Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (13)

Тринадесета глава

— Слушаш ли ме, Ейми? — попита Джейн Ланг, поглеждайки дъщеря си с ъгълчето на окото си, за да не отклонява вниманието си от пътя.

— Слушам те, мамо. Каза, че според Джейк се отнасям много песимистично към заболяването си.

— Точно така. Той твърди, че за теб ще е по-добре, ако излизаш повече, а когато се чувстваш добре и нямаш болки, да свършваш по нещо. Сега боли ли те, Ейми?

— Не, мамо, не ме боли. Не знам какво разбира той под това „да върша по нещо“. Ние не правехме кой знае какво и когато бяхме женени. Той все работеше, работеше, само това правеше.

— Какво искаш да кажеш с „когато бяхте женени“? Не забравяй, Ейми, че все още си омъжена за него. Ако насочиш вниманието си само към Джейк, сигурна съм, че бихте могли отново да се съберете. Той те обича, мила, знам, че и ти го обичаш. Беше глупаво от твоя страна да се разделяте. Той е толкова добър! Харесвала съм го още от дете.

— Не вярвам, че той иска да се върне при мен.

— Само си помисли как се грижи за теб сега, Ейми, не само финансово. Намери и онази жена да ти помага за апартамента, плаща й. Пазарува ти. Обича те, сигурна съм.

— Не знам, той просто е добър. Винаги е бил добър към мен, още от ученик.

— Никога не си ми казвала защо се разделихте с Джейк, защо реши да подадеш молба за развод. Каква е причината?

— Да ти кажа истината, мамо, не знам. Струва ми се, че някак си се отчуждихме… Нямам представа — Ейми замлъкна. Не беше съвсем сигурна как се получи цялата тази каша.

— Но ти можеш да го спечелиш отново! Трябва да се опиташ, Ейми, да вложиш сърцето и душата си в това. Винаги съм смятала, че с Джейк просто сте създадени един за друг, срамота е, че всичко пропадна — Мисис Ланг въздъхна и натисна спирачката, за да направи труден завой на хлъзгавия път. — Грешка е и че нямахте деца. Не мога да проумея защо не си планирала семейството си, Ейми…

— Още по-добре, че не съм! — възкликна Ейми, като прекъсна майка си. — Особено сега, когато умирам. Какво щеше да стане с тях? Практически щяха да останат сираци — майка им умряла от рак на двайсет и девет години, а баща им работи ден и нощ и никога не си е вкъщи.

— Не говори така, Ейми. Ти не умираш. Доктор Стансфийлд ми каза, че се оправяш.

— Така ли?

— Точно такива бяха думите му.

— Кога, мамо?

— Този следобед. Докато ти се обличаше. Той смята, че се справяш много добре с болестта.

— Аз пък не го усещам — измърмори Ейми. — Вярно, че нямам болки, но се чувствам направо скапана. Казах го на леля Вайълет, когато бях в кухнята, докато тя приготвяше хамбургерите. Предложи ми водка. Така съм щяла да се почувствам по-добре.

— Тази жена понякога е непоправима!

— Тя ти е сестра, мамо.

— Но се различаваме от небето до земята. Виж какво, скъпа, другия месец ще заминем във Флорида. Там определено ще се разнообразиш. Тази сутрин, когато позвъни Джейк, отново ми го спомена. Помниш ли когато баща ти ни заведе във Флорида? Ти беше на шест години. Остана във възторг.

— Сигурно ще отида да видя Мики Маус, преди да умра — тъжно отрони Ейми.

— Ейми, недей — прошепна майка й.

— Извинявай, мамо, но наистина се надявам да видя Мики Маус.

— Непременно ще го видиш, когато отидем в „Света на Дисни“ — Мисис Ланг напрегнато се взря напред. Вечерта бе влажна, макар дъждът да беше спрял, но тъй като знаеше, че Ейми е уморена и искаше по-бързо да я откара вкъщи, майка й започна да изпреварва бавно движещата се тойота пред нея.

Тя не забеляза камиона, който се движеше по другото платно право към нея. Заслепена от силните фарове, Джейн Ланг отлепи едната си ръка от волана, за да заслони очите си, и така загуби контрол върху колата. Камионът буквално връхлетеше върху тях и удари колата челно.

Ейми чу как майка й изпищя, после шум от счупени стъкла. При сблъсъка като парцалена кукла първо се удари в предното стъкло, а после отхвръкна назад.

— Мамо — изрече, преди да припадне.

Изведнъж, най-необяснимо, Ейми се намери извън колата. Носеше се във въздуха точно пред предното стъкло. Видя майка си вътре в колата, буквално забодена на волана. Тя също беше там и седеше на мястото до майка си. И двете с майка й бяха в безсъзнание.

