Дикси Браунинг
Любовни сънища (2)

Глава втора

Тайръс лежеше на леглото, покрил очи с ръка, като се мъчеше да отпусне мускулите на шията си. Той въздъхна — нищо не се получаваше. Нито спокойствието на университетския живот, нито това йогистко упражнение, можеха да му помогнат. Колкото повече упорстваше с това проклето, идиотско упражнение, заповядвайки на всяка част от тялото си да се отпусне, толкова повече се чувстваше като последен глупак.

Започвайки от стъпалата, той можеше да направи упражнението, чак до мускулите на бедрата. По същия начин, започваше от темето си и достигаше до коремните мускули. Но в мига, когато се опиташе да упражни волята си върху най-жизнената област от мъжката анатомия, в ума му се завъртаха кадрите от онази, последна сцена с Кес и главата му започваше да пулсира, сърцето му се качваше в гърлото и той усещаше, как тялото му се напряга. Цялото тяло, с изключение на онази част от него, която го интересуваше!

Той отвори очи и погледна намръщено към тавана. Какво, по дяволите, ставаше там? Нападение от мишки? Или катерички пренасяха зимните си запаси? Той изруга недоволно: „Като не върви, не върви! По дяволите!“ Изхвърлен като кит на брега, физически изкаран от релси, а на всичкото отгоре наел и тази течаща стара съборетина, с хазяйка, която е… най-малкото странна!

Ако му трябваше мотив, за да стане вегетарианец, трябваше само да погледне във фризера й, пълен с гризачи, грижливо пакетирани в отделни найлонови пликчета. Оттогава беше минал само на кафе и обядваше извън къщата — където му падне и каквото намери. Подобна диета можеше да му се отрази добре, но кой знае? Режимът, който си бе наложил включваше и гимнастика. Но откъде трябваше да дойде енергията? От морковите ли? Или от краставиците? Нима може да спортува като кон, а да яде като заек?

Той вече се тревожеше от отпуснатите си мускули и се поддаваше на хипохондрията, като всеки, който никога през живота си не е боледувал, но изведнъж му се е случило нещо. Тай посегна към пулса си, изпитвайки остро самосъжаление.

Спомни си дразнещия, провлечен глас на доктора: „Гимнастика и диета, синко, в това е спасението ти! Спазвай предписаната диета, изпълнявай всички упражнения и почивай! И ела да те видя след около три седмици, за да преценим как вървят нещата.“

Упражнения! Какво, по дяволите, очакваше да прави! Да играе голф? Или да продаде водолазния си екип и да се присъедини към стадото с трика и потни тела в някоя от онези групи за аеробика? Той знаеше отлично, че от двата спорта, които бе практикувал, първият му бе забранен, а вторият бе невъзможно да упражнява.

Отгоре отново се чу странния звук. Струйка фин прах се посипа по лицето му и той кихна. Господи! Какво пак става!

— Ставай! — той скочи от разхвърляното легло с гъвкавостта на човек, контролиращ напълно мускулите на тялото си.

Само че не беше така! След като почти тридесет и осем години бе имал желязно здраве, той страдаше от високо кръвно налягане — нещо, за което не бе и помислял.

Не че очакваше да остане вечно в играта. Беше планирал все пак, да се оттегли от активната си дейност като водолаз след няколко години. Шорти вече се бе съгласил да закупи неговия дял. Ако всичко вървеше по план, те щяха да са квит след около половин година и Тай мислеше да си купи малка риболовна яхта и някоя къща близо до морето.

Започнал бе партньорството си с Шорти Макферсън само с ръкостискане, но и двамата си вярваха. В такова рисковано нещо като подводните изследвания, не можеш да работиш с някого, на когото нямаш доверие.

Проблемът беше, че той още не бе готов да се оттегли. По дяволите! Беше се гмуркал през целия си живот. Само това знаеше да прави! Когато се съвзе от първоначалния шок да остане завинаги на сушата, той се бе свързал с морската лаборатория на университета „Дюк“ в Бофор. Имаше намерение да предложи своя, повече от двадесетгодишен опит в гмуркането при каквито и да било условия, за да получи място в екипа.

Той познаваше от години работата в морската лаборатория в Бофор, но знаеше малко за експерименталната дейност, извършвана в университета „Дърхейм“ по програмата за симулиране на работата под вода.

