Дикси Браунинг
Любовни сънища (10)

Глава десета

Беше късно, а Ани никак не обичаше да кара през нощта. Тя не можа да си резервира място за директния полет, а пък и самолетът, за който си купи билет закъсня с цели четиридесет и пет минути. Едва успя да направи връзка на летището във Вашингтон.

Част от багажа й остана да пристигне с другия полет. Двете нови рокли и един пуловер щяха да пътуват по неизвестен маршрут, докато стигнат до нея. Палтото й лежеше смачкано под трите чанти в отделението за ръчен багаж. Вече бе успяла да изпръска с горчица новата си копринена блуза, да скъса скъпите сиви чорапи, а на всичкото отгоре и обувките от сивкава кожа на гущер, които Ивън бе настоял да купи, я убиваха ужасно.

У дома! Колко много й се искаше да е вече там, макар да я очакваха студ и пустота. Щом се прибере, ще си запали буен огън, ще си облече пижамата и халата, ще си направи огромна чаша силен чай и ще се свие на дивана. Може и да спи там тази нощ. Само защото бе по-топло, отколкото в спалнята й, а не защото леглото я плашеше със спомена за онова, което почти се бе случило там. Тя не можеше да си позволи да потъне в сантиментални чувства и униние. Трябваше да се справя сама в живота. Съдба!

Светлините на колата прорязваха тъмнината и осветяваха пътя, който й бе до болка познат — изсъхналото смокиново дърво, тесния мост, къщата на един съсед… Пръстите на Ани стиснаха кормилото и тя се опита да избяга от опасните си мисли. Предстоеше й много работа по книгата на О’Хара. Утре щеше да се заеме със заглавната страница. Не! Първо ще намине до пощата за кореспонденцията, а после можеше да започне да чете новите ръкописи и да помисли за илюстрациите към тях. Нямаше време.

„Този път ще си подаря нещо, наистина ще го направя“ — си обеща тя тържествено, докато завиваше по насипания с чакъл път. Ханибъл винаги й бе подарявал нещо, когато завършеше някой проект — книга със стихове, букет цветя или бутилка от любимото й вино. Обичаше тази традиция, но все забравяше да я спазва. Този път обаче… „Силният прожектор и покривът ще почакат още няколко месеца“ — реши тя, забравяйки за момент, че парите, които бе отделила за покрива вече бяха похарчени за дрехи.

Светлини вкъщи! Ани клюмна. Дори не бе се надявала. Паркира, изключи двигателя, но не бързаше да слезе. Не знаеше какво да направи. Да подхвърли обикновения поздрав, все едно че нищо не бе се случило, все едно че не бе прекарала безсънни нощи в мисли по него или в кошмарни сънища? Нима можеше да забрави, че той се измъкна от топлото й легло и отиде направо при Кес?

Ами ако не беше сам? Ако Кес е с него?

Входната врата се отвори и стройния силует на Тай закри светлината, която струеше отвътре. Само след миг бе до колата, дръпна вратата, погледна я намръщено и се пресегна да откопчае предпазния колан.

— Е? Какво чакаш? Специална покана? Сама ли си?

— Не, водя цялата Патагонска филхармония, наблъскана в багажника — подхвърли тя и се пресегна за чантата и криминалето, което бе купила на летището и което сигурно никога нямаше да дочете.

— Май си изкарала страхотна почивка! — подметна Тай саркастично, като я пусна да влезе пред него и затвори вратата. Бе излязъл навън по риза и си духаше на пръстите, като я гледаше, сякаш бе някакъв узурпатор. — Как беше? Приеми, „приятни, мили хора“…

Безкрайно уморена, Ани пусна чантата на стола и смъкна палтото си. Поне къщата бе топла, за разлика от посрещането…

— Тайръс? Ще млъкнеш ли?

— Изглеждаш ужасно!

— Изключително си любезен!

Кес не се виждаше никъде наоколо. Може би се криеше горе, но Ани бе твърде изморена, за да се измъчва за каквото и да било.

— Как си? Да не би приятелката ти пак да те е зарязала заради противното ти настроение? Завиждам й!

