Барбара Тейлър Брадфорд
Дом под дъгата (6)

Шеста глава

В петък сутринта Джейк тръгна към къщата на Маги Сорел в Кент.

Знаеше къде се намира. Предната седмица бе ходил там заедно със Саманта Матюс, за да разговарят отново за осветлението на „Салемските вещици“. Не бе много далеч оттам, където живееше той — от другата страна на града, на половината път към магистрала 7.

Когато се насочи с колата си към път 341 по посока към центъра на Кент, Джейк си мислеше каква прекрасна априлска сутрин е. Въздухът беше ясен и сух, слънцето грееше ярко, а лъчезарното синьо небе бе изпълнено с бели пухкави облаци. В такъв ден човек си казва, че е хубаво, че е жив. Отвори стъклото на пикапа и няколко пъти пое дълбоко от резливия чист въздух.

Най-после Джейк се чувстваше добре духом. След срещата си с Ейми във вторник вечер, почти два дни бе депресиран. Тя винаги успяваше да го доведе до подобно състояние, да изцеди енергията от тялото му е негативното си излъчване и с пълната си липса на цел в живота.

Понякога Джейк недоумяваше как Ейми успява да се задържи на работа в магазина, където работеше в продължение на години. Магазинът беше за аксесоари и принадлежности за бани й в него се продаваха всякакви тоалетни артикули. Явно, че собственикът бе доволен от нея, независимо от непрекъснатите грешки, които правеше.

Джейк погледна през стъклото на пикапа и отбеляза, че светлината бе кристалночиста, съвършена. Да би имал време да излезе с боите си и да порисува този уикенд, не би било зле, но знаеше, че няма да е възможно. Трябваше да довърши работата с фактурите, освен това, ако имаше късмет и Маги го наемеше, трябваше да започне да планира работата с електрическата инсталация във фермата.

Беше си дал половин час, за да стигне до къщата на Маги, но тъй като нямаше движение, пристигна петнайсетина минути по-рано. Паркира в задния двор и забеляза колко чиста и поддържана е старата къща в колониален кънектикътски стил. Дървените стени бяха боядисани с бяла боя, а всички капаци бяха тъмнозелени.

Преди да стигне до вратата на кухнята, домакинята я отвори, застана на прага и му се усмихна.

В мига, в който я видя, нещо в гърдите му се сви и почувства топлина около врата си. За да прикрие колко е напрегнат и смутен, той се изкашля няколко пъти, а после смотолеви:

— Добро утро. Боя се, че съм подранил.

Тя протегна ръка и той я пое в своята.

— Добро утро, Джейк. Няма значение, аз съм на крак от зори. Влез да пийнем кафе, преди да тръгнем — Маги му се усмихна още веднъж и издърпа ръката си.

Не му се искаше да я пусне, но го направи.

— Благодаря, ще изпия едно кафе — последва я в безупречната кухня, огледа се и му стана някак си неудобно.

— Седни до масата, Джейк — каза Маги. — Пиеш кафето черно, ако си спомням правилно и само с една лъжичка захар? — тя вдигна вежди въпросително.

— Точно така, благодаря — отвърна той и се настани до старата дъбова маса в единия край на кухнята. Забеляза, че тя бе сложила прибори за закуска за двама.

Маги мина покрай него и той долови лекия аромат на шампоан, идващ от гъстата й лъскава коса, уханието на парфюм върху кожата й — нещо леко, което миришеше на цветя, чу шумоленето на велурената й пола около велурените ботуши, тихото звънтене на златните гривни, които тя като че винаги носеше на една от тънките си китки.

Маги се движеше чевръсто из кухнята, но с грация, която бе забелязвал и преди. Беше висока и слаба, пълна с живот и енергия. Не можеше да отдели очите си от нея. Джейк установи, че се е зазяпал, веднага отмести поглед и обиколи кухнята с очи. Отново му направи впечатление уютът й, който го беше впечатлил и предишната седмица. В помещението нямаше нищо претрупано. Всичко беше изпипано с много вкус — от белосаните стени и шкафчета и теракотния под до някои сини акценти и до лъснатите медни съдове.