Удовлетвориха молбата му. Надяваше се, че ако започне да сътрудничи по университетската програма, ще работи в крайбрежни сгради и ще бъде близо до Кес. Искаше да се опита да я убеди да му даде още един шанс.

Наложи се да се съгласи да работи три месеца в централната сграда в Дърхейм. При тези обстоятелства казаха, че в зависимост от възможността му да свали кръвното си налягане до нормалното и да го задържи така, ще могат да му предложат работа не само като сътрудник в експерименталната програма.

Дългогодишният му опит в гмуркането при различни условия щеше да му е от полза, а освен това наблегна и на факта, че никога не е изпитвал нервния синдром при високо налягане, което всъщност бе обект на настоящите изследвания. По ирония на съдбата решиха да му възложат изпълнението на експеримент с повреден батискаф. Това бе същата повреда, която го беше накарала да се замисли за оттеглянето си, за да предотврати загиването на мозъчните си клетки и преди да е повредил дробовете и слуха си.

Водолазната работа беше за по-млади. До тридесет и осем Тайръс бе издържал доста повече от други. Бе планирал да изкара още няколко години в търсене на нефтени находища, след което да се насочи към по-спокойни води. Искаше да спечели повече пари — колкото по-голям риск, толкова повече пари. Но парите не бяха всичко! Това го разбра по особено жесток начин и то му струваше толкова нерви. След инцидента, той си наложи да продължи да работи като водолаз и това му донесе печалба.

Веднъж беше чул някой да описва батискафа като куха метална топка, пълна с хора, която виси на верига и на гумен маркуч под повърхността на водата. А освен това имаше и метална скоба, която съединява веригата с топката. При водолазите и най-малкия детайл бе важен. Животът можеше да зависи от нещо толкова просто, като тази отвратителна десетдоларова скоба.

Те се полюшваха на сто тридесет и пет метра под водата, когато скобата се счупи. Батискафът потъваше все по-дълбоко, докато екипажът на борда се струпа върху лебедката. Бяха с един новак — мършав и нахален тексасец, който мислеше да си получи парите и да се маха от тази работа. Трябваше да проверят има ли повреди след триседмичните ураганни ветрове. Ураганът бе отминал, но в морето все още се надигаха високи вълни и имаше страхотно подводно вълнение.

— Какво, по дяволите, стана! — крещеше тексасецът.

— Спрете! — настояваше Тай пред хората от бордовия екипаж.

Слава Богу, поне комуникациите бяха в ред! Тогава те не знаеха, че са потънали на цели сто и петдесет метра. Въпреки електрическите смущения той чуваше, че някой вика нещо за буксир. Но всички на борда говореха едновременно, батискафът се клатеше на въжетата, а тексасеца само дето не беше откачил.

Причината за повредата бе отстранена за по-малко от час. Но за тях двамата сякаш бяха изминали години. Бутан от теченията батискафът се бе оплел в такелажа.

Маркучът сега беше връзката им с живота. По него минаваше въздухът, който дишаха, топлината, която ги предпазваше от смъртоносния студ на ледената вода, както и връзката с борда. С ширината на мъжки бицепс, той се състоеше от много елементи, всеки с жизненоважно значение. Ако само някой от тях се скъсаше, ако връзката се повредеше само някъде, резултатът щеше да бъде фатален.

Но дори и да издържеше, времето на повърхността също бе постоянна заплаха. Трябваше да докарат специален спасителен екип с хеликоптер, а кой нормален човек би се заел да поправя батискаф в море, при вълни от над осемнадесет метра? Ако времето се подобреше щяха да успеят. Но сега и двамата се страхуваха, че съдбата е срещу тях. При нормални условия, маркучът можеше да издържи огромната тежест при изтеглянето на батискафа. А те, на всичкото отгоре, се бяха оплели в такелажа. В края на краищата имаха късмет. Тай бе усетил какво означава да си в ада, както никога през целия си живот, изпълнен с авантюри. Така висяха безкрайни часове и загубиха представа за времето. Тай слушаше несвързаните приказки на момчето и го успокояваше с думи, които изплуваха от непознати досега кътчета на душата му.

