Дикси Браунинг
Любовни сънища (4)

Глава четвърта

През цялата следваща седмица Тайръс се държеше подчертано учтиво при няколкото случайни срещи с Ани. През цялото време четеше, за да навакса пропуснатото през годините, когато е трябвало да учи. Очите му бяха изморени, настроението — лошо, а и осветлението в стаята бе слабо. Би дал всичко, което притежаваше, за да може да се потопи отново в бурното море и да плава, да плава докато има сили.

Ани бе объркана от студенината му. Вечерта, когато пиха заедно чай и говориха до късно, беше от най-приятните, които бе прекарвала през последните години. Но някои хора си бяха такива. Днес са ти приятели, а утре — все едно не те познават. Като използва хубавото време, тя направи последният есенен пейзаж за книгата, която илюстрираше. До първия сняг трябваше рисунките да са готови, за да може да започне последната серия за зимния сън на животните. Щеше да успее и да спази срока по договора. Тя вече се беше съгласила да започне работа по илюстрирането и на детска приключенска книга и чакаше авторът да й даде резюмирано съдържанието. Тайръс я пресрещна на вратата. Беше извървяла повече от шест километра, за да нарисува есенен пейзаж с букови дървета.

— Искам да ти кажа за осветлението си.

— Изчакай поне да се разтоваря. Ще трябва да си намеря някое магаре, ако продължавам да нося всичко това — каза Ани задъхано. — Какво за осветлението? — попита тя, събувайки калните си ботуши.

— Ммм? — разсеян от зачервеното й лице, Тай си позволи да разходи поглед по-надолу, където гърдите й се повдигаха и спускаха неспокойно, омотани в многобройните ремъци.

— За осветлението. Би ли ми помогнал, да сваля тези неща?

Ръцете му бяха студени, сухи и твърди. Когато докоснаха врата й, Ани отново усети сърцето си да тупти чак в гърлото. Тя въздъхна дълбоко и се загледа встрани, докато той я освобождаваше от товара. Нима можеше да овладее чувството, което той предизвикваше у нея? След като не беше го виждала няколко дни, то бе още по-силно. Сякаш излъчваше биотокове.

— Ще се наведеш ли? — Тай свали вързопа от гърба й.

Ани дръпна светлобежовата плетена шапка, чийто цвят отиваше на цвета на косите й, оставяйки наелектризираните кичури да стърчат. Издърпа и шала и го хвърли на облегалката на стола.

— Понякога тичаш, просто защото можеш да го направиш.

— Някога заслушвала ли си се в думите си, Ани? Невинаги се изразяваш смислено, знаеш ли?

Замълча докато си миеше ръцете на мивката и го погледна през рамо.

— Така ли? Е, сигурно е така. То е защото живея сама и понякога си говоря каквото ми дойде наум. Рядко се заслушвам в това, което казвам. Гладен ли си? Имам малко селска шунка и мога да я изпържа. Искаш ли да сложа и няколко яйца?

Във въображението на Тай се появи поднос с шунка, овесени ядки и сос. Селска шунка! Пушена, солена и съвсем забранена за него! А беше гладен като звяр!

— Може би едно яйце…

— Добре, яйца и шунка за двама! Можеш да направиш кафе. Какво има? Крушката ти ли изгоря? — тя се наведе, за да наплиска лицето си и не успя да забележи смаяния му израз.

Тай си позволи да проследи линията на дългите й крака, чак до смъкнатите надолу вълнени чорапи. Интересно, никога не бе си помислял, че кадифето можело да бъде привлекателно.

— Крушката ли? А, да, понеже чета много, а нямам силна лампа и си помислих, че ако имаш някоя настолна, би могла да ми я дадеш, докато съм тук.

Ани изчезна в килерчето и се върна с парче селска шунка. Взе един смъртоносно изглеждащ нож и отряза четири филии.

— Добре е осолена, а? — още едно от любимите му ястия се бе прибавило към забранените удоволствия: аншоа, солени фъстъци, хайвер, селска шунка…

— Отхранена с фъстъци, консервирана с пипер, опушена с царевични кочани и престояла почти две години. Един фермер — приятел на чичо Ханибъл ми я подари миналата Коледа.