Изведнъж усети някаква прекрасна миризма, която се носеше из въздуха… на прясно опечен хляб, на печени ябълки и на канела, примесена с миризмата на кафе. Вдъхна с пълни гърди, после пак подуши.

Маги, която в този момент се бе обърнала, обясни:

— Сутринта опекох хляб. Още е топъл. Искаш ли една филия? Много е вкусен, макар че не е редно аз да си хваля произведението.

— С голямо удоволствие. Да ти помогна с нещо? — надигна се от стола.

— Не, не, ще се оправя. Сега ще сипя кафето, а след това ще донеса хляба и меда — докато говореше, тя плавно се движеше из кухнята. Донесе чашите за кафе, а след секунда се върна с домашен хляб, бурканче с мед и с купа, пълна с печени ябълки, всичко наредено върху поднос. Постави подноса в средата на масата и седна срещу него.

— Обичам печени ябълки — довери му тя. — Опитай ги. Страхотни са с топъл хляб и с мед.

— Непременно — обеща той. Както винаги, езикът му сякаш се бе вързал. После се сети да каже „благодаря“.

Маги пиеше кафето си и го поглеждаше крадешком. Беше си сложил печена ябълка и я ядеше с удоволствие, после си взе филия от топлия хляб, намаза я с масло и мед и отхапа една хапка.

— Не съм ял домашен хляб от дете — обади се след малко. — Божествено е.

— Разбирам те — отвърна тя усмихната и доволна, че е харесал закуската. Беше приготвила всичко специално за него. Предния ден й бе хрумнало, че той не се храни както трябва. От Саманта знаеше, че живее сам в хубава бяла къщичка на път 341.

Маги се чудеше дали си има приятелка. Не можеше да няма. Особено с тая му външност и с излъчването си на добър и почтен човек, жените сигурно не му даваха мира. Нещо я присви отвътре. Дали бе завист или яд? Или по малко и от двете? Разбира се, че той не би се интересувал от нея, така че какъв смисъл има да мечтае за него? Каквото всъщност тя правеше още от първата им среща… Най-точно казано, непрекъснато мислеше за него. Преди две нощи дори си представяше как се любят, а сега, като си спомни това, почувства, че се изчервява.

Маги се изправи пъргаво и тръгна бързо към плота, убедена, че лицето й е станало тъмночервено. Присъствието на Джейк в кухнята й действаше. Той като че изпълваше помещението с мъжествеността и силата си. Както и със сексуалността си. От години не се бе чувствала така.

Като си сипа още една чаша кафе, Маги Сорел категорично се опита да изхвърли Джейк Кантрел от мислите си. Та той беше толкова по-млад от нея!

От другата страна на кухнята Джейк бе вперил очи в нея. Тя стоеше полуизвърната към него, затова виждаше част от профила й и отново бе поразен от необикновената й красота. Личеше си, че е силна личност и все пак бе най-женствената и уязвима жена, която бе срещал. Обземаше го желание да я закриля и пази. А също и да я обича. Винаги го бе желал, още от първата вечер, когато се запознаха.

Освен това искаше да я люби. Толкова пъти го бе правил в мислите си, че вече бе започнал да мисли, че то действително се е случило. Но, разбира се, не бе така. Джейк искаше да я люби още сега, идваше му да стане, да се приближи до нея, да я вземе в обятията си и да я нацелува. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да остане на мястото си.

Джейк хвана чашата си с кафе и за свое удивление откри, че ръката му леко трепери. Когато се намираше близо до Маги, тя упражняваше необясним ефект върху него. „Желая я по всички възможни начини — си мислеше, — и все пак знам, че не мога да я притежавам. Боже мой, не знам какво да правя. Как да пристъпя към нея?“

Маги внезапно се извърна.

