Александър Дюма
Тримата мускетари (9)

VIII
Една дворцова интрига

Четиридесетте пистола на крал Луи XIII, както всичко на тоя свят, след като имаха начало, имаха и край и след тоя край нашите четирима другари изпаднаха в затруднение. В началото Атос поддържа известно време съдружието със собствените си средства. Замести го Портос и благодарение на едно изчезване — те бяха привикнали с това — той задоволи още петнадесетина дни нуждите на всички; най-после дойде ред на Арамис, който се отзова на драго сърце и успя да се сдобие с няколко пистола от продажбата, както сам казваше, на богословските си книги.

После, както винаги, те прибягнаха към господин дьо Тревил, който им даде известен аванс срещу заплатата, но тези пари не можеха да задоволят тримата мускетари, които имаха вече доста стари дългове, и един гвардеец, който нямаше още дългове.

Най-после, като видяха, че остават вече без никакви средства, те събраха с последни усилия деветдесет пистола, с които Портос отиде да играе. Но за нещастие никак не му провървя: той изгуби всичко и проигра още двадесет и пет пистола на доверие.

Тогава затруднението се превърна в неволя; срещаха изгладнелите мускетари, следвани от слугите си, да тичат по улиците и караулните помещения, за да се доберат до обеда на някой от другарите си, защото според мнението на Арамис в дни на доволство трябва да сееш наляво и надясно обеди, за да пожънеш в дни на лишения някой и друг обед.

Атос бе поканен четири пъти и винаги водеше приятелите си заедно със слугите им. Портос имаше шест такива случая, от които другарите му също се възползуваха. Арамис — осем. Както навярно вече сте забелязали, той беше човек, който вдигаше малко шум, но вършеше много работа.

А д’Артанян, който не познаваше още никого в столицата, намери само една закуска с шоколад у един свещеник от неговия край и един обед у гвардейския знаменосец. Той заведе армията си у свещеника, където изядоха припасите му за два месеца, и у знаменосеца, който ги нагости щедро: но, както казваше Планше, колкото и много да ядеш, все пак ядеш един път.

Д’Артанян се чувствуваше много унизен, задето е предложил на другарите си само обед и половина, защото закуската у свещеника можеше да се смята само за половин обед в замяна на богатите угощения на Атос, Портос и Арамис. Чувствуваше се в тежест на останалите, като забравяше с чисто юношеското си простодушие, че ги е хранил цял месец преди това, и загриженият му ум започна дейно да работи. Той размисли, че тоя съюз от четирима млади, храбри, предприемчиви и решителни мъже трябва да си постави друга цел, а не празни разходки, уроци по фехтовка и повече или по-малко духовити шеги.

И наистина четирима души като тях, четирима души, готови да пожертвуват един за друг всичко — от кесията до живота, четирима души, които винаги се поддържаха и никога не отстъпваха, които изпълняваха заедно или поотделно съвместно взетите решения, четири чифта ръце, които застрашаваха всеки, който би се изпречил на пътя им, трябваше на всяка цена, скрито или явно, по околен или по пряк път, с хитрост или сила да си пробият път към целта, която искаха да постигнат, колкото непостижима, колкото и далечна да бе тя. Единственото нещо, което учуди д’Артанян, беше, че другарите му не бяха мислили за това.

Той се беше замислил много сериозно, като си блъскаше главата, да намери направление на тази чудна сила, с която, ако се увеличи четворно — той беше напълно уверен в това, — ще може да се преобърне светът, както с лоста, който е търсил Архимед. В този момент се почука леко на вратата. Д’Артанян събуди Планше и му заповяда да отвори.

От думите „д’Артанян събуди Планше“ читателят да не остане с впечатление, че е било нощ или пък че още не се е било съмнало. Не! Тъкмо беше ударил четири часът. Преди два часа Планше беше дошъл при господаря си да му иска обед, а той му беше отговорил с пословицата: „Който спи, обядва“. И Планше обядваше насън.