— Май ще е по-добре да прескоча шунката… Едно или две бъркани яйца…

— Да не би да не обичаш? Тогава ще направим бекон!

— Не, само яйца! — Тай се чудеше на себе си. Защо само не беше си поискал лампата и да се беше качил горе. — Всъщност опитвам се да ям без сол.

Е, сега тя вече знае, помисли си той нещастно. Във всяко списание по будките може да прочетете за връзката между лекарствата против кръвно и импотентността. А първата причина, да се храни някой без сол е високото кръвно. Дявол да го вземе, да беше си изписал на челото монограм „И“! Достатъчно зло бе за него, че живееше в близост с жена. Жена, която вече се досещаше за проблема му. Беше ужасно!

Тай погледна намръщено леките си домашни пантофи и каза:

— Виж какво, ако ти е все едно, бих прескочил вечерята. И без това е доста късно, а имам още доста да чета.

— Ти пазиш диета — установи Ани, без да обръща внимание на непохватните му извинения. — Не се притеснявай, Тай. Аз също периодично се занимавам със здравето си. Постъпваш умно, като се грижиш за себе си, особено сега, когато си се оттеглил от активна работа. Какви упражнения правиш?

— Какво искаш да кажеш? Какви упражнения?

— Вдигане на гири? Тичане? — тя сложи шунката настрани и взе шепа зеленчуци и кутия извара. — Никога не съм те виждала да тичаш. Ако те интересува, има страхотни трасета.

Като се облегна на вратата, Тай я погледна поуспокоено.

— Ако чакаш да ме видиш облечен като манекен с моден екип да пухтя по пътя, не се надявай! Ако трябва дори мога да тичам, но проклет да съм, ако го правя пред свидетели!

— Късно си започнал, а? — Ани режеше тънки парченца ряпа и моркови върху сложения в съда грах. — По колко тичаш на ден, откакто си се оттеглил от активна работа?

— Колко мислиш, е от главната лаборатория до паркинга? Ако вали, ходя сравнително бързо.

— Само толкова? Не предполагах, че си толкова чувствителен. Трябвало е да започнеш редовно да тичаш, веднага след като си спрял да се гмуркаш, за да не ти се отрази на състоянието внезапното спиране на физическо натоварване. Предполагам, че не можеш и да спиш добре, нали?

— Да не си привърженичка на здравословния начин на живот?

Заета с бъркането на салатата, Ани поклати глава.

— Не, но току-що свърших да чета книгите на чичо Ханибъл по здравните проблеми и начините на хранене. Той беше много запален. Не знам дали това е имало нещо общо с обучението по философия на религията, но мисля, че има смисъл.

Тай въобще не разбираше за какво му говори, но не искаше да се бърка в най-интимните му проблеми — схоластично, философски или по какъвто и да било начин.

— Каква е тази подправка? — той гледаше със съмнение жълтеникавата прах, с която ръсеше двете огромни чинии със салата. Беше чувал за ориенталски подправки, които стимулирали, но още не беше стигнал до тях…

— Бирена мая. Страхотна е против стресови състояния. Съдържа много витамин В и други неща.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че се нуждая от нещо против стрес? — попита той войнствено. Дали тя не се опитваше посвоему да му намекне, че се е сетила за истинския му проблем?

Поливайки салатата с олио и оцет, Ани отвърна на погледа му развеселена. Колкото по-свадлив ставаше той, толкова по-топло тя се отнасяше към него. Тай се нуждаеше от човек като нея, макар и да не го съзнаваше. А и тя не се бе грижила за никого след Ханибъл, ако не се смятаха бухалчетата.

— А как е на вкус? — попита Тай със съмнение.

— Бирената мая ли? С други подправки към салатата е страхотна! Иначе… Какво ще пиеш? Мляко или айрян?

— Мляко — Тай я погледна мъченически. След като набързо почисти масичката в хола от безпорядъка, Ани го покани да седне. Тя отпи голяма глътка мляко, избърса горната си устна и се обърна към него с решителен вид.