— Защо не ми се обади кога си идваш вкъщи?

— Защо? За да те изненадам? Това е моята къща, ако не си забравил!

— Не съм забравил, по дяволите! Къде ти е багажа?

— Някъде в Синсинати! Не ми викай, Тайръс!

Ани събу обувките си и ги ритна встрани.

— Не ти викам. Опитвам се да ти помогна, но ти не ми даваш възможност.

— Иди да помагаш на Кес! На мен не ми трябва помощ!

„О, нещастнице! Защо просто не му покажеш, че го обичаш.“

Ани се обърна и тръгна към спалнята, за да спаси поне част от гордостта си. Какво й ставаше? Беше решила да се държи нормално, а вече крещеше обвинения към една жена, която дори не познаваше.

Всеки мъж, дори и най-тъпият, би се досетил, че го прави от ревност.

„Само ако е посмял да доведе онази жена тук… — помисли си тя и дръпна ожесточено дръжката на вратата. — Но това не е моя работа! Нищо не искам да знам!“

— Ани, ти си изморена…

Ядът й избухна отново. Кой му даваше право да я съжалява!

— Не съм изморена и не ми го повтаряй! Дявол да го вземе, нямам нужда от това, Тайръс! Ако си я довел вкъщи, това не ме интересува! Стаята си е твоя! Никъде в договора не е казано, че не можеш да каниш гости, но мен ме остави на мира! Нямам настроение!

Беше вече в стаята си, когато той я настигна, хвана я за ръката и я дръпна към себе си. Ани погледна ръката, която я държеше и вдигна очи нагоре към лицето му. Имаше разкошна брада, която не бе бръснал от дни. Посрещна я стоманено острия му поглед и тя сви устни язвително. Още една дума само и щеше да капитулира. Бе твърде горда, за да му позволи да разбере колко е наранена. Ани отметна глава и зачака да пусне ръката й.

— Ани трябва да поговорим — Тай я издърпа от студената стая и затвори вратата.

— Не мисля, че е необходимо — каза тя остро и отново отвори вратата…

Защо не може да заспи зимен сън и да се събуди чак напролет, когато целият този убийствен студ нямаше да го има. Не беше толкова издръжлива, за колкото се мислеше.

— Не ме оставяй!

С ръка върху ледената дръжка на вратата, Ани се поколеба, но не го погледна.

— Тай, съсипана съм. Тези дни бяха изтощителни и пътуването бе противно — загубиха ми багажа, а обувките ми израниха краката…

— Ани, липсваше ми…

Тя му хвърли скептичен поглед.

— Съмнявам се — тя сви рамене, сякаш да се защити. — Съмнявам се, че си имал време да усетиш липсата на каквото и да било, щом си бил с Кес и в лабораторията.

— Не прекарах много време в хотела — каза Тай тихо. — Появиха се проблеми и се наложи да работим непрекъснато.

— Лош късмет. Надявам се, че все пак ти и Кес сте успели да прекарате известно време заедно.

Дано на Кес Валенти са й поникнали брадавици и да е яхнала метлата!

— Да направя ли чай — предложи Тай с надежда.

Ани спусна рамене и се предаде.

— Добре, направи. Съдът за мляко е в килера.

— Да топля и мляко ли? Добре — съгласи се Тай и тръгна към кухнята, но се сети нещо и се върна. — Тъкмо съм запалил камината, така че мога да стопля и меда върху плочата. Няма мравки.

Ани облегна за миг чело върху студеното дърво на вратата и скри усмивката си. „О, Господи, тя обичаше този мъж!“ Не хранеше кой знае какви надежди за бъдещето, но поне не бе заварила Кес тук. Дали тази жена бе заплаха за нея или си въобразяваше? Всичко, което можеше да направи, бе да се подчини на интуицията си, която й подсказваше, че Кес е вън от играта…

Така й се искаше да бъде, но собствените ни безумни желания често ни вкарват в заблуди, за които съжаляваме по-късно. Един мъж, живял тридесет и осем години сам, навярно не си търсеше съпруга. А Ани се боеше, че няма да може да приеме нещо по малко от ангажимент за цял живот. Който е казал, че е по-добре да си обичал и да си загубил, просто не е бил обичан цял живот.

