Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

II
Чакалнята на господин дьо Тревил

Господин дьо Троавил, както продължаваше да се нарича семейството му в Гаскония, или господин дьо Тревил, както в края на краищата беше започнал да се нарича той самият в Париж, действително беше започнал както д’Артанян, с други думи, без пукната пара, но с оня запас от дързост, остроумие и съобразителност, с които и най-бедният гасконски благородник често получава повече, отколкото в мечтите си за бащино наследство, каквото наследство не получава в действителност и най-богатият перигурдински или беришонски благородник. Дръзката му смелост и по-дръзкото му щастие по времето, когато ударите се сипеха като град, го бяха издигнали до върха на оная трудно достъпна стълба, която се нарича дворцова благосклонност и по която той се бе изкачил много бързо.

Той беше приятел на краля, а кралят, както е известно, почиташе много паметта на баща си Анри IV. Бащата на господин дьо Тревил беше служил на Анри IV толкова предано през войните срещу Лигата, че по липса на налични пари — нещо, което цял живот не достигаше на беарнеца, той винаги изплащаше дълговете си с едно-единствено нещо, което никога нямаше нужда да заема, с други думи, с остроумието си — повтаряме, по липса на налични пари той му позволи след падането на Париж да си вземе за герб златен лъв на червено поле с девиза: „Верен и силен“. Това беше много за благородството, но нищожно за благополучието. Затова когато знаменитият съратник на великия Анри умря, остави в наследство на своя син само шпагата си и девиза. Благодарение на този двоен дар и на неопетненото име, което го придружаваше, господин дьо Тревил бе допуснат в двора на младия принц, на когото той служи тъй добре с шпагата си и остана толкова верен на девиза си, че Луи XIII, един от най-добрите фехтовачи в кралството, обичаше да казва, че ако някой от приятелите му реши да се бие, ще го посъветва да вземе за секундант първо него, после Тревил, а може би и обратното.

И тъй Луи XIII беше много привързан към Тревил — наистина егоистична кралска привързаност, но все пак привързаност. В онези тревожни времена всеки се стремеше да бъде обкръжен с хора като Тревил. Мнозина можеха да вземат за девиз епитета силен, който представляваше втората част от надписа върху неговия герб, но малко благородници можеха да кажат, че заслужават епитета верен, който съставляваше първата част на тоя надпис. Тревил беше към последните; той беше от ония редки хора, които са послушни като кучета и се подчиняват сляпо, със зорко око и с пъргава ръка. Окото му беше създадено само за да следи дали кралят е недоволен от някого, а ръката му, за да удари виновника, бил той Бем, Моревер, Полтро дьо Мере или Витри. Досега на Тревил не му се беше удавал такъв случай, но той го дебнеше и се беше зарекъл да го улови здраво, стига да му падне. Неслучайно Луи XIII направи дьо Тревил капитан на мускетарите, които бяха за Луи XIII по своята преданост или по-скоро по фанатизма си онова, което беше ординарната стража за Анри III и шотландската гвардия за Луи XI.

В това отношение и кардиналът не отстъпваше на краля. Като видя многото избраници, с които бе обкръжен Луи XIII, той, този втори, или по-право този първи крал на Франция, също пожела да има своя гвардия. И той като Луи XIII се сдоби със собствени мускетари. Можеше да се наблюдава как двете сили-съперници си подбираха от всички краища на Франция и дори от всички чужди страни хора, прославени с бойните си подвизи. Ришельо и Луи XIII често спореха вечер, когато играеха шах, за достойнствата на служителите си. Всеки хвалеше поведението и смелостта на своите хора и макар да осъждаха гласно дуелите и кавгите, те тайно подстрекаваха хората си към схватка и изпитваха истинска скръб или неизмерима радост при поражението им или при победата им. Така поне е писано в мемоарите на един мъж, който е вземал участие в някои от тези поражения и в много победи.

Тревил беше схванал слабата страна на своя господар и на това дължеше продължителната и постоянна благодарност на един крал, който не е известен с искреното си приятелство.

Той караше мускетарите си да се държат предизвикателно, когато срещнат кардинал Арман Дюплеси, от което сивите мустаци на негово високопреосвещенство настръхваха от ярост. Тревил владееше до тънкост военното изкуство по онова време, когато, ако не можеше да се живее за сметка на враговете, живееше се за сметка на съотечествениците; неговите войници образуваха легион от луди глави, които се подчиняваха само на него, на никой друг.

