Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (5)

Пета глава

На излизане от душа Джейк чу, че телефонът звъни. Пресегна се за кърпа, избърса се леко и облече хавлиения си халат.

Когато влезе в спалнята и вдигна слушалката, чу гласа на Маги Сорел да казва „довиждане“, след което телефонният секретар кликна и изключи. Джейк натисна копчето и чу цялото съобщение.

Гласът й изпълни стаята:

„Джейк, обажда се Маги Сорел. Току-що ме наеха за една стабилна работа в Кент. Ще декорирам бивша ферма. Къщата е много стара и красива, но има нужда от доста работа. Околностите са изключително красиви. Помислих си дали няма да ти е интересно да направиш вътрешното и външното осветление. Моля те, позвъни ми. Аз съм си вкъщи.“

След това тя повтори номера, който му беше дала предната събота, когато за втори път се събраха за пиесата.

Джейк седна на леглото и отново пусна съобщението. Гласът й му харесваше. Беше лек, музикален, културен. Отиваше й. Досега я беше виждал три пъти на срещи за „Салемските вещици“ и установи, че страшно го привлича. Често мислеше за нея, но нямаше никакво намерение да й се натрапва. Тя никога не би му обърнала внимание.

Защо обаче да не направи електрическата инсталация? Почти приключваше големия обект, с която се бе захванал във Вашингтон, и хората му щяха да го завършат до няколко дни. Заради четиримата души, които бе наел, се налагаше да приема всякаква възможна задача, за да им осигурява работа. Двама от тях бяха женени и трябваше да издържат семейства, ето защо той изпитваше отговорност към тях.

Вдигна слушалката, за да позвъни на Маги, после я отпусна върху вилката. Не искаше да изглежда много припрян. Освен това бе малко нервен, както когато се намираше близо до нея.

Върна се в банята, среса мократа си коса и довърши тоалета си, после нахлузи джинси и пуловер.

Петнайсет минути по-късно седна до бюрото си в малката стаичка в дъното на къщата, която използваше за кабинет. Придърпа телефонния апарат към себе си и набра номера на Маги.

Тя отговори веднага.

— Ало?

— Обажда се Джейк, Маги.

— Здравей, Джейк, получи ли съобщението ми?

— Да. Бях под душа, когато се обади — зачуди се защо ли й го казва. Веднага продължи: — Предложението ти звучи интересно. Къде точно се намира?

— Не е далеч от Кент, всъщност по-близо е до Булс Бридж Корнър. Хубав имот е, а къщата е много красива.

— Наистина ли изисква повечко работа?

— Така ми се струва. Да ти кажа честно, Джейк, има нужда от голям ремонт, трябва да се смени инсталацията, да се реставрира. Според мен не е пипана от трийсет години. Жената, която я е купила — моята клиентка, иска да има климатична инсталация, централно отопление, нови уреди в кухнята и да инсталира пералня. Освен това има работа и за отвън. Необходимо е да се направи външно осветление. Тя иска да се изкопае басейн и около него да се оформи градина. Освен всичко друго има и една малка къщичка за гости, която също трябва да се реставрира, както и апартамент за пазача на горния етаж на къщичката — тя се засмя. — Бих казала, че работата е огромна.

— И на мен така ми звучи, Маги. Как ти се струва? Шест-седем месеца срок?

— Вероятно. Може дори и по-дълго. Би ли се заел с всичко това?

— Разбира се. Поласкан съм, че си се сетила за мен.

— Саманта винаги твърди, че си най-добрият, а вчера ходих във Вашингтон и видях работата ти в къщата и около нея. Направи ми силно впечатление.

— Благодаря ти. Кога мога да видя фермата? Бих искал да й хвърля око, преди да се ангажирам.

— Можем да отидем до края на седмицата.

— Добре.

— Какво ще кажеш за петък? Пада се четиринайсети април.

— Чудесно. По кое време?

— Какво ще кажеш за осем часа?

— Идеално. Къде се намира?

— Трудно ми е да ти обясня точно… Кара се по много криволичещи пътища. Мисля, че трябва да се срещнем вкъщи, ти знаеш къде живея, и оттук да тръгнем. По-лесно е и ще спестим време.

— Ще дойда точно в осем. Маги?

— Да, Джейк?

— Благодаря ти, че си се сетила за мен.

След като разговорът приключи, Джейк записа за срещата в малкото джобно тефтерче, което носеше със себе си, отбеляза датата в дневника върху бюрото си. После стана и излезе.