— Дай ми десет минути — извика тя през рамо. Смъкна дрехите си и се пъхна под душа. Толкова съжаляваше, че багажа й не пристигна с нея. Клеър й беше подарила прелестен комплект нощница и халат, след като бе видяла фланелените пижами и изтъркания халат, които Ани бе взела в Ню Йорк.

Ани се сапунисваше яростно и си тананикаше мелодия от последния концерт преди няколко вечери. Беше вълнуваща любовна песен — от старите, които никога нямаше да бъдат забравени. Тя се избърса и се намаза с крем. Нямаше как — трябваше да се намъкне пак в старата пижама. Набързо среса косата си и се почувства освежена. Погледна се в замъгленото от парата огледало и се усмихна на себе си.

— Ооо, защо нямах едно от онези стари дървени ведра, за да се изкъпя пред камината! — подхвърли тя и застана с гръб към буйния огън. Господи! Нямаше нищо по-хубаво от студените вечери пред камината!

— Да се къпеш пред огъня? Да не си полудяла!

Когато забеляза как погледът му обхожда предизвикателно очертаните й форми под меката пижама, Ани съжали, че не е наметнала един от старите халати на Ханибъл.

— Може да отмъкнем една голяма бъчва от тютюневата фабрика наблизо — пошегува се тя, като несъзнателно въртеше горното си копче с нервност, която никак не й бе присъща. — Те са големи, точно колкото за теб.

— Мисля, че ще свърши работа — усмихна се Тай и сервира вдигащия пара чай с мляко и мед.

— Твърде мизерно — поклати глава Ани и облиза капка златист мед от пръста си. — Сауна, да, но това е друго. Знаеш ли, американските индианци са използвали сауни преди сто години? Били са цивилизовани, нали?

Тай седна в другия край на дивана и изпъна крака.

— Разкошно нещо е сауната! Щеше да ми дойде добре след последните няколко дни, които преживях.

— Не съм сигурна, че я препоръчват на хора с високо кръвно налягане. Как си с диетата? Имаше ли време да поспортуваш? Предполагам, че си бил много зает.

„Кажи й — убеждаваше се Тай. — Тъкмо удобен повод. Кажи й в какво състояние беше, когато дойде тук и колко по-добре си сега, благодарение на нея и съветите на доктора.“

— Ще трябва да почакам за сауна. Пропилях парите за покрива за куп нови дрехи, които може би никога няма да облека.

Ани отпи от чая си, без да се тревожи много за опропастения си бюджет, за рушащата се къща и мечтаната сауна. Колко малко всъщност й трябваше, за да бъде щастлива — чаша чай, огън и той. Най-вече той!

Тай се бе загледал в разпръскващите искри пламъци. Тя го наблюдаваше, изпълнена с нежност. Изглеждаше уморен — тази брада, бръчките по лицето, приведените му силни рамене… Никога не бе го виждала такъв.

— Тежко ли ти беше? — попита го меко.

— Доста тежко — кимна Тай. — С Дженингс се справихме с експеримента. А с Кес беше провал.

Те дори не се докосваха, но чувстваха, че никога не са били така близки. Само че, ако той очакваше думи на съчувствие, нямаше да ги получи.

— Съжаляваш ли?

— Чувствам облекчение — Тай постави чашата си върху купчината вестници, които бе донесъл и се обърна, за да я погледне. Кес беше на милиони километри оттук. Като че ли никога не беше я познавал. Важното бе, че Ани е тук. Ако изпуснеше този шанс…

Господи! Той трепереше като лист! Откога? Дали да рискува и да й разкаже всичко? В безкрайните часове, когато я чакаше да се върне вкъщи, бе обмислил няколко начина как да започне, но сега не можеше да си спомни нищо. Тай прекара неспокойно ръка през косата си и неясно започна:

— Ани, липсваше ми, но трябва да се изкъпя, да се избръсна и да поспя, преди да мога да се опитам да те убедя в това. Ще ме чакаш ли? — „Страхливец!“

Ани не знаеше да плаче ли или да се смее. Тя му бе липсвала!