После, когато отидоха в Абърдийн за медицински прегледи, студена пот вече не го обливаше и той фактически не трепереше. Момчето обаче не можа да се отърве от преживяното и се отказа от работата с решителност, на която Тай само можеше да завижда. После, при първата отдала му се възможност, Тай замина за Щатите. Вече установил се на брега, той се опита да забрави изцяло случката, като се отдаде на грандиозен гуляй. Това обаче не помогна. Изминаха месеци, преди да се реши да затваря вратата на стая, по-малка от дванадесет на дванадесет метра. А кошмарите продължаваха… Клаустрофобия!

Той набързо обиколи благоуханните острови в Карибско море, след което слезе на брега на големия залив, където срещна Шорти Макферсън. Наливайки се с бира и дъвчейки края на изгаснала цигара, Шорти се канеше да участва в търг за някакво ново оборудване, което му трябваше. След доста бири, той успя да убеди и Тайръс да се съгласи да вложи при него парите си, в замяна на известен дял в този бизнес.

Тогава Тай бе на тридесет и пет години. И дори не предполагаше, че съществува нещо, което да го накара да остане на сушата и да работи на бюро — поне докато не навърши четиридесет. Смяташе, че има пред себе си още около десетина години активен живот, щом като успя да преживее онзи случай.

Точно тогава за нещастие загуби всичко. За лекото замайване, което бе усетил веднъж-дваж, той обвини начина си на живот напоследък. Но главоболията го тревожеха и той се обърна към лекар. В кабинета, намиращ се в крайбрежния квартал, той попадна на доктор, който изглежда имаше достатъчно опит, за да разбере за какво става дума. Без дори да се опита да смекчи нещата, той му каза направо:

— Синко, свършиха дните на лудориите ти!

Докато сваляше маншета на апарата за измерване на кръвното налягане, той продължи с равен глас:

— Ако си решил да живееш както досега, няма да стигнеш и четиридесетте. Дробовете ти са все още здрави, но кръвното ти… Послушай съвета ми: махни се по-далече от изкушението и се захвани с нещо друго. Иначе ще се гмурнеш още веднъж, а може би още някой и друг път, но едно от тези гмуркания ще бъде и последното… Следвай инструкциите, които ще ти дам, и ще имаш възможност да се възстановиш.

Зашеметен от чутото, Тай му каза какво да направи със своите инструкции и изхвърча от кабинета.

На другата сутрин, когато се бе гмурнал към един потънал траулер на не повече от девет метра под водата, получи отново онова краткотрайно усещане за дезориентация. То му изкара ангелите. В този момент потъваше с гърба напред и отново се опита да хвърли вината върху вестибуларния си апарат. Оборудването му беше в отлично състояние, но не и самия той!

Ако все още беше хранил някакви илюзии да се оправи, сега те го напуснаха. Беше усетил някои от първите признаци още преди инцидента. По дяволите, той беше в играта вече повече от двадесет години! Беше започнал официално като помощник водолаз в Нем, но дори и преди това, без разрешително беше работил като водолаз около Мексико. След Нем, успя да се настани в морската ремонтна база „Галвестън“. После работи за „Мобил“, а след това се хвана при нефтотърсачите, започвайки от Мексиканския залив и стигайки до Северно море.

Откакто се помнеше, той работеше по шест-седем дни седмично, като се потапяше винаги, щом това му носеше пари. А откакто стана и собственик на дял от баржата, влекача и ръждивата машинария, работеше като дявол, помагайки при ремонта на оборудването, когато не беше под водата.

— Не си женен, нали? — беше го попитал лекарят, когато го посети отново след седмица. Тай, мислейки за отдавнашните си, но неустановени отношения с Кес Валенти, отговори:

— Не!

— Хм… Сега… това лекарство, което ти предписвам, има известен страничен ефект при някои мъже. Не при всички, но… Ако беше женен, щях да поискам да разговарям с жена ти. Една жена, като разбере нещата, би могла да ги облекчи… Нали ме разбираш?

— Да. Добре де, ако реша да се оженя, първо, ще се убедя що за човек е! Това ли е всичко? Сигурен ли сте, че няма да опитаме с някоя и друга пиявица? — ситуацията го сковаваше. Трябваше да се измъкне, преди да му се пръсне главата.

Малко повече от седмица му трябваше, за да си оправи нещата. Но едно нещо знаеше със сигурност — не можеше да остане заедно с Шорти и екипажа на борда. Някога, по нататък, можеше и да се върне, но сега не искаше да рискува.