Разпасани, пийнали, изподраскани, мускетарите на краля или по-право на господин дьо Тревил скитаха по кръчмите, по местата за разходка и народни веселби, като викаха силно и сучеха мустаците си, дрънкаха шпаги и с удоволствие блъскаха гвардейците на кардинала, когато ги срещнеха; после вадеха шпаги насред улицата с хиляди шеги; понякога падаха убити, но в такъв случай бяха уверени, че ще ги оплакват и ще отмъстят за тях; често те убиваха, но тогава бяха уверени, че няма да изгният в затвора, тъй като господин дьо Тревил ще ги спаси. Ето защо всички тия хора възхваляваха до небесата господин дьо Тревил, боготворяха го и макар че бяха събрани от кол и въже, трепереха пред него като ученици пред учителя си, покоряваха му се при първата негова дума и бяха готови да умрат, за да изкупят и най-малкия укор.

Господин дьо Тревил употребяваше този могъщ лост първо за краля и за приятелите му, после за себе си и за своите приятели. Всъщност в никой от многобройните мемоари от онова време не е отбелязано, че този достоен благородник е бил обвиняван дори от враговете си — а той е имал много врагове както между хората на перото, така и между знатните, — както казахме, никъде не се споменава, че този достоен благородник е бил обвиняван, че взема награда за помощта, която е оказвал на своите верни привърженици. С редкия си интригантски талант, който го правеше равен на най-изкусните интриганти, той си остана много честен човек. Нещо повече, въпреки многобройните схватки, които съсипват човека, и тежкия уморителен военен живот той беше един от най-галантните любовници, един от най-изтънчените поклонници на нежния пол на времето си и умееше да казва изискани мадригали[1]; говореха за успехите му сред жените, както преди двадесет години говореха за успехите на Басомпиер, а това не беше малко; и тъй, капитанът на мускетарите вдъхваше възхищение, страх и обич, което е върхът на човешкото щастие.

Луи XIV затъмни с лъчезарното си сияние всички малки звезди в своя дворец, но баща му, остави собствения блясък на всеки свой любимец и стойността на всеки свой придворен. Освен утринния прием за поднасяне на почитания у краля и кардинала в Париж тогава бяха известни повече от двеста лица, на които се поднасяха утринни почитания. Измежду тия двеста лица най-почитаният беше дьо Тревил.

Дворът на неговия дом, който се намираше на улица Стария гълъбарник, приличаше на лагер, и то още от шест часа сутринта лете и от осем часа зиме. Петдесет-шестдесет мускетари, които сякаш се сменяваха, за да представляват винаги внушително число, се разхождаха постоянно там, въоръжени до зъби и готови на всичко. По дължината на една от големите стълби, на чиято площ съвременната цивилизация би могла да построи цяла къща, сновяха нагоре-надолу просители от Париж, които търсеха някакво покровителство, провинциални благородници, жадни да постъпят на служба мускетари и натруфени с разноцветни дрехи лакеи, които носеха на господин дьо Тревил послания от господарите си. В чакалнята на дълги пейки, наредени покрай стените, почиваха избраниците, с други думи, тези, които бяха поканени. Бръмчене се чуваше тук от сутрин до вечер, докато господин дьо Тревил приемаше посещения в кабинета си, който беше до самата чакалня, изслушваше оплакванията, даваше нарежданията си и можеше, застанал на прозореца, да направи преглед на хората си и оръжието, както кралят от балкона на Лувър.

В деня, когато се яви д’Артанян, навалицата беше внушителна особено за един провинциалист, току-що пристигнал от своя край; наистина този провинциалист беше гасконец, а по онова време съгражданите на д’Артанян се ползуваха със славата на хора, които не се смущават лесно. И наистина, щом влезеше човек през грамадната врата, обкована с големи гвоздеи с четвъртити глави, веднага попадаше сред тълпа военни, които сновяха по двора — едни си подвикваха, други се караха, трети играеха. За да си пробиеше човек път сред тези бушуващи вълни, трябваше да бъде офицер, висш благородник или пък хубава жена.

