Дикси Браунинг
Любовни сънища (7)

Глава седма

От времето, когато бе сгодена, Ани не бе представяла друг мъж на „снизходителното“ внимание на родителите си. Обзеха я съмнения дали е необходимо да го прави сега.

— Виж, още не е късно да го избегнем. Те настояха да вечеряш с нас, но ти имаш право да откажеш. Ще те извиня, че в последния момент са те извикали в лабораторията.

Ани бе забила поглед в копринената вратовръзка и великолепно ушития костюм, които толкова отиваха на Тай. Непреодолимото желание да го представи на родителите си нямаше нищо общо с облеклото му, а по-скоро бе свързано с мъжественото му излъчване.

— Те наистина са мили хора, Тай, но се стегни. Защото или ще те проучват критично, или въобще няма да ти обърнат внимание, но ако говорим открито, ти не си човек, когото някой може лесно да пренебрегне. Честна дума, те не са лоши, но така са свикнали.

О! Това щеше да бъде ужасна вечер!

— Какво всъщност си им казала за нас? Аз ли ще бъда мишената? Предполага ли се, че живеем заедно?

— Господи, не! Казах им… Всъщност нищо… Казах, че ти си при мен за известно време… Нямаше изобщо да те споменавам, но Клеър помисли, че става дума за поредния бухал и така…

Тя го погледна извинително.

— Можеш да си сигурен, че няма да те засегнат. Уверих Клеър, че си ми само приятел. Ивън не е избухлив.

— Винаги ли ги наричаш по име?

— Това е тяхно желание. Когато ги видиш, ще ги разбереш.

Бяха в хотела, където бе наела апартамент за родителите си. Тя усети смущаващия поглед на Тай, когато вратата на асансьора се затвори. Какво ли си мислеше той? Дали, че косата й е много накъдрена? Или че вечерта ще бъде страшно досадна? Представи си го как влиза в друг хотел, с другата жена след няколко дни. Кес! Бе жестока към себе си. Трябваше да си наложи да мисли за друго.

Три часа по-късно, седейки около масата, отрупана с останки от великолепната вечеря, Ани се чудеше, защо все пак бе очаквала нещата да са по-различни от друг път, само защото Тай бе тук. Към нея те продължаваха да се отнасят като с петнадесетгодишно дете.

— Анабел, изглеждаш толкова… сладка! — бе я поздравила Клеър, доближавайки безупречно гримираното си лице към нея. — Не съм подозирала, че още слагаш тази стара рокля. Все пак може да се каже, че е запазила забележително добре линията си. Как мислиш, Ивън? Не е ли същата линия, която Корина използва за колекцията си в Сан Тропе? Нали ти казвах, че тя няма оригинални идеи?

Ивън Къзинс, облечен както винаги с костюм, подчертаващ тена и модния оловносив цвят на косата му, огледа роклята с критичен поглед, след което кимна утвърдително.

— Трябва да свалиш пет килограма — той я плесна по бедрото с красивата си ръка с маникюр. — Обувките ти са отвратителни. Освободи гърдите си и…

— Татко!

— О, съжалявам, мила, навик! Как си, как е този твой младеж? — лакираната му извинителна усмивка започна леко да се разколебава, докато вдигаше поглед към Тай.

— Ивън Къзинс! За мен е удоволствие да се запознаем!

Резервацията за вечеря бе за осем и половина и имаха време за по едно питие в апартамента. Време за Клеър, както винаги красива, облечена в снежнобяло, да зададе куп неудобни въпроси. Тя започна по заобиколен начин, но се оказа, че Тай е достоен противник. Споменаването на дружеството „Дъщери на Конфедерацията“, предизвика Тай да разкаже за военния кораб на Конфедерацията, който бе спасявал като водолаз. Ани забеляза, че Ивън е започнал да пие повече. След третото уиски със сода той погледна първо Ани, а после — Тай. Ани си помисли нещо и устните й трепнаха в усмивка. Желанието да се усмихне се изпари и тя се почувства безпомощна от яд и обич към баща си. „Защо ли седя тук, да слушам маминия рецитал за знаменитите й деди и за татковите позлатени клиенти, когато можех да съм си вкъщи с моя ястреб?“

Като гледаше невинно с кобалтовите си очи, Клеър се хвърли в изненадваща атака:

— Мисля, Анабел спомена, че сте от факултета в Дюк? Към коя секция?

— Не съм от факултета, госпожо Къзинс. Работя по един краткотраен проект.

