реката се врязва в твърде тясна клисура, през която очевидно не минава никакъв път. Спокойствието на слънчевия пейзаж и липсата на какъвто и да е признак на човешко оживено общежитие се наложи и на моя дух, и с бавни крачки отново се добрах до граничната застава. Часовият, предупреден от капитана, ми посочи стаята, в която ще нощуваме. Влизам без почукване и оставам смутен от присъствието на непознат човек. Допуснах, че имаме и друг някакъв гост. Повгледах се в него и останах крайно изненадан от външния изглед на съквартиранта ни. Облечен в дълъг панталон като този на Вранчев със същата черна, малко къдрава коса, но без мустаци и брада, нито пък с типичните за него очила. По-млад от моя Санчо Пансо, но по-малко представителен и с некрасива малка долна челюст.

Съквартирантът също ме гледа учуден и сдържано се поусмихва. Вперих очи в тази типична за Вранчев усмивка и едва по нея разбрах, че Вранчев е използувал временната ни раздяла, за да си обръсне мустаците и брадата. Решил е да се отскубне от прозвището си „дядо“, наложено му от войниците по границата. Прикривам за момент изненадата си и като си давам вид, че съм го познал още при влизането си в стаята, поизкашлях се и без да повишавам гласа си, кротко го запитах:

— Мили Санчо, ще мога ли да разчитам и занапред на твоето оръженоство?

Вранчев, не очаквайки, че така лесно съм го познал в младежкото му преображение, сложи си очилата и с авторитетен глас ми заяви, че оттук нататък аз трябва да бъда Санчо Пансо, а той Дон Кихот.

— Достатъчно си ме злепоставял пред войници и офицерски съпруги… — заключи Вранчев.

— Съгласен!… — отвръщам му със същия тон. — Но ще трябва да снададеш и крачуните си поне с половин метър.

Съкрушен от този мой довод, той се тръшна на леглото си, без повече да ми оспорва титлата „Дон Кихот“. След почивката отново се видяхме с капитана, който ни предложи да се ползваме от войнишкия хляб, тъй като такъв из града не се продава. А за пътя към Устово ще ни бъдат нужни два хляба.

Разбира се, предложението на капитана приехме със задоволство и готовност, но с това не се свършиха неговите любезности.

На другия ден — неделя — обръснах и аз брадясалото си лице и с вратовръзка на яката, за да не остана по-долу от „господин Вранчев“, както го наричаха дори и войниците от заставата, излязохме из града, за да разгледаме забележителностите му. С нас дойде и капитанът, като наш чичерони.

Минахме край двете църкви, препълнени с набожен християнски народ, отбихме се в една от джамиите и направихме няколко посещения из частни български и помашки къщи, за да видим тяхната вътрешна уредба. Град от четиристотин къщи и с население от около три хиляди души, от които само осемстотин са християни. Останалите са помаци и нито един турчин. Къщи на помаци земеделци и дребни скотовъдци и къщи на българи занаятчии и дребни търговци. Всички къщи са на два етажа и с покъщнина, която говори за нявгашния им добър поминък. Пъстри китени халища, изобилие от бакърлъци и тук-таме особено в помашките къщи простонародна украса от долапи и миндерлъци.

Вранчев остана в една такава къща, за да беседва със стар помак за живота им преди Балканската война и за названията на околните местности, свързани с нявгашното им потурчване. Ние с капитана предпочетохме да идем на хорото и се полюбуваме на младото поколение.

Пътьом за хорото решихме да се отбием и в дома на покойния многогодишен учител Змейкович, за да изразим почитта си пред жена му. Грохналата старица ни посрещна с горчива усмивка, щом разбра целта на посещението ни и срамувайки се от парцаливата си покъщнина, не ни посочи място за сядане. Ние останахме прави няколко минути, за да я поразпитаме от какво живее и няма ли негде из освободеното ни отечество близки хора, при които да се прибере.

Оказа се, че имало нявга такива, но сега не им знае хала, нито адреса им и добави, че предпочита тук да си доживее дните, сред хората, с които е живял така добре и покойния й мъж.

— Добре съм тук и от нищо не мога да се оплача. Между добри хора може и без пенсия да се живее. Спохождат ме, сякаш все още съм потребна на някого. Спохождат ме и после след като си отидат, аз се чувствувам щастлива, че така много ме обичат. Тукашните хора и аз ги обичам. Особено помакините, които винаги ми носят нещо за ядене. Мили жени са помакините. Така хубаво бъбрят, сякаш птички чуруликат…

След кратката ни визита ние можахме да видим на хорото и тези мили помакинки, загърнати в тъмни фереджи и бели шамии, да гледат с жадуващи очи подрипващите девойки, хванати за ръце с наперените момци. Така, както нявга и техните млади прабаби са се хващали на такова хоро, без да скриват лицата си под шамии и снагите си под фереджета.

