Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (14)

Четиринадесета глава

Беше ясен златист октомврийски ден. Листата на дърветата вече бяха променили цветовете си и представляваха букети от медно, златисто, ръждиво и розово.

Ейми се радваше на пейзажа зад малката къща на Джейк на път 341. Колко прекрасно изглеждаше всичко този ден! Такива зашеметяващи тонове, дърветата сякаш пламтяха. А небето беше идеално синьо, без нито едно облаче. Беше достатъчно топло, за да седи без яке, което бе свалила по-рано, докато обядваха с Джейк.

Тя облегна ръка на стола и затвори очи, радвайки се на слънцето. Чувстваше се отпусната и спокойна.

По-рано през седмицата Джейк я беше попитал какво би могъл да направи, за да я накара да се почувства по-добре, а тя му бе отговорила, че би искала да излязат на пикник някъде сред природата. Той предложи да я доведе в къщата си и тя остана доволна. Сега, след като не бяха заедно, й бе любопитно да види къде живее той. Освен това й харесаха дворът му с красивите дървета, градинката и тревата наоколо. Джейк й показа дори работилницата си в червения хамбар.

Дочула стъпките му по пътеката, Ейми отвори очи.

— Ето, мила, нося ти сладолед и ябълков пай, точно както поиска.

— Глезиш ме. Радвам се на всяка минута тук — усмихна му се Ейми.

Той постави подноса в скута й.

— По-късно ще искаш ли чай или кафе?

— Чай, благодаря. Джейк, не си забравил колко обичам ягодов сладолед с шамфъстък.

Джейк кимна доволен, че тя се чувства щастлива. Ейми никога не се оплакваше, но той знаеше, че напоследък често има болки. Ако този пикник й помогне в страданието, значи си е заслужавало.

— Ще се върна след минутка, скъпа — каза той и се отдалечи по пътеката към кухнята. — И не ме чакай. Ще правя кафе.

Ейми близна от сладоледа. Хареса й, но й дойде много. Нямаше апетит. От ябълковия пай успя да преглътне само няколко хапки. Облегна се отново на стола в очакване Джейк да се върне в градината.

Изведнъж звуци от музика изпълниха въздуха и тя се усмихна на себе си, като си представи, че все пак е успял да постави навън тонколони. Кири Те Канава пееше „Молитвата“ на Тоска, а великолепният й драматичен глас се носеше към небето.

— Откъде идва музиката, Джейк? — попита Ейми, когато той се върна, застана над нея и й предложи чаша чай.

— От пеещите камъни, ето там, в цветната леха.

Тя се засмя от радост, той също.

— Няма ли да ядеш повече от десерта, Ейми?

— Не, Джейк, благодаря. Това, което опитах, беше чудесно.

Той отнесе чинията, а после седна до нея с чашата си с кафе.

— Надявам се, че пикникът ти хареса и ти беше приятно навън — изрече тихо и я погледна.

— Беше чудесно. И съм ти благодарна, че заради мен се отказа от единствения си свободен ден. Знам колко ценни са ти неделите.

— На мен също ми беше приятно, Ейми. Знаеш, че съм готов да направя всичко възможно, за да ти помогна и да се чувстваш по-добре.

Тя се извърна леко на стола и го погледна в очите. Толкова много го обичаше. Той бе единственият мъж, когото някога бе обичала… Джейк заемаше специално място в сърцето й и я караше самата тя да се чувства специална. Колко добър беше само! Ейми се смяташе за най-щастливата жена на света, понеже му беше жена. Нейните приятелки й завиждаха, но бе сигурна, че виждаха в него само красотата. Единствено тя знаеше колко добър човек е в действителност.

— Какво има, Ейми, защо си се втренчила в мен?

— Просто си мислех колко отдавна се познаваме — тя прочисти гърлото си, а после продължи предпазливо: — В петък Мейвис ме заведе при адвоката, Джейк, и аз…

— Няма защо да се безпокоиш за развода точно сега. Нека първо да се оправиш.

— Не ходих при него заради развода. Няма нужда от развод.

Той продължаваше да я гледа, а изразът му не се промени. Не знаеше какво да й отговори.

— Аз умирам, Джейк — продължи тя. — Няма да доживея до края на годината… Знам, че…

— Но, Ейми, според доктора нещата вървят добре! — прекъсна я веднага той.

Ейми поклати глава.

— Той може и да си мисли така, но аз знам, че не е прав. Както и да е, отидох при адвоката, защото исках да си направя завещание. Необходимо е, след като мама умря. Тя ми остави къщата си в Ню Милфорд заедно с мебелите и всичко останало, което притежаваше. Също и малко пари. Така че направих завещание и оставих всичко на теб.

Известно време Джейк я гледаше безмълвно. После изрече:

— А леля ти Вайълет и Мейвис? Те са ти най-близки.

— Не са. Ти си ми най-близкият, Джейк Кантрел. Все още сме женени, дори и да не живеем заедно. И като твоя съпруга ти завещавам всичко, което притежавам на земята. С изключение на някои неща, които съм определила за леля Вайълет и Мейвис — някои от бижутата на мама, порцелан, ей такива дреболии. Искам ти да получиш всичко.

— Не знам какво да кажа — започна той и внезапно спря, взирайки се в нея.

Ейми му се усмихна слабо.

— И не е необходимо, Джейк.

— Щом така си пожелала, тогава ти благодаря, Ейми — измънка той, не знаейки какво друго да рече.