Докато вървеше към пикапа, му хрумна, че все пак не се е показал толкова глупав, след като реши да направи осветлението на пиесата. Излиза, че получава допълнително работа, чрез този ангажимент. Но на него много добре му бе известна истинската причина защо се захвана с постановката. Направи го заради нея, разбира се. Заради Маги Сорел.

Седна зад волана и постоя така няколко секунди, после се сепна. Трябваше да тръгва за срещата, а не му се искаше.

 

 

Ейми Кантрел застана в средата на гостната в апартамента си и се огледа. Изведнъж забеляза колко е разхвърляно и направо се смая.

Успя да придума Джейк да дойде вечерта — за пръв път от месеци насам — и знаеше, че безпорядъкът никак няма да му хареса. Самият Джейк бе много стегнат — такъв си беше, откакто го познаваше — открай време. Липсата й на организация и разхвърляността й бе ябълката на раздора помежду им. Въобще не можеше да разбере как за секунди успяваше да създаде хаос. Не го желаеше, но винаги така се получаваше.

Поклати глава и бързо започна да събира десетките вестници и списания, разхвърляни върху цялата масичка за кафе, както и на пода под нея. Събра ги върху един стол, изтупа възглавниците на дивана и отнесе вестниците в кухнята.

Когато пред очите й се изправи купчината мръсни чинии в мивката, изохка. Беше ги забравила. Хвърли недоволна вестниците и отвори машината за миене на чинии. Беше пълна догоре и не бе включена. Всичко бе мръсно. Тъй като побърза да пъхне още нещо, неволно изпусна една чаша и тя с трясък се разби на пода.

Телефонът иззвъня остро. Тя грабна слушалката.

— Ало?

— Ейми, аз съм. Той дойде ли?

— Не, мамо, ще дойде чак след осем.

— Защо толкова късно?

— Не знам, мамо. Зает е.

— Кажи му за издръжката. Че искаш да получаваш издръжка.

— Мамо, не съм забравила. Честна дума. Опитвам се да поразтребя тук. Джейк мрази да е разхвърляно.

— Какво те е грижа? Той те остави.

— Знам. Довиждане — затвори преди майка й да успее да каже още нещо.

Докато вървеше из кухнята към миялната за чинии, тя настъпи с крак парче от счупената чаша. Готова да се разплаче, тръгна да потърси четката и лопатката.

През следващите няколко минути се опитваше да придаде ред на кухнята, преди да отиде в спалнята. Леглото бе неоправено, както обикновено през последните дни. Самата мисъл, че трябва да го оправи, й натежаваше. Смазана от домакинската работа, която предстоеше да се свърши, тя бързо влезе в банята.

След като изми лицето и зъбите си, среса светлорусата си коса, тъжно провиснала от двете страни на лицето й.

Ейми въздъхна, щом се видя в огледалото, и се замисли какво да направи, за да изглежда по-добре. Взе фон дьо тен, нанесе малко върху кожата на лицето си и добави пудра. С четчицата разтри руж по скулите и очерта устните си със светлорозово червило.

Образът й от огледалото я разгневи. Не изглеждаше и на йота по-добре, отколкото преди няколко секунди. Очите й се изпълниха със сълзи. Беше размъкната. Апартаментът беше разхвърлян. Никога не знаеше как да се справи нито с едното, нито с другото.

Приятелката й Манди веднъж й бе предложила да й покаже как да използва козметика, но тя така и не намери време да приеме предложението й. Що се отнасяше до състоянието на къщата, никога не й оставаше време и колкото повече време отделяше да я чисти, толкова по-голям ставаше хаосът. Взе кърпичка, издуха носа и избърса очите си. Просто не беше честно! На някои хора толкова леко им върви животът, тъй безпроблемно… А тя само се спъваше и създаваше каша и бъркотия около себе си.

На вратата се звънна и тя подскочи. Господи, той вече е тук! Забърза към малкото антре и пътьом си даде сметка, че все още е облечена с памучната си домашна рокля, която навлече по-рано, когато реши да пошета.

— Кой е? — попита зад вратата.

— Джейк.

Огледа мърлявата роба, направи тъжна физиономия и отвори вратата.

— Здрасти, Ейми — каза той и влезе.

— Здрасти, Джейк — тя затвори вратата и апатично се потътри след него.

— Как си? Добре, предполагам.