Беше инвестирал парите си и другаде, преди да се захване с Шорти. Дивидентите нямаше да са много, а работата в Дюк беше временно решение. Липсваше му образование, за да заеме постоянно място, макар и да искаше.

И така… Дните му на водолаз бяха свършили… Какво беше спечелил? Не повече от няколко лични приятелства. Нито семейство, нито пък нещо, което да нарече дом… Той силно се съмняваше, че пансионът в Хюстън, където прекара първите си дванадесет години, все още съществува. Имаше доста добри приятели, разпръснати по света, но освен тях, имаше само Кес. Кес Валенти! Дребна, тъмнокоса, жизнена. И агресивна, особено в леглото! Тай се усмихна със съжаление при спомена за нея. Кес наистина не беше жена, която си даваше почивка. Те нямаха абсолютно нищо общо помежду си, освен леглото.

По-голямата част от годината, екипажът бе работил в Уилмингтън, Северна Каролина. Тайръс имаше късмет и намери сравнително приличен апартамент на крайбрежието, а Кес бе негова съседка. След два дни, тя му стана любовница.

Проблемът възникна, когато той се опита да й обясни състоянието си. Снабден с куп литература и онези проклети таблетки, той трябваше да я чака четири дни, докато приключи концертното й турне с някакво китаристче в тесни кожени панталони. Кес работеше в рекламна агенция и откакто пристанищния град Уилмингтън се бе превърнал в Източен Холивуд, поради създаването на голямо филмово студио, бе й потръгнало в кариерата.

Той имаше достатъчно време, за да изпълнява всички предписания, диети и упражнения, докато я чакаше. Даже първия ден потича няколко километра, чувствайки се като последния глупак, при срещата с двама рибари, които пуснаха няколко нецензурни комплимента по негов адрес. Тогава реши, че ако ще тича, ще го прави посред нощ, по дяволите! За да не го вижда никой, как се прави на идиот! Когато отиваше да си хапне, пълнеше чинията си с толкова зеленчуци, че можеше да изхрани цяла армия зайци. Поливаше ги с италиански сос, с купища подправки и лимонов сок. Щом се налагаше да си смени режима на хранене, трябваше поне да го прави постепенно. Човек трябваше да си запази някои удоволствия! Беше решил да спре и солта, но след като тялото му преодолееше шока от липсата на порция варен лобстер и тънки пържоли, добре подправени с неща, които липсваха в проклетата диета. Всичко това се прокарваше с две чаши уиски със сода. Стигаше му, че трябва да се тъпче със суров зарзават, при положение, че единствения, който някога употребяваше редовно, бе — пържени картофи и хубав копър.

След първите няколко дни лечение, главоболието му изчезна и повече не се появи. Тай си помисли, че скоро ще се оправи. Винаги се грижеше добре за себе си и не си позволяваше повече от някоя и друга чашка. Но тежката и интензивна работа изискваше подобаваща почивка. Много рядко му се случваше да почива. А чашките се бяха увеличили! Нищо, че наближаваше само тридесет и осем…

От известно време го плашеше постоянната умора, която усещаше. Като че ли нещо важно липсваше в живота му. Той бе започнал да наблюдава мъжете, които със семействата си се тълпяха по плажовете в неделя. Канцеларски плъхове, които с годините ставаха все по-отпуснати и плешиви, жените им все по-дебели, а семействата им се увеличаваха, докато старите им, почти петгодишни каравани започваха да се пукат по шевовете…

За негово учудване, те изглеждаха доволни от това, което имаха. Тай така и не можеше да ги разбере. Когато бе на върха на кариерата си, той печелеше по две хиляди долара дневно. Вложи доста умело в инвестиции почти половината от парите си. Караше кола, заради която много хора биха продали душата си. Прекара целия си живот, задоволявайки прищевките си и изпитваше ужас, ако нещо му липсва. Беше успял, по дяволите!

Какви ли мечти имаха онези нещастни глупаци, осъдени да прекарат живота си, работейки упорито на някоя сигурна, но тъпа служба? Ако имаха късмет, можеха да прекарват по две седмици годишно на плажа, заедно с жените си и вместо да ловят риба играеха с децата си на електронни игри.