Изненадан, той я зяпна.

— Какво ти става, Джейк? — възкликна тя.

— Нищо. Защо?

— Струва ми се, че си малко блед. Има нещо странно във вида ти.

— Нищо ми няма, не се притеснявай.

— Искаш ли още кафе?

Той поклати глава.

— Не, благодаря. Довършвам това и после май е по-добре да тръгваме — отговори той и се изненада, че гласът му звучи толкова нормално.

— Ще отида да си взема нещата — каза тя. — Няма да се бавя. Извинявай.

Останал сам, той се облегна на стола и въздъхна, замислен как ще работи с нея продължително време. Изведнъж го обзе паника. За част от секундата помисли дали да не се откаже от работата, ако тя му я предложи, но веднага отхвърли идеята. Имаше нужда от някакъв голям ангажимент, за да може бизнесът му да процъфтява. Но не бе само това, изпитваше нужда да вижда тази жена, всеки ден, да бъде близо до нея, колкото и мъчително тежко да му бъде.

Дълбоко в себе си Джейк Кантрел знаеше, че богатите му фантазии, свързани с Маги Сорел, никога няма да свършат. Двамата произхождаха от съвсем различни светове. Откакто се запознаха, тя никога не бе проявила и най-слаб интерес към него, освен да му предложи да направи електрическата инсталация във фермата, която тя обзавеждаше. За него бе ясно, че единствено работата и познанията му в тази област й бяха направили впечатление. Засега обаче това трябваше да му е достатъчно.

 

 

Тръгнаха за фермата с пикапа на Джейк. След като напуснаха центъра на Кент, той следваше напътствията на спътничката си.

Тъй като тя безкрайно го привличаше, той се чувстваше направо измъчен. Искаше да й направи добро впечатление, затова не смееше да промълви и дума. Страхувайки се, че би могъл да изтърси нещо погрешно, караше според указанията й в пълно мълчание и с утроено внимание.

От своя страна Маги го смяташе за свит и малко вглъбен по природа. Преди известно време за себе си бе решила, че той си има неприятности, че някой може би го е наранил и затова се стараеше да се отнася внимателно към него.

Поради своя собствен горчив опит Маги съчувстваше на този мъж и усещаше, че го разбира, без да го познава истински. След като две години се бори със собствената си мъка, тя най-после бе успяла да възвърне самоувереността си, но много добре си даваше сметка, че понякога душевните рани се лекуват дълго време.

Именно поради тази причина започна тихо да говори на Джейк — за пиесата, която подготвяха и за плановете им за сценографията и осветлението. Успя малко да го отвлече, той се ентусиазира и започна да й разказва за осветителната техника, която планираше да използва.

Тя го слушаше внимателно и от време на време вмъкваше по някоя забележка. После го остави да говори той, установила, че когато се разкриваше пред нея, ставаше по-сигурен в себе си. Докато споделяше надълго и нашироко за работата си, Джейк придобиваше самоувереност.

Така и не забелязаха кога минаха през бялата порта и се насочиха по алеята към Хейвърс Хил — фермата, която Маги бе наела да реставрира и обзаведе.

Джейк паркира до голям хамбар и после заобиколи пикапа, за да й помогне да слезе. Протегна ръка към нея и тя я хвана. Докато скачаше, загуби равновесие и политна към него. Той я подхвана, прегърна я за миг и тя се прилепи до него. Двамата веднага се разделиха и се изгледаха неловко.

За да прикрие внезапното си смущение, Маги ненужно оправи сакото си, после се пресегна в пикапа за куфарчето и чантата си.

След като тя тръгна пред него, Джейк трудно преглътна, затвори вратата на пикапа, извърна се и се огледа наоколо.

Имението бе великолепно.

Добре поддържана морава започваше от алеята и се простираше докъдето погледът стига. По-нататък се виждаха пасища, а зад тях планини, обкръжаващи имението почти от всички страни. Наблизо стар каменен зид преграждаше по-малка поляна и самият той представляваше подходящ фон за вечнозелена растителност в английски стил.