— Има още нещо… Искам да ти се извиня, Джейк и да ти кажа колко съжалявам, че бях лоша съпруга.

— Ейми, за Бога, не си била лоша съпруга! — извика той. — Винаги си правила най-доброто, на което си била способна. Знам.

— Най-доброто не беше достатъчно. Не и за теб, Джейк. Винаги съм била песимист, апатична и никога не ти помагах, когато се стараеше да направиш живота ни по-добър. Вършех всичко погрешно и сега наистина съжалявам.

Той я изгледа безмълвно и отново не знаеше какво да й отговори.

— Аз наистина умрях след катастрофата — продължи Ейми. — Душата ми напусна тялото. Пренесох се на друго място, в други измерения. Видях баща си, после и майка си. Така разбрах, че тя е мъртва. Имаше и един стар дух, който се грижеше за мен — Марика, и тя ме заведе в кристалната пещера на мъдростта. Там се срещнах с други две жени — духове, които ми показаха колко грешки съм направила. Пред очите ми премина целият ми живот, Джейк. Видях миналото си, както и твоето…

Джейк мълчеше.

— Сега вече не мога, да променя нищо в живота си, защото нямам време. Станах такава, каквато би трябвало да бъда винаги, и трябва да се опитам да се коригирам — Ейми се облегна на стола си и се взря в Джейк. — Не вярваш, нали? На това, че умрях и се върнах отново.

— Вярвам ти — отвърна той. — Знам, че има и други хора, преживели нещо подобно, и за тях за написани няколко книги.

— Това не ми е известно, но не смятам, че само аз съм се сблъскала с подобно нещо.

— Това, което ти се е случило, се нарича предсмъртно преживяване, Ейми.

Тя кимна, приведе се напред и пак се взря в Джейк.

Той примигна. Очите й изглеждаха по-светли и пълни с живот, за разлика от друг път, а лицето й засия от усмивката, която се разля по него.

— Видях не само моето минало, а и твоето, Джейк. Както и бъдещето ти. Моето бъдеще не видях, тъй като няма такова. Поне не в този живот.

— Видяла си бъдещето ми?

— Да. В живота ти има една жена, Джейк, и ти много я обичаш. Тя е по-възрастна от теб, но това няма значение. Вие двамата сте предопределени да бъдете заедно. Предопределени сте открай време и целият ти живот е представлявал пътуване към нея. Както и нейният. Някога душите ви са били съединени в една, а после са ви разделили. През целия си живот неволно сте се стремили да се съедините отново. И най-накрая сте се намерили.

Джейк отвори уста, но не можа да изрече нито дума.

— Тази жена — другата половина на духа ти, носи твое дете — продължи Ейми. — Бременна е в пети месец. Бебето трябва да се роди през февруари. Момче е, Джейк, ще имаш син, какъвто винаги си желал. Бъдещето ще бъде добро за теб. Ще забогатееш, ще започнеш свой бизнес, както винаги си искал. Той ще се развива добре, а тази жена, която ти е предана и ще стане твоя съпруга, ще ти бъде и партньор в бизнеса. Ще имаш всичко, което някога си желал, Джейк, но което така и не успя да постигнеш с мен. Не бива да позволяваш успехът да те променя или главозамайва. Ти си толкова добър…

— Ейми, не мога да намеря думи. Вярно е, срещнах една жена през април. Никога не съм ти споменавал за нея, защото не исках да те наранявам по някакъв начин…

— Не говори повече, не е необходимо. Аз съм тази, която те нарани. Това ми беше показано и ме върнаха обратно, за да уредя отношенията си с теб и да ти помогна за бъдещето.

— Как да ми помогнеш?

— Като ти покажа правилния път. Ти вече си тръгнал заедно с жената, която ти е толкова близка по душа. Тя е силна, умна и трябва винаги да я слушаш — Ейми кимна. — Да, винаги трябва да се допитваш до мнението й. Но и да следваш инстинктите си. Обикновено си прав. Имай повече вяра в себе си.

— Не знам какво да ти кажа — започна Джейк и спря. Ейми го наблюдаваше напрегнато и той си даде сметка колко е прекрасна. Бе претърпяла огромна промяна. Лицето й сияеше, бледосините й очи изглеждаха по-ярки и блестяха, дори перуката на руси къдрици, която носеше изглеждаше точно за нея.

— Сега е мой ред да ти кажа, че си се втренчил в мен! — възкликна Ейми.

— Мислех си колко сияйна изглеждаш.

— Наистина така се чувствам. Вътрешно. Обещай ми нещо, Джейк.

— Да, Ейми, ще го направя. Кажи какво е то.

— Да се ожениш веднага, след като умра. Недей да живееш в траур. Във всеки случай ще бъде фалшиво, след като сме разделени почти две години — тя направи пауза и го погледна право в очите. — Дори по-дълго, ако броим годините, когато живеехме заедно, но не общувахме. Обещаваш ли?

Той кимна.

— Мисля, че скоро ще умра, Джейк.

— Ейми…

— Има още нещо, което бих искала да ти кажа, и то е: — Любовта е най-важното нещо на света.

— Знам, права си.

Ейми се усмихна лъчезарно и изрече доверително:

— Не се страхувам да умра. Вече не. Знаеш ли, разбрах, че има живот след смъртта. Не е такъв, какъвто го знаем тук, а има други измерения. Ще се радвам да се отърся от тялото си. Тогава най-после духът ми ще бъде свободен…