Веднъж, когато беше на около двадесет години, му се бе удало да спре на Великденските острови и да разгледа монолитните глави, оставени там от отдавна изчезнал народ. Дълги години след това, този спомен не го напусна. Господи! Тези слепи, каменни лица, обърнати към морето, го бяха извадили от равновесие! Още тогава му се бе сторило, че те, като че ли се опитват да му кажат нещо… но какво, за Бога?

Дори и сега, когато понякога мислеше за тях, се разстройваше повече, отколкото би желал, защото те бяха нещо, което не се побираше във въображението му. Проклети да са! Защо ли тези каменни лица или пък някакъв си дребен търговец предизвикваха у него чувството, че е пропуснал нещо съществено в живота си?

Обикновено, когато изпаднеше в такова настроение, няколко чашки му помагаха да се отпусне… Или пък — уикенд с някоя жена… Докато очакваше Кес да се върне в града, той бе обхванат от необяснима паника и не можеше да си намери място. Тя се завърна от турнето ентусиазирана. Оставяйки я да излее възбудата си посвоему, Тай наблюдаваше снизходително нейните пируети из стаите, докато преливаща от енергия, му разказваше за изявите на своето рок откритие.

Най-накрая, тя се завъртя около него, настани се в скута му и обви ръце около врата му.

— Той едва сега започва! Тай, как мислиш? Когато филмовото студио се развие, знаеш ли, че всяка нова надежда на изток от Мисисипи ще идва тук и ще чака да бъде представена? Тогава аз само ще обирам каймака, преди който и да било друг, и може да се преместя в Нашвил или даже в Холивуд? Вече започвам да си мисля дали да не се насоча към мениджмънта!

— Какво разбираш ти от мениджмънт? — подигра й се Тай, свикнал вече с еуфоричните състояния на Кес. Такава беше тя — нейната възбудимост в комбинация с учудваща практичност я правеха толкова добра във всичко…

— Мисля, че силата ти е в създаване на възможности за филмова кариера или ангажирането в телевизионни предавания.

— Силата ми е да работя с хора! А това включва контакти, преговори, внушаване на самочувствие и доста други неща! Ти да не мислиш, че да си мениджър е лесно?

— Скъпа, в момента хич не ме интересуват мениджърските ти възможности! — той напипа онова местенце зад коляното й, което я възбуждаше до безумие.

— А от какво всъщност, се интересуваш? — очите й искряха през сребристосините притворени клепки, докато издаваше меки гърлени звуци, които толкова го възбуждаха. Тай усети познатия ефект в слабините си…

— Знаеш ли, луд е по мен! Това деветнадесетгодишно момче, върху което тълпите се нахвърлят и късат дрехите му при всяко спиране на автобуса, не сваля очи и ръце от мен!

— Ръцете ли?! — Тай знаеше целта на Кес. Тя умираше да си вдига цената, предизвиквайки ревността му. Той доста се затрудни с копчетата и токичките, преди да продължи играта.

— Не ревнуваш ли? Липсвах ли ти? Кажи, колко ти липсвах? — не млъкваше Кес. Игра номер две — Кес обичаше да си играе.

Двете седмици въздържание бяха казали своето…

— Как би приела една демонстрация? — изръмжа той, грабвайки я на ръце и понасяйки я към спалнята.

„Проклятие!“ — изруга Тайръс, когато си спомни… Той изтри капката, която плесна на рамото му и продължи да се разхожда нервно из розовата спалня, забравяйки, че това не бе онази, другата, с крещящ син килим, пластмасова гарнитура и жената, която бе направила нещата да изглеждат безнадеждни за него.

Още една капка падна върху леглото, разля се и попи в леката покривка в цвят слонова кост. Той не я забеляза. Не забелязваше и дъжда, който чукаше върху покрива, нито драскането, което долиташе от тавана.

Стиснал юмруци, Тай си спомни усещането при допира на голите им тела и първия си позорен провал… А провалите последваха… Импотентен!

О! Разбира се, че беше от лекарствата — той бе разбрал какво искаше да му каже онзи доктор. Но дори когато спря да взема проклетите хапчета, нещата не се подобриха. Кес му хвърли куп обвинения, последното от които бе в изневяра.

