Васил Крумов
Родопски хоризонти (15) (Пътеписи, скици, приключения)

Рамадан и Сафие

Най-после достигам заобленото чело на Куру-бурун, вдадено като огромен трон над китните чаирски гънки, заслушан в жаловития припев на чаирската рекичка, която извира негде от подножието на Фатмака. Сядам да си отдъхна и да се полюбувам на планинската красота. Картина, която съвсем не прилича на пиринските каменни увеси между сгъстени като листа от каменна роза циркуси. Нито на обезлесените хребети из долината на Арда, които по долното й течение напомнят засъхнали след кална баня биволски гърбове…

Намирам се в най-забутаните възвишения на въчанското корито, засенчени от просторни гори, които достигат чак до оголените плещи на чепинския двехилядник Сюткя. Оттам започват и водите на най-пълноводния въчански приток Дамлъ-дере, залутан из непроходимите високопланински гънки на доспатските и баташките борови гори. На юг, оградени от граничния Каин-чал, на север от шилестия двехилядник Баташки Карлък и по средата се възмогва като бяла хеопсова пирамида триградския варовиков масив, заобиколен от двете страни с недостъпни за човешкия крак бездънни каньони. Зад тях, негде в подножието на девинския връх Гребенец се събират водите на Широколъшката река и тези на Дамлъ-дере, за да продължат общо надолу към полето през нови безизходни клисури, вече под името Въча, пътьом включвайки водите на Баташкия Карлък на запад, и от Персенк и от Модър — на изток.

Ненаситното ми око отново се връща към подножието на Каин-чал, гдето преди девет години, окуражен от младостта си, като вълк се промушвах към жадуваната от много година Шабаница. Крачех из непознати котловини и пътеки въпреки препятствията на полицейски постове и предупрежденията на гранични офицери за опасността от разбойнически банди.

Тогава нямах достатъчно време да разучавам опожаряваните села, да беседвам с техните обитатели, живели цели шест тежки зими в навеси до нявгашните си жилища, нито можах да открия песнопоеца Радко, който пръв бе събудил в мен жаждата към чудесиите из неговите родни „баири“.

Напразно търся и сега да надзърна сред тези планински гънки варосани стени на новоизградено човешко благополучие. Единствено дъсчените къшли на чаира и копите сено край тях свидетелствуват, че животът в този задънен родопски край не е пресекнал. Обгръщам с поглед гористите разхълмия, незасегнати от търговската секира, далечните отгласи от взривове ми напомнят за строящото се шосе и че не е далеч денят, когато ще се приближат и до Шабаница, за да извозят по широките пътища необхватните стволове на хилядолетните й смърчове.

* * *

— Не, аз няма да изчаквам широките пътища да дойдат чак до чаира…-каза Рамадан при вечерния огън, когато отново продължихме беседата си край къшлата на Ибрахим чауш. Ще се махна оттук, докато децата ми не са се заробили в женитби и дърварство. Друг живот ще им наредя, но не в Турция, към която са насочени очите на мнозина нашенци. Аз бях там и разбрах, че онова, което е било тук преди войните, никъде го няма. Няма и тук да се върне някогашния ни помашки пашалък…

— Тогава защо ще бягаш от родното си място? — запитвам разгорещилия се Рамадан.

— Защото бирниците ни дебнат като вълци, а горските ни съставят актове за всяко отсечено дърво от гората. Широките пътища няма да ни спасят от немотията. Те само ще ни направят покорни слуги на хората, които ще довтасат заедно с пътищата. Ще побягна и тогава няма да гледам как се прахосват горите, опазвани от деди и прадеди.

— Где смяташ да се заселиш?

— Ще отида някъде по склоновете на планината, гдето живеят турци…

— Защо пък при турци?… Толкова ли си привързан към религията на османлиите?

— Никак не съм привързан, но от българите не съм видял нищо добро. Говорят, че сме кръвни братя, а никой не ни приема в къщата си, нито пък ръка ни подава при среща. И турците ни презират. Наричат ни обърнати, но поне ни търпят като свои хора, защото смятат, че в мохамеданския рай ще бъдем равни с тях…

— Ти вярваш ли в това?… — запитвам усмихнат начумерения си събеседник.

— Не съм вярвал дори и в детските си години, когато слушах нашите чалмалии старчоци да се хвалят кой по колко кавури е заклал от въстаналите батачани, за да си осигурят по-добро място в рая. Не вярвам и сега, но предпочитам да живея с тях, защото се страхуват от Аллах.