Нашият младеж се промъкна сред тази навалица и това безредие с туптящо сърце, като прикрепяше дългата си рапира към слабите си крака, без да сваля ръка от края на широкополата си шапка и с оная полуусмивка на смутен провинциалист, който иска да се покаже, че знае как да се държи. Отминеше ли някоя група, въздъхваше по-свободно, но чувствуваше, че се обръщат да го гледат и за пръв път д’Артанян, който дотогава имаше доста добро мнение за себе си, намери, че е смешен.

Като стигна до стълбището, стана още по-лошо: на долните стъпала стояха четирима мускетари и се забавляваха с някаква игра, а на площадката десетина техни другари чакаха реда си да вземат участие в играта.

Единият от тях, застанал с гола шпага в ръка на горното стъпало, пречеше или по-скоро се мъчеше да попречи на другите трима да се изкачат.

trimata_musketari_21_1.jpg

Другите трима го нападаха ловко с шпагите си. В началото д’Артанян взе тези шпаги за фехтовални рапири с тъпи върхове, но скоро разбра по някои одрасквания, че напротив, всяка шпага е добре наточена и заострена и при всяко нараняване не само зрителите, но и участвуващите в играта се смееха като луди.

Онзи, който заемаше горното стъпало, държеше противниците си на разстояние. Около тях се беше образувал кръг: условието на играта беше, че при всеки удар засегнатият трябва да напусне играта и да отстъпи правото си на аудиенция на този, който го е ударил. За пет минути трима души бяха докоснати. На единия китката, на другия брадата, на третия ухото — от този, който бранеше стълбището, а той самият не бе засегнат. Тази ловкост, според условията му даваше право да изпревари трима души.

Колкото и да се искаше на нашия млад пътешественик да не се учудва лесно, това забавление го порази; той беше виждал в своя край, където главите тъй лесно се разпалват, най-различни поводи за дуели, но гасконщината на четиримата мускетари му се видя много по-голяма от всичко, което беше чувал дотогава дори в Гаскония. Стори му се, че е пренесен в прочутата страна на великаните, където впоследствие отиде Гъливер, и д’Артанян много се уплаши; а му оставаше да премине площадката и чакалнята.

На площадката вече не се биеха, говореха за жени, а в чакалнята разказваха дворцови интриги. На площадката д’Артанян се изчерви, а в чакалнята изтръпна. Живото му и смело въображение, което в Гаскония го правеше опасен за младите прислужнички, а понякога дори и за младите им господарки, никога, дори и в най-трескава възбуда, не си беше представяло и половината от тези любовни прелести и четвъртината от тия галантни подвизи, подсилени с най-известните имена и с най-ясни подробности. Но ако на площадката бе засегната любовта му към добрите нрави, в чакалнята бе опорочено уважението му към кардинала. Там за своя голяма изненада д’Артанян чу да порицават на всеослушание политиката, която караше да трепери Европа, чу да критикуват и частния живот на кардинала, да разправят, че много високопоставени и могъщи велможи били наказани за опита си да проникнат в него: този велик мъж, дълбоко уважаван от бащата, господин д’Артанян, служеше за присмех на мускетарите на господин дьо Тревил, които се подиграваха на кривите му крака и на превития му гръб; някои пееха песнички за любовницата му мадам д’Егийон и за племенницата му госпожа дьо Комбале, други пък крояха шеги на пажовете и гвардейците на кардинала дук — всички тези неща се сториха на д’Артанян чудовищни и невъзможни.

Но ако случайно името на краля се споменеше сред злъчните шеги за кардинала, веднага сякаш някой запушваше тия насмешливи уста; оглеждаха се смутено, като че се бояха думите им да не проникнат през стената, която ги делеше от кабинета на господин дьо Тревил, но скоро някакъв намек пак насочваше разговора към негово високопреосвещенство и тогава всички избухваха с още по-голяма сила и нито една негова постъпка не оставаше не одумана.

„Ето хора, които ще бъдат затворени в Бастилията и избесени — помисли си ужасен д’Артанян, — а навярно и аз заедно с тях; щом ги слушам, ще ме сметнат за техен съучастник. Какво ли ще каже баща ми, който така горещо ми препоръча да уважавам кардинала, ако узнае, че съм попаднал в средата на такива безбожници?“

И тъй — не е трудно да се отгатне и без да споменавам за това — д’Артанян не смееше да се намеси в разговора; само гледаше и слушаше, наострил уши, напрегнал жадно и петте си сетива, за да не изпусне нищо, и въпреки доверието си към бащините съвети неговото влечение и вкусът му го караха по-скоро да одобрява, а не да порицава нечуваните неща, които ставаха около него.