— Кога, по дяволите, бих имал време? — бе попитал той. — Казах ти, че съм на брега от седмица и това проклето кръвно ме съсипва! Кога, дявол да го вземе, мислиш, че ми е останало време или желание да ходя да търся друга?!

— Добре де, не знам с какво време си разполагал, скъпи, но съм сигурна, че нямаш желание! Горкото ми! Бях чувала, че това се случва на мъжете, когато наближат петдесетте… Я ми кажи, заливат ли те и горещи вълни?

 

 

Влажното кадифе шляпаше около Ани, която лазеше покрай тесните греди на тавана, изолационните тръби на електрическата инсталация и натрупаната за цяло столетие прах. Като не можеше да си позволи да поправи покрива, може би трябваше поне да озелени мансардата. Но най-напред трябваше да открие дърводелец, който да се съгласи да работи по корем, тъй като можеше да стане само с пълзене.

В полумрака, осветяван от единствената четиридесетватова крушка, тя напредваше бавно към отвора, опитвайки се да не разлее водата от кофата. Коленете й бяха измръзнали, гърбът й — болезнено превит, а ако посмееше да вдигне глава, имаше опасност да си счупи черепа в гредите. Вече за трети път коляното й се заплете в увисналия пуловер и едва не се просна по лице. Водата се разплиска по мокрите й дрехи.

— Гадост! — Ани седна на пети и измъкна мокрия пуловер през главата си, като го хвърли към вратата. Точно в този миг една глава и чифт широки рамене се показаха оттам.

Тайръс побеснял изкрещя:

— Можеш ли да ми кажеш, какво, по дяволите, правиш тук?!

— Не виждаш ли? — озъби се Ани. След като бе уцелила наемателя си по лицето с пуловера, тя се опита да прикрие неудобството си. — Чистя тавана!

— В стаята ми тече!

— Съжалявам! Може ли да не ми скриваш светлината? — отговори тя студено, забравила, че е облечена само с мокър сутиен и джинси.

Тай присви очи. Зениците му свикнаха с мрака.

Какво странно същество бе тази Ани! Но защо ли му се бе сторила непривлекателна? Притежаваше някаква дискретна красота, която не се забелязваше от пръв поглед. Той отново я погледна. Тишината ги смути и тя се изправи на колене.

— Виж какво, съжалявам, че те ударих с пуловера, но откъде да знам, че ще се появиш точно този момент.

Една студена струя я плисна по гърба и тя се вцепени. Опита се да изтрие водата и едва тогава се сети, че май не е облечена като за гости.

„Ама, че досадно“ — промърмори тя. Но липсата на блуза в момента я смущаваше по-малко от лошото възпитание. Бе израснала сред манекените на баща си и ги бе виждала разсъблечени, докато той драпираше, забождаше карфици, мръщеше се и се шегуваше. Но грубост не й бе присъща.

Тайръс установи, че я разглежда с нарастващ интерес. Косата й бе къса, светло кестенява, прилепнала към две изключително фини скули, гърдите, люшкащи се над тънката талия бяха доста съблазнително закръглени.

— Мислех, че прибираш зимнина — гласът му прозвуча любезно.

— Виж какво! Остави ме да си свърша работата. Ще се срещнем после долу и ще поговорим за течовете. Съгласен?

При други обстоятелства, Ани с готовност би приела маслиненото клонче, ако той целеше това с тона си, но сега цялата се бе схванала и не й беше до приказки.

— Да бях ти помогнал? Ти избутвай кофите до средата, а аз ще ги поемам и ще ги свалям. Къде да ги изпразвам?

Ани дори и не се опита да откаже. Беше готова да приеме всичко, само да скъси тази агония.

— Да те предупредя — има още кофи и ако не възразяваш, излей ги в твоята тоалетна. Съжалявам, но тя е най-близо.

— Няма проблеми! — Тайръс окачи пуловера й, изкачи се и коленичи на пода. — Май няма много място тук! — раменете му заседнаха на малкия отвор.

— Мисля, че това тук е правено за вентилация — промъкна се Ани по-близо, бутайки кофата пред себе си. — По-добре да бяха направили отвора под стряхата, отколкото тук.

— Трябва нов покрив — мъдро отбеляза Тай и пое кофата.

— А ти за какво мислиш, че си тук?

— Господи, каква лудост! — изруга Тай и се заизмъква към отвора като постоянно се удряше някъде.

