Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (15)

Петнадесета глава

Маги стоеше до прозореца на кухнята и се взираше навън, чудейки се какво ли се е случило на Джейк. Валеше силно, дребните снежинки като кристалчета се залепваха за стъклата. Тя винаги се тревожеше за него, когато времето бе лошо. Тогава пътищата стават опасни.

Преди Коледа винаги стават задръствания, очевидно затова се бави. Обещал бе да се върне до два часа, но вероятно се е задържал в Малкия театър в Кент. Отиде там по молба на Саманта, за да огледа една от осветителните инсталации, която предната вечер бе гръмнала. Никой от сценичните работници не знаеше как да я поправи. И след като бе творение на Джейк, Саманта и Маги знаеха, че той ще може да разреши проблема.

Мислите на Маги се отнесоха за миг към пиесата. Премиерата на „Салемските вещици“ беше през септември и за голяма изненада на всички, още се играеше. Билетите за представленията през уикенда винаги бяха разпродадени. Саманта бе в стихията си като продуцент, режисьор и собственик на театъра.

Като се извърна от прозореца, Маги прекоси стаята. Напоследък крачеше по-бавно. Бе влязла в седмия месец на бременността. Бебето трябваше да се роди след два месеца и тя нямаше търпение. Вече доста бе натежала.

Приседна до кухненската маса и хвърли поглед към списъка с подаръците. Почти бе привършила с пазаруването за Коледа. Беше събота, шестнайсети декември, и Джейк щеше да купи всичко останало, от което имаше нужда. Маги знаеше, че силите няма да й стигнат да се блъска повече из магазините.

Поне нямаше да готви за Коледа. Двамата с Джейк щяха да прекарат празника със Саманта. Щеше да бъде голям ден, разбира се, вечерта пък Саманта щеше да дойде у тях заедно с някои артисти и други участници в театралната трупа. Маги бе решила да предложи студен бюфет за вечеря, така би й било много по-лесно.

Изправи се и тръгна с тежки стъпки към малката всекидневна. Приближи се до елхата и радостно я загледа. През последните две седмици двамата с Джейк я бяха украсявали бавно и постепенно най-вече защото той беше изключително зает с бизнеса си. А тя вече бе мъчноподвижна и не можеше много да му помага.

Маги се усмихна и сложи ръце върху корема си. Бебето бе нейното съкровище. Нейното и на Джейк. Той нямаше търпение детето да се роди. През цялото време й трепереше, сякаш бе направена от кристал.

С критичното си око Маги забеляза, че някои клони на елхата все още са почти голи. Вероятно днес ще имат време да се отбият в „Сило“ и да купят още златни и сребърни висулки, ангелчета й плодове. Двамата с Джейк решиха дървото да бъде предимно в сребристо и златисто и само тук-там да сложат по нещо червено и синьо.

Маги бавно отиде до кухнята и пак застана до прозореца. Искаше й се вече да се е прибрал. След малко включи радиото. Разнесе се нежен и мелодичен глас:

Слушайте как пеят ангелите-пратеници,

слава на родения крал.

Мир на земята и милост…

След няколко минути спирачките на пикапа изскърцаха в двора. Застина в очакване, вперила поглед във вратата.

Както винаги, щом видеше Джейк, тя усещаше въздействието му чак със стомаха си, дори и след кратко отсъствие. Понякога се безпокоеше, че го обича твърде много.

— Върнах се, скъпа — Джейк отривисто приближаваше към нея, а стъпките му оставяха сняг върху чистия под. Но Маги не му направи забележка.

— Здравей! — отвърна тя светнала. — Бях започнала да се безпокоя. Чудех се какво те е забавило толкова.

— Тая глупава система, която съм измислил! — възкликна той, прегърна я и я целуна по бузата.

— Джейк, лицето ти е ледено, ръцете също. Защо не си сложи ръкавици и шал?

Той й се ухили по момчешки.

— Престани да се безпокоиш за мен! Нищо ми няма. Та така, системата ще издържи днес и утре. Но ми се струва, че другата седмица трябва да сменя жиците. Саманта ще ме убие, ако не я направя идеална, а тя не е.

— Искаш ли кафе?