— Ще се навъртам наоколо, докато си възвърнеш формата, Тай — успокои го тя и се сви на канапето.

— Ако не смяташ, че е нахално от моя страна, ще ползвам душа ти? Отоплението горе в банята ми се развали и нямах време да го поправя.

— Заповядай! О, не почакай! — тя скочи от мястото си и бързо излезе, като се извини, че отива да смени хавлиите. Толкова бе бързала да се върне при него, че бе оставила банята съвсем разхвърляна. Малко късно, но искаше да му направи добро впечатление. Вътрешният й глас нашепваше прекрасни неща, но тя не можеше да си позволи да вярва. И все пак, и все пак…

Когато се върна, Тай дълбоко спеше. Слисана, Ани се сви на един стол до него и се загледа в отпуснатото му тяло. Беше с домашните си чехли и чифт износени джинси, под които се очертаваше силното му, мускулесто тяло. Синята му бархетна риза бе разкопчана и видът му бе неотразим — къдрава прошарена коса, изпито лице, къса брада и всичко останало.

Ани леко свали чехлите и вдигна краката му на канапето. Той дори не се раздвижи. Едната му ръка увисна на пода и тя внимателно я положи на гърдите, чудейки се колко тежка е ръката на човек, когато е отпусната. След това го зави с одеяло.

Дълго го разглеждаше — извивката на устните, изгорелите от слънцето краища на миглите, които засенчваха дълбоките сенки под очите… Те скриваха тези негови кремъчно сиви очи, които бе виждала да потъмняват като обсидиан, когато зениците му се разширяваха от страст и запълваха целия ирис. Ако имаше късмет, щеше да ги види отново такива.

 

 

По някое време през нощта, тя се събуди от някакъв полъх и за миг не можа да си спомни къде се намира. Все още ли бе в Ню Йорк? Или в собственото си легло?

Тя бе на пода в хола, загърната в купчина завивки там, където бе заспала. Някой бе повдигнал одеялата и шептеше:

— Шшшт! Спи, спи!

Сърцето й развълнувано запърха. Да спи? След като тази мъжка топлина я обгръщаше отвсякъде? Тай я грабна в прегръдките си. Само че сега Ани бе будна. Бе усетила намеренията му и този път нямаше да я изненада.

— Тай, какво правиш тук? — прошепна тя и усети миризмата на сапун.

— Нали ти казах, че трябва да поговорим.

— Каза ми да те почакам, докато поспиш — поправи го тя, за да забави неизбежното. Цялата трепереше. Всеки мускул в тялото й се бе свил.

— Събудих се и видях как си ме опаковала, а ти самата спеше долу на пода пред мен.

Той вече бе намерил копчетата й и нямаше търпение да ги разкопчае. Веднъж беше й казал, осезанието му е толкова силно, сякаш има очи в краищата на пръстите си, също като в онзи разказ на Рей Бредбъри.

— Спалнята ми беше ледена. Помислих си, че мога да спя пред огъня.

„Последен шанс да доплуваш до брега!“ — пак беше вътрешният й глас или неговият?

— Почти беше изгаснал. Преди да се изкъпя, сложих един пън. Винаги ли държиш талк при сапуна?

— Бързах!

— Аз също! — прошепна Тай, а устните му вече целуваха косата й, открили онова топло местенце на тила й. — Аз също!

„Нали щяхме да разговаряме! Какво стана с разговора?“ — мисълта премина през съзнанието й като слънчево зайче.

Тай я обърна към себе си, като я държеше в прегръдките си и Ани усети, че той няма нищо върху тялото си.

— Тай… — тя се бореше между желанието и страха. — Дали няма пак да си…? Да не би пак да бъдеш само приятел и да…

Всичките й страхове се стопиха, щом ръцете му жадно се плъзнаха под дрехите й и замилваха плътта й. Очите му отразяваха светлината на огъня като две тъмни, бляскави цепнатини. Трепереше дори повече от нея.

