Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (2)

Втора глава

Саманта Матюс вдигна очи от текста на пиесата, върху който нанасяше бележки, взря се в приятелката си Маги Сорел над масата и се намръщи.

— Защо сега ми казваш, че не съм избрала пиеса, която се хареса? Още щом раздадох ролите, всички веднага научиха репликите си!

— Не съм споменавала такова нещо! — протестира Маги. — Попитах те защо си я избрала. Просто си мислех на глас. Честна дума.

— Не знам дали мислиш на глас или не, но думите ти прозвучаха критично.

— Грешиш, Сам.

— Все пак изрази съмнение.

— Не е вярно. Никога не съм се съмнявала в теб или в онова, което правиш. Наистина само се зачудих защо си избрала точно тази пиеса, и толкова.

Саманта кимна.

— Добре, вярвам ти. Знам, че си ми истинска приятелка, която винаги е била с мен в добро и в зло. Най-добрата ми приятелка на света.

— Както и ти на мен — измърмори Маги. — Хайде, кажи ми. Защо избра „Тежко изпитание“?

— Защото миналата година, преди ти да дойдеш да живееш тук, направихме „Ани, хващай пушката“ и не желаех отново да се захващам с мюзикъл. Искаше ми се да поставим някаква драма. За предпочитане — от голям, все още жив американски драматург, затова избрах пиеса на Артър Милър. Но трябва да ти призная, че има и друга причина…

— Защото я направихме в Бенингтън преди много години — прекъсна я Маги усмихната. — Затова, нали?

Саманта се облегна на стола и за миг изгледа напрегнато приятелката си, а после бавно поклати глава.

— Не, не затова.

— Аз пък си мислех, че си се спряла на нея по сантиментални причини — Маги сви рамене. — Голяма съм глупачка.

— По сантиментални причини ли? — повтори Саманта.

— Разбира се. Бяхме деветнайсетгодишни и тъкмо се сприятелявахме. Всъщност станахме много близки приятелки. И двете се бяхме влюбили за пръв път и за пръв път участвахме в пиеса, и тя беше точно „Тежко изпитание“. Годината беше много специална за нас, но ти вече сигурно си забравила.

— Не съм, помня тази година в колежа. Беше 1971. Всъщност онзи ден се бях сетила за онова време. В известен смисъл си права. Избрах „Тежко изпитание“, защото исках да играя на сигурно, освен това много добре познавам пиесата. Но когато ти казах, че съм се спряла на нея по други причини, то е защото Артър Милър живее в Кънектикът, а нашата театрална група също е от Кънектикът. Така че ако желаеш, можеш да ме наречеш „сантиментална“, Маг.

— Ти си сантиментална по душа, макар да се преструваш, че не си.

— Може и да съм — усмихна се Саманта. — Макар че се намират и хора, които твърдят, че налагам мнението си.

— Но ти наистина умееш да го правиш! — отвърна й със смях Маги.

— Много ти благодаря, приятелко. Както и да е, да се върнем към пиесата. Ти също я познаваш много добре и това във всеки случай ще ти помогне, когато се захванеш със сценографията.

— Съзнаваш, че много се безпокоя за цялата тази работа, нали, Сам? Как ме придума да се съглася! Та аз никога в живота си не съм правила сценография на пиеса.

— Но си декорирала красиви стаи, особено напоследък, а освен това винаги има пръв път. Ще се справиш, ще видиш.

— Да можех и аз да съм толкова уверена, колкото теб. Да ти кажа истината, просто не знам откъде да започна. Снощи прочетох цялата пиеса и нищо не ми дойде наум. Сигурна ли си, че няма кой друг да направи сценографията?

— Няма, Маги. Освен това в момента страдаш от сценична треска и това е съвсем естествено. Слушай, ще се справиш още щом вземеш молива и започнеш да скицираш. Повярвай ми.

— Не съм съвсем сигурна, че трябва да го направя, Сам. Винаги, когато съм ти се доверявала, съм имала само неприятности.

— Не е вярно — възрази й Саманта и отмести стола си от масата. Изправи се и закрачи по сцената, жестикулирайки.

— Ще се наложи да изградиш някакъв основен сценичен проспект, Маг. Мебелировката трябва да напомня за съответния период. Явно ще бъде в ранен американски стил. Но ти си специалистката по мебелите, така че въобще не знам защо ти го казвам.

Саманта се извърна, за да погледне приятелката си.

— Нещо драматично ми се върти в главата, нещо действително необикновено за фон. В черно и бяло, може дори малко сиво, да звучи като картина в сиви тонове. Ти какво мислиш?

Маги скочи и отривисто кимна.

— Точно така! Разбирам какво искаш да кажеш. Трябва да бъде нещо студено, нещо наистина мрачно, а едновременно с това да прави впечатление. Смятам, че трябва да бъде нестандартно, необикновено — да изненадаме публиката — Маги повдигна вежди. — Не си ли съгласна?

Саманта й се усмихна.

— Разбира се. Знаех си, че ще лапнеш въдицата, щом тоя твой ум заработи. Толкова си талантлива, Маги! Имаш богато въображение и съм сигурна, че ще измислиш нещо подходящо.

