Дикси Браунинг
Любовни сънища (5)

Глава пета

— Да тръгваме — нервно я подкани Тай.

— Не ме карай да те гоня — измърмори тя, бързайки след него на фините си шведски токчета. Тай спря внезапно и се върна малко назад.

— О, Ани! Извинявай!

— Нищо! Все пак те догоних!

— По сушата, може би — съгласи се той и я хвана за ръка.

— Да не мислиш, че ще плуваме до вкъщи? — тя издърпа ръката си и се опита да отвори вратата. Ани се чувстваше нетактична и уязвима едновременно, но му позволи да я настани в колата. Какво идиотско нещо — достатъчно беше само да я докосне и тя се разтапяше.

Има известни неудобства в самотния живот, мислеше Ани, след като напуснаха Дърхейм. Едно от тях бе загубата на естествения женски имунитет към привлекателни мъже.

Пътуването към къщи продължи тридесетина минути. Ани бе благодарна на Тай, че пусна радиото, по което предаваха новините от деня. Заслушана в проблемите, пораждани от кризата, тя оцени нищожността на собствените си емоционални терзания. Докато колата спираше под червения дъб, тя успя още веднъж да си обясни ирационалната реакция към мъжа, когото съдбата бе довела при нея.

Всъщност нищо особено не бе се случило. Абсолютно нищо!

Една приятна, отпускаща вечер и едно негово докосване не означаваха нищо. И понеже бе изморена, изпитото вино я бе направило свръхчувствителна. Това бе всичко! Тай бе привлекателен мъж, а тя бе една нормална, здрава жена.

Вместо да заобиколи към другия вход на къщата, Тай я придружи докато тя търсеше в чантата си ключовете. Той ги взе от ръката й, отключи вратата и влезе след нея. И двамата мълчаха, откакто бяха излезли от ресторанта. Ани се опитваше да намери подходящи думи, с които да се сбогува с него и да му благодари за вечерта.

— Е? — предизвикателно се обърна Тай към нея. В този момент Ани си го представи на борда на кораб, с очи като бурно море, възправен срещу надигащите се вълни.

— Какво има? Защо си се намръщила?

— Намръщила ли? — избухна тя. — Ти забърза през паркинга и ме остави да те гоня, а сега ме обвиняваш, че се сърдя!

— А кой не обели дума толкова време? Как другояче искаш да нарека поведението ти? — той не бе срещал жена, която да не се сърди, за да постигне своето. Кес също го правеше, но изкусно. Не бе честно от негова страна да ги сравнява двете, те толкова се различаваха.

— Слушах новините!

— Не предполагах, че си запалена по политиката и спорта!

— И ти изглеждаше толкова заслушан, че не се реших да заговоря — отвърна Ани, усещайки ленив проблясък на веселие под неприветливата му външност.

Тайръс направи крачка към нея, забелязал тънката усмивка, която трепкаше в краищата на устните й. Гледаха се един миг, като всеки очакваше другия да се отдръпне. Беше глупав спор, но Ани усети, че съдържанието на адреналина в кръвта й се увеличава, нервите й се изопват и чувствата й пламват. Кремъчно сивите очи се втренчиха в лешниковокафявите, очаквайки проява на слабост. Среброто в косата му проблесна и противно на всякакъв разум, пръстите й потрепваха от желание да погалят буйните кичури над челото му.

— Още ли ще мълчим? — провлече Тай.

Ани се опита да го погледне надменно, но само сви рамене. Ако той бе решил да изпитват чия воля е по-силна, тя бе повече от готова да му отвърне. Но за нея бяха по-важни чувствата й.

— Има начин да ти се развърже езика… — подхвърли Тай меко. — Май си решила да ме накараш да го направя, нали?

Напрежението помежду им растеше, след като й бе хвърлил ръкавицата. С изненадващо безразсъдство, Ани отдръпна глава и повдигна презрително вежди. Сега, дори да се запали къщата, тя не би се помръднала от мястото си.

Дрезгавият звук, издаден от Тай прониза съзнанието й само секунда, преди той да я сграбчи. Нямаше време да се измъкне. Дълго след това Ани се виждаше като на забавена филмова лента, как се олюлява към него с разтворени устни, докато пръстите му повдигат брадичката й.