— А сега… Кажи ми какъв проблем имаш със здравето!

Тай се задави с парченцето ряпа и грабна чашата с мляко.

Когато можа отново да си поеме дъх, той я изгледа обидено:

— Моите проблеми, госпожице Къзинс, не са ваша работа!

Ани въздъхна и набождайки от салатата, отвърна:

— Не се обиждай, но ти явно си в лошо душевно състояние. И знаеш ли, мисля, че това също е част от проблема ти — имам си собствена теория за това. Винаги ли си такъв?

— Какво точно искаш да знаеш? — да се разговаря с Ани беше толкова безопасно, колкото да се танцува върху минно поле!

— Почти съм сигурна, че лошото ти настроение има връзка с това, че не спортуваш достатъчно. Аз също така, бях ужасна… Правех всичко, само заради глупавото удоволствие да тровя нервите на хората. Но след като дойдох да живея при чичо Ханибъл станах по-добра. Той отглеждаше пчели, водеше си дневник и изминаваше километри всеки ден. Правеше го, въпреки артрита си — само за да поддържа духа си.

Тай се предаде и се зае със салатата. Макар, че успя да идентифицира някои от подправките, не посмя да попита за останалите. Те никак не бяха лоши, след като свикнеш.

— Какви са забавленията ти, Тайръс?

Преди няколко месеца би й отговорил, че води Кес на вечеря всяка вечер. Ако не е много изморен — танцуват малко, след това се връщат в апартамента, любят се и заспиват. Единственото общо нещо с оня чичко, когото тя споменаваше, бе това, че той също водеше нещо като дневник, в който си записваше гмурканията и интересните места, които бе посетил.

Не беше влизал в морето вече шест месеца и не очакваше да го направи вече някога. Животът му бе достигнал най-ниската точка на отлива и не знаеше дали някога ще има прилив.

— Забавления ли? Гледам как падат листата и се опитвам да позная кое ще стигне първо до земята… Умно, нали?

Чувайки собствените си думи, Тай трепна. Боже колко е глупаво да се самосъжаляваш! Онова нещо го бе засегнало много по-дълбоко, отколкото предполагаше…

Ани слушаше ядосаните думи и горчивината, с която бяха изречени и усети съчувствие дълбоко в душата си. „Оттеглил се от работа водолаз, който изглежда в страхотна форма“, помисли тя. „По каква случайност бе намерил пътя към нейния дом? Какво правеше тук? Какво искаше?“ Ани твърдо вярваше в съдбата. Тя се облегна на дивана и се усмихна. Веднъж й се бе случило да хване вече пораснал ястреб. Не беше се получило нищо… Щеше да се опила да опитоми поне този…

— Винаги организират нещо от университетите. Обичаш ли музика? Театър? Какво ще кажеш за зоопарка в Ешбъроу?

Погледът на Ани се разходи по мощната му физика, извитата волева брадичка, твърдите му бедра, крещящата мъжественост, също и чистия, приятен мирис на сапун. Сигурно не е изглеждал момче още на четиринадесет години, но сега…

— Добре, какво ти харесва?

Тай се изправи и започна да кръстосва стаята.

— Харесват ми жените! — подхвърли през рамо. — Но не всяка жена! Харесвам жените, с които съм, да са вълнуващо красиви. Обичам да ги любя. Да ги гледам как се обличат, за да излязат с мен. Да ги гледам, как след това се събличат! — той постави ударението на последното изречение, извивайки злобно очи към нея. — Обичам да виждам красивите им очи с мек и блестящ поглед, хубавите им… — усмивка изкриви устните му. — Да продължавам ли?

С крака, свити върху дивана, Ани усещаше всяка дума да се промъква под черупката, в която се бе затворила от години и да намира най-уязвимите й места. Никой не бе я наранявал толкова дълбоко, от петнадесетата й година насам. А сега… Явно го правеше умишлено. Тайръс искаше да я обиди и тя изобщо не можеше да разбере защо. Единственото, което искаше, бе да му помогне. Тя усети предателски сълзи в очите си. „О, по дяволите!“ И най-големите нещастия в живота си бе посрещала с вдигната глава и сухи очи, но когато й се случеше нещо наистина незначително, тя просто се срутваше.