— Ще бъда безкрайно мил — обеща Тай. — Позволи ми да те съблека!

Огънят хвърляше леки отблясъци върху гърдите й, превръщайки ги в блестящи корали, и Тай изпусна една дълга, напрегната въздишка:

— Толкова хубава… Невероятно красива… — не издържа и я притисна до себе си. Опряна в твърдите тъмни косъмчета на гърдите му, Ани усети как зърната й стават твърди и напрегнати. Тя не можеше да се спаси от шеметното чувство, което я изпълваше. Сякаш излиташе, без да е успяла да стегне предпазния колан.

— Тай? — тихият звук бе молба, но твърде закъсняла. За добро или за зло, тя бе във вихъра на нещо, което никой не бе в състояние да спре…

Когато върхът на езика му нежно обиколи едната й розова ареола, тя изстена и се изви, за да му поднесе и другата. Ръцете й трескаво се движеха, открили свой собствен свят от прекрасна плът, кожа от сатен и обвита с кадифе стомана.

— О, любима, трябва да се укротим за малко. Не мога да издържа още много… — задъханите му думи, издаваха безумна страст, но ръцете му продължаваха да се плъзгат от раменете й надолу по гърба. Той хвана двете й полукълба и когато повдигна бедрата й, тя усети как всичко се залюля в колебание под силата на неговата възбуда. Прониза я светлина и огън, но всички алармени системи в мозъка й бяха извън контрол и премигваха безсилно. Подсъзнателните й инстинкти действаха безпогрешно и караха ръцете й да се движат по цялото му тяло. И последната й капка предпазливост бе изчезнала. Тя откриваше нови начини за докосване, нови начини за целуване…

Тай я притискаше под себе си със замъглени от удоволствие и напрежение очи.

— Ани, не мога повече! — шепнеше той пресипнало. — Никога в живота си не съм желал нещо повече!

Разтърсена от силата на неговото желание, Ани го прие със същата страст. Нима би могла да устои!

Цялата бе негова! И двамата си принадлежаха, прелетели през вечността и пространството, достигнали Божественото удоволствие.

В порив на неудържима възбуда Тай я бе обладал с вик на върховна наслада. Потънал в пот, той падна, завъртайки се настрани и увличайки я със себе си.

— Ани, Ани — не можеше да се успокои той. — Ти не знаеш какво направи за мен!

Ани се спусна отново на земята. За миг тя се бе издигнала до небесните висини и в следващия, бе видяла шлейфа на кометата да преминава покрай нея, но бе твърде късно да влезе в орбитата й.

„Дори не се опита да ме целуне накрая“ — обвини го тя мислено, долавяйки учестеното му дишане до себе си.

Тя погледна през рамото му сивата зора, като не спираше да се чуди какво не бе им достигнало. Дали не очакваше твърде много? Може би. Нямаше да й е за първи път да мисли, че е хванала звезда, а да се окаже, че това е паднал от дървото есенен лист…

Толкова за мечтите и надеждите. Може би тя бе сгрешила някъде. Онова дълго и благоразумно годеничество я бе оставило толкова неопитна, колкото бе и преди това. Тя не бе особено чувствена и никога не бе намирала, че любовната игра си заслужава усилието.

Борейки се с мисълта, че се е провалила, Ани преценяваше как най-бързо да стигне до вратата на банята. Щеше да се втурне и да се заключи вътре, докато той тръгне за работа. Може би докато се видят вечерта, тя ще може да го гледа вече спокойно, все едно, че нищо не се е случило.

Просто така! Сякаш е забравила за случилото се. И ако Тай е толкова безочлив, че да й го напомни, тя ще го погледне в очите и ще процеди през зъби:

„Любил си се с мен? — и ще му каже. — Наистина нямам понятие за какво говориш. Сигурно си сънувал.“

А тя беше мислила, че нещата са се променили… Той просто отново се е скарал с Кес и сега бе използвал нея. А тя бе достатъчно глупава да се влюби до уши в този нещастник.