Държейки я така със силните си ръце и странно потъмнели очи, Тай притисна устни към нейните, бавно и леко, като че ли опитваше мекотата им. Мощното му привличане я покори, като я накара подсъзнателно да усети, колко слаба е всъщност. Тай все още не бе я притиснал към себе си, а тя вече копнееше да бъде!

Ани изстена приглушено, тъй като ръцете му още я държаха на разстояние. Безсилна, тя отметна глава и предложи дългата си красива шия на хищните му устни.

— Слонова кост… — прошепна Тай към уязвимата част под брадичката й. — Топла, жива, слонова кост…

Тя усети горещата влага на целувките му по цялата си шия и пожела да се отпусне в ръцете му. Но с лице между дланите му, тя не можеше да преодолее силата на ръцете, които я държаха и започна да се извива в напразни усилия да се вмъкне зад тази бариера. „Прегърни ме, вземи ме, проклет да си!“ — викаше наум тя. „Не ме измъчвай!“ Какво ставаше с него? Какво ставаше с нея?

Тай продължаваше да целува всяко ъгълче на устните й, после линията между тях, а Ани стенеше леко, заглушила гласа на гордостта си, който й заповядваше да се отдръпне. Той го правеше нарочно, реши тя и обезумяла протегна пръсти нагоре към ръцете му, освобождавайки се внимателно от нежната му прегръдка.

— Излъчваш аромат на момина сълза — прошепна Тай.

— Парфюмът ми…

— И миришеш на кайсиево бренди.

— Десертът ми — Ани захапа устните му, въздържайки се да не му причини болка. Ужасно я беше яд. Тя умираше за него, а той я докарваше до лудост. Държеше я на ръба!

— Сега аз ще взема моя десерт… — въздъхна Тай, като най-после я прегърна и притисна леко към себе си.

Нямаше сдържаност в твърдото мъжко тяло, което докосна нейното, нито в жадните устни, на които нейните отговориха с толкова страст. Ръцете му неуморно я галеха и Ани усети как краката й започват да омекват. Несвързаните звуци, които излизаха от гърлото й, бяха нещо, което тя никога не бе правила. Вкусът на устните му я опияняваше и премахваше всички сигнали на разума. Гърдите й копнееха за допира му и когато усети дланта му да се плъзга от бедрото към гърдите й, тя се помръдна, за да го улесни, чувствайки с вълнение втвърдяването на зърната си в очакване на докосването.

Неочаквано, така неочаквано, че тя почти загуби равновесие, Тай я отблъсна от себе си и се извърна. В тишината на старата къща, готова за сън, дишането му отекваше грубо и дрезгаво.

Притиснала все още пулсиращите си устни с длан, Ани се облегна на стената. Бавно, мъчително, горчивата сладост на прилива спадна. „Господи, ще разбера ли някога…“ Яростта нахлу в нея, запълвайки бързо празнината, която страстта бе оставила. Тя се опита да диша дълбоко: „Брой до десет! — си заповяда. — Не отронвай нито дума, преди да си преброила до десет!“

Успя да достигне до „седем“, когато Тай се обърна и я погледна със същия студен поглед, който тя бе забелязала още първите дни, когато бе дошъл. Той я предупреждаваше: „Не се приближавай!“

В края на краищата неговата необузданост я привличаше. „Колкото по-див е ястребът, толкова повече се плаши“ — напомни си Ани. А Тай се нуждаеше от нея. Той или преживяваше някакъв период на несигурност, поради ранното си оттегляне от активна дейност, или имаше сериозен проблем с жена… За първото, тя можеше да му помогне, но във втория случай, никога нямаше да се съгласи, да бъде използвана, вместо някоя друга…

— Ако искаш, утре отново да повървим пеша — каза тя с похвално спокойствие. — Ще те чакам след работа.

Хладните му тъмносиви очи избягваха погледа й.

Той само измърмори нещо, че ще се забави. Тя въздъхна.

— Тогава вдругиден. Недей да се изоставяш отново след това чудесно начало — не искаше да го остави да изпадне отново в апатията, която го бе обзела преди.

— Не смяташ ли, че тази акция отиде твърде далеч, госпожице „Добротворке“?

— Да не искаш да се превърнеш в мекушаво туловище? Да не искаш да се ровиш в онази дупка в университета по цял ден, а после да си идваш и да се криеш в стаята си? — тя тръгна към спалнята и взе шлифера си от пода. — Карай, тогава! Която и да е тя, не бъди толкова сигурен, че още те желае, независимо от формата ти. Май много разчиташ на привлекателността си.