Под реещото й се във въздуха тяло се трупаха хора. След тях бяха шофьорът на камиона, който бе блъснал колата им, самият той останал невредим, и други наизлезли шофьори, чиито коли бяха блокирани от катастрофата. После чу воя на сирени и видя двама полицаи на мотори, които приближаваха към мястото на катастрофата.

Умирам, помисли си Ейми. Май вече съм умряла. Издъхнала съм и духът е напуснал тялото ми. Виждаше с очите си това тяло. Витаеше във въздуха над колата и гледаше надолу към изпразненото от душа тяло.

Ейми не се изплаши. Напротив, почувства се изключително щастлива. Не изпитваше нито болка, нито тъга и не я бе грижа за света.

Най-неочаквано сякаш гигантска прахосмукачка изсмука Ейми и тя заседна в маркуча й. След малко откри, че това не е маркуч, а дълъг тунел. Някаква невидима сила я дърпаше напред. В самия край на дългия тунел забеляза мъничка светлинка. Докато се приближаваше към нея, тя ставаше все по-голяма и по-ярка. Не след дълго Ейми излезе от тунела, примижа, после широко отвори очите си. Бе попаднала в най-пленителната светлина, която бе виждала! Тя бе навсякъде около нея, обгръщаше я с топлината и сиянието си. Никога по-рано не бе изпитвала нещо подобно. Усети, че я обзема спокойствие и започна да изпитва любов към всичко и всички.

Напълно безтегловна, Ейми летеше в светлината, отърсила се от тялото, което й тежеше. Даде си сметка, че е влязла в друг свят, с различни измерения, и че само духът й съществува.

Скоро забеляза присъствието и на други духове, които безмълвно се носеха в ярката светлина. Те излъчваха обич и топлота и по някакъв начин общуваха помежду си. Тя отвърна на любовта им и разбра, че те с радост приеха жеста й.

Светлината се промени. Бялото сияние започна да се пръска на цветни призми с тоновете на дъгата. Някакъв дух се приближи и започна да кръжи около нея. Ейми усети, че я насочва нанякъде и че името му бе Марика. Тъкмо тази Марика я направляваше нежно и с много любов.

Светлината ставаше все по-мека. Ейми излезе от нея и пред очите й се разкри най-красивият пейзаж, който бе виждала: бе някакво идеално, съвършено място, рай. Тук нямаше болка, атмосферата бе изпълнена с чистота и доброта.

Ейми летеше над зелени ливади, долчинки, в които растяха цветя, възвишения с горички край проблясващата синя вода на езеро. Около тази пасторална картина се извисяваха планини, по чиито върхове блестеше сняг и всичко се къпеше в златиста слънчева светлина.

Докато се носеше над поляните, Ейми видя и много други духове, като нея. Изведнъж забеляза и него. Баща й! Макар и да беше дух — чиста субстанция като самата нея, Ейми усети, че към нея той излъчваше по-специална любов, любовта, която тя помнеше от детството си.

В този миг забеляза, че духът на майка й лети към този на баща й. Майка й излъчваше лъчезарно и ведро сияние, а не бе онова смазано човешко тяло, което Ейми видя зад волана на обезобразената кола. Родителите й се събраха и се устремиха към нея. Заговориха я. Макар да не използваха думи, тя разбираше всичко. Казаха й колко много я обичат. Увериха я, че я чакат, но че тя трябва да се върне за малко. Още не е време — твърдеше майка й. Моят момент е дошъл, Ейми, но не и твоят. Още не.

Марика, духът, който я направляваше, й обясни, че трябва да продължава да се движи. Скоро след това полетяха отново в ярката светлина и навлязоха в една кристална пещера.

Около Ейми закръжиха сенките на две жени — стари мъдри духове, които като че ли се готвеха да прелеят част от своята мъдрост у нея. Марика й съобщи, че скоро ще проумее вселената и значението на всяко нещо.

Пещерата беше изградена изцяло от кристални образувания и огромни сталактити, които излъчваха стотици хиляди цветни лъчи, вариращи от бледожълто до розово и синьо.

За миг Ейми се заслепи от ясната светлина и примигна няколко пъти. След малко започна да вижда по-ясно и пред очите й премина целият й предишен живот… Видя себе си и скоро си даде сметка защо не бе успяла в земния си живот. Причината бе в песимизма и апатията й. Разбра, че е загубила много, защото беше отхвърлила специалните дарове, които й бяха дадени. Духовете на двете жени около нея й го обясниха и Ейми почувства дълбоко разкаяние и тъга.

