Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (12)

Дванадесета глава

— Аз съм, Ейми! — провикна се Джейк, като отвори външната врата на апартамента. Наведе се, хвана торбите с покупки, които бе оставил на пода, и влезе в антрето. Отиде до всекидневната и застана на прага. — Привет, мила — поздрави я засмяно.

Ейми седеше на дивана в слабо осветената стая и гледаше телевизия.

— Здравей, Джейк — изрече тихо и му се усмихна слабо.

— Ще дойда при теб след минутка, само да оставя всичко това в кухнята.

Ейми кимна и се облегна на дивана. Приятно й бе да види Джейк, но като че нямаше сила да прояви радостта си.

На Джейк му мина през ума, че този ден тя изглежда доста по-бледа от обикновено, но не каза нищо. Обърна се и бързо влезе в кухнята. След като остави покупките върху масата, се огледа. През последните няколко седмици Мери Елис — съпругата на един от неговите помощници, се грижеше за чистотата в апартамента. Жената го правеше по-скоро като услуга към него и от добро сърце, отколкото за парите. Остана доволен от резултата.

Кухнята не само бе подредена и чиста, а направо блестеше.

Щом като подреди всичко на място, Джейк се върна във всекидневната и седна срещу Ейми.

— Как се чувстваш днес? — я попита, като се взря отблизо в лицето й и си помисли, че вече много е отслабнала.

— Уморена, Джейк, направо скапана.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, преди да се върна на работа?

Тя поклати глава.

— Не съм гладна… Напоследък нямам апетит. Но ти хапни.

— Не, благодаря. Не мога да остана дълго. Трябва да се върна на обекта колкото се може по-бързо, защото опъваме специални жици. Кога ще ходиш отново в болницата?

— Утре. Мама ще ме заведе.

— Какво казва докторът? Има ли някакво подобрение?

— Според него — да. Но това не означава, че няма да умра, Джейк. Малцина са се излекували от рак — довърши тя едва чуто.

— Не бива да мислиш за най-лошото, Ейми — отвърна й той нежно, но твърдо. — Трябва да бъдеш силна. Най-лошото, което можеш да направиш, е да не ядеш. Трябва да се храниш, и то пълноценно. Защо не искаш да ти приготвя нещо? От супермаркета накупих какво ли не. В хладилника има някои деликатеси, които винаги си обичала.

— Не съм гладна, Джейк — започна тя, но внезапно гласът й секна. Пое си дълбоко дъх, отвори уста да каже нещо и пак я затвори. От очите й бликнаха сълзи и потекоха по бледите й бузи.

Джейк скочи и изтича към нея. Прегърна я и я притисна към себе си.

— Не плачи, Ейми. Казах ти, че ще се грижа за теб, и ще го направя. Всичко ще бъде наред. Знаеш, че сега, докато провеждат това лечение, е най-трудното. Просто трябва да издържиш. Знам, че се чувстваш по-слаба, но силата ти ще се върне. Както ти обещах, тогава ще ви изпратя двете, с майка ти във Флорида на курорт.

— И ти ще дойдеш, нали, Джейк? — погледна го Ейми с копнеж.

— Знаеш, че не мога. Трябва да работя и да съм сигурен, че тук нещата вървят гладко. Не мога да си позволя нещо да се провали, и то сега.

— Така ми се иска да дойдеш и ти…

— Вярвам ти, скъпа. Слушай ме, на двете с майка ти курортът ще ви се отрази добре.

— Джейк… Не искам да умирам — тя отново се разрида на рамото му. — Страхувам се, Джейк.

— Ш-т-т. Не мисли сега за такива неща. Помни какво ти казах преди, най-лошото, което правиш, е, че прекалено се тревожиш. Трябва да си спокойна, да си мислиш само за хубави неща. Всичко ще бъде наред, Ейми…

Най-накрая тя спря да плаче и щом се успокои, Джейк отиде в кухнята, кипна вода и й направи чаша чай. Занесе й го и поговори с нея още малко в желанието си да разсее страховете й и да я утеши.

Докато караше към южен Кент, Джейк си мислеше за Ейми. Вършеше всичко, с което би могъл да я улесни, но и самата тя трябваше да си помогне. Докторът й му бе казал, че оптимизмът би могъл да сътвори чудеса и че по този начин много хора са оздравели от рак, но Ейми по природа си бе песимистка, а сега тя бе още по-мрачно настроена от всякога. Той вършеше всичко, което бе по силите му — осигуряваше финансова подкрепа, пазаруваше и идваше да поседи при нея винаги, щом можеше, опитвайки се да я развесели.

Когато пристигна в Хейвърс Хил, Джек вече бе решил да поговори с майката на Ейми. Може би Ейми би послушала поне нея.

Чантата на Маги лежеше на пода, а плановете й както обикновено, бяха разпилени върху старата кухненска маса. Нея обаче я нямаше. Той изтича нагоре по стълбите и я откри в главната спалня, където мереше една стена.

Когато чу стъпките му, тя се извърна и лицето й светна.

— Добро утро! — извика и тръгна към него.

Той й се усмихна широко и чакаше с такова нетърпение да я прегърне, че не забеляза безпокойството, което прозираше в погледа й. Тя знаеше той колко се преуморява — от работа, от грижите по Ейми и покрай самата нея. Умората просто бе изписана на лицето му.

— Как се чувстваш, Маги? — той я притисна към себе си. — Как е бебето?

Тя моментално забрави грижите си.

— И двамата сме прекрасно и се радваме, че те виждаме. Ходи ли при Ейми?

— Да. Купих й някои неща за ядене.

— Как е тя, Джейк? — попита Маги, леко намръщена.

Той поклати глава.

— Не е добре. Отпаднала е. Според мен е в депресия.

— А как иначе? Ужасно е да си толкова болен. Тя е все още млада…

— Да имаше твоя дух и твоя оптимизъм, Маги, това би й помогнало неимоверно.

Маги кимна и се изплъзна от ръцете му.

— Ела, искам да ти покажа нещо — тя нарочно промени темата, искайки да отвлече вниманието му, да го разсее, тъй като тази сутрин сякаш и той бе прихванал от лошото настроение на Ейми.

Хвана го за ръка и го поведе надолу по стълбите, към столовата.

— Вчера пристигна масата от антикварния магазин в Ню Йорк. Погледни — докато говореше, дръпна плата, с който бе покрита, и отстъпи.

— Колко красиво дърво! — възкликна Джейк. — И е старинна, личи си.

— Доста — от деветнайсетия век. Тисово дърво.

Джейк се огледа.

— Тази стая вече се оформя — отбеляза и отиде до стената, където Маги беше залепила парченца плат и различно оцветени хартийки.

— Доматено червено? — ахна и се обърна към нея въпросително.

— А защо не? Цветът на кетчуп с малко кремаво. Зелен килим с цвят на авокадо… Дотук стигнах и аз с моята работа.

Разсмяха се заедно и тя си отдъхна, поне за малко успяла да го откъсне от мислите му за болестта на Ейми.

— Напоследък забелязах нещо — закачливо подхвърли Джейк. — Когато говориш за цветове, ги определяш с термини на хранителни продукти.

— Не забравяй, че съм бременна. Ядат ми се всякакви неща.

— Никога не го забравям — наведе се към нея и я целуна по бузата. — Излизам да видя какво правят момчетата отвън. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Ще приготвя нещо.

— Печелиш.