Влезе човек с твърде обикновена външност — изглеждаше гражданин.

На Планше много му се искаше вместо десерт да послуша разговора, но гражданинът заяви на д’Артанян, че ще му съобщи важни и поверителни неща и иска да остане насаме с него.

Д’Артанян отпрати Планше и покани госта си да седне.

Настъпи кратко мълчание, през време на което двамата мъже се гледаха, сякаш за да се опознаят предварително, после д’Артанян се поклони, в знак че е готов да слуша.

— Чувал съм, господин д’Артанян, че сте много храбър младеж — започна гражданинът — и тази напълно заслужена слава, на която се радвате, ме кара да ви поверя една тайна.

— Говорете, господине, говорете — подкани го д’Артанян, който инстинктивно подуши, че тук ще има някаква облага.

Гражданинът пак помълча и продължи:

— Моята жена се грижи за бельото на кралицата, господине, тя е умна и хубава. Ожениха ме за нея близо преди три години, макар че зестрата й беше малка, защото господин дьо Ла Порт, плащеносецът на кралицата, е неин кръстник и я покровителствува…

— После, господине? — запита д’Артанян.

— После — продължи гражданинът, — после, господине, жена ми е била отвлечена вчера сутринта, когато излизала от работната си стая.

— И от кого е била отвлечена жена ви?

— Не зная нищо положително, господине, но подозирам един човек.

— И кой е човекът, когото подозирате?

— Един мъж, който я преследваше отдавна.

— Дявол да го вземе!

— Но аз трябва да ви обясня, господине — продължи гражданинът, — убеден съм, че в случая има повече политика, отколкото любов.

— Повече политика, отколкото любов — повтори замислен д’Артанян. — И кого подозирате?

— Не зная дали трябва да ви кажа кого подозирам.

— Господине, трябва да ви забележа, че аз не ви питам абсолютно нищо. Вие дойдохте сам. Вие ми казахте, че искате да ми поверите някаква тайна. Всъщност постъпете, както намерите за добре, има още време да си отидете.

— Не, господине, не, вие ми изглеждате честен момък и аз ще ви се доверя. И тъй, аз мисля, че моята жена не е отвлечена заради своите любовни похождения, а заради любовните похождения на дама, по-високопоставена от нея.

— А-а! Да не е заради любовта на госпожа дьо Боа Траси? — обади се д’Артанян, който искаше да покаже пред своя гост, че е в течение на придворния живот.

— По-знатна, господине, по-знатна.

— На госпожа д’Егийон?

— Още по-знатна, господине.

— На госпожа дьо Шеврьоз?

— По-знатна, господине, много по-знатна!

— На… — д’Артанян се спря.

— Да, господине — отвърна изплашеният гражданин, и то толкова тихо, че едва можеше да го чуе човек.

— А с кого?

— С кого може да бъде, ако не с дук…

— С дук…

— Да, господине — отвърна още по-глухо гражданинът.

— Но вие откъде знаете всичко това?

— А! Откъде го зная ли?

— Да, откъде го знаете? Пълно доверие или… разбирате, нали…

— Зная го от жена си, господине, от собствената си жена.

— А тя… от кого знае това?

— От господин дьо Ла Порт. Нали ви казах, че тя е кръщелница на господин дьо Ла Порт, доверено лице на кралицата? Да, господин дьо Ла Порт я настани при Нейно Величество, за да има нашата бедна кралица поне един човек, на когото би могла да се довери, тъй като е изоставена от краля, преследвана от кардинала и заобиколена отвсякъде с предатели.

— Аха! Става ми ясно — каза д’Артанян.

— Жена ми дойде преди четири дена, господине. Едно от условията беше, че ще ме спохожда два пъти седмично, защото, както имах честта да ви кажа, жена ми много ме обича. И тъй, жена ми дойде и ми каза, че тъкмо сега кралицата е много разтревожена.

— Наистина ли?