Рамадан разрови с пръчица огнището и като се ослуша в тревожния писък на някаква нощна сова, каза, че времето ще се промени. Отдавна не е валяло и ако не вали сега, картофите и овесът съвсем ще изсъхнат.

— Лошо е, господине, да чакаш само от небето милост… Затова искам друг живот да наредя за своите деца…

Рамадан въздъхна при тези си думи и бавно се навдигна, пожелавайки ми лека нощ.

— Защо не ми се обади онази година, когато си ме познал в триградската кръчма и как си обясняваш това, гдето Шереметевци не ме пресрещнаха, когато преминах през Шабаница.

Рамадан ме изгледа многозначително и като поклати глава, добави:

— Това, гдето не те пречукаха Шереметевци, го дължиш на стареца, който ти посочи пътя през границата. Този нашенец също те позна, защото и той работи по вашата крайречна дига, а неговата дъщеря е омъжена за един от шереметевите хора. Нему дължиш живота си. Той нареди пътят ти да бъде освободен…

* * *

Тази нощ до късно не можах да заспя. Мислите ми ме препращаха към миналите години, когато границата не е пресичала Кайн-чал и помаците от Чеч свободно са прекарвали със стадата си из драмското поле зимата. Исках да си представя „пашалъка“ им сред несмутимото от османлиите високопланинско благополучие, гдето не достига не само пазарния шум на отдалечените оттук тракийски градове, но и тежките ангарии, от които са страдали непотурчените родопски селища. Исках да заживея с домашния бит на помакинята, опазила под черното си фередже чистотата на благозвучния си език и синеокия профил на неомешената славянска кръв.

И като никога ми стана ясно защо след очертаната нявга в Берлин гранична линия, включваща в Румелийска България техните селища, въчанските помаци, командувани от тамръшкия Асан ага, отстояваха с оръжие в ръка цяло десетилетие своята принадлежност към отоманската империя. Принадлежност, каквато дори и турците от кърджалийско нямаха куража да отстояват. Стана ми ясно защо и през 1913 година тукашните чеченци захвърлиха наложените им насила християнски имена и поставиха отново фесовете си.

Днес макар и примирени с немотията си, те не желаят да се примирят и с мисълта, че са досущ такива кавури, каквито техните деди са клали по време на Априлското въстание.

Рамадан ще се изсели, а старците ще измрат, преди горите да се разредят, но разказите им за нявгашното благополучие и за порутените им отпосле домове скоро не ще се заличат, както и верското им поругание въпреки привидните им дружелюбни усмивки.

Заспивам, едва когато над източните хребети се показаха брилянтите на Орион и заспивайки, аз все още размислях какви трябва да бъдат изпращаните тук народни учители, за да повярват храбрите нявга хора от Чеч в братската ни кръв. Такива ли, които рядко събират децата, защото не им остава време от обиколки по пчелните си кошери, или такива, които подобно на древните пророци ще трябва да приемат греховете на своите сънародници и безхитростно като истински кръвни братя сърдечно да общуват с младо и старо. Усмихвам се към потръпващото съзвездие и мислите ми неволно ме препращат към Цико и Цанко, както и към цялото сборище от земетръсната ни барака, което така умно дискутираше по всякакви обществени въпроси, без обаче нещо полезно да върши.

Вслушвам се в засиления оркестър на щурците и без повече да се вглеждам в бездънното родопско небе, потъвам в безобиден юношески сън. Столетните иглолистници унило ми припяват своята кротка люлчена песен.

* * *

Събужда ме гласчето на малката Сафие, която от предния чин на присънилата ми се класна стая неколкократно ми повтаря:

— Аго… Аго…

Аз не искам да отворя очи, за да не изчезне прекрасното сънно видение. Толкова съм доволен, че отново съм станал учител, но Сафие идва до самото ми тревенисто легло, побутва ме по крака и отново повтаря:

— Аго… Аго…

Най-после разкривам зеници и виждам до мен застанала с глинено канче в ръце дъщеричка на Рамадан. Тя ми показва пълното с планински ягодки съдче и плахо ми се усмихва. Смутена може би от това, че ме е разбудила.

Изправям се и като забелязвам, че слънцето прибира дългата сянка на Куру-бурун от къшлите на чаира, посягам към канчето, смутен, че съм се спал по-дълбоко и от децата.