Свила устни, Ани едва скри усмивката си.

— Е, дано поне няма прилепи!

— По това време няма. Всички са на лов.

— О, Господи, и това ли?! — изстена Тай, защото бе разлял водата. — Коя стая е точно под нас?

— Разля ли я? Нищо, аз също винаги я разливам, когато слизам по стълбата. Над хола е, но няма да протече, тъй като през лятото пчелите живеят в пространството между гредите и са запълнили всички пролуки с восък и мед.

— Не мога да повярвам! — прошепна Тай. — Сигурно ей сега ще се събудя и ще разбера, че всичко е сън! Няма мишки във фризера! Няма пчели между гредите! Няма полугола жена, влачеща кофи с вода по тавана! Гладни сънища!

Той изля кофата във ваната и се върна за друга. Малко оставаше да си отиде в стаята и да я остави сама да си върши работата. В средата на таванчето, крепейки друга препълнена кофа, Ани го посрещна с усмивка.

— Как все пак разбра, че съм тук?

Решил безропотно да завърши започнатата работа, Тайръс й подхвърли празната кофа.

— Помислих, че си горе, за да ловиш мишки.

— Сигурно трябваше да те предупредя за течовете. Мога и сама, ако искаш продължавай със заниманията си.

— Тъкмо обмислях един проблем, но няма значение, после ще продължа — те се срещнаха по средата на гредата и Тай пое кофата, но без да иска я стисна и водата преля. Той я погледна, за да се извини за непохватността си, и се удари в острия ръб на гредата.

— О, съжалявам! — прошепна Ани. — Виж какво, защо не се върнеш към размишленията си и не ме оставиш да свърша сама? Свикнала съм. Честна дума! От години не съм се удряла тук.

— Подай ми проклетата кофа и да свършваме. Сигурно няма да мога да спя, ако ми капе отгоре!

Ани тихичко се отдръпна. Да спи? Това ли правеше? Още не се беше стъмнило. Какво ти спане! Тя още не беше вечеряла. Изглеждаше й като човек на живота… Тези полупритворени очи, устата, която толкова я впечатляваше, дори когато бе подигравателно свита… Това не бе вид на аскет! Връщането на Тайръс я обърка. По-добре да се бе прибрал.

Преувеличено бе да се каже, че Ани имаше опит с мъжете. Въпреки това, всички хормони в тялото й реагираха по опасен начин, още щом видя Тайръс Клей. Необходимо бе да призове цялото си благоразумие, за да не обръща внимание на присъствието му в къщата през изминалата седмица.

По дяволите! Тази кофа не се помръдваше. С разтворени за по-голямо равновесие колене, тя се протегна и хвана дръжката. С треперещи от напрежение мускули, тя бавно и внимателно приближи кофата към себе си, вторачена във водата, която беше готова да се разплиска по кабелите на инсталацията. Но тъкмо когато се обръщаше, за да я постави пред себе, дръжката се счупи.

— О, не! — изстена Ани. Осемнадесет литра студена вода се изля в скута й, прониквайки между дъските. Ани се сви, скри лицето си в ръце и се разрида. Минаха няколко минути, преди да усети ръката му върху главата си и лекия му топъл дъх по лицето си. Той вдигна мокрите й коси, но тя извика задавено:

— Махай се! Не виждаш ли, че е тясно за двама тук!

Тайръс виждаше, но не можеше да я остави там ревяща над празната кофа. А освен това, той сигурно не би постъпил така благородно, ако знаеше колко ще го възбуди нейната близост — тази кожа и коса, миришеща на диви цветя, топлината, излъчвана от тялото й и позата, в която бе коленичила.

— Хайде, мила, няма защо да плачеш. Не си разляла мляко, само вода… Хайде да слезем долу, да ти направя малко кафе… Хайде…

— Не ми обръщай внимание, Тайръс — подсмръкна Ани. — Винаги се разстройвам от дреболии.

Ръката на Тай милваше голото й рамо. Той погледна нагоре към струите вода. Дъждът се бе усилил.

„Плаче за дреболии наистина!“ — Тайръс въздъхна… Бе разбрал, че най-накрая е намерил… Бе отишъл на лекар с обикновено главоболие, а се озова на това странно място, където живееше жена като Ани Къзинс…