Тя зарови в джобовете си, за да потърси кърпа, но намери само парченце хартия, с което бе увила един счупен връх от стрела. Ханибъл си имаше теория: сравняваше симптомите на настинката с тези на плача и твърдеше, че ако не пресушава редовно сълзите си, ще боледува по-често от настинки. Това било начин на тялото да се освобождава от стреса. Тя се почувства по-малко глупаво като си спомни това.

Тай, свил нещастно рамене, стоеше с гръб към нея и следеше реакцията й в отражението на прозореца. Да го вземат мътните! Бе наранил чувствата й, а в действителност не го искаше. От друга страна, тя си го търсеше с нейните увещания и съчувствие. Толкова ли не й стигаше ума, за да се сети, че ако бе имал някакъв избор, никога не би дошъл на това място?

Истината бе, че бе изплашен. Лекарят от Уилмингтън го бе насочил към друг доктор в Дърхейм, но той се страхуваше да отиде. Ами ако беше още по-зле? Ами ако трябва да взема тези адски хапчета цял живот и никога да не може да люби жена?

Колкото до забавленията, той можеше да отиде в града. Двама от онези, които се бяха записали в курса по клинично лечение на последствията от подводни инциденти вече бяха обходили всички нощни заведения в околностите и казаха, че може да влезе и без дама.

— О, Ани, не… — измърмори, навеждайки се над свитата на дивана дребна фигура.

— Да не си посмял да ме докоснеш! Аз… Аз съм алергична!

— Към всичките тези здравословни храни, без съмнение?

Тя го подлудяваше. Как можеше някой, който говореше по нейния начин, който се обличаше така и който мислеше като нея, да упражнява толкова силен физически ефект върху него?

— Поне не чистя стаите, ако това няма да ми достави удоволствие — натърти тя, търкайки очите и носа си, а после вдигна мокрото си лице и го погледна обвиняващо. — Изобщо не чистя като другите!

С червени очи, със зачервен нос, с разрошена като птиче гнездо коса, тя му се струваше красива. Господи, той бе в по-лоша ситуация, отколкото си мислеше.

Ани пое дълбоко дъх и прие предизвикателството, което сама си бе докарала. Ако паднеше по гръб от първия път, тя никога нямаше да може да му помогне. Не й се случваше за първи път да я нараняват. Вероятно нямаше да е и за последен… Ще проклина, ще поплаче, ще плисне малко дезинфекцираща течност и пак ще се върне към обичайните си занимания.

— Ще дойдеш ли утре с мен на разходка — каза тя предизвикателно. — Като излезеш навън и вкараш малко свеж въздух в дробовете си, ще видиш дали няма да ти се подобри и настроението. Това е най-евтиния лек и ти го знаеш!

— Ани, не го направих нарочно…

Тя миришеше на сапун. Не на онези, с разнообразни екзотични ухания, които употребяваше Кес, а на обикновен, чист, тоалетен сапун. Трудно му беше да повярва, че нещо такова ще има подобен ефект върху него.

— Не, нарочно беше! — му възрази тя спокойно, а Тай не се и опита да възрази пак. Той осъзна, че му бе влязла под кожата, а това го плашеше. Беше опитал да се измъкне, като си казваше, че тя не е нито хубава, нито интересна, но знаеше, че не е така. По свой начин, неуловимо и без да го изтъква, тя беше и хубава, и интересна. Проблемът бе, че той не би могъл да се сближи с жена.

— Мислиш ли, че ходенето ще подобри и характера ми?

— Трудно би станал по-лош! — отговори му сухо, напълно възстановила духа си след моментния срив. — Ти се заседяваш твърде дълго. Ще натрупаш излишна умора в себе си, след което ще започнеш да имаш проблеми с холестерина, кръвното… После ще започнеш да оплешивяваш, ще се влоши зрението ти, а ходилата ти неусетно ще станат плоски и кръвообращението ще ти създава проблеми…

— Само това ли? — кремъчно сивите очи позволиха на една весела искрица да просветне в тях.