— О, не, мисля, че е по-добре да тръгваме. Снегът вали силно и сигурно ще ни отнеме половин час, докато стигнем до Ню Милфорд. Приготвила ли си растение за Ейми?

— Там е, върху бюфета.

— Много красиво си го вързала със синята и сребърна панделка, Маги — погледна го Джейк.

Тя кимна, радостно изчервена.

— Ще тръгваме ли, Джейк?

— Само да донеса палтото ти.

Снегът спря да вали, когато стигнаха до Ню Милфорд, и слънцето светеше от безоблачното синьо небе.

Маги се държеше здраво за ръката на Джейк, докато вървяха по пътеката. Имаше сняг върху плочите, с които бе постлана, и тя се боеше да не се подхлъзне.

— Ето тук — каза Джейк след няколко секунди.

— Чакай да го развържа — докато говореше, той свали хартията от растението и я натъпка в джоба си, наведе се и внимателно постави малкото вечнозелено храстче върху пресния гроб.

После се изправи, обърна се към Маги и я прегърна през раменете.

— Доволен съм, че дойдохме — изрече тихо. „Щом се ожените, веднага елате на гроба ми“ — така ми поръча и после ме накара да й дам дума.

— Сега тя най-после почива в мир — тъжно издума Маги. — Отърва се от болките и страданията.

— Духът й е свободен, скъпа. Накрая Ейми не се страхуваше от смъртта.

Маги свали ръкавиците си, наведе се над гроба и оправи панделката. Широката й златна халка проблесна в следобедната слънчева светлина.

— Защото знаеше къде отива — прошепна Маги.

Известно време двамата стояха безмълвно прегърнати, зареяни в собствените си мисли. Джейк си мислеше за Ейми, която почина две седмици по-рано. Бе я познавал почти през целия си живот, беше и ученическата му любов. Но някак всичко се развали между тях. Все пак до последния й ден останаха приятели. Беше доволен, че успя да й даде утеха в края на живота й и че й помагаше по време на боледуването. Беше при нея, когато тя издъхваше и последните й думи бяха за него: „Благославям те, Джейк. Теб, жената, която обичаш и бебето“.

Седмица след кончината й двамата с Маги се ожениха, като изпълниха желанието на Ейми да го направят непосредствено след смъртта й. По настояване на Саманта сватбата се състоя в къщата й във Вашингтон. Тя бе уредила и местен съдия — приятел на семейството й, да изпълни кратката церемония. Сам и Алис Ферие — художничка на костюмите на театралната трупа, бяха свидетели.

Джейк никога нямаше да забрави сутринта на предната събота — техния сватбен ден. Маги изглеждаше невероятно красива и пълна с живот. Беше облечена със синя вълнена рокля за бременни, отразяваща цвета на очите й. Когато съдията ги обяви за мъж и жена, двамата с Маги се просълзиха.

Сам даде обяд и няколко души от трупата на „Салемските вещици“ дойдоха, за да се чукнат с тях и да им пожелаят всичко най-добро. Това беше най-прекрасният ден в живота на Джейк.

— Смятам, че е време да тръгваме, Маги. Пак започва да вали.

Двамата закрачиха по пътеката, която водеше към изхода на гробището. В един миг Маги вдигна очи към небето и високо над тях забеляза едва доловимата арка на дъга. Тя примигна на ярката слънчева светлина и отмести очи. Когато отново погледна нагоре, дъгата вече я нямаше.

Здраво държейки ръката на Джейк, докато продължаваха да вървят по пътеката, неочаквано Маги изрече:

— Цикълът на живота е безкраен и никога не се променя.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, погледна я и се намръщи.

— Неотдавна един от нас си отиде… скоро ще се роди друг… Така върви животът. Неизменно. Една душа намира покой, друга се ражда.

Джейк кимна и мълча, докато излязат от гробището и стигнат до джипа. След като помогна на Маги да се качи и самият той се настани на шофьорското място, наведе се към нея и я целуна по бузата.

— Обичам те, скъпа моя Маги — каза. Погледна наедрелия й корем, сложи ръка върху него и добави: — Обичам и нашето бебе. То ще се роди благословено.

— Знам — отвърна Маги и му се усмихна в очите. — Хайде, мили, време е да се прибираме у дома.

У дома, помисли си Джейк, докато пъхаше ключа и палеше колата. У дома.