Васил Крумов
Родопски хоризонти (2) (Пътеписи, скици, приключения)

Две нежелани срещи

Това се случи през лятото на 1913 година, когато нашата армия отстъпваше в Беломорска Тракия и по шосето към Чепеларе се движеха все още опълченски колони със задача да подсилят нашите войскари. Настъпваха от север безпрепятствено и румънските войски, а по Калиманското поле и Кресненското дефиле се водеха тежи сражения със сърби и гърци при променливи шансове.

Но всичко това съвсем не пречеше на четириногите горски обитатели да се чувствуват като никога спокойни из родопските цветни морави, скалисти бърлоги и сенчести усои. Техните следи често се виждаха и по широките пътеки край усамотения сред гората Бялочерковски манастир, разположен на високо (1600 м) планинско било.

Спокоен трябваше да се чувствувам и аз в това непосетено през това лято високопланинско летовище, защото такова беше предписанието на училищния лекар, който беше ми препоръчал боров климат.

И двете нежелани срещи, за които тук е реч, се случиха една след друга тъкмо през тези тревожни дни.

Първата стана в една дъждовна привечер по пътеката от с. Ситово към манастира, а втората в кръчмата на с. Хвойна, когато довършвах писмото до родителите си.

Но коя от тези две срещи беше по-нежелателна, това и досега твърдо не мога да си отговоря. Все пак струва ми се, че тази, която се случи по ситовската пътека, не беше така ужасяваща, макар че младежът, който случайно ме придружаваше, мигом хукна назад и в бягството си изстреля цяла пачка патрони от пистолета си.

Всъщност тези изстрели бяха съвсем на халост, защото рунтавият обитател на планината сам побягна от нас, след като ни поизпръска с лепкави плюнки. Но така не стана при хвойненската ми среща със свирепия подполковник Чаракчиев, който предводителствуваше цяла дружина конни и пеши запасняци към застрашеното Беломорие.

При първата среща животното беше истинска горска мечка, ненападаща хората, докато при втората ми среща, от подполковника пострада жестоко моят гимназиален съкласник Христо Каналев, неотстъпчив в спорове.

При първата среща животното побягна от елхата, под която беше се приютило от дъжда, а подполковникът сам предизвика конфликта с групата ученици, край масата на която пишех писмото си. Не слязъл още от коня си, той започна да проповядва за родната църква и армия, които били опора на родното благополучие.

Мечката хукна назад, макар че така неочаквано нарушихме съня й в узаконеното й горско обиталище. Но подполковникът, без никой да го е предизвикал, силно се раздразни, че аз продължавах да си пиша и не обръщах внимание на изказваните от него назидателни мъдрости към насъбралата се младеж.

При бягството на мечката аз наистина се почувствувах донякъде виновен, че я прогоних от сушината под елхата, но пред подполковника сметнах, че съм в правото си да му кажа откровено какво мисля за неговото напътствие, когато той предизвикателно ме запита: — Съгласен ли съм бил с неговите думи?

Казах му, че не всичко ми се харесва от това, което дочух, без да подозирам, че завеждам разговор с бъдещия родоначалник на ултрамилитаристичната политическа организация „Родна защита“.

— А какво не ви се харесва, млади момко? — с пресилена усмивка ме запита подполковникът.

— Това, което казахте за религията… — отговарям, недогаждайки опасността, която ме застрашава и която се стовари по-късно върху моя несъобразителен съкласник Хр. Каналев.

— Че какво има за нехаресване!… — повтори раздразненият подполковник.

— Това, че наричате религията „родна“, когато тя е общочовешко достояние, и най-вече гдето я свързвате с армията, която по своето същество няма нищо общо с христовото учение…

— Ха, така ли мислите… — изрече с разширени зеници пламналият от отговора ми офицер и продължи да ме подпитва.

Насъбралите се около масата местни учители вторачиха изплашени очи към мен, което ми даде добър повод да прекратя спора си. Но подполковникът нямаше никакво намерение да го прекрати, нито пък да побягва, както направи мечката. Застанал пред мен с кръвясали очи, той не мърдаше от мястото си.

Знаците на учителите все по-настойчиво ми подсказваха, че трябва да се отдалеча и повече по инстинкт, отколкото от съобразителност аз си подадох ръката и се сбогувах с подполковника, и после тревожно закрачих с павелските учители към тяхното село.

Обезоръжен по този неочакван начин, подполковникът смръщи вежди и неохотно произнесе своето име, повтаряйки още веднъж, че внимателно ще трябва да обсъдя назидателните му думи…

Учителите ме преведоха през някакъв речен брод към с. Павелско, защото тяхното убеждение беше, че подполковникът не ще се задоволи само с изказаните при раздяла ни назидателни забележки.

И наистина павелските учители излязоха прави. Още не бяхме стигнали тяхното село и дотърчаха ученици от с. Хвойна, за да ни съобщят, че подполковникът изпратил конници по пътя за Бяла черква, за да ме върнат и ми наложат сред площада 25 тояги, както това вече бил направил с Христо Каналев, след раздялата си с мен.

Клетият Каналев, как е попаднал „на беседа“ с този звяр, облечен в офицерска униформа, и защо не се е намерил човек да го спре, както на мен ми подсказаха павелските учители…

На другия ден намерих Каналев в дома му, обложен в пресни овчи кожи, заобиколен от грижите на домашните си. У тях бяха надошли и приятели и съседи, за да осуетят намерението на баща му да догони подполковника и го убие с пушката си.

Каналев въпреки болките от жестокия побой не беше съкрушен духом. Обясни ми как след мен попаднал „на беседа“ започната от Чаракчиев и без да се догажда с каква личност си има работа, наговорил му всичко онова, което си мислел за неговите възгледи за религия и родна армия.

Озверелият събеседник не дочакал дори последните му думи, и изкомандвал на своите подофицери да го съборят на земята и му нанесат с пръчки побой.

— Все пак резултатът от нашата „беседа“ е в моя полза… — завърши разказа си Каналев. — Защото селото е възмутено. Дори и тези, които за момент се бяха доверили на неговата „патриотична“ проповед, останаха отвратени от благите му думи за „родната религия“.

Когато на другия ден стигнах боровата гора при карстовата пещера по пътя за Бяла черква, спрях както винаги да се полюбувам на прекрасната водна каскада, образувана от изтичащите пещерни води, и все още раздрусан от злодеянието на подполковника, неволно пак направих сравнение с мечката. Но сега вече аз знаех, че между хората се намират истински зверове и че ако на такива хора се отнемеше възможността да проявяват своите „качества“, то човечеството би престанало да води противонародни войни като тази, която опустошаваше тогава и нашата страна.