Тогава видя Джейк. Намираше се в някаква стая с жена, за която се грижеше. Жена, която обичаше, и то дълбоко. Тя усети удовлетворението и топлотата, която двамата излъчваха един към друг. В този миг Ейми проумя какво представлява Джейк — в миналото, в настоящето и в бъдещето. Целият му живот се завъртя пред очите й като на филмова лента.

Марика вече й напомняше, че трябва да си върви, да продължава да се движи, но на Ейми не й се тръгваше. Искаше завинаги да остане тук. Изведнъж излетя от пещерата, а Марика нежно я направляваше към тунела. Ейми не искаше да влезе там и се съпротивляваше. Копнееше да остане тук — в рая, където царуваха само спокойствие, щастие и безусловна любов. Но не й разрешаваха…

Ейми се носеше по протежение на тунела, ярката светлина остана зад гърба й.

Изведнъж се разклати и усети, че се намира в самолет. Отново прелетя над смачканата кола на майка си, в която бяха застинали телата им.

Ейми отново видя шофьора на камиона, застанал с други шофьори и полицаи, които се суетяха около колата. Пристигна линейка. Извадиха тялото на майка й от колата, а после и нейното тяло и внимателно го положиха върху носилка.

Внезапно, с трясък, душата на Ейми отново се завърна в тялото й.

Най-накрая тя отвори очи. После пак ги затвори. Чувстваше се твърде уморена. Изведнъж усети силна болка в главата, сякаш някой я удари с чук по челото, и изпадна в несвяст.

Лелята на Ейми — Вайълет Паркинсън, и дъщеря й Мейвис почти не се отделяха от леглото на Ейми в болницата в Ню Милфорд. Джейк идваше и си отиваше, защото трябваше да ходи на работа, но бе искрено загрижен за нея. Тревожеше се каква ще бъде и реакцията й, когато най-после дойде в съзнание и научи, че майка й е загинала при ужасната катастрофа.

Джейк се безпокоеше и за раните на Ейми. Тя бе зле контузена и макар докторите да смятаха, че няма вътрешни увреждания, тя продължаваше да бъде в кома.

На третата вечер след случилото се Джейк седеше до леглото й в болницата и държеше ръката й. В момента бяха сами. Бе изпратил Мейвис и леля Вайълет да си купят кафе и сандвичи, след като бяха бдели край Ейми целия ден.

Той бе дълбоко замислен. Цялата сложна електрическа система на фермата все още бе в съзнанието му, после си спомни и за Маги, а когато вдигна очи, се стресна, тъй като Ейми внезапно изрече:

— Жадна съм.

— Ейми, мила! Слава Богу! Дойде в съзнание!

— Бях другаде, Джейк — започна тя шепнешком. — Искам да ти разкажа за това място.

Той кимна.

— Да, Ейми. Три дни беше в безсъзнание. Сега ще ти дам вода.

— Джейк…

— Да, Ейми.

— Мама е мъртва.

Той толкова се стъписа, че в момента не можа да изрече и дума.

— Не ми казвай, че не е, не се опитвай да ме предпазваш. Знам, че тя умря.

Джейк, който се бе изправил, сега се наведе към нея и я изгледа озадачено.

— Ще отида да налея вода и да съобщя на доктора, че си дошла в съзнание, скъпа.

— Аз също умрях, Джейк, но се върнах. Оттам разбрах, че мама е мъртва. Видях духа й заедно с този на баща ми.

— Къде, Ейми? — попита тихо Джейк и отново се отпусна до леглото й.

— В рая, Джейк. Да знаеш колко е красиво там! Има много светлина. И на теб ще ти хареса, ти винаги си обичал светлината.

Джейк остана безмълвен. Просто седеше и държеше ръката й, без да знае какво да каже. Думите й наистина го объркаха.

Ейми въздъхна леко.

— Мама е добре там. Сега е щастлива, защото са заедно с баща ми. Винаги е тъгувала за него.

— Да — съгласи се той, все още не намирайки думи. Мислеше си дали не говори така под влияние на лекарствата. Докторите бяха й сложили няколко инжекции, но той не знаеше какви. Тя бе много спокойна, владееше се и това го тревожеше. Добре познаваше Ейми и не очакваше, че би могла да реагира така след смъртта на майка си.

 

 

— Не мога да ти опиша колко беше странно — изрече Джейк тихо, гледайки Маги напрегнато. — Когато тази вечер Ейми най-после излезе от комата, ми каза, че майка й е мъртва. Не изпадна в истерия, както предполагах, че ще направи, а напротив — беше спокойна и се владееше.

Джейк поклати глава и отпи от бирата си.

— Каза още нещо, което ми прозвуча особено.

— Какво? — поинтересува се Маги.

— Спомена, че майка й е заедно с баща й. В друг свят. На място, което и тя посетила… Според нея това бил раят. По целия път дотук си мислих за думите й. Как Ейми е разбрала, че майка й е загинала при катастрофата, Маги? През цялото време беше в безсъзнание. Не мога да си го обясня.