— А как си със зъбите?

— Е, те поне още са си моите — Тай се ухили насреща й, показвайки здравите си бели зъби. Ама че ирония!

И двамата се засмяха. Ани се сети, че досега никога не бе го чувала да се смее. Всъщност, даже усмивките му можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка. Както бе й казал още първия ден, Тайръс не беше весел човек. Нито пък щастлив, би добавила…

Тя усети топло чувство да нахлува в нея и го погледна замислено. Още не знаеше в какво се състои неговия проблем, но какъвто и да бе, тя щеше да се справи. Докато дойде време да си тръгне оттук, той щеше да се превърне в щастлив и здрав човек. Та нали това беше по нейната специалност? Имаше диплома от комисията по опазване на дивите животни и за лекуване на хищниците. А според речника „Уебстър“, хищник бе дива граблива птица и…

 

 

— Сигурна ли си, че не сме се загубили? — Тай задъхан се отпусна върху грапавия дънер на едно дърво.

— Вярвай ми! Аз съм на „ти“ с всяко дърво в тази област — Ани бе изморена също, но за нищо на света не би го признала. Проблемът бе, че и двамата бяха прекалено горди и упорити. Бяха извървели седем-осем километра, но никой от тях не би си признал, че иска да се връща. Тай вече не чувстваше краката си. Преди около седмица, когато Ани му предложи разходка, за да го накара да тренира за здраве, той се бе съгласил. Изобщо не бе предполагал, че е изгубил форма. Очевидно при гмуркането се използваха други групи мускули, защото „леката разходка“ за Ани, бе убийствена за него.

— Сигурна ли си, че не ти се иска да потичаме? — бе я попитал саркастично след първите няколко километра по баирите и камънаците.

— Липсва ти бягането ли? Аз предпочитам да вървя бързо и да стигна по-далеч.

Ани бе невероятна. Вървеше с широки крачки с пълната си екипировка и даже не изглеждаше уморена.

Тай се бе бъхтил подире й цяла сутрин с металотърсача на рамо. А това чудо всъщност никак не беше леко. Той й се подиграваше, че търси съкровище, заровено от някой пират, който се е отдалечил много по течението на река Ено, а тя само се усмихваше със своята подлудяваща усмивка.

— Подигравай се, но умният пират не би заровил съкровището си на морския бряг. Аз разчитам именно на тези интуитивни проблясъци и някой ден ще донеса в къщи и нещо друго, освен ръждясалите железца и наконечници от стрели.

Ани показа сечище покрай реката с удобни камъни, които можеха да послужат като маса за пикника. Не й се искаше да седне, защото се опасяваше, че няма да може да стане от умора. А като си помислеше, че трябва да извървят целия път обратно…

— Сандвичи с филизи, сирене и ябълки за десерт! Ето твоите!

— О, Господи, за това ли изминах тези километри! — падайки върху куп листа, Тай започна да разтрива коленете си. Кой би помислил, че един все още млад мъж би се предал толкова бързо. — Колко сандвича си направила?

 

 

Когато се върнаха вкъщи беше почти тъмно. Червеният залез се отразяваше в пламналите листа на дъбовете, кленовете и дряновите дървета, хвърляйки ласкави отблясъци върху неприветливата стара къща.

— Долу имам само душ — отбеляза Ани, като събу ботушите си и освободи измъчените си крака.

— Това е цяла трагедия! — съгласи се Тай.

— Банята е съвсем малка. Не може да се седне дори.

— Бих казал, че това е едно съвсем справедливо наказание за някой, който слага балахено между две филийки хляб и твърди, че това е храна.

— Но ти изяде своите два сандвича и освен това, единия от моите — освобождавайки се от фотоапарата и раницата, Ани бързо свали пуловера си. Ходенето я бе загряло.

— Да ти кажа ли, какво ще направя сега? Ако се съгласиш да дойдеш с мен в най-добрия рибен ресторант в града, ще те пусна в моята вана! — погледът на Тай се плъзна бавно и изучаващо по небрежно облечената й фигура.

