Александър Дюма
Тримата мускетари (41)

X
Страшно видение

Кардиналът сложи лакът на ръкописа, подпря с ръка глава и изгледа за миг младежа. Никой нямаше по-дълбок, по-проницателен поглед от кардинал дьо Ришельо и д’Артанян усети как този поглед пробягва по вените му като треска.

Но той не се смути — държеше в ръка шапката си и чакаше благоволението на негово високопреосвещенство без излишна гордост, но и без излишна смиреност.

— Господине — започна кардиналът, — вие ли сте д’Артанян от Беарн?

— Да, монсеньор — отвърна младежът.

— Има няколко рода д’Артанян в Тарб и в околностите — продължи кардиналът. — Вие от кой сте?

— Аз съм син на д’Артанян, който е участвувал в религиозните войни с великия крал Анри, бащата на негово величество краля.

— Това е добре. Вие ли сте напуснали преди седем-осем месеца своя край, за да дойдете да си търсите щастието в столицата?

— Да, монсеньор.

— Вие сте минали през Мьон, където ви се е случило нещо, не помня вече какво, но все пак нещо…

— Монсеньор — подзе веднага д’Артанян, — ето какво ми се случи…

— Излишно е, излишно е — прекъсна го кардиналът с усмивка, която показваше, че той знае случая тъй добре, както и оня, който искаше да му го разкаже. — Били сте препоръчан на господин дьо Тревил, нали?

— Да, монсеньор, но точно при тоя злощастен случай в Мьон…

— Писмото е било загубено — продължи негово високопреосвещенство, — да, зная това. Но господин дьо Тревил е опитен физиономист, който познава хората от пръв поглед, и той ви настани в ротата на зет си господин Де-з-Есар, като ви даде надежда, че рано или късно ще станете мускетар.

— Монсеньор, вие сте прекрасно осведомен — забеляза д’Артанян.

— Оттогава сте имали много приключения: разхождали сте се един ден зад манастира Шартрьо, когато е било по-добре да бъдете другаде, после сте пътували с приятелите си до баните във Форж; те са се спрели по пътя, а вие сте продължили. Много просто, имали сте работа в Англия.

— Монсеньор — каза съвсем смаян д’Артанян, — аз отивах…

— На лов в Уиндзор или другаде, това не засяга никого. Аз го зная, защото моето положение изисква всичко да зная. При завръщането си сте били приет от една височайша особа и аз виждам с удоволствие, че сте запазили спомена, който ви е дала.

Д’Артанян посегна към диаманта, който беше получил от кралицата, и обърна бързо камъка навътре, но беше много късно.

— На другия ден след тоя случай ви е посетил Кавоа — продължи кардиналът. — Той е дошъл да ви помоли да се отбиете в моя дворец; но вие не сте му върнали посещението и сте сбъркали.

— Монсеньор, боях се да не съм си навлякъл гнева на ваше високопреосвещенство.

— Защо, господине? Защото сте изпълнили заповедите на вашите началници с повече разум и храброст, отколкото би ги изпълнил някой друг ли? Да си навлечете моя гняв, когато заслужавате само похвала! Аз наказвам хората; които не се подчиняват, а не тия, които като вас се подчиняват… твърде много… И като доказателство — спомнете си деня, в който бях пратил да ви съобщят да дойдете при мене, и се помъчете да си спомните какво ви се случи още същата вечер.

Същата вечер бе отвлечена госпожа Бонасийо. Д’Артанян изтръпна. Той си спомни, че преди половин час бедната жена мина край него, отнесена пак от същата сила, която я беше принудила да изчезне.

— И накрая — продължи кардиналът, — понеже не бях чувал известно време да се говори за вас, исках да узная какво правите. При това вие ми дължите известна благодарност: сам сте забелязали колко много сте били щаден във всички случаи.

Д’Артанян почтително се поклони.

— Това се дължеше само на някакво чувство за естествена справедливост — продължи кардиналът, — но и на един план, който си бях начертал по отношение на вас.

