Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (4)

Четвърта глава

Маги Сорел ненадейно се събуди, запали лампата върху нощната масичка и погледна будилника. Беше едва три и половина.

Изохка вътрешно и угаси светлината, след което се пъхна под завивките и се опита да заспи отново. Но мислите й запрепускаха около всекидневната и библиотеката на къщата в Роксбъри, която декорираше за свой клиент. Различни мостри от платове, килими, видове бои и лакове за дърво се завъртяха в главата й. При това в комбинация с Джейк Кантрел, който непрекъснато навлизаше в мислите й. У него имаше нещо силно привлекателно, освен това бе необикновено красив. Но не го съзнаваше, помисли си тя отново, както преди няколко часа. После си спомни тъгата, която откри в светлозелените му очи. Какво ли се бе случило в живота му?

Явно някой е наранил този мъж, и то дълбоко. Погледът му беше поглед на психично разстроен вследствие на тежки преживявания.

„Жена е виновна!“ — реши за себе си Маги, която продължаваше да мисли за Джейк, и въздъхна. Жени. Мъже. Жестоко е онова, което си причиняват един на друг в името на любовта. Понякога то граничи с криминалното. Поне за нея бе така, след като съпругът й постъпи толкова чудовищно.

В един момент Майк Сорел я унищожи напълно, все едно че я прониза с нож. Обаче преди това той бе убивал душата й в продължение на години.

Голямата каша се случи преди две години, но споменът за това все още не бе заглъхнал. Въпреки че болката се бе поуталожила до известна степен, имаше моменти, когато отново се впиваше в нея и я изненадваше с остротата си. Маги се опитваше да прогони неприятните спомени, но те не я оставяха.

„Другият месец ще стана на четирийсет и четири години — помисли си. — На четирийсет и четири.“ Струваше й се невъзможно. Времето препускаше със скоростта на светлината. Къде отидоха всичките тези години? Всъщност отговорът й бе известен: Майк Сорел ги бе погълнал. Да, тя бе посветила по-голямата част от живота си на Майкъл Уилям Сорел — адвокат по професия и баща на близнаците им, Хана и Питър, и двамата студенти, които скоро щяха да навършат двайсет и една години.

Тримата излязоха от живота й и тя се приучи да живее без тях, но все още я болеше, когато се сетеше за децата си. Те взеха страната на баща си, макар че тя с нищо не бе съгрешила. Той беше виновният. Но той беше и онзи, който печелеше многото пари и вероятно този факт натежа при избора на Хана и Питър.

Колко е ужасно да осъзнаваш, че децата ти са алчни, ненаситни и егоистични, след като си направил всичко възможно да ги възпиташ както трябва и си се постарал да им създадеш правилна ценностна система. Но… ето че те й доказаха, че не е успяла да постигне нищо с тях.

Когато взеха страната на баща си, те дълбоко я нараниха. Тя ги бе родила, отгледала, грижила се бе за тях, когато бяха болни. Винаги е била на тяхно разположение и цял живот ги бе насочвала. Онова, което децата й сториха, беше отвратително. Те захвърлиха всичките грижи, които бе положила за тях, в лицето й. Отхвърлиха любовта й, сякаш тя въобще не им беше нужна.

В известен смисъл хладнокръвният им отказ от нея я бе изумил повече отколкото грозното предателство от страна на Майк. Той я остави, когато бе на четирийсет и две години, заради по-млада жена — двайсет и седем годишна — адвокатка в някаква чикагска фирма.

„Но успях да го преживея, каза си Маги, и то благодарение главно на Саманта.“

Саманта й подаде ръка преди две години, в един ужасен майски ден — на рождения й ден, когато вече бе свикнала с мисълта, че ще го прекара сама.

Хана и Питър посещаваха колежа Нортуестърн, но бяха прекалено заети със собствения си живот, за да отделят време да отпразнуват рождения ден на майка си. Баща им беше заминал същата сутрин в командировка, без да й пожелае честит рожден ден. Явно бе, че дори не си е спомнил за него.

Тази майска сутрин, докато Маги седеше сама в кухнята на апартамента им на Лейк Шоър Драйв, се чувстваше чудовищно самотна. Без съпруг и без деца. Родителите й отдавна бяха умрели, още когато тя беше дете. Точно в онази сутрин усети с изключителна острота, че е изоставена, отхвърлена, непотребна вече на никого. Дори сега, толкова време след този случай, тя не бе в състояние ясно да формулира чувствата си в онзи момент, но беше жестоко депресирана и разстроена. Както никога преди.

Когато телефонът звънна и тя отговори, чу напевния глас на Саманта.

— Честит рожден ден, мила приятелко, честит рожден ден, мила Маги, честит рожден ден! — Думите на Саманта я накараха да избухне в сълзи. Помежду риданията й обясни, че прекарва рождения си ден сама, защото децата нямат време за нея, а Майк е заминал в командировка.

— Грабваш една чанта, отиваш до летището и се качваш на самолета за Ню Йорк! Незабавно! — извика Саманта. — Ще се обадя да запазя стая за двете ни в „Карлайл“. Понякога отсядам там и обикновено ми намират нещо свободно. Вечерта ще те изведа из града. Ще отидем на някое много специално място. Така че те искам с най-хубавите ти дрехи!

Когато се опита да протестира, Саманта я отряза:

— Не желая да слушам никакви извинения. Освен това не приемам отказ. Самолети има на всеки час. Просто хвани някой и долети до Ню Йорк. Чуваш ли ме добре? Ще се срещнем в хотела.