— Сега? Така, както съм?

— Лично аз първо се събличам, после…

— Говоря за ресторанта. Мисля си, че ако става дума за мястото, което имам предвид, там няма да ме пуснат и на паркинга така, както съм облечена.

— А аз умирам от глад! Давам ти двадесет минути! Ако искаш мий се, ако искаш се удави! Но рибните ястия са едно от нещата, които мога да си позволя, а освен това днес съм си ги заслужил!

Пет минути за душ, пет — за сушене на косата и десет — за да изглади шарената рокля, прибрана в единия ъгъл на гардероба. Защо ли не си отидеше с кадифените джинси и пуловера? Някаква съвършено непонятна суетност я бе обхванала. Тя грабна една от дрехите, които майка й бе изпратила. Това бе дреха от последната модна колекция на баща й. Горката Клеър! Тя не се бе отказала да превърне своето мърляво момиче в многоцветна пеперуда. Поне линията на дрехата бе модна. Платът бе ръчно щампиран в топли цветове — прасковено и синьо-лилаво. Тя я бе облякла веднъж, когато ходи на вечеря със Сид Чембърс — бившия й годеник — и с неговото семейство. Съпругата на Сид, Джени, бе попитала дали не си го е купила от някой от близките магазини… Толкова за висшата мода.

В последната минута тя се пръсна с парфюма, който Ивън й бе изпратил за последния рожден ден и веднага се паникьоса, опитвайки се да го избърше. Ама че гадост! Май беше по-добре да си остане вкъщи! Естествената, земна и практична Ани — паникьосана, само защото мъж я бе поканил на вечеря!

Но пък кога е познавала друг такъв мъж като Тайръс? Разбира се, Сид никога не бе предизвиквал у нея това гъделичкащо стомаха чувство. Те бяха чудесни приятели и това всъщност бе проблема. Никакви искри, никаква възбуда, нищо от онези първични усещания, които чувстваше да витаят около Тайръс. Когато той развали годежа, тя не усети нищо повече от едно облекчение, че няма да й се наложи да се мести в малкото тухлено бунгало, което той бе купил, когато стана професор.

Тай я чакаше в хола. Когато я посрещна, дръзките му думи, които си бе приготвил за поздрав, застинаха на устните му.

Това Ани ли беше?! Високото красиво същество в розово ли бе жената, която замразяваше мишки и пълзеше по дъските на тавана? Която се обличаше като дървар и обикаляше горите?

— Не ме гледай — промърмори сподавено Ани. — Лесно се смущавам…

— От какво има да се смущаваш?

— Не знам, но аз съм си аз, и ако се смееш, ще ти счупя главата! — за човек, свикнал още от раждането си с критично преценяване на всеки детайл от облеклото, тя не се смяташе за добре облечена.

— Добре де, не го приемай буквално. Мисля, че преживявам закъснелия си пубертет — Тай й помогна да си облече шлифера. Ръцете му се задържаха за малко върху раменете й, но той ги дръпна бързо. — Изглеждаш прекрасно, Ани!

— Е, честно казано, ти също!

Моментното й притеснение изчезна и тя се усмихна, като го огледа внимателно. С панталоните му от мек вълнен плат, сако от туид и тъмна вълнена риза, той изглеждаше така, че тя веднага се отказа от ролята, която бе решила да играе в живота му.

Качиха се в колата и Ани показваше пътя. Чудеше се дали и той е така изморен като нея. Грешката беше нейна.

Храната щеше да помогне. И виното. Три чаши добре изстудено бяло вино биха свалили голяма част от умората.

Паркингът бе задръстен, но Ани се бе обадила за резервация в последната минута преди да тръгнат. Вече седнала, тя се усмихна нерешително и се огледа наоколо, преди да събуе леко обувките си под масата. Това беше любимия ресторант на нейните родители, може би поради това, че бе построен върху имот на семейство Монтрьоз. Затова на Клеър тук винаги й устройваха царско посрещане.