Д’Артанян се учудваше все повече и повече.

— Исках да ви изложа този план в деня, когато получихте първата ми покана, но вие не дойдохте. За щастие това закъснение никак не попречи да го чуете днес. Седнете тук, пред мене, господин д’Артанян: вие сте достатъчно знатен благородник и не бива да ме слушате прав.

И кардиналът посочи един стол на момъка, който беше толкова поразен от това, което ставаше, че събеседникът му трябваше да го покани втори път да седне.

— Вие сте храбър, господин д’Артанян — продължи негово високопреосвещенство. — Вие сте разумен, а това е по-ценно. Обичам хората с ум и сърце. Не се плашете — каза той усмихнат, — под хора със сърце разбирам смелите хора; но макар и да сте много млад и едва сега да влизате в живота, вие имате могъщи врагове: ако не се пазите от тях, те ще ви погубят.

— Да, монсеньор — отвърна момъкът, — и то много лесно, разбира се; защото те са силни и закриляни, а аз съм сам!

— Да, това е истина; но при все че сте сам, вие вече сте направили много и ще направите още повече, не се съмнявам в това. Но мисля, че трябва да бъдете направляван в приключенското поприще, което сте избрали, защото, ако не се лъжа, вие сте дошли в Париж с честолюбивото намерение да се издигнете.

— Аз съм във възрастта на безумните надежди, монсеньор — отвърна д’Артанян.

— Безумни надежди има само за глупците, господине, а вие сте умен човек. Е, какво ще кажете, ако ви дам чин в моята гвардия и рота след войната?

— О! Монсеньор!

— Приемате, нали?

— Монсеньор — продължи объркан д’Артанян.

— Как, отказвате ли? — извика учуден кардиналът.

— Аз съм в гвардията на негово величество, монсеньор, и нямам причини да бъда недоволен.

— Струва ми се — рече негово високопреосвещенство, — че моите гвардейци са също гвардейци на краля и че който служи в какъвто и да било френски полк, служи на краля.

— Монсеньор, ваше високопреосвещенство, зле разбрахте думите ми.

— Вие търсите предлог, господине, нали? Разбирам. Добре, вие имате този предлог. Повишението, войната, която започва, случаят, който ви предлагам — това е за другите, а за вас — вие имате нужда от сигурна закрила, защото добре е да знаете, господин д’Артанян, че аз получих тежки оплаквания срещу вас — вие не посвещавате дните и нощите си изключително в служба на краля.

Д’Артанян се изчерви.

— При това — продължи кардиналът, като сложи ръка върху куп книжа — тук имам цяла папка, която се отнася до вас, но преди да я прегледам, исках да си поговорим. Зная, че сте решителен момък и службата ви, добре направлявана, вместо да ви нанесе вреда, може да ви принесе голяма полза. Хайде, размислете и решете.

— Вашата добрина ме смущава, монсеньор — отговори д’Артанян, — и аз виждам във ваше високопреосвещенство душевно величие, което ме прави жалък като червей. Но, монсеньор, понеже ми позволявате да ви говоря откровено…

Д’Артанян се спря.

— Да, говорете.

— Добре! Ще ви кажа, ваше високопреосвещенство, че всичките ми приятели са мускетари и гвардейци при краля, а всичките ми неприятели, по някаква необяснима случайност са при ваше високопреосвещенство. Затова ще бъда зле посрещнат тук и гледан с лошо око там, ако приема това, което ми предлагате, монсеньор.

— Да нямате вече самонадеяната мисъл, че не ви предлагам това, което заслужавате, господине? — запита кардиналът с презрителна усмивка.