— Мисля, че да. А ти?

— Зает съм с бизнеса.

— Аха.

Джейк се огледа и седна на един стол.

На Ейми не й убягна недоволната гримаса върху лицето му и вътрешно трепна. Той винаги е държал апартаментът да има приличен вид. Крадешком го измери с очи. Тази вечер изглеждаше безупречно. Както винаги. Беше облечен с бежов пуловер с висока яка и тъмносини джинси, а отгоре — с тъмносин блейзър. Ботушите му бяха почистени, косата му лъщеше, а зъбите му блестяха, както и лицето. Изглеждаше съвсем като нов, сякаш изваден от кутия.

Осъзнавайки по-силно от друг път, че изглежда ужасно, Ейми просто седна на стола срещу него и му се усмихна.

Джейк прочисти гърлото си.

— Каза, че искаш да ме видиш. Много настояваше. За какво искаш да говорим, Ейми?

— За развода.

— Толкова дълго сме го обсъждали, че няма какво повече да умуваше — отговори й той с равен глас.

— Искам само да се уверя, че си сигурен, Джейк.

— Сигурен съм, Ейми. Съжалявам, но няма връщане назад.

Бледосините й очи се навлажниха. Тя преглътна сълзите и отхвърли косата от лицето си. Опитвайки се да се овладее, пое няколко пъти дъх.

— Ами аз най-после се срещнах с адвокат. Вярвам, че си доволен.

— Кога ходи? — попита той.

— Вчера.

— Разбирам. Радвам се, че си го направила, все пак. Трябва да приключим с тази работа, Ейми, за да можем да уредим всичко.

— Той ме попита дали сме се опитали да разрешим проблемите си. Отговорих му, че сме се опитали, но че нищо не се е получило. Наистина ли си сигурен, Джейк? Дали не трябва да пробваме отново?

— Не мога, Ейми. Честна дума, мила, просто не съм в състояние. Много ми дойде.

Сълзите се търкулнаха по бузите й.

— Ейми, моля те, не плачи.

— Аз още те обичам, Джейк.

Той не отговори.

— През всичките тези години — промълви тя и го погледна право в очите. — Познаваме се от дванайсетгодишни. Толкова отдавна…

— Знам. Може би в това се състои проблемът. Вероятно се познаваме твърде добре. Като брат и сестра сме. Послушай, Ейми, трябва да се примирим с факта, че бракът ни е изконсумиран, и то от години — той преглътна и довърши мило: — Ти дори и не забеляза.

— Нямам представа какво ще правя без теб — проплака тя.

— Ще се справиш добре. Убеден съм.

— Не мисля така, Джейк. Би ли ми донесъл чаша вода?

Джейк се придвижи през хола към кухнята, а там нямаше как да не забележи колко е мръсно. Наведе се, събра остатъците от счупената чаша и ги остави върху плота. Погледът му падна върху миялната, пълна с мръсни чинии, и към натрупаната догоре мивка и горчиво се усмихна. След като намери относително чиста чаша в шкафа, я изплакна, напълни я със студена вода и я отнесе обратно.

Отпивайки на малки глътки, Ейми го гледаше над ръба на чашата и се мъчеше да измисли какво да му каже, но нищо не й идваше наум. Главата й бе направо празна. Всичко, което искаше от него, бе да се върне при нея. Тогава нямаше да е самотна.

— Ще тръгвам, Ейми — каза Джейк. — Тази вечер трябва да поработя.

— Но ти не си облечен като за работа! — възкликна тя и го изгледа ядно, тъй като изведнъж я обхвана ревност.

— Имам да оправям документи, купища.

— Искаш ли да дойда да ти помогна?

— Не, не — отвърна бързо той, като се изправи. — Но благодаря за предложението. — Започна да отстъпва към антрето.

Ейми остави чашата и го последва до външната врата.

— Според адвоката имам право на издръжка — обяви тя.

— Няма проблем, Ейми. Винаги съм твърдял, че ще се погрижа за теб.

— Тогава остани при мен.

— Не мога. Имах предвид, че ще се грижа за теб финансово. Кажи на адвоката си да свърши каквото трябва и да говори с моя адвокат. И приготви документите, Ейми. Трябва да приключваме с тази работа.

Тя мълчеше.

— Довиждане — каза той. — Скоро ще се чуем — след като тя не му отговори, той просто затвори тихо вратата след себе си и си тръгна. „Бедната Ейми…“