— Стига, Ани!

Ани слисано го изгледа как се заизкачва по витата стръмна стълба, вземайки по две стъпала наведнъж, сякаш бягаше. Човек, който можеше да прави това с такава ловкост, сигурно не бе чак в толкова лошо състояние, помисли тя.

И така, явно причината бе жена… Тя въздъхна, свали роклята и я хвърли на стола. След това събу и обувките и застана пред огледалото само по комбинезон.

— Какво очакваше, глупачко? — попита тя мътното си отражение. Това, което виждаше никак не бе лошо, макар да не бе съвършено. Тя свали презрамките на комбинезона от раменете си и го остави да се плъзне по тялото. Какво толкова бе очаквала, за Бога? Принц „Обаяние“ да пристигне на бял кон, в облак прах по насипания с чакъл път, да я метне на седлото и да запраши с нея към двореца си?

Никакъв шанс! Може би тя бе виновна, че не можеше да задържи нито един мъж. Или може би звездите така бяха определили.

— Пак провал! — изрече тя с язвителна усмивка. — Чист провал! Сега знам, защо толкова мразя хороскопите…

 

 

Силен звук от цепене на дърва, точно под прозореца, събуди Тай. Това довя мимолетни спомени, които вече бяха загубили способността си да го натъжават… Под горещото бяло августовско небе, едно рано израснало момче, с току-що счупен нос, цепи планини дърва и ги подрежда, за да изсъхнат… Кожата на дланите му, мека от дългогодишното миене на чинии в крайбрежния пансион, се покрива веднага с мехури, които се пукат и дланите залепват адски болезнено по гладката дървена дръжка на брадвата…

Болката е нетърпима… Той ругае през зъби и работи, докато не привърши… Но щом спечели достатъчно, ще избяга от града…

След като майка му бе починала, а стария пансион бе съборен, за да построят някакъв супермаркет, вече нямаше нищо, което да го задържа там…

Едно нещо обаче знаеше със сигурност. Никога вече нямаше да позволи на някой стар глупак да го нарича с прякори, без да си изпати… Той бе роден в пансиона и работеше там преди и след училище, по-скоро за да помага на майка си, отколкото по някаква друга причина. Тя се изтощаваше в голямата неудобна кухня, но бе твърде горда, за да приеме помощта на търговците и моряците, които им бяха постоянни клиенти. Тай още помнеше, когато го събуждаха през нощта и го преместваха да спи в перачницата, която бе в съседство, върху чаршафите, които миришеха на сапун. Всъщност той нямаше нищо против — чаршафите бяха много по-меки от неговото легло, а и само тогава той можеше да чуе майка си да се смее. Приглушеният й кикот се смесваше с дълбок мъжки смях… По-добре такъв смях, отколкото никакъв… Вероятно, той самият бе заченат в същата тази стая. Бе наречен на двама уважавани господинчовци, които бяха редовни посетители още от времето, когато носеше къси панталонки. Тайлър Кърназър и Ръсел Фортис, и двамата търговци, които, когато бяха в пристанището, обръщаха от време на време внимание на сина на Кора Мей. И двамата имаха семейства на Изток и спряха да идват при тях няколко години преди Кора да умре…

Тай напусна града, когато събра достатъчно пари. Замина за Галвестън и започна работа на един траулер. Първата година печелеше, колкото да преживява. Но беше роден да бъде моряк и напредваше бързо. Ако не бе се захванал с гмуркането, сигурно досега вече щеше да бъде капитан на търговски кораб.

Едно парче дърво се удари в стената на къщата и през затворените прозорци ясно се чу гласа на Ани:

— Проклятие! Няма ли да престанете да падате, преди да съм успяла да ви улуча!

Влачейки завивката след себе си, Тай прекоси стаята и отвори прозореца. След като не бе могъл да заспи до среднощ, сега никак не бе настроен да го събуждат в зори, още повече, че щеше да ходи в лабораторията чак следобед.

— Хей, защо не си нарамиш проклетите дърва и не идеш от другата страна на къщата!

Облегната на дръжката на брадвата, Ани вдигна ръка над очите си и го погледна.

— Не си ли станал още?

— Не виждаш ли, че не съм?