В далечината Джейк забеляза ябълкова градина и възкликна:

— Какво място само! Красиво е. Бих искал някой ден да притежавам нещо подобно.

— Сигурна съм, че ще имаш нещо такова — отвърна тя и му се усмихна. — Ако желаеш нещо с цялата си душа, ще го постигнеш. Стига да работиш много, разбира се — посочи с ръка няколко сгради пред тях. — Това там, Джейк, е къщата на пазача, а фермата е по-голямата сграда отдясно. Хайде, ела с мен да те разведа.

Тръгна бързо към къщата и по пътя продължи, поглеждайки го през рамо:

— Предупредих мисис Бригс — жената на пазача, че ще дойдем, затова портата е отключена.

Джейк се изравни с Маги и двамата заедно влязоха в къщата, а раменете им се допряха в тесния вход.

Въпреки че лампите светеха, антрето беше тъмно и Джейк примигна, докато очите му свикнат с мрака във вътрешността на къщата.

— Много е стара — отбеляза той, като се оглеждаше и вървеше напред, пътьом надниквайки в няколко стаи, които се отваряха към коридора.

— Прав си. Строена е около 1740 или 1750 година или някъде там — отвърна му тя. — Била е мебелирана в истински ранен американски стил, обаче повечето мебели са продадени. Клиентката ми е пожелала да задържи само няколко.

— Само си помисли, Маги! Къщата е построена преди американската революция. Какво биха разказали тези стени, ако можеха да говорят!

Маги се засмя.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Самата аз съм си го мислила често. Имам предвид други къщи, особено в Англия и Франция.

— Кой е бил собственикът на фермата? — попита той и се обърна към нея.

— Някаква си мисис Стед. Семейство Стед я е притежавало няколко столетия. Последната мисис Стед умряла преди около година и половина. Не, за да бъдем точни, преди две години. Когато починала, е била много възрастна — на деветдесет и пет години. Имението наследила внучката й в Англия, но тъй като е омъжена, има деца и живее в Лондон, явно животът й е отвъд Атлантическия океан. Затова преди две години тя обявила имението с къщата и всичко останало за продан. Смятала, че веднага ще се намерят купувачи поради идиличното й местоположение. Но цената, която искала, била в милиони, а вече не е 1980 година. Затова, естествено, дълго време никой не се обадил. Най-накрая се наложило да свали цената.

— Много хора, които искат да продадат вилите си по тези места, започват да разбират, че цените от осемдесетте години са се променили — отбеляза Джейк. — Както и да е, кой я е купил най-накрая? Кои са клиентите ти?

— Една семейна двойка: Ан и Филип Лоуден. Имат рекламна агенция на Медисън Авеню. Живеят в Манхатън и им се ще да имат къде да ходят в провинцията да си почиват. Ан се влюби в мястото — главно в околностите. Тя ме намери чрез един клиент в Ню Престън и ми каза, че харесва опростения ми стил. „Не желая нищо новобогаташко“ ми заяви, когато се срещнахме. Дори не си е направила и труда да търси други дизайнери — направо ме нае, за да се заема с всичко. Ан иска да модернизирам голямата сграда, както и къщичката за гости.

— Тук наистина има нужда от голям ремонт — отбеляза Джейк, обърна се и погледна Маги. — Добре, откъде да започнем?

— Първо да се отбием в кухнята. Може да оставим нещата си там. Между другото, това е единственото помещение, където са останали някакви мебели.

Маги го поведе по къс коридор и го въведе в кухнята. Помещението бе средно голямо, с два килера, няколко малки прозорчета и таван с красив гредоред. Гледаше към зеленчукова градина, в която се виждаше стар каменен кладенец, а отдясно — градина.

— Стая с прилични пропорции — отбеляза Джейк, докато двамата разглеждаха кухнята. — Но е твърде тъмна, липсва и достатъчно естествена светлина. Ще трябва да се поработи върху едно наистина добро изкуствено осветление.