Маги се облегна на стола, изгледа го продължително и тогава заключи:

— Може би е разбрала, че майка й е умряла, защото я е видяла на друго място, точно така, както твърди.

— Не те разбирам — отвърна той и я изгледа учудено.

— Възможно е Ейми да е получила видения, които се случват в състояние близко до смъртта. През последните години много се дискутира на тази тема. Доктор Елизабет Кюблър Рос, която работи в университетската болница „Билингс“ в Чикаго, написа материал върху състоянието на неизлечимо болните. Всъщност на това е посветена и книгата, й, която намирам за изключително интересна: „За смъртта и процеса на умиране“. Тя е написала още няколко други книги и вярва в изживяванията на хората, които са на крачка от смъртта. Доктор Реймънд Муди пък е направил първото изследване на това явление. Друг специалист в тази област е доктор Мелвин Море, той също има няколко публикации върху преживяванията на хората близо до смъртта.

— Значи според теб Ейми ми е казала истината?

— Възможно е…

— Ти как си обясняваш това явление, Маги?

— Не мога да си го обясня, защото не знам достатъчно по въпроса, Джейк — изрече тихо Маги. — Както ти споменах, съществуват няколко добри книги. Можеш да прочетеш някоя от тях — наведе се леко напред, изгледа го напрегнато и продължи: — Ейми описа ли ти мястото, където е била?

— Не. Само заяви, че било много красиво.

— Спомена ли нещо за светлина?

— Ами да, наистина, спомена. Ти откъде знаеш?

— Защото в описаните случаи винаги говорят за светлина, много ярка светлина. Хората се чувстват така, като че се къпят в светлина. Някои дори смятат, че тя ги променя.

— Според Ейми това място щяло да ми хареса, защото било пълно със светлина.

— Нещо друго?

— Не, не си спомням.

— Кога точно ти го каза?

— В мига, в който излезе от комата.

— Значи е много вероятно да е изпитала подобно нещо. Наистина не е имала време да го измисли. От друга страна твърдят, че когато човек изпадне в дълбоко безсъзнание или кома, много от спомените му се заличават.

— Добре, да приемем, че Ейми е изпаднала в предсмъртно състояние. Какво би означавало това за нея?

— Нещо, което тя никога няма да забрави. Твърди се, че хората, които са го изпитали, никога не го забравят, този спомен остава в мислите им до края на живота им. Разбира се, то ги обърква и обикновено зад всичко това те търсят да открият някакво специално значение. Това изживяване, променя хората… Досегът със смъртта и погледът към отвъдния живот упражняват някакво влияние върху тях.

— Явно, че ти много знаеш за това преживяване, Маги — Джейк замислено се взря в нея.

— Виж какво, самата аз не съм го изпитала, но съм говорила с няколко души, които са го преживели. Докато живеех в Чикаго, се занимавах с благотворителна дейност. Четири години по няколко дни седмично работих следобед в заведение за неизлечимо болни. Тогава за пръв път чух за тези изживявания преди смъртта. Хората ми разказваха какво са изпитали и работата е там, че това ги успокояваше извънредно много.

— В такъв случай вярваш, че съществува подобно нещо?

— Човек би бил глупак, ако не се замисли над тези неща. Как би могло да се отхвърли предсмъртното изживяване? Или животът след смъртта? Или дори идеята за прераждането, например? Никой от нас не знае нищо. Нищо. В този свят има твърде много необясними неща. Аз съм последната, която би отхвърлила паранормалните феномени. Разбира се, че ги има. Аз съм човек с широки разбирания.

— Ейми никога не е чела много. Затова съм сигурен, че от книги въобще не е научила за изживявания преди смъртта, Маги.

Тя кимна.

— През последните години по телевизията също доста говориха на тази тема. Напълно съм убедена, че Ейми е преживяла нещо подобно. Дори за миг не допускам, че си го е измислила.

— Защо го казваш?

— От онова, което си ми доверявал за нея, Джейк, Ейми не притежава нужното въображение, за да си го представи.

— Май че си права — съгласи се Джейк, облегна се на стола и сподави една прозявка.

— Толкова си уморен след посещението в болницата! — възкликна Маги. — Смятам, че е по-добре да си легнеш. Имаш нужда от почивка, а сутринта ще ставаш рано. Нали имаме събрание във фермата.

— Направо съм измъчен. Но, слава Богу, свършихме и последните планове за фермата. В последните дни ми се струваше, че нямат край.

— Напълно си прав — засмя се тя. — Но нали сега Хейвърс Хил изглежда великолепно?

— Благодарение на теб, скъпа моя Маги.