— Монсеньор, ваше високопреосвещенство сте стократно добър към мене и, напротив, мисля, че не съм направил още нищо, за да бъде достоен за вашето благоволение. Обсадата на Ла Рошел ще започне, монсеньор; ще служа пред очите ви, ваше високопреосвещенство, и ако имам щастието да се държа при тази обсада така, че да заслужа вниманието ви, тогава ще имам вече зад гърба си подвиг; той ще оправдае покровителството, с което желаете да ме удостоите. Всяко нещо с времето си, монсеньор; може би по-късно ще имам право да постъпя при вас, но сега ще изглежда, че се продавам.

— С други думи, отказвате да служите при мене, господине — рече кардиналът с досада, през която прозираше все пак известно уважение; — бъдете спокоен и запазете омразата и приятелството си.

— Монсеньор…

— Добре, добре — прекъсна го кардиналът, — не ви се сърдя; но вие разбирате, че на човек му дотяга да брани приятелите си и да ги възнаграждава, а не дължи нищо на враговете си, но все пак ще ви дам един съвет: внимавайте, господин д’Артанян, защото в момента, когато престана да ви покровителствувам, няма да дам за живота ви и пукната пара.

— Ще се старая, ваша светлост — отвърна гасконецът с благородна увереност.

— Спомнете си по-късно, когато и да е, ако ви сполети нещастие — каза умишлено Ришельо, — че аз ви потърсих пръв и че направих, каквото мога, за да предотвратя това нещастие.

— Каквото и да се случи — заяви д’Артанян, като сложи ръка на гърдите си и се поклони, — аз ще ви бъда вечно признателен, ваше високопреосвещенство, за това, което направихте сега за мене.

— И така, господин д’Артанян, както сам казахте, ще видим след похода. Аз ще ви наблюдавам, защото ще бъда там — продължи кардиналът и посочи на д’Артанян бляскавите доспехи, които трябваше да облече, — а когато се завърнем, ще преценим!

— Монсеньор — извика д’Артанян, — не изливайте върху мене гнева си; бъдете безпристрастен, монсеньор, ако се убедите, че постъпвам като почтен човек.

— Млади момко — отговори Ришельо, — ако имам възможност да ви кажа още веднъж това, което ви казах днес, обещавам, че ще ви го кажа.

Последните думи на Ришельо изразяваха страшно съмнение, те ужасиха д’Артанян повече, отколкото ако го бяха заплашили, защото бяха предупреждение. И тъй, кардиналът искаше да го предпази от някакво нещастие, което го застрашаваше. Той отвори уста да отговори, но кардиналът то отпрати с едно-едничко високомерно движение.

Д’Артанян излезе, но на вратата смелостта беше готова да му изневери и малко остана да се върне. Обаче сериозното и строго лице на Атос изникна пред погледа му: ако беше сключил с кардинала съюза, който той му предлагаше, Атос не би му подал вече ръка, би се отрекъл от него.

Тоя страх го задържа — толкова голямо е влиянието на действително силния характер върху всичко, което го заобикаля.

Д’Артанян слезе по същото стълбище, по което беше дошъл, и намери пред вратата Атос и четиримата мускетари. Те го чакаха и бяха започнали да се безпокоят. Д’Артанян ги успокои с една дума, а Планше изтича да предупреди другите постове, че е излишно да стоят повече на стража, тъй като господарят му е излязъл жив и здрав от двореца на кардинала.

Като се върнаха в жилището на Атос, Арамис и Портос запитаха кои са причините на тая странна среща, но д’Артанян им отговори само, че господин дьо Ришельо го е повикал, за да му предложи да постъпи в гвардията му с чин лейтенант, но той отказал.

— И добре сте направили — обадиха се в един глас Портос и Арамис.

Атос сериозно се замисли и не отвърна нищо. Но когато останаха сами, той каза:

— Вие сте постъпили, както трябваше да постъпите, д’Артанян, но може би сте сбъркали.

Д’Артанян въздъхна. Сякаш чу собствения си глас, скрит дълбоко в душата му, който му казваше, че го очакват големи нещастия.