— И аз се надявам, не бих искал да те изложа… — спря, замисли се и добави: — В края на седмицата смятам да отида до Ню Йорк, за да взема някои книги по сценография.

— Чудесно. Не, почакай, няма нужда да ходиш чак до Манхатън. Потърси в книжарниците във Вашингтон и в Кент. Там имат всичко — от игла до конец.

Двете жени стояха в центъра на сцената и обсъждаха идеите за фона и сценографията. След малко Маги взе скицника си и бързо започна да рисува, като през цялото време слушаше какво й говори Саманта и й кимаше.

И двете бяха четиридесет и три годишни и изглеждаха добре, но бяха съвсем различни на вид, а и като личности.

Саманта Матюс бе средна на ръст, слабичка, с преждевременно побеляла коса, късо подстригана. Сивият свят съвсем не я състаряваше, тъй като имаше младежко лице и свежа кожа. Големите й раздалечени очи бяха тъмнокафяви и невероятно живи. Енергична и пълна с ентусиазъм, тя бе винаги отзивчива и приятелски настроена и ако възникнеше нужда някой някъде да поеме нещата в ръцете си, тя бе насреща. Бе изключително мил човек, с добро сърце и с нея бе лесно да се разбереш.

За разлика от нея, Маги Сорел бе висока, стройна, с ясни светлосини очи. Гъстата й кестенява коса бе стилно сресана назад и меко обгръщаше раменете й. Въпреки че лицето й бе с остри черти и по-скоро впечатляващо, отколкото красиво, тя определено бе привлекателна.

Движенията на Маги бяха плавни и грациозни. Макар да приемаше нещата по-спокойно, тя бе също толкова дейна и предприемчива, колкото и Саманта. Единствено стилът й бе различен: бе по-въздържаната, по-тихата и резервираната от двете. Въпреки всичко бе енергична жена, пълна с живот и оптимизъм.

Дори в начина си на обличане всяка от тях бе вярна на себе си. Тази вечер Саманта бе облякла, както казваше, „униформата“ си — сини джинси, бяла памучна блуза и черно габардинено сако с месингови копчета. Обута бе с лъснати черни ниски обувки и бели чорапи.

Маги бе с дълга кафява пола от велур, с велурени ботуши в подобен цвят, кремава копринена блуза, а върху раменете си бе заметнала кафяв кашмирен пуловер.

Двете жени имаха свой собствен, небрежно-елегантен и непринуден стил, който отразяваше верния им усет за това какво им отива.

Много добри приятелки от студентски години, те си останаха близки, макар и дълги години да ги деляха хиляди километри. Стараеха се да се срещат доста често — поне два пъти годишно, а открай време разговаряха по телефона веднъж седмично. Две години по-рано Маги се бе преместила в Кънектикът, след като животът й ужасно се бе объркал и оттогава пак станаха неразделни.

Хлопането на вратата в дъното на залата стресна и двете жени и те подскочиха. Механично се завъртяха и се взряха в слабо осветената зала.

— Трябва да е Том Круз! — обяви Саманта с доволен вид и махна с нетърпение към мъжа, който крачеше по пътеката към сцената.

— Том Круз ли? — изсъска Маги, като хвана ръката на Саманта, проследявайки тревожно погледа й. — Защо не ме предупреди, за Бога? Да не би да се е преместил тук? Да не би да проявява интерес към театралната трупа? Боже мой, дали не идва от любопитство и за разнообразие да изиграе една роля тук? В такъв случай никога няма да мога да направя сценографията! Особено ако такава звезда, ми се върти наоколо.

Саманта избухна в искрен смях.

— Доколкото знам, мистър Круз все още живее в Калифорния, но би могла да го сбъркаш с този, който идва насам, затова го наричам „Том Круз“.

Маги пусна ръката на Саманта, когато мъжът стигна до сцената й се доближи до тях.

— Извинявайте, че закъснях — обърна се той към Саманта, протегна ръка и се здрависа с нея.

— Няма проблем. Ела и се запознай с приятелката ми. Маги, това е Джейк Кантрел. Джейк, това е Маргарет Ан Сорел, обикновено я наричаме Маги. Тя е специалист по вътрешна архитектура и ще бъде сценограф на пиесата. Маги, Джейк е гений по отношение на осветлението, и специалните ефекти. Надявам се да се присъедини към малката ни групичка и да работи за нас. Ние наистина имаме нужда от специалист от неговия калибър.

Джейк се усмихна леко на Саманта, с което пролича срамежливостта му, а после се обърна към Маги.

— Много се радвам да се запозная с вас — произнесе той учтиво и протегна ръка.

Маги я пое. Пръстите му бяха хладни, но той стисна ръката й силно.

— Аз също се радвам — отрони тя.

За малко останаха загледани един в друг.

Маги си мислеше колко красив изглежда и веднага си даде сметка, че той въобще не го осъзнава. „Личи си, че има много грижи“, си каза, когато забеляза тъгата в очите му.

Джейк реши, че никога в живота си не е срещал подобна жена — така красиво облечена и с толкова приятна външност. Изведнъж се възхити на тази жена, която го гледаше замислено със спокойните си интелигентни очи.