Малко са селата из обширния родопски лабиринт, гдето да не са били прогонвани непомохамеданчените семейства, както това е тук. Още по-малко са такива селища, като това, гдето след Балканската война християните да не са жадували изселването на помаците, за да им вземат на безценица имотите.

Скоро към нас се присъедини и Вранчев. Той беше предоволен от събраните сведения за названия на местности, свързани с порутени параклиси, черквици и манастири, каквито тук има много. Каза ми също и благозвучните названия на седемте махали, разпръснати край двете реки — Витово Бъръце, Светок, Пищеник и други.

От хорото тримата се връщаме в казарменото помещение, гдето капитанът е приготвил специален за нас „войнишки обед“, отрупан със салати и десерти.

За вечерята и ние с Вранчев решихме да се отсрамим, като поканим капитана заедно с бащиния ми приятел бай Георги в гостилничката на прощално угощение. За тази цел още отрано се отбих при гостилничаря, за да му поръчам менюто, а така също да го помоля на всяка цена да намери хубаво вино. Трябваше да задоволя изискания вкус на нявгашния организатор на първата в страната ни винарска изба.

Гостилничарят се почеса по тила и каза, че хубаво вино тук не се намира, но като му повторих молбата си и казах да изпрати човек до някое близко село, ако там се намира такова вино, то по лицето му заигра добродушна усмивка и ми съобщи под секрет, че в зимника му се намират две бутилки европейско вино, останали от чужденци, преминали тези пролет на път за р.Ерма заедно с български минен инженер. Виното било екстра, но и цената, която ми поиска любезният гостилничар, не беше по-лоша…

* * *

Вечерта още по видело заседнахме около трапезата и беседата ни започна някак научно за блажените минали времена, когато православните местни занаятчии са държали първенството в града, уважавани и от самото турско правителство. За нявгашните юнаци-хайдути, които са действували независимо от хайдутството из Стара планина и са се появявали периодично, за да покровителствуват българите. Говорихме и за минните залежи из целия този край, разработването на които чака избеднелият след прокарването на границата тукашен народ. Но когато на трапезата се появиха двете бутилки вино с чуждестранен етикет, очите на бай Георги Крумов се разшириха. Такова нещо той съвсем не бе очаквал и дълго помирисваше напълнената си чаша, преди да вкуси от кехлибарено жълтата течност. Дори и капитанът не остана равнодушен, учудвайки се отгде можахме ние, пришълците, да открием това съкровище.

След втората чаша Вранчев получи високо вдъхновение и издекламира някакво стихотворение за виното от старогръцки поет, преведено лично от него. А когато довършихме двете бутилки, бай Георги вдъхновено започна да пее „Балкан ечи“, придружаван и от нас тримата. Гостилничарят усмихнато ни поглеждаше от тезгяха си и накрай, когато всички дружно запяхме „Покойници, вий в други полк минахте“, той измъкна от зимника си трета бутилка, развълнуван от спомена за измрелите негови близки. Бай Георги в знак на солидарност с гостилничаря напълни и на него чаша, като отля от своята чаша няколко капки в памет на неговите и своите покойници. После поглеждайки ме многозначително, отново разля няколко капки за покойния ми баща, с когото половин век са били неразделни приятели…

Късно вечерта трябваше по луна да изпроводя вдъхновения поклонник на Бакхус, който из пътя неколкократно ми повтори, че такова удоволствие досега тук не бил изпитал. Пред усамотената му бекярска квартира той ме хвана под ръка и с изповеден глас ми заговори, че е решил тук да сложи старческите си кости и че докато е жив, няма да забрави тази наша среща. Истински бащелко виждал в мое лице. Пред квартирата си той ме хвана с двете си ръце и с принизен тон ми заговори, че му тежи грях към покойния ми баща, без да е могъл приживе да му поиска прошка.

— Нявга, когато кметувах в нашия прославен в партизанството си град и се чувствувах по-важен от всички, поспречкахме се с татко ти, когото нарекох „селски даскал“… Той нищо не ми отвърна и аз отпосле не му се извиних. Кметската ми гордост не допускаше да се извинявам. Големец се чувствувах и съвсем не предполагах, че ще дойде време и аз да стана по-малко достоен от него даскал.

Последните си думи бай Георги изказа с наведена към мен глава и без да се усетя, той ми целуна ръка и ми каза:

— Сега поне на теб да се извиня за това оскърбление към покойния и те моля да ми простиш. Само твоята прошка ще ми даде покой. Зная, че дните ми са преброени, и втори път едва ли ще се видим…

Аз отдръпнах ръката си и развълнуван от думите му, наведох се и аз на свой ред да целуна старческите му ръце, в уверение, че е простен, но наклонявайки се към него, аз имах чувството, че целувам ръце на баща си, комуто бях причинил не малко горчивини през халосаните си младини, без в последния му час да искам прошка.

Бай Георги все така приведен се откъсна от мен, без дори да може да ми пожелае добър път. А аз, също така развълнуван, продължих по осветеното от луната шосе, обхванат от мисли за старостта и за живота между най-близките хора, които се досещат за прегрешенията си, едва когато ги огрее бледото сияние на смъртта.