Следващият ден мина в приготовления за заминаването. Д’Артанян отиде да се сбогува с господин дьо Тревил. Тогава още мислеха, че раздялата между гвардейците и мускетарите ще бъде временна, тъй като този ден кралят беше свикал парламента и трябваше да замине на следния ден. Затова господин дьо Тревил се задоволи само да попита д’Артанян дали има нужда от него, но д’Артанян отвърна гордо, че има всичко, каквото му е необходимо.

През нощта се събраха всички приятели от гвардейската рота на господин Де-з-Есар и от мускетарската рота на господин дьо Тревил, които си дружаха. Разделяха се, за да се видят пак, когато бъде богу угодно и ако бъде богу угодно. Прекараха нощта много бурно, защото, както би могъл да си представи човек, в такива случаи крайната загриженост може да се победи само с крайно безгрижие.

На другия ден при първия звук на тръбите приятелите се разделиха: мускетарите изтичаха в дома на господин дьо Тревил, а гвардейците в дома на господин Де-з-Есар. Всеки капитан заведе веднага ротата си Лувър, където кралят правеше преглед на войските.

Кралят беше тъжен и изглеждаше болен, което му придаваше по-малко високомерен вид. И наистина вечерта го втресло в парламента през време на съвещанието. Но той беше твърдо решен да замине още същата вечер и въпреки забележките относно здравето му поиска да направи прегледа на войските, надявайки се, че с това усилие на волята ще победи болестта, която започваше да го овладява.

След прегледа гвардейците тръгнаха на поход, а мускетарите трябваше да тръгнат със самия крал. Това даде възможност на Портос да обиколи с блестящите си доспехи улица Мечкарска.

Прокуроршата го видя в новата униформа, яхнал хубавия си кон. Тя обичаше много Портос и не можеше да го остави да замине така; направи му знак да слезе от коня и да се качи при нея. Портос беше великолепен; шпорите му звънтяха, бронята му блестеше, шпагата му гордо се удряше в краката. Този път писарите и не помислиха да се смеят, толкова войнствен изглеждаше той.

Мускетарят бе въведен при господин Кокнар и сивите очички блеснаха от гняв, като видяха братовчеда си да блести цял в ново. Само едно нещо го утешаваше вътрешно — навсякъде говореха, че походът ще бъде суров и той се надяваше тайничко, в дъното на душата си, че Портос ще бъде убит в боя.

Портос поднесе уваженията си на господин Кокнар и се сбогува с него. Господин Кокнар му пожела блестящи успехи. А госпожа Кокнар не можеше да сдържи сълзите си; но скръбта й не бе изтълкувана зле, тъй като знаеха, че е силно привързана към роднините си, заради които винаги бе имала жестоки кавги с мъжа си.

Истинската раздяла стана в стаята на госпожа Кокнар: покъртителна раздяла.

Докато прокуроршата можеше да следи с поглед любимия си, махаше с кърпичка, като се навеждаше от прозореца, сякаш искаше да се хвърли, Портос прие всички тия нежности като човек, който е свикнал на такива излияния. Само като свиваше зад ъгъла на улицата, свали шапката си и я размаха за сбогом.

Арамис пък пишеше дълго писмо. На кого? Никой не знаеше. В другата стая го чакаше Кети, която трябваше да замине същата вечер за Тур.

Атос допиваше бавно последната бутилка испанско вино.

През това време д’Артанян вървеше с ротата си.

Когато стигнаха предградието Сент Антоан, той се обърна, за да погледа весело Бастилията; но понеже гледаше само Бастилията, не забеляза милейди, която, яхнала дорест кон, го показваше на двама мъже със съмнителна външност — те се приближиха веднага към редицата, за да го огледат. На въпросителния им поглед милейди отговори със знак, че е той. След това, уверена, че не може да стане вече никаква грешка в изпълнението на заповедите й, пришпори коня си и изчезна. Тогава двамата мъже тръгнаха след ротата и на изхода на предградието Сент Антоан възседнаха два напълно оседлани коня, които един слуга без ливрея държеше за поводите, докато те дойдат.