— Ани, съжалявам… — мекия му глас, я разколеба и тя остана неподвижна, като се правеше на заспала. — Ани? Не се крий от мен, любима!

Любима? Любима! Какво цели пък сега? Не му ли стига, че използва тялото й, ами иска и сърцето, и душата й?

Тя усети устните му на челото си и задържа очите си затворени, уплашена от това, че пак е сгрешила. Но какво можеше да направи? Тя почти не му бе оказала съпротива. Тай толкова лесно й влияеше и възбуждаше какви ли не желания у нея, без да се интересува дали тя го иска или не.

Ани продължи да се прави на заспала и дори се обърна настрани, но само за миг, защото той я обърна отново към себе си.

— Ани! По дяволите, Ани! Отвори си очите и ме погледни!

Ръцете му я държаха здраво и едното от бедрата му я обгърна отново, за да не й позволи да се измъкне.

— Защо? — просъска тя с привидна свирепост. Тай усещаше истинските й чувства и все едно, че бе пак страстна и пламтяща като преди, защото вместо да се ожесточи той й се усмихваше…

— Ани, току-що ти направи от мен най-щастливия мъж на света! Честно би било и аз да ти отвърна със същото!

— Забрави за това! — каза тя примирено. — Вече забравих.

— Никога! Не обичам да съм длъжник. Но сега, бързо стани и ме чуй! Само за минута. Моля те! Важно е!

Тя реши да му даде тази минута.

— Говори бързо!

Той промени израза на лицето си, щом забеляза войнствено издадената й челюст и прехапаната й долна устна. Трябва да е бил невероятен егоист! И слепец! Най-важното, което трябваше да направи, бе първо да й обясни, но всеки път, когато бе близо до нея, всичките му планове пропадаха. Бе връхлетял върху нея като ураган и я бе оставил разочарована, а това нямаше да му помогне много, след като искаше да й каже толкова важни неща за себе си.

Тай все още търсеше начина как да й обясни защо бе изгубил контрол върху себе си, когато Ани го отблъсна и се измъкна от купчината смачкано бельо. Застанала над него напълно гола, но толкова недостъпна, колкото би могла да бъде някоя кралска особа, тя погледна надолу към него, без никакви угризения и свян.

— Е? — попита студено. — Времето ти изтича.

Протягайки бързо ръка, Тай я хвана за глезена и тя залитна, разперила безпомощно ръце. Тай се хвърли, за да я предпази, но не се оказа достатъчно бърз. Изсипвайки порой проклятия към самия себе си, той коленичи пред нея и я повдигна, като не спираше да се извинява. Нежно погали удареното й място отзад.

— Би ли ме пуснал? — свирепо го отблъсна Ани.

— Любима, не исках да направя това…

— А какво, трябваше да падна на главата си ли?

— Не можех да те оставя да си отидеш просто така… Много ли те боли?

— Разбира се, че ме боли!

Ани се мъчеше да изглежда страшна, но милувките му ставаха все по-интимни. Сега тя най-малко би желала да започнат отново и пак да се провали. Тай я разтърси леко.

— Плачи тогава, скъпа, плачи, за да знам, че наистина те е заболяло от мен — той шептеше в ухото й, но преди Ани да може да реагира усети, че силното му тяло се залива от смях. Той се смееше!

— Да не мислиш, че ми е смешно? — гласът й прозвуча смутено.

— Виждаш ли? Започвам да разсъждавам като теб. Непростимо би било да се пропилее таланта ти, нали?

Извръщайки глава, за да избегне ненаситните му устни, Ани продължи:

— Тай, май отидохме доста далече.

— Не ставай смешна, мила. Ние едва сега започваме!

Очите му проблясваха весело… Но в тях се таеше още нещо. Нещо, в което тя не смееше да повярва. Тай хвана лицето й между дланите си и прошепна:

— Сега пак ще бъда с теб, мила…

— О, не! — изстена Ани, но Тай се усмихна и я положи върху завивките, легна до нея, като устните му не преставаха да я целуват.