— Знам — измърмори Маги. — Такъв е проблемът с цялата къща, Джейк. Толкова е… мрачна. Лично на мен ми действа доста потискащо. Обичам всичко да е светло, в бледи тонове, да имаш усещането за пространство. Целта ми е да преодолея тази тягостна атмосфера, без да слагам много допълнителни прозорци. Не желая да убивам старинния вид на къщата. Все пак това е една от причините клиентите ми да я купят, понеже е старинна и притежава селско очарование.

— Разбирам — Джейк отново огледа кухнята, после вдигна очи към тавана и обходи няколко пъти помещението със замислен израз на лицето си.

Маги остави куфарчето и чантата си върху масата, извади бележник и си отбеляза нещо. След малко Джейк каза:

— Не смятам, че тази стая ще ни създаде проблеми. Може да използваме няколко големи осветителни тела, поставени на арматура, като големи стари фенери, или нещо подобно плюс аплици по стените, за да постигнем достатъчна изкуствена светлина. А ти можеш да си помислиш да сложиш нова врата на кухнята със стъкло в горната част.

— Да, мислила съм за нещо подобно… Така ще навлиза допълнителна естествена светлина.

— Какво ще кажеш за насочени лампи? Ти или клиентите ти ще имате ли нещо против да поставим няколко на тавана?

— О, те изобщо не ми се месят. Но ще можеш ли да ги направиш?

— Надявам се, но първо ще трябва да огледам тавана, за да разбера как ще ги закрепим. Ако приема обекта, ще се оправя.

Маги се загледа в него и леко се намръщи.

— Джейк, трябва да знаеш със сигурност, че ще те ангажирам.

— Може да не одобриш разходите ми, ако не отговарят на бюджета ти.

— Ще направим така, че да влизат в бюджета, нали, Джейк?

Той я изгледа продължително и известно време мълча.

— Предполагам — отговори най-накрая. — Намери ли вече предприемач?

— Смятам да наема Ралф Слоун. Работила съм с него и друг път, неотдавна видях как изпълнява големи проекти. Харесва ми начинът, по който действа, а също и стилът му. Познаваш ли го?

— Да, работил съм с него и по-рано. Добър е. Ще наемеш ли архитект? Смяташ ли да правиш структурни промени?

— Отговорът на двата ти въпроса е „да“, Джейк. Онзи ден се срещнах с Марк Пейн…

— Той е върхът! — прекъсна я ентусиазирано Джейк.

— И аз така мисля. Виждала съм много негови обекти и ми се струва, че е специалист, що се отнася до архитектура в колониален стил — направи малка пауза, а после довърши: — Според мен екипът, който събирам, е добър. Ти как мислиш?

Той я изгледа и кимна, усмихна се леко и излезе от кухнята.

— Ще ме разведеш ли из къщата?

— Да, хайде да надникнем в стаите на първия етаж.

 

 

Три часа по-късно двамата излязоха от къщата и примигвайки на слънчевата светлина, бавно тръгнаха към пикапа.

Джейк се облегна на покрива и каза:

— Това е огромна работа, Маги, по-голяма, отколкото си я представях. Трябва да се смени инсталацията на цялата къща. Явно, че от години нищо не е правено. Освен това има и много редица други допълнителни неща. Още не сме мислили за външното осветление на имението.

— Знам — тя го погледна загрижено. — Не искаш да кажеш, че няма да се заемеш, нали?

— Разбира се. Както знаеш, отскоро започнах бизнес. Освен това за мен тази работа е предизвикателство. А искам и да работя с теб, Маги — спря за малко и се взря в лицето й. Внезапно чувствайки, че владее положението, стигна до решение и обяви категорично: — Хайде да вървим. Ще те заведа на обяд. Знам едно хубаво ресторантче, където сервират хамбургери и салата.

— Чудесна идея. Умирам от глад.