— Наричайте ме Клеър, моля. И с какво всъщност се издържате? — очите й бяха широко отворени, въпреки плътно гримираните в морскосиньо клепачи.

— Наскоро се оттеглих…

— Колко… интересно — измърмори Клеър, — откъде?

— От спасителни подводни операции.

Ани усети в тона на Тай подигравка, като че ли той се забавляваше със собствените си измислици. Тя се надяваше чувството му за хумор да издържи. Всеки момент разговорът можеше да се прехвърли от неговите проекти, към намеренията му относно дъщеря им.

— Подводни спасителни операции? Колко странно занимание! Вашето семейство… хм… с това ли се занимава?

Ани се загледа в десена на покривката и се закле никога повече да не подлага който и да е мъж на такава изтънчена инквизиция! Една приятна вечер не изискваше кой знае какво от родителите й… Тя бе на тридесет и четири години, а не млада девойка, излизаща на първа среща. Освен това бе представила Тай като приятел, а не като претендент за ръката й.

— Баща ми беше в корабоплаването — отговори меко Тай. — За съжаление, семейството се раздели, когато бях още малък, така че не си го спомням много добре.

За негова чест, той не показа с нищо, че разговорът му е неприятен. Ани високо оцени това. Той се справяше чудесно и дори помагаше и на нея. На няколко пъти докосваше ръката й под масата, за да я успокои. Ани се съмняваше, че дори й този дребен жест е убягнал на Клеър.

Дълбокият му глас я успокояваше и Ани си играеше с тежката сребърна лъжичка. Щеше да му се отплати за това… с масаж на краката, със свободен достъп до библиотеката, със закуска всеки ден… Тя си обеща да направи всичко, за да бъде остатъкът от времето му с нея приятен. Не че това щеше да изисква жертви от нейна страна!

— Ани, мила, върни се на земята!

Пронизителният глас на Клеър разпръсна розовите й мечти и Ани усети ръката на Тай, която леко стискаше бедрото й в мълчалива подкрепа. Тя го погледна със сияещ поглед и се обърна въпросително към майка си.

— Казах, защо не дойдеш с нас до Ню Йорк? Докато Ивън има срещи, ние ще обиколим магазините. Време е да изпразниш гардероба си и да подмениш всичко. Този твой костюм е ужасен, а баща ти е прав и за обувките. Този ток въобще не е моден през сезона.

Ани потърси под масата злополучните си обувки.

— Те са хубави обувки — защити ги тя.

— Няма да приема отказа ти! Ако проблемът е в парите, само ми кажи — няма да похарчиш и стотинка. Запомни, скъпа, няма да постигнеш нищо в този свят, ако не си облечена подходящо. Това е доказано и то неведнъж!

„Едно, две, три, четири, пет, шест…“

— Клеър, точно сега не мога да тръгна.

Клеър с разбиране погледна от Тай към Ани и пак към него.

— Разбира се, ясно ми е, скъпа. Тайръс също може да дойде. Сигурно този дребен проект, с който се занимава, ще може да бъде отложен с няколко дни. Ще накупим всичко за ден, след това ще отидем на няколко представления, малко гости… Всички интересни хора ще са там.

Вечерята завърши скоро след този разговор. Пътуването до Ню Йорк остана неуточнено. Ани на няколко пъти се опита да откаже, но все се сблъскваше с неукротимия ентусиазъм на Клеър, докато усети, че се задушава.

„Те са твои родители — си повтаряше постоянно. — Те въпреки всичко те обичат и ти също ги обичаш!“

Уреди си среща с тях за следващия ден следобед в Дърхейм. Тай отклони поканата. След задължителните леки прегръдки и няколко неудобни забележки относно подобрения й вкус за някои неща, Тай и Ани бързо си тръгнаха. Вече на свобода, по пътя към къщи, тя се опита да се успокои.

— Съжалявам, Тай, съжалявам, че те заплетох в тази история. Не знам, но си мислех, че този път ще бъде различно. Вероятно съм очаквала да стане чудо. Надявах се, че поне веднъж ще ме приемат като възрастен човек. И въобще, те никога не са си помислили, че работя, за да живея. Че не мога просто ей така да зарежа всичко и да изчезна от града, когато на тях им скимне! Попитал ли ме е някога някой от тях върху какво работя?

Глупаво беше да се заблуждава, че ще я разберат. Беше толкова горда, когато получи работата в „Пърсимън Прес“. Скоро след това бе завела Сид, за да го запознае с тях. Той бе интересен, интелигентен и съвсем наскоро бе станал професор в университета. Но това нямаше никакво значение за тях. Те просто не му обърнаха внимание.

— Добре поне, че на теб не може да не ти бъде обърнато внимание — измърмори тя войнствено. — Но, дявол да го вземе, мразя да се чувствам виновна!

Тай не обърна внимание на последните й думи. Беше вече свикнал, че за да разбереш Ани, не трябва да слушаш какво говори, а да се досетиш какво иска да каже.

— За какво трябва да се чувстваш виновна? Те изобщо не се хванаха на платоничната история, която им сервира.

— Знам. И затова също съжалявам. Съжалявам за всичко. И не ме питай защо! Винаги след тяхно посещение се чувствам виновна. Просто така!

Като се облегна в дълбоката, удобна кожена седалка, тя събу обувките си и погали с крак меката настилка на пода.

— Те не са искали дете, а кукла — красива играчка, която да могат да изваждат от кутията, за да я покажат, а после да я приберат отново. Аз въобще не ставам по-добра с годините… — добави тя почти предизвикателно. — Мразя миналото си и времето, когато бях на тринадесет години, а ме обличаха като дама… Дори после, когато съвсем пораснах, пак бях едно недоразумение — съчувственото мълчание на Тай и даде смелост да продължи: — Сега вече имат пет — бутиците на Ивън — искам да кажа. И всичките са на най-известните места. Винаги ми се е искало да фалира, за да живеем на едно място цялата година. Как ти се вижда това, като извинение на чувството ми за вина?

— Ако ще се разпъваш на кръст, почакай да се изкачим по на високото, за да може да те видят всички.

Ани гледаше с невиждащи очи високите ели, които се нижеха в хипнотизираща редица покрай тъмната магистрала.

— Имахме два апартамента и една къща и прелитахме като гъски… Между тези прелитания имаше пътувания до Европа, екскурзии с бизнес партньори на Ивън… Той нямаше просто приятели… Понякога ме вземаха с тях…

— Бедното малко, богато дете… — присмя се Тай, но това беше мила шега и Ани не се обиди.

— Всъщност, мисля, че не бяхме толкова богати. Просто бяхме свикнали да живеем по такъв начин. Благодарение на таланта на Ивън и връзките на Клеър. Проблемът беше, че този ритъм никога не спираше, за да мога да разбера коя съм аз и към кой свят принадлежа. Исках да усетя живота реално, но всичко беше нагласено чудесно… Поляните, басейните, градините, дори пътеките за езда. Знаеш ли, че юздите се чистят всяка сутрин и вечер, за да не би ездачът да се изцапа случайно с тор?

Ани гледаше в очакване решителния му, неправилен профил. Дали я слушаше? Може би не? Дано да не я е слушал!

— Бях свикнала да си представям, че всичко е театрална сцена. Листата никога не повяхваха, цветята не умираха. Тях винаги ги окастряха призори и бързо ги отнасяха, а сутрин, когато знатните стопани, облечени в облекла от известни марки, разхождаха породистите си кучета, сценичните работници тичаха след тях със скъпи фотокамери. Но разбира се, кученцата бяха твърде добре възпитани, за да си позволяват волности. И разбира се, нямаше никакви мелези…

Тя се сгуши в палтото си, вглъбена в миналото, като се чудеше на въображението на онова нещастно дете…

— Исках да избягам и да открия къде свършва сцената и къде започва истинския свят.

— И намери ли го най-после?

— Мисля, че да — отговори тя спокойно. Равномерният шум на двигателя внушаваше чувство на сигурност и Ани отпусна колана, намести се и подгъна колене.

— Направих същото, което и Ивън на моите години. Взех собствения си живот, в собствените си ръце, и заживях така, както исках… Затова вероятно се чувствам толкова виновна пред тях. Щастлива съм да правя това, което искам, Тай. Харесвам живота си, но той не включва нищо от онова, което Клеър и Ивън считат за важно. И мразя чувството, което те изпитват към мен — то ме обижда!

— Като че ли не мога да свържа с теб това, което чувам.

— Би могъл, ако прекалено дълго общуваш с Клеър. Винаги си тръгвам с объркани мисли и после ми е необходима цяла вечност, за да бъда отново „аз“. Веднъж, когато бях на дванадесет, чух една жена от прислугата да разказва на друга, че си е купила нов килим в кафеникав цвят, защото имаше четири деца. Тай, нашите килими винаги бяха бели! Нямаше значение къде живеем — в Палм Спрингс или в Палм Бийч… Това не е реалността. Тя е в кафяво.

Тай погледна към нея, свита като клюмнало цвете и се усмихна в мрака. Нека спи. Той бе започнал да разбира много от нещата, които правеха Ани такава, каквато бе. Странно! Те двамата бяха започнали живота си толкова различно, а сега живееха заедно в горите на Северна Каролина в пълна хармония помежду си. Той поне не изпитваше чувство за вина пред никого. Бе направил всичко, което можеше, за майка си и когато тя премина в отвъдното, Тай свикна да разчита само на себе си. Не дължеше нищо на никого. Не си спомняше и да е обидил някой. Каквото и да решеше да прави в бъдеще, с Кес или без нея, имаше достатъчно средства. Работата му като водолаз, бе високо платена, а той нямаше за кого да харчи парите си. Би могъл да пилее в търсене на щастието и пак да му останат, за да продължи да живее спокойно.

— Събуди се, скъпа — прошепна той, изключвайки двигателя.

Тишината на нощта накара Ани да се раздвижи.

— Много говорих, нали? — измърмори тя, опипвайки предпазния колан. Той го смъкна от рамото й и ръцете му леко, като че ли случайно, докоснаха гърдите й.

— Тази вечер ти ми помогна много, Тай. Благодаря ти!

— Беше удоволствие за мен! Какво ще правим с обувките ти?

Тя се обу, а мислите й се насочиха към ранения ястреб.

— Става хладно. Може би ще трябва да метна някаква черга върху колибата. Не искам да го тревожа, ако е покрит, може би утре няма да се чувства толкова изплашен.

Тай я последва и затвори вратата след тях — дребен жест, който накара очите й да се насълзят.

„Не сега, глупачка такава! Достатъчно го притесни тази вечер!“ Освен това трябваше да става рано. Клетката не бе използвана от известно време и трябваше да я почисти.

— Тай, благодаря ти, че участва в представлението. Не беше длъжен, но ми е приятно, че го направи. Иначе трябваше да ти измислям биография и да отговарям на всякакви въпроси относно твоята личност.

— Аз също си поизмислих някои неща. Съжалявам, но май беше необходимо.

— Кое беше измислено? Местата, които си посещавал?

— Работил, не посещавал. И освен това, то не беше, защото баща ми се е занимавал с такава работа.

— Искаш да кажеш, че не се е занимавал с корабоплаване?

Преди не беше ставало дума за това. Колата, която той караше, дрехите, които носеше и независимия му характер я караха да си мисли, че е получил добро възпитание.

— Може и да се е занимавал, ако се знаеше кой е. Но аз никога не узнах кой от капитаните на търговски кораби, които спираха в пансиона, където работеше майка ми, е мой баща. Подозирах двама кандидат бащи, но тъй като майка ми ме бе нарекла и на двамата, така и не разбрах дали и тя знае, кой от тях е истинският.

От доста време насам тази вечер той отново усети страх и познатото напрежение. И така… Неговата самотна майка бе отрудена жена, която не се усмихваше често и за която казваха, че „не е по-добра, отколкото би могла да бъде“. Той бе още малко момче и прекарваше дълги часове в размисъл, какво означава тази фраза… А Ани бе отраснала в елегантни курорти и скъпи колежи. Семейството на майка й бе с история отпреди Конституцията. Но тя не беше сноб. А даже и да беше, какво, по дяволите, го засягаше?

Обаче го засягаше…

— Тайръс! — мекият й глас прекъсна напрегнатите му мисли. — Чудя се дали нямаше река, която се казва Тайръс? Не, беше Тигър… Какви бяха имената на бащите ти?

С дълбока въздишка на примирение Тай прогони яда си и обви ръце около нея, отмятайки кичур коса от лицето й.

— Ти си мило момиче, Ани Лий Къзинс! Единият от бащите ми се казваше Тейлър, а другия — Ръсел.

— Тайръс! Колко ти отива! А моето име Анабел Льо Монтрьоз Къзинс. Само че Къзинс в действителност е Кошиенски, но Ивън го е сменил официално. Нищо не е такова, каквото изглежда, нали? — тя с въздишка се сгуши на гърдите му и вдъхна мириса на скъп одеколон и здрава мъжка плът. — Може би затова ми бе необходимо толкова време, за да открия реалния свят.

— И го намери тук, с всички тези твои бухали и мишки, пчели и ястреби — каза меко Тай, докато дъхът му разбъркваше косите около слепоочията й.

— Като стана дума за това, отивам да хвърля нещо върху клетката. Надявам се, че е хапнал поне малко. Обикновено червеноопашатите изяждат през деня такова количество, колкото тежат те самите, но при тези обстоятелства, може и да не се е докоснал до храната…

Необходимостта от допълнителни грижи за ястреба може би не бе толкова голяма, колкото нуждата на Ани да се грижи за някого.

— Да ти помогна ли?

— Благодаря, но и без това всеки контакт на птицата с човешко същество е нежелателен. Ще видя дали не мога да намеря няколко гълъба за него.

— Забелязах, че тази вечер ти май не си поръча гълъби.

— Аз пък забелязах, че ти си изяде всичката салата, без изобщо да си слагаш сол!

— Може да съм взел под внимание съвета ти, за да си възвърна формата.

— Този ненадеен изблик на добро настроение, предполагам няма нищо общо с твоята приятелка Кес.

Тай ококори очи.

— В какъв смисъл?

Ани разтърси глава от неудобство.

— Само си помислих, че през последните седмици изглеждаш доста по-спокоен. Поне не хапеш, преди да лаеш. Или може би Кес харесва опасните мъже?

— Е, да… Май бях в доста лошо настроение, когато дойдох тук. Кес и аз… хм… малко се постарахме. Това високо кръвно ме бе изплашило, бяха се натрупали и други работи… Мислиш ли, че тя ще забележи промяната?

— В характера ти? Определено! — Ани се обърна, бушуваща вътрешно от безпричинна ярост. Тя никога през живота си не бе мразила някого, но ако онази жена го нарани… Ани реши, че не харесва Кес Валенти. По принцип!

Тай тръгна по стълбите, мислейки за предстоящата среща. Той непрекъснато мислеше за това, откакто Кес му бе споменала за възможността да пътува до Рейли. Всяка вечер си лягаше с образа й. Но видението с черна лъскава коса, с безсрамни очи и подигравателни червени устни се смесваше с друг образ. Ани! Тя се различаваше от Кес, както деня от нощта. Но по свой, неповторим начин, бе привлекателна. Той не пропускаше да го отбележи. Дори когато се страхуваше за състоянието си или бе дяволски ядосан, или когато мислеше, че мрази всички жени!

Той се спря пред вратата на стаята. Не собственото му състояние го плашеше. Що се отнасяше до отношенията му с Кес, само сексът ги свързваше. Ако и сега не се получеше нищо, нямаше да има друг шанс…

Докато сваляше сакото и го окачваше, чу долу вратата да се отваря и затваря. Свали вратовръзката си и започна да разкопчава ризата, като разсеяно мислеше за отминалата вечер и предчувствието за вълнуващите нощи, които му предстояха. Тъкмо разкопча и колана си, когато чу, че вратата на кухнята отново се отваря. След това звукът от бързото й хлопване и тишина… Тай присви очи, повдигна глава и се заслуша. По инстинкт предусети нещо и това го разтревожи. Той тихо си оправи дрехите и слезе…

Когато приближи до нея, Ани стоеше в средата на стаята, с отпуснати ръце и с очи втренчени в тъмния прозорец. Само един поглед му бе достатъчен. Тай безшумно грабна безпомощното й тяло в прегръдките си.

— О, скъпа, съжалявам, съжалявам!

Тай се опита да разбере мъката й, но той никога не бе имал любимо животно и не знаеше какво е това чувство. А това дори не бе домашен любимец, а дива птица, която някой бе донесъл преди няколко часа…

— Ани, Ани, нищо не може да се направи…

Ани прие съчувствието му. Толкова красив, толкова див, толкова уплашен бе нейният ястреб… Живеещ по законите на природата, без да закача хората…

Ани потръпна в прегръдката на Тай и ръцете му повдигнаха лицето й. Погледът му, пълен с нежност, се впи в трескавите й очи и се сведе към устните.

— Плачи, плачи обич моя, малка моя, плачи, ще ти помогне! — прошепна той, без да подозира дори колко дълбока бе обичта, която изпитваше.

— Тази нощ ще е тежко, но до утре ще ми мине.

Гласът й сякаш идваше отдалеч, като че ли виждаше отвъд мъката, приела неизбежността на началото и края. Сигурно така тъгуваше за всяко живо същество. Животът за хора като нея бе нещо повече от бели килими и след всеки миг печал Ханибъл я бе научил, че следва радост.

Тай я погали по лицето, сякаш триеше невидими сълзи. Те се притиснаха един към друг и той усети дълбоко в себе си колко сродни души са, без да се опитва да си обясни този факт. Ани приглушено прошепна:

— Мога ли да те помоля за нещо, Тай? Ще дойдеш ли да спиш при мен тази нощ?