Целувките му бяха и предизвикателни, и обещаващи. Тя усещаше вкуса им с езика си и не можеше да устои. И което бе още по-непростимо — Ани не искаше да устои. Особено сега, когато той я държеше така, сякаш бе нещо крехко и скъпоценно, милвайки я ненаситно. Не искаше да спира, не искаше очарованието на любовта да изчезне…

— Тай, мисля, че не съм много добра — едва успя да си поеме дъх Ани.

— Ще се упражняваме, скъпа!

— О, Тай…

— Кажи ми, че не искаш и няма да те карам да повтаряме.

Ръцете му притиснаха гърдите й, а пръстите му си играеха с невероятно чувствителните им връхчета. Той наведе глава и целуна първо едната, после другата.

— Любима, не знам доколко знаеш за влиянието, което някои лекарства оказват върху мъжката… хм… потентност…

— Потентност ли? — повтори Ани, добила смелост и усетила реакцията, която предизвикваше у него. Тя промъкна ръката си надолу по тялото му. — Искаш да кажеш…

Звукът от въздишката му бе като звук от разкъсана коприна.

— Като излязъл от употреба локомотив… — измърмори той отчаяно, опитвайки се да удържи на допира й.

— Не предполагах, че си толкова изтощен… — каза Ани силно объркана, но разбрала причината за неговата бързо задоволена страст.

— Почакай! Мисля, че не ме разбра! Може би трябва да ти обясня по-ясно! — започна Тай, но Ани запуши устата му с целувка. Имаше време за приказки! Не сега!

С чувственост, надхвърляща и най-развихрените й фантазии, Тай успя да я издигне високо, високо, като достигнаха върха бавно и сладостно, докато не се превърнаха в трептящи от страст безумци. С нежни целувки той не спираше да я води към върха на лудостта. Съзнателно бе я възбудил, докосвайки онези потайни местенца, които само влюбените знаят, но другите и не подозират, че съществуват. Когато езикът му докосна обратната страна на коляното й, тя изстена:

— Тай, моля те, не мога повече!

— Кажи ми, какво искаш? — прошепна той, без да откъсва потъмнелите си очи от нейните.

— Искам теб! — задъха се тя.

— Кажи как ме искаш? — той бе толкова щастлив с нея!

— По всякакъв начин, по всички начини! Сега!

Този път той я облада бавно, с леки последователни тласъци, нежно прониквайки, водейки я във всяка стъпка по пътя, докато повече и сам не можеше да издържи.

— Ани, Ани! — извика той и тя бе с него.

С неукротима страст те заедно достигнаха Луната, извисиха се над нея прегърнати, изпитали блаженството на любовта. Страстта им се смеси със сълзите на екстаза.

По-късно, доста по-късно, когато вече можеше да говори спокойно, Тай се върна към недовършеното си обещание…

— А за колко дълго…

— Толкова, колкото останеш… Завинаги! — Ани не се страхуваше да събере счупените парчета от сърцето си и да ги съедини отново. Тя му бе отдала и сърцето, и душата, и тялото си — бе негова завинаги!

На лицето на Тай беше изписана цялата любов и благодарност, която изпитваше към нея. Погледът му се замъгли, докато търсеше думи, за да изрази чувствата си.

— Господи, Ани, ти не знаеш, ти дори не подозираш, какво означаваш за мен! Колко ме беше страх!

Ани едва чуто прошепна:

— Страх?

— Толкова малко мога да ти предложа… Ти имаш къща, кариера, бъдеще… Аз нямам нищо, освен малко идеи и достатъчно пари, за да ги осъществя… Но, Ани, аз…

— Сигурен ли си Тай? Това, което се случи между нас… Искам да кажа… Не желая да те насилвам… Някои мъже просто не са създадени за домашен уют.

— Но аз съм! Знам, че ако те намирам у дома, ще бъда щастлив! И ако ти ме обичаш, нашият дом ще бъде там, където сме заедно — на борда на риболовния ми кораб, в тази столетна къща или на някой остров…

— В чистите кристално зелени плитчини на някой тропически бряг… — добави Ани.

— Дори и пустинен бряг може да бъде дом за нашата любов, мила моя…