На другия ден, когато натоварени с раници, отежнели от войнишкия хляб, изкачвахме коларския път към Мадан, мислите ми все още бяха заети с трогателната изповед на бай Георги Крумов. Мислех и за погребания след седемгодишна парализа тукашен учител Змейкович и за доволната в мизерията си негова съпруга. Мислех и за всички незнайни родопски труженици, отдали живота си из глъбините на родопските дебри, без някой да им отдаде заслужено внимание.

* * *

Преди да поемем към големия завой за водоразделния превал Печинско, който разпределя водите между Сютлийка и Маданската река, отново обърнах глава към разгънатата котловина на Даръ-дере и вгледан в безредно разхвърляните му бели къщи, почувствувах, че се откъсвам от един простоват, но човечен свят, опазван от редица поколения, рудните находища на който скоро ще го видоизменят.

Продължаваме из повишаващата се стръмнина и когато се изправяме над самото вододелно било, Вранчев пророчески вдига ръка и с декламаторски тон ми казва:

— Виждаш ли това непроходимо дефиле, в което затъва горна Арда? Там ще мине един ден влак, който ще идва по тунел под Карлък откъм долината на Въча и ще продължи през трите околии на долна Арда, за да събере горските богатства от Въча и рудните от тукашните безлесни баири. Тогава няма никой да съжалява, че скотовъдството си е отишло, нито пък, че границата им е отнела пътя към Егея. Нови хора ще се родят из шумливите пазви на електродобивните реки и пришълците не ще бъдат гледани с омраза, нито арденските хора ще търсят поминък далеч от родните си селища. Животът ще стане по-удобен и само песните ще ни напомнят за нявгашния безнадежден планински живот…

Изрече възторжените си думи голобрадият Николай Вранчев и за да подкрепи думите си с реални доказателства, поведе ме към зиналата край пътя пещерна уста в скалата, където още през римско време хората били дълбали бляскави рудни камъни, за да ги топят в примитивни пещи и произвеждат от тях всякакъв вид украси на съдове, а по-късно в турско време и на кремъклии пушки.

Откъртваме си за спомен по един такъв тежък къс от скалата и го поставяме в раниците си. После седнахме на самия превал, за да се полюбуваме на картината, която се откриваше към малкото помашко селище Мадан. Център на сборна община от 53 колибаци, махали и селища, пръснати по урви и поречия чак до подножието на Ченгене-хисар. Това неугледно селце с нищо не даваше вид, че хората от толкова много захвърлените из урви и клисури махали могат да го смятат за свое средище. Единствено щръкналото джамийското минаре и няколкото варосани къщи, приютени сред закелявели овощни градини, дават израз на невзискателното помашко благоденствие.

Докато се любуваме на тази безрадостна планинска картина, лишена от каквато и да е прилика с българските родопски селища, доловихме близо край нас някакво тъпо почукване. Замлъкваше за момент и после отново се почукваше. Учудени от този своеобразен шум, надникнахме из храсталаците и пред очите ни се открива необикновена картина на борба между две едри костенурки. Без да ни обърнат внимание, те продължиха борбата си, като се отдалечаваха на педя една от друга и после с устрем блъсваха твърдите си черупки. По-настрана от този безкръвен дуел стоеше и ги наблюдаваше друга също голяма като тях костенурка.

— Тази навярно е техен секундант… — казах аз.

А Вранчев ме поправи, като ми обясни, че тя е тяхната Дулцинея, заради която се дуелират.

Дълго наблюдавахме борбата им, докато по-малката беше обърната от по-голямата, която самодоволно се отдалечи към очакващата я трета костенурка. Така обърнато нещастното животно би останало до смъртта си, ако моят развълнуван приятел не го сложи отново на нозе.

— Това е то днешният Мадан!… — продължи с философски израз на лицето си Вранчев и поехме надолу към селото.

Преминахме малката Маданска река през старинен сводест мост и понеже из запустелия площад не се мерна жива душа, продължихме към същинската Арда, минаваща на няколко километра по на запад. Очите ни жадуват за пейзаж от зеленина и шумливи води. Вече трети ден откакто бяхме се разделили от китните борови гори и нещо ми подсказваше да се разделя от моя голобрад Санчо, който и без това си отива в родната си къща, гдето аз нямам никаква работа.

Когато пред очите ми се мерна Арда, аз вече бях взел решение и без да отлагам, оповестих го и на Вранчев.

Казах му, че е дошъл часът на нашата раздяла и без сълзи и изповеди подадох му ръка и кривнах към върбалаците на реката, за да си изпера долните дрехи. После поех пряко баири и колибаци към двехилядния Чил тепе и през неговия необявен от географите някогашен глетчер смятах да продължа по вододелното било между асеновградската река Чая и притоците на Арда. Там към изворите на Юговската река ще мога да видя и малката Ер-Кюприя.