— Не е необходимо да си толкова саркастичен. Откъде мога да зная, че си решил да спиш цял ден? Какво става? Да не съм те изтощила вчера? — думите й бяха придружени с усмивка.

Тайръс тръшна прозореца.

— Изтощи ме, разбира се! Луничава вещица! — измърмори той и се отправи към банята. Снощи му бе дяволски трудно да заспи, а след това сънува цяла нощ кошмари. — Проклети жени! Измъчват човек с лъжливи надежди, а после…

— Кифлички с кайсиеви ядки! — извика му Ани след около половин час.

Тай, облечен в мек кадифен панталон и една от любимите си фланелени ризи, тъкмо посягаше към куфарчето си, решил да отиде по-рано в университета и да си намери някое спокойно ъгълче в библиотеката.

— Не съм гладен! Благодаря! — отвърна неохотно той.

— Разбира се, че си! Само че те е страх да си признаеш!

Ани погледна към кухненската врата, блокирана с огромно количество мъжки гняв.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изръмжа Тай.

Тя продължи да изважда вдигащите пара кифлички, като ги поръсваше със сметана и извара.

— Виж какво, ако искаш да се пъхнеш в черупката си и да се самосъжаляваш, че си вече стар и не ставаш за водолаз, моля! Изобщо не ме интересува!

Тай хвърли куфарчето си през масата и я погледна.

— Не се самосъжалявам! И не съм стар за водолаз!

— Както кажете, господин Флипер! Намерих настолна лампа. Ще ти я кача днес в стаята и ще ти сложа сто и петдесетватова крушка. Някъде бях чела, че колкото поостарява човек, толкова повече светлина му е нужна.

— Нищо ми няма на очите!

— Не се притеснявай! Всички остаряваме — ако имаме късмет.

— Аз не остарявам, дявол те взел! — кипна Тай.

Ани го погледна със спокойна усмивка и недоверчиво съмнение в дълбоките си кехлибарени очи.

— Не остаряваш ли? Върху това ли работите в лабораторията? Формула за вечната младост? Хмм! Ще има голям успех! А помислихте ли за социалния отзвук?

— Ани!!! — ниският гърлен звук, идещ от гърлото му предупреждаваше, а самият той направи и заплашително крачка към нея.

Тя му подаде кифличка, но Тай не забеляза.

— Е, хайде, хайде, не разбираш ли от шеги? Само се опитах да ти ускоря кръвообращението!

— Остави кръвообращението ми на мира! — очите му я пронизаха и Ани изпусна кифличката на пода.

— Е, добре! Предполагам, че щом ще останеш вечно млад, няма защо да се опасяваш от тези неща. Нали?

Една вена запулсира на врата му и Ани едва сдържа страстното си желание да не я докосне.

— Единственото, което ме тревожи — каза Тай през стиснати зъби, — е високото кръвно налягане! И проклетите ти грижи не могат да ми помогнат! — ръцете му я хванаха за раменете и пръстите му се забиха в костите й като стоманени нокти на хищна птица.

— Тайръс! Съжалявам! Не знаех! — разплака се Ани. Покри ръцете му с изцапаните си с извара длани и прибави: — Защо не ми каза, просто да си гледам работата?

Студена усмивка се появи и изчезна по слабото лице на Тай и той я пусна.

— Чудя се, как не ми е дошло наум…

— Не, ти ми бе споменал, нали? — попита Ани смирено. — Аз съм една глупачка, която си пъха носа, където не й е работата, без да се интересува, дали другите го искат… Но Тайръс, защо не ми каза открито?! — продължи тя със сериозен тон. — Тай, ние все пак сме на прав път — упражненията са полезни… Колко е високо? От кога знаеш? Затова ли си изоставил гмуркането?

— Ако ти отговоря в обратен ред — да, от два месеца и не е опасно, както ми казаха…

Ани стоеше с отворена уста. Преди още да свърши, Тай си взе една от прясно изпечените кифлички и я схруска. Грабна куфарчето си и излезе през задната врата, като й хвърли през рамото такъв поглед, който тя цял ден си спомняше, докато работеше в ателието.

 

 

Беше ужасен ден. Не я оставиха на мира. Най-напред дойдоха някакви ловци, за да искат разрешение да обходят земята покрай брега. Ани ги насочи към собственика, който въобще не разрешаваше да се ловува в земите му. После се обади Сюзън Маклейн, за да попита дали Ани не би могла да завърши илюстрациите за месец.

