Александър Дюма
Тримата мускетари (65)

XXXIV
Мъжът с червената мантия

Отчаянието на Атос се беше превърнало в сдържана мъка, която избистряше още повече блестящите му умствени способности.

Погълнат всецяло от една-единствена мисъл, от мисълта за обещанието, което беше дал, и за отговорността, която беше поел, той се прибра последен в стаята си, помоли съдържателя да му даде карта на областта, наведе се над нея, проучи начертаните линии, видя, че четири различни пътища водят от Бетюн за Армантиер и накара да повикат слугите.

Планше, Гримо, Мускетон и Базен се явиха и получиха ясни, точни и строги нареждания от Атос.

Трябваше да заминат на другия ден призори и да отидат в Армантиер всеки по различен път. Планше, най-умният от всички, трябваше да тръгне по пътя, по който изчезна колата, придружавана, както си спомняме, от слугата на Рошфор, по която четиримата приятели бяха стреляли.

Атос впрегна в работа слугите, защото, откакто тези мъже бяха на служба при него и приятелите му, той бе открил у всеки от тях различни и ценни качества.

После слуги, които разпитват, вдъхват у минувачите по-малко недоверие от господарите си и срещат по-голямо съчувствие у хората, към които се обръщат.

И накрая милейди познаваше господарите, но не познаваше слугите; докато слугите познаваха много добре милейди.

И четиримата трябваше да се съберат на следния ден в единадесет часа; ако бяха открили убежището на милейди, тримата щяха да останат да я пазят, а четвъртият щеше да се върне в Бетюн, за да предупреди Атос и да служи за водач на четиримата приятели.

Като изслушаха нарежданията, слугите се прибраха. Тогава Атос стана от стола, препаса шпагата си, обви се с мантията си и излезе от странноприемницата; беше около девет часа. В девет часа вечерта, както знаем, улиците в провинцията са почти безлюдни. Но ясно беше, че Атос търсеше някого, за да го попита нещо. Най-после срещна закъснял минувач, приближи се до него и му каза няколко думи; човекът, към когото се обърна, отстъпи ужасен; но той отговори на думите на мускетаря с едно движение на ръката. Атос предложи на този човек половин пистол, за да го придружи, но той отказа.

Атос потъна в улицата, която минувачът му беше посочил. Като излезе на кръстопът, той се спря пак затруднен. Но понеже на кръстопътя имаше по-голяма възможност да срещне някого, се спря. И наистина след малко мина нощен пазач. Атос му повтори същия въпрос, който беше задал вече на първото лице, което срещна. Нощният пазач също така се изплаши и той отказа на Атос да го придружи и му посочи с ръка по кой път да тръгне.

Атос тръгна в тази посока и стигна до предградието, което беше на другия край на града, противоположен на тоя, отдето той и другарите му бяха дошли. Там той отново стана някак неспокоен и объркан и се спря за трети път.

За щастие мина просяк, който се приближи до Атос, за да му иска милостиня. Атос му предложи едно екю, за да го придружи, където отиваше. Просякът се поколеба за миг, но като видя сребърната монета, която блестеше в мрака, се реши и тръгна пред Атос.

Като стигнаха ъгъла на една улица, той му показа отдалеч малка, самотна, пуста и печална къщичка; Атос тръгна към нея и просякът, който беше получил възнаграждението си, бързо се отдалечи.

Атос я обиколи, преди да види вратата, която се губеше в червения цвят, с който тази къщичка беше боядисана: никаква светлина не проникваше през пролуките на капаците, никакъв шум не даваше да се предположи, че в нея живееше някой. Тя беше мрачна и няма като гроб.

Атос почука три пъти, без някой да му отвори. Но при третото почукване отвътре се приближиха стъпки; най-после вратата се открехна и се появи висок мъж, блед, с черни коси и брада.

Атос тихо размени с него няколко думи, после високият мъж направи знак на мускетаря, че може