Васил Крумов
Родопски хоризонти (4) (Пътеписи, скици, приключения)

Поглед от връх Сюткя

Току-що бях приключил досадното си гимназиално образование, когато вниманието ми се насочи към онази част от баташките гори, гдето до това време кракът ми не беше стъпвал. Знаех само от Отечествената география, че нейде на запад от Баташкия Карлък има друг по-висок от него връх с благозвучното име Сюткя.

Това бе достатъчно, за да не мога спокойно да живея, след като дотогава бях вече се прославил сред съучениците си като родопски скитник.

Юлските горещини вече се извървяваха, а другари за излет до Сюткя все още не можех да намеря. Бяха такива следвоенни времена, когато благоразумните хора дори и на летуване из Родопите не смееха да идат. По новата ни родопска граница все още се лутаха разбойнически банди, които всяваха смут с цел да откъснат части от планината.

Най-после реших сам да тръгна. Първия ден стигнах в курорта Св. Константин над Пещера. Там летуваше, както и мнозина други, в затулена с черги палатка и един пещерски мой съкласник. Всички, с които успях да се сближа край вечерния огън, едногласно започнаха да ме увещават да се откажа от маршрута си из непознатите ми усойни гори около този доскоро граничен връх Сюткя.

Но тъкмо тези незнайни горски усои бяха моя копнеж и съвсем не бях готов да ги заменя с веселите вечерни огньове. Затова още рано сутринта на другия ден грабнах раницата си и след като поблагодарих на съкласника си за сърдечното му гостоприемство, преминах на един дъх историческия Батак и се озовах из живописните лъки край Беглишката река. Дремнах след добра закуска край леден извор и при силно наклонилото се на запад слънце отново поех по очертаната пътека към далечния все още Сюткя. Вървях все така енергично, без да искам да зная, че до залез слънце остават само два часа, а трябваше и назад да се връщам.

Най-после пред очите ми се показа изгърбеният контур на върха, посипан с обрулени от зимните бури стари иглолистници.

Бях вече много близко до целта си, но и залезът не беше далечен. Преграбвах хвойни и съборени туловища в надвара с изчезващото зад Рила юлско слънце, а върхът уж вече достигнат, но гърбицата му все още стърчи пред мен. Съвсем не прилича този родопски връх на своите двехилядни събратя източно от р.Въча. Огънат като безкрайно дълга кобилица — краят му се не вижда.

Най-после стигам връхната му точка и отправям поглед към запад, гдето Рила и Пирин са преградили не само хоризонта с многобройните си ъгловати върхари, но и самото обагрено в оранж небе. Истинска алпийска фасада, отсам която могъщите родопски била, облечени в къдрав плюш от безконечни гори, изглеждат като тяхно снишено подножие. Само непосредствено под нозете ми вдлъбнатите дълбоки урви напомнят, че Сюткя е също такава мъчнодостижима земна грамада. В стихналия вечерен покой до слуха ми достига речен шум. Това са навярно водите на Чепинската река, които се вливат в Марица, а оттатък Кара тепе невидимо се снишават речните долини на води, които отиват към доспатския приток на Места.

Обръщам поглед към южните предели на Пирин, гдето Али ботуш почти се слива с драмския Боздаг, възправил оголения си масив като грейнала планинска катедрала. А още по-вляво през граничния Каин-чал и чутовната Шабаница гора право на изток е разперил широките си плещи Централният Карлък, също усмихнат пред вечерната заря. Цялото поречие на Въча се е ширнало оттатък високото Баташко плато, разтегнато в безизходни гори, които достигат и отминават самия затулен зад многоетажни гънки Доспат, както и по-близкото помашко селище Сърница.

Картина, каквато малко прилича на увесите около Персенк и неговия събрат Кара баир, от които живописно се подреждат селата от Хвойненската долина.

Закръглям очи, за да възприема и запомня завинаги тази ненагледна картина на помръкващите планини и незасегнатите от секира просторни гори, но из дъното на чепинската усоя унило се обади някаква нощна птица, и аз се досящам, че трябва да се връщам към Беглика.

Бях достигнал бленуваната си цел и сега с уморени нозе се спускам през хвойни и прогнили дънери, но с всяка крачка вечерната дрезгавина бърже настъпва.

Пред очите ми неочаквано се мярва някаква дърварска пътека и без много да му мисля, енергично потътрям нозе по стремглавото й надолнище. Скоро разбрах, че това е съвсем друга пътека, но нямах време да търся беглишката. Почти бегом се нося из непознатата пътека, докато най-после дочух бълболенето на някакъв поток, а по-надолу видях някаква изоставена дъскорезница. Това ме зарадва, защото разчитах, че по-надолу ще намеря друга в действие и там при гостоприемни хора да сложа глава за нощувка. Но когато край пътеката се заредиха и други рухнали дъскорезници, чиито изкорубени улеи стърчаха като умъртвени от гръм чудовища, почувствувах тръпки по тялото си. Същинска гробница на замрели сякаш от внезапно човешко бедствие работилници. Грамади от натрупани стърготини, които свидетелствуваха, че тук нявга е кипял упорит човешки труд.

Ето какво значи да пътешествуваш, без да знаеш път и посока на движението си. А нощният мрак все по-решително засяда из усоята и когато бях вече уверен, че не ще срещна жив човек по тази дъскорезна гробница, дочух детски глас край планински поток. Скоро забелязах и светлина от огнище. Разширих отново крачките си и скоро се озовах при невръстно пастирче, което край огнище разговаряше с някакъв старец.

Поздравявам ги най-любезно, за да отстраня от очите им всякакво подозрение от своята необичайна за тях моя външност и без много покани приютих се край тяхното огнище.

Разбрах от тях, че дъскорезниците са изоставени след изместването на границата, защото за собствениците им се очертали по-добри условия в незасегнатите от секира гори, гдето сега инсталират многотрионни гатери. Разбрах също, че се намирам на един километър само от шосето, което от Чепино се движи през Кара тепе към Доспат, Неврокоп и Пирин.

Успокоен най-сетне след щастливо завършеното ми приключение, сложих раницата си под главата и заслушан в енергичното бълболене на близкия поток, се отдадох на здрав туристически сън, зарадван че имам нова преживелица за разказване пред страхливите си приятели.