— А какво ще стане с последната серия зимни илюстрации? Бях планирала да покажа следите по снега от животните, които преминават през реката.

— Не можеш ли да си ги измислиш?

— Предпочитам да ги видя. Защо бързаш? Мислех, че имам време поне до февруари!

— А искаш ли да получиш място в пролетния списък? Искаш ли да те впишат и в списъка на Асоциацията на американските издания? Току-що установих, че серията пътеводители на О’Хара ще бъде преиздадена за Коледа — луксозно издание. А ако успеем да издадем нашата книга през пролетта, ще направим удар, защото ще е нещо съвсем ново на пазара.

— Би било чудесно — измърмори Ани, изтривайки с отсъстващ вид нарисуваните с молив линии.

— Моли се, снегът да завали по-рано — каза Сюзън. — Но направи всичко възможно. Ние ще ти помогнем.

Телефонът звънна отново, преди още Ани да бе успяла да вдигне молива. Този път се обаждаше Клеър, за да й каже, че те с Ивън ще се отбият, пътувайки за Ню Йорк.

— Направи ни резервация както винаги, скъпа. Защо не прекараш с нас няколко дни в хотела? Докато съм там, ще трябва да се срещна с адвоката на баща ти. Така, че ще останем един-два дни повече.

— Мамо, изпълнявам договор и наближава крайния срок за предаване!

— Само няколко дни с майка ти и баща ти! Миличко, толкова много ли искаме?

Ани прекара изцапаните си с туш пръсти през косата и направи гримаса.

— Не е само това — уклончиво каза тя. — Тук… ммм… При мен сега има…

— Предполагам, пак някое от онези отвратителни същества! — отсече Клеър. — Добре де, щом една кутия с неоперени птичета означава за теб повече от…

— Има мъж… — Ани с отчаяние изчака последвалото напрегнато мълчание. Тя никога не бе им казвала, че дава под наем свободната си стая. Баща й би намерил начин да не го позволи. Иначе те толерираха ексцентричността й, отдавайки я на артистичния й характер.

— Мъж?!

— Да, мъж! Може да се запознаете, ако искаш, но иначе не ми е необходимо съгласието ви, мамо! Не забравяй, че съм на тридесет и четири!

— Забравих за момент. Добре, скъпа, ще се опитам да подготвя баща ти, но не ми се сърди, ако той не го понесе. Ти все още си неговото малко момиченце, макар че вече си достатъчно голяма, за да си имаш свой живот.

Напълно извадена от релси, Ани отново се зае с работата. Никога не е била „малкото момиченце“ на Ивън… Поне в този смисъл. Ивън не се интересуваше от нея. Той си признаваше често този недостатък, но като че ли го считаше за свое достойнство. Когато поотрасна, Ани се опита да му прости и бе успяла. Почти бе забравила онова чувство за непълноценност, което изпитваше през годините.

При следващия телефонен звън тя хвърли молива върху масата и почти изкрещя в слушалката.

— Извинете — долетя нерешителен контраалт в отговор — вероятно са ми дали грешен номер. Търся Тайръс Клей.

— Да, моля, това е номера на Тай. Всъщност той живее тук, но го няма в момента. Да му предам ли да ви се обади?

— Но коя сте вие? — на грубостта бе отговорено с грубост.

— Аз съм Ани Къзинс, госпожице…

— Валенти! Вие също ли живеете там?

— Да! — отново последва дълго мълчание. През това време въображението й задейства. Тя винаги се бе разбирала с жени, но сега, кой знае защо тази бе някакво изключение.

— Вижте, кажете на Тай само, че Кес се е обаждала. Нали? Аз ще бъда в Рейли по работа през другата седмица. Когато знам точно кога и къде ще бъда, ще му позвъня.

Ани остана за няколко минути с ръка върху слушалката. Кес Валенти… Дали това не е жената в живота на Тай?

— Да, ето го спасението! Той винаги може да има и друга приятелка, нали? — заключи тя на глас. Защо да си разваля навика да остава добра приятелка с бившите си любовници?

За съжаление обаче те с Тай не бяха любовници…

Тя загаси работната си лампа и слезе в кухнята, където методично погълна останалите кифлички, а после подхвана наполовина пълната кутия с шоколадов сладолед…