— Да. Както изглежда, господин кардиналът я преследва и измъчва повече от всеки друг път. Не може да й прости случая със сарабандата^[1]. Знаете ли случая със сарабандата?

— Как да не го зная! — отвърна д’Артанян, който не знаеше нищичко, но искаше да покаже, че всичко му е известно.

— Така че сега това не е вече ненавист, а мъст.

— Наистина ли?

— И кралицата мисли…

— Е, какво мисли кралицата?

— Тя мисли, че са писали на Бъкингамския дук от нейно име.

— От името на кралицата ли?

— Да, за да го накарат да дойде в Париж, а дойде ли в Париж, да му скроят някоя примка.

— Дявол да го вземе! Но какво общо има вашата жена с цялата тая работа, драги господине?

— Нейната преданост към кралицата е известна и те искат или да я отделят от господарката й, или да я сплашат, за да научат тайните на Нейно Величество, или пък да я подкупят и да я направят свой шпионин.

— Възможно е — съгласи се д’Артанян. — Но вие познавате ли човека, който е отвлякъл жена ви?

— Казах ви, мисля, че го познавам.

— Името му?

— Не го зная. Зная само, че той е изчадие на кардинала, негов верен роб.

— Но вие сте го виждали, нали?

— Да, моята жена ми го показа веднъж.

— Има ли отличителни белези, по които да го познае човек?

— О! Разбира се! Той е важен благородник с черни коси, мургаво лице, проницателен поглед, с бели зъби и белег на сляпото око.

— С белег на сляпото око — извика д’Артанян, — и на това отгоре с бели зъби, проницателен поглед, с мургаво лице, с черни коси и важен; та това е моят човек от Мьон!

— Вашият човек ли, казвате?

— Да, да, но това няма нищо общо с вашата работа. Не, греша, напротив, опростява я много. Ако моят и вашият човек са едно и също лице, ще отмъстя с един удар и за двамата, това е всичко. Но къде да намеря този човек?

— Не зная нищо.

— Нямате ли някакви сведения къде живее?

— Не. Един ден, като изпращах жена си до Лувър, той излизаше оттам тъкмо когато тя щеше да влезе, и тя ми го показа.

— По дяволите! По дяволите! — мърмореше д’Артанян. — Всичко това е много неясно. От кого научихте за отвличането на жена си?

— От господин дьо Ла Порт.

— Каза ли ви той някои подробности?

— Той сам не знаеше нищо.

— Не научихте ли нещо от другаде?

— Да, получих…

— Какво?

— Не зная дали няма да постъпя непредпазливо?

— Пак ли се колебаете? Сега обаче ще ви кажа, че е малко късно да отстъпвате.

— Та аз не отстъпвам, дявол да го вземе! — извика гражданинът, като искаше да си възвърне смелостта с проклятия. — Освен това кълна се в честта на Бонасийо…

— Вие Бонасийо ли се казвате! — прекъсна го д’Артанян.

— Да, така се казвам.

— Значи вие казахте: „Кълна се в честта на Бонасийо“… Извинете, че ви прекъснах, но това име сякаш ми е познато.

— Възможно е, господине. Аз съм вашият хазяин.

— Аха! — каза д’Артанян, като се понадигна и се поклони. — Вие ли сте моят хазяин?

— Да, господине, да. И понеже вие от три месеца живеете тук и залисан навярно с ваши важни работи, забравяте да ми платите наема, и понеже, казвам, аз нито веднъж не съм ви безпокоил, помислих, че ще вземете под внимание моята вежливост.

— Моля ви, драги господин Бонасийо — каза д’Артанян, — повярвайте, аз съм ви безкрайно благодарен за вашата благородна постъпка и както ви казах, ако мога да ви бъда полезен с нещо…

— Вярвам ви, господине, вярвам ви и преди малко щях да кажа, кълна се в честта на Бонасийо, аз имам пълно доверие във вас.

— Довършете тогава това, което бяхте почнали да ми разказвате.

Гражданинът извади един лист от джоба си и го подаде на д’Артанян.