Но понеже той беше съвсем непознат на тълпата привърженици на господин дьо Тревил и го виждаха за пръв път на това място, попитаха го какво иска. При този въпрос д’Артанян каза много скромно името си, наблегна, че е съгражданин на господин дьо Тревил и помоли лакея, който му зададе въпроса, да поиска за него кратка аудиенция — лакеят обеща покровителствено да предаде своевременно молбата му.

Посъвзел се малко от първата изненада, д’Артанян имаше вече пълна възможност да разгледа дрехите и лицата на околните.

В средата на най-оживената група стоеше висок мускетар с надменно лице и странен костюм, който привличаше вниманието на всички. Той не носеше униформения си мундир, което всъщност не беше чак толкова задължително по онова време на нищожна свобода, но на по-голяма независимост и беше облечен в малко износена и овехтяла небесносиня дреха, а над дрехата — великолепен портупей, везан със злато, който блестеше като мидени черупки под силно слънце. Дълга тъмночервена кадифена мантия падаше изящно на раменете му и откриваше само отпред великолепния портупей, на който висеше грамадна рапира.

Този мускетар тъкмо беше сменен от стража, оплакваше се, че е настинал и от време на време кашляше престорено. Затова беше взел и мантията, както сам той обясняваше, като проронваше надменно думите си и сучеше пренебрежително мустаци. Околните се любуваха възхитени на везания със злато портупей, а д’Артанян — най-много от всички.

— Какво да се прави — казваше мускетарят, — сега са на мода: лудост е, сам зная, но такава е модата. Всъщност все трябва да се изхарчи за нещо законното наследство.

— Ах! Портос! — обади се един от присъствуващите. — Не се опитвай да ни уверяваш, че дължиш този портупей на бащината си щедрост; навярно ти го е подарила дамата с воала, с която те срещнах миналата неделя близо до вратата Сент Оноре.

— Не, кълна се в честта си и давам думата си на благородник, че го купих сам, със собствените си пари — отговори този, когото бяха нарекли Портос.

trimata_musketari_24_1.jpg

— Да — обади се друг мускетар, — както и аз купих тази нова кесия с парите, които любовницата ми тури в старата.

— Истина е — възрази Портос, — платих за него дванадесет пистола.

Учудването се усили, макар че съмнението си остана.

— Нали така, Арамис? — каза Портос, като се обърна към друг мускетар.

Другият мускетар беше пълна противоположност на оня, който се обърна към него и го нарече Арамис: той беше едва двадесет и две — двадесет и три годишен младеж с наивно и миловидно лице, с черни и кротки очи и розови страни, покрити с мъх като праскова през есента; тънките мустаци очертаваха над горната му устна безукорно правилна линия; ръцете му сякаш се бояха да се отпуснат, за да не се подуят вените, и от време на време той пощипваше крайчеца на ушите си, за да запазят нежния си ален цвят и прозрачността си. Обикновено той говореше малко и бавно, поздравяваше често, смееше се безшумно, като показваше зъбите си, които бяха хубави и за които, изглежда, полагаше особени грижи, както за цялата си външност. Той кимна утвърдително с глава на въпроса на приятеля си.

Това потвърждение, изглежда, засили всички съмнения около портупея; продължаваха да му се възхищават, но не стана вече дума за него и някакъв бърз обрат на мислите прехвърли изведнъж разговора на друга тема.

— Какво ви е мнението за това, което разказва конярят на Шале? — запита друг мускетар, без да се обръща лично към някого, а към всички.

— А какво разказва той? — попита важно Портос.

— Разказва, че в Брюксел срещнал Рошфор, верния роб на кардинала, преоблечен като капуцин. Благодарение на дрехите си проклетият Рошфор изиграл господин дьо Лег като последен глупак, какъвто си е всъщност.

— Като последен глупак — повтори Портос. — Но това положително ли е?

— Научих го от Арамис — отвърна мускетарят.

— Наистина ли?

— Е, вие го знаете много добре, Портос — каза Арамис, — разказах ви го вчера. Да не говорим повече за тоя случай.