Вярна на думата си, когато Маги пристигна, Саманта беше там, изпълнена с топлина и любов, със съчувствие и подкрепа. Прекараха чудесно двата дни в Манхатън, ходиха по магазините, ядоха в луксозни ресторанти. Направиха и задължителните неща — посетиха нашумяло театрално представление на Бродуей, разгледаха музея „Метрополитън“, намериха време да говорят надълго и нашироко, спомняйки си за времето, прекарано в колежа Бенингтън, където се запознаха, и за живота им по-нататък.

Саманта се омъжи няколко години след Маги. Съпругът й беше британски журналист на работа в Ню Йорк. Връзката между нея и Ангъс Макалистър започна, когато тя бе на двайсет и пет, а той — на трийсет и една години. Бракът им бе щастлив, но пет години по-късно Ангъс загина при самолетна катастрофа на път към Близкия изток, където отиваше, за да пише материал.

Около половин година по-късно Саманта, която нямаше деца, се върна да живее отново във Вашингтон, щата Кънектикът. Там имаше наследствена къща от родителите си. Едно време я използваха за уикендите. Макар и с разбито сърце, тя някак си успя да овладее мъката си. Не се омъжи обаче повторно, макар в последвалите години в живота й да се бяха появили няколко мъже.

В един момент, по време на онова пътуване на рождения си ден, Маги я попита защо не се е омъжила. Саманта отговори в присъщия си колоритен стил:

— Не съм намерила мъжа, когото трябва, мила. Копнея да се влюбя дълбоко в някого, както беше с Ангъс. Искам да почувствам как стомахът ми се свива, а коленете ми омекват — засмя се, а после добави: — Мечтая тази любов да ме помете, да падна в прегръдките му, в леглото му и в живота му и там да остана завинаги. Така би трябвало да бъде, иначе не си струва. Все още чакам да срещна такъв мъж.

По-късно, в самолета за Чикаго, Маги призна пред себе си, че с времето бракът й с Майк все повече се разрушава. Нямаше представа какво да направи. Но не и той. На следващия ден се върна от командировката. Влезе в апартамента, директно обяви, че я напуска заради друга жена и моментално се изнесе.

Щом като шокът попремина и Маги се съвзе до известна степен, тя започна да чисти и да подрежда бъркотията, която Майк бе причинил с неочакваното си заминаване.

Започна процедура по развода, апартаментът бе обявен за продан и щом намериха купувач, тя се премести на изток, в родния си град Ню Йорк.

Живя там шест месеца, в малко студио под наем. Родителите й бяха починали, тя нямаше семейство и бе загубила връзка с всичките си стари приятели от младини. Там се чувстваше самотна.

Не бяха нужни много убеждения от страна на Саманта, за да я накара да потърси къща в северозападната част на Кънектикът.

Саманта я убеди и отново да започне работа като декоратор по интериора. Преди години се захвана с една просперираща чикагска фирма за вътрешно обзавеждане и цялата атмосфера там много й хареса. В края на краищата напусна по настояване на Майк.

Но сега изпълни онова, което предложи приятелката й, и окачи фирмата си още щом се пренесе в малката си къща в колониален стил в Кент. Къщата — по нейно мнение истинско бижу, бе само на няколко мили от Вашингтон, където живееше Саманта.

Благодарение на многобройните контакти на Саманта Маги бързо си намери поръчки за вътрешно обзавеждане. Бяха дребни неща, обаче благодарение на тях тя навлезе отново в работата на декоратор и парите, които изкарваше, й помагаха да изплаща част от ипотеката.

Саманта — вечният оптимист, непрекъснато й повтаряше, че няма да мине много време и ще дойде истинската голяма поръчка. Маги й вярваше, защото самата тя се надяваше.

Скоро Маги си даде сметка, че ще успее да заспи отново. Запали лампата, отново погледна будилника и реши да стане. Наближаваше четири часът, а тя често започваше деня си по това време и свършваше доста неща, преди да излезе в осем.

Час по-късно Маги седеше до бюрото си и пиеше кафе. Беше облечена, гримирана и напълно готова за предстоящия ден. Сутринта щеше да отиде до студиото на Саманта във Вашингтон, за да разгледа последните ръчно рисувани тъкани за една спалня, която правеше в Ню Престън. Тогава щеше да представи и плана за библиотеката на собственика на къщата в Роксбъри.

Маги започна да вади малки парченца — мострите за стаята — от различни брезентови торби и да ги подрежда на пода. Разполагаше с различни тонове зелено и червено — цветове, които собственикът желаеше, но нито един от тях не й допадаше. Повечето червени бяха твърде ярки, а зелените — много бледи. Нужно бе нещо по-тъмно. Не можа да си обясни защо точно в този момент се сети за „Салемските вещици“ и за срещата предната вечер.

Джейк Кантрел отново заседна в мислите й. Трябваше да признае честно пред себе си, че се почувства извънредно глупаво, като повярва, макар и за миг, че той е Том Круз. Но пък Саманта говореше толкова убедително, когато го видя да приближава по пътеката в залата… Той изненада и двете, когато сподели идеите си за осветлението на пиесата. От този миг й стана ясно, че Кантрел си разбира от работата и вероятно е толкова добър, колкото Саманта твърдеше. Разбира се, човек никога не може да бъде сигурен със Сам. Тя винаги е харесвала красиви мъже, помисли си Маги, докато разбъркваше мострите върху бюрото си, после спря, облегна се на стола и се загледа в пространството. „Но той е твърде млад за нея — промърмори на глас. — Както и за теб“, добави тихичко.