— Писмо! — извика момъкът.

— Получих го тая сутрин.

Д’Артанян го отвори и понеже почваше да се смрачава, се приближи до прозореца. Гражданинът го последва.

— „Не търсете жена си — прочете д’Артанян. — Тя ще ви бъде върната, когато няма да имаме повече нужда от нея. Ако направите каквато и да било постъпка, за да я намерите, вие сте загубен.“

— Да, това поне е ясно — продължи д’Артанян. — Но все пак то е само заплашване.

— Да, но това заплашване ме ужасява; аз, господине, не съм военен и се боя от Бастилията.

— Хм! — каза д’Артанян. — И аз като вас не обичам Бастилията. Ако ставаше дума да завъртя шпагата, друга работа.

— Но аз разчитах в случая на вас, господине.

— Така ли?

— Като ви виждах всеки ден обкръжен от величествените мускетари и като знаех, че това са мускетарите на господин дьо Тревил, с други думи, врагове на кардинала, мислех си, че вие и вашите другари ще защитите нашата бедна кралица и ще бъдете щастливи да скроите същевременно някоя лоша шега на Негово Високопреосвещенство.

— Разбира се.

— Освен това си мислех, че като ми дължите наем за три месеца, за който никога не съм ви казал нито дума…

— Да, да, вие ми споменахте вече за тази причина и аз я намирам напълно убедителна.

— Още повече, докато ми правите честта да живеете в моя дом, аз няма да ви говоря за наем…

— Много добре.

— И прибавете към това, ако е необходимо, че имам намерение да ви предложа четиридесет-петдесет пистола, ако сега, макар че не изглежда много вероятно, се намирате в затруднение.

— Чудесно. Значи вие сте богат, драги господин Бонасийо!

— По-скоро, не съм зле, господине, както се казва. Сдобих се с около две-три хиляди екю годишен доход от търговия, а най-вече, като заложих известна сума върху последното пътуване на прочутия мореплавател Жан Моке; така че вие разбирате, господине… Ах! Но… — извика гражданинът.

— Какво? — попита д’Артанян.

— Какво виждам там?

— Къде?

— На улицата, отсреща до вратата: човек, загърнат в мантия.

— Той е! — извикаха в един глас д’Артанян и гражданинът, като познаха и двамата едновременно своя враг.

— Ах, този път — извика д’Артанян като грабна шпагата си, — този път той няма да ми избяга!

И като измъкна шпагата си от ножницата, той изскочи навън.

На стълбището срещна Атос и Портос, които идеха да го споходят. Те се отдръпнаха и д’Артанян прелетя между тях като стрела.

— А! Къде си се затичал така? — извикаха след него и двамата мускетари.

— Човекът от Мьон! — отвърна д’Артанян и изчезна.

Д’Артанян няколко пъти беше разказвал на своите другари за приключението си с непознатия, както и за появата на хубавата пътничка, на която този човек беше поверил такова важно послание.

Мнението на Атос беше, че д’Артанян е загубил писмото в суматохата. Един благородник според него, а по описанието на д’Артанян непознатият беше положително благородник, е неспособен на такава низост — да открадне писмо.

Портос виждаше в цялата тая случка любовна среща, определена от дамата на кавалера или от кавалера на дамата, на която са попречили с присъствието си д’Артанян и жълтият му кон.

Арамис пък каза, че тия неща са тайнствени и по-добре е да не се задълбочават в тях.

Сега по думите, подхвърлени от д’Артанян, те разбраха каква е работата и понеже мислеха, че след като догони или изгуби от погледа си непознатия, д’Артанян в края на краищата пак ще се прибере в къщи, продължиха пътя си.

Когато влязоха в стаята на д’Артанян, тя беше празна: собственикът на къщата, изплашен от последиците, които навярно щеше да повлече срещата на д’Артанян с непознатия, и верен на своя характер, както сам се бе представил, беше сметнал, че е по-разумно да се измъкне.