— Да не говорим повече, значи такова е вашето мнение — продължи Портос. — Да не говорим повече, дявол да го вземе, много бързо решавате. Как: кардиналът шпионира един благородник, открадва писмата му чрез един предател, чрез един разбойник и обесник; с помощта на този шпионин и благодарение на писмата нарежда да отрежат главата на Шале под глупавия предлог, че искал да убие краля и да ожени брат му за кралицата! Никой нищо не знаеше за тая загадка, вие ни я казахте вчера за голямо удоволствие на всички и когато сме още съвсем замаяни от новината, днес идете и ни казвате — да не говорим повече!

— Тогава да говорим; щом искате — съгласи се търпеливо Арамис.

— Ако бях коняр на клетия Шале — извика Портос, — хубаво щях да наредя тоя Рошфор!

— А вас хубаво щеше да ви нареди Червеният дук — добави Арамис.

— Ах, Червеният дук! — Викаше Портос, като пляскаше с ръце и кимаше одобрително с глава. — Червеният дук — прекрасно. Ще разпространя този израз, драги мой, бъдете спокоен. Колко е духовит тоя Арамис! Много жалко, че не сте имали възможност да следвате призванието си, драги! Какъв прекрасен абат щяхте да станете!

— О, това е само временно закъснение — забеляза Арамис. — Един ден ще стана абат; вие знаете много добре, Портос, че тъкмо затова продължавам да уча богословие.

— Той ще го направи — заяви Портос, — рано или късно ще го направи.

— Рано — уточни Арамис.

— Той чака само едно нещо, за да се реши окончателно да облече отново расото си, което стои окачено под униформата му — намеси се един мускетар.

— И какво чака? — запита друг.

— Чака кралицата да дари с наследник френската корона.

— Не се шегувайте с това, господа — каза Портос. — Слава богу, кралицата е още млада и може да направи такъв дар.

— Казват, че господин Бъкингам е във Франция — подметна Арамис с лукава усмивка, която придаваше на уж простите му думи доста оскърбително значение.

— Арамис, приятелю, този път грешите — прекъсна го Портос — и вашата мания за духовитост винаги ви кара да минавате границата. Ако ви чуеше господин дьо Тревил, не би одобрил думите ви.

— Да не искате да ме поучавате, Портос! — извика Арамис и в кроткия му поглед сякаш блесна светкавица.

— Драги мой, бъдете мускетар или абат. Бъдете едното или другото, но не и двете едновременно — продължи Портос. — Ето и Атос ви каза още оня ден: вие сучете от много места. Ах! Да не се караме, моля ви, това ще бъде излишно, знаете какво е условието между нас двамата и Атос. Вие ходите у госпожа д’Егийон и я ухажвате; ходите у госпожа дьо Боа Траси, братовчедката на госпожа дьо Шеврьоз, и казват, че тя е много благосклонна към вас. О, господи, не признавайте щастието си, ние не искаме да узнаем тайната ви, вашата скромност ни е известна. Но щом притежавате тази добродетел, дявол да го вземе, не я забравяйте, когато говорите за Нейно Величество. Нека всеки дрънка, каквото си иска, за краля и за кардинала, но кралицата е свята и за нея трябва да се говори само добро.

— Портос, вие сте самонадеян като нарцис, предупреждавам ви — отвърна Арамис. — Знаете, че мразя да ме поучават и позволявам това само на Атос. А вие, драги мой, имате много скъп портупей и не можете да бъдете добър наставник. Ще стана абат, ако сметна за нужно; засега съм мускетар: в качеството си на мускетар казвам това, което ми е приятно, а сега ми е приятно да ви кажа, че ми досаждате.

— Арамис!

— Портос!

— Е! Господа! Господа! — разнесоха се гласове около тях.

trimata_musketari_26_1.jpg

— Господин дьо Тревил очаква господин д’Артанян — прекъсна ги лакеят, като отвори вратата на кабинета.

При тези думи, докато вратата стоеше отворена, всички млъкнаха и сред общото мълчание младият гасконец прекоси чакалнята и влезе при капитана на мускетарите, като се радваше от все сърце, че така навреме се избави от края на това странно скарване.

Бележки

[1] Мадригал — стихотворение с шеговит или любовен характер в ямбичен размер от 6 до 13 стиха.