Окуражена от моите усмивки, седемгодишната Сафие се усмихва този път със светнало детско лице. Сяда до мен и като прибира канчето, което съм опразнил върху стар вестник, съобщава ми, че заедно с Асия са събрали ягодите. Усмихва се отново и добавя, че след обед отново ще ми съберат ягоди.

Разтварям раницата си, за да намеря нещо, достойно за подарък, но като не намирам нищо освен парче хляб и бучка бито сирене, поднасям на малката Сафие джобното си огледалце. Тя боязливо го приема и сияе от задоволство. После тя се досеща за Асия и казва, че ще го даде на нея, защото е по-голяма.

Развълнуван от тази детска досетливост, отново бъркам из джобовете си и поднасям на Сафие сребърна монета с поръчение да й бъде окачена на шапчицата. После измъквам и жалкото си джобно ножче, за да го даде на Зюлфи за спомен.

Сафие приема съвсем объркана „щедрите“ ми подаръци и хуква надолу към тяхната къшла, извръщайки глава от време на време, за да се увери, че няма да си ги искам обратно.

Все още под впечатлението на изживения сън, сядам край вестника с ягодите и загледан в могъщия лоб на Куру-бурун, отново си спомням вчерашните думи на децата за учителя, който от грижи по пчелите си не му оставало време да събира учениците си. Спомних си и снощната беседа с Рамадан край огнището и в съзнанието ми назрява нечувана идея: да изоставя цялото си нескопосно настояще и да тръгна по обратен път на житейската кариера. Още днес бих могъл да премина Шабаница и да се озова в село Райково. Там ще намеря семейния ни приятел, наричан „свата“, сега окръжен училищен инспектор, който назначава учители. Какво от това, че празнословците от земетръсната ни барака ще прихнат от смях, като узнаят, че съм взел такова решение…

* * *

Оглеждам копата сено, в която прекарах две щастливи нощи, и като препасвам бойния си пистолет, тръгвам с опразнената си раница направо през неокосените ливади към Фатмака и оттам през горската джунгла на Шабаница към културните центрове на арденската долина. Бих могъл да избера и по-кратък път през с. Мугла, но по стар навик да не минавам оттам, гдето вече съм минал, крача с бодри стъпки из стръмнината, която води към билото, което разпределя планинските води между Въча, Арда и притоците на Места. Натам, от гдето нявга пак с препасан пистолет минах, смутен не от дивеча, който и сега бих могъл да срещна, а от свирепата „човещина“ на шереметевската банда.

Когато стигам изгърбения нос на Куру-бурун, извръщам глава наново да погледам панорамата, из която утринното слънце щедро се разлива по разгънатите в релефен безпорядък гористи масиви. Негде далеч по пиринските върхари се трупат сенчести облаци. Времето ще се промени, беше казал снощи Рамадан, и изглежда, че предсказанието му ще се сбъдне, но тъй като скоро ще навляза из клонестите смърчове на Шабаница, то дъждът не ме плаши. Нали нявга нощувах под същите тези клони и хладните тогава септемврийски мъгли не ме разтревожиха. Сега е юлско лято и цветните морави все още блестят в изобилна роса, а откъм гората птиците в хор се обаждат. Навярно се осведомяват едни други за приближаващите се дъждовни облаци.

Заедно до птичите песни до слуха ми достигат звънливи детски гласчета. Те също така взаимно се подвикват. Това навярно е гласчето на Сафие, която крещи името на Асия. После двете започват заедно да пеят. Насочвам погледа си към техните къшли, но далечината ги прави невидими. Гласчето на Сафие се чува така ясно, като че ли идва от близката полянка.

Мислите ми наново се връщат към тези израсли сред планината деца и неволно си спомням думите на Касъм ходжа, че ако не са песните им, разликата между хората и дивеча от гората не ще бъде голяма.

Сафие и Асия започват да пеят някаква игрива родопска песен, на която и Зюлфи с мъжкия си глас от време на време им приглася. Може би те пеят от радост, че са получили от мен някакви „скъпи“ подаръци…

Рамадан не е прав, като смята да се изселва заедно с децата. Той навярно е пренебрегнат от съселяните си, защото е захвърлил червения фес. Той не е преживял гладните години след Балканската война и нему са отмилели родните места. Напразно той се страхува от широките пътища, които утре ще издигнат и родното му село. Тези пътища ще променят гората, но и съдбата на чеченските хора. Кадир ходжовци не ще продават дъщерите си дори и за цяло стадо овце.

Ще се промени навярно и съдбата на тези деца, чиито гласчета възбудиха у мен такова дълбоко умиление.