Докато цяло ято келнери, приличащи на пингвини, ги нападаше, Ани с ужас си помисли, че май наближава времето за поредното родителско посещение и въздъхна…

— Искаш ли нещо за пиене, или предпочиташ да преминем направо към целта? — попита Тай.

— Нещо за пиене, ако обичаш.

— Нещо органично и здравословно, предполагам. Мътеница?

— А, така ли! Щях да си поръчам чаша от фирменото бяло вино на заведението, но щом говориш така, ще взема най-скъпото вино от менюто!

— Пада ми се, нали! — усмихнат, той се посъветва бързо със сервитьора за вината и се спря на „Пулифюизе“.

Певецът изпълняваше серия песни, облъхнати от носталгията по петдесетте и когато две двойки станаха, за да танцуват, Тай се наведе през масата с дяволит поглед.

— Доколкото знам, танцуването се счита за чудесно упражнение. Какво ще кажеш за няколко завъртания с мен?

— Само ако ми гарантираш, че краката ми няма да докосват пода!

— Май ще трябва тогава да изчакаме да ми спаднат мехурите по краката.

Докато успяха да унищожат целия поднос с крабове, лобстери, стриди, скариди и чифт отлично изпечени филета от риба меч, бутилката беше изпразнена. Ани вече можеше да се свие в ъгъла и да заспи съвсем щастлива. Краката вече не я боляха. Нищо не я болеше… По време на вечерята Тайръс й бе доставил удоволствие с няколко доста невероятни истории за потънали съкровища и тя не бе останала по-назад. Разказа му за един опитомен бухал с огромен клюн, който тероризираше всяка вечеря, която се организираше навън в околностите, защото кацаше по средата на масата и си вземаше от всичко. А след това за един лошо опитомен сокол, който се нахвърляше върху всеки сивокос човек, явно бъркайки го с див заек. Изискано облечените постоянни клиенти започнаха да си тръгват и оживлението сред келнерите намаля. Залата тънеше в топлата светлина на свещите и отблясъците на чашите с вино. Ани разреши на въображението си за миг да витае без задръжка, мечтаейки как ли би се чувствала, ако лежи в тези опитни ръце, заровила пръсти в тъмните коси, ако докосне тези твърди, чувствителни устни…

Тайръс, заситен от солените стриди, сочното филе от риба меч и свежото сухо вино, не можеше да не бъде привлечен от чифт искрящи очи. Господи! Как не може да вкуси разтопеното по устните й масло! Как може една жена, така непринудена, простодушна и искрена, да го завладее така?

— По-добре ще е да те заведа вкъщи, докато все още мога да се движа — промърмори той дрезгаво, като заобиколи масата и застана зад нея. Ръцете му докоснаха леко косата й с цвят на лешник и мекота на коприна и й помогнаха да стане.

— Мисля, че забравихме нещо — прошепна Ани.

— Да извикам ли сервитьора?

— Виж дали не са откъм твоята страна на масата! — тя шепнеше и понеже музиката засвири отново, Тай се наведе, за да чуе думите и вдъхна лекия мирис на парфюма й. Ръката му се премести от облегалката на стола към раменете й и той усети крехките й кости през мекия плат на дрехата.

— Кажи, какво? Чантичката ти ли? Или носната кърпичка?

— Обувките ми… — прошепна тя. Топлината на тялото му я обгръщаше, обвиваше я дъха на финия му одеколон. Несъзнателно тя се отпусна на ръката, която я прегръщаше.

Тай неохотно се откъсна от нея и се наведе под масата, за да търси обувките й. Ани въздъхна дълбоко, когато той повдигна стъпалото и плъзна пръстите й в студената обувка, докато топлата му длан обгръщаше глезена, за да сложи каишката на петата й. Докато той й обу и втората от лачените обувки с отворени пети, тя си представяше скъсаните чорапи, нагънати от допира на горещите му пръсти.

Тай се изправи като дишаше тежко и й подаде ръка. Той остави една едра банкнота на масата и я поведе към фоайето. Докато държеше шлифера й, го измъчваше нетърпим глад, друг вид глад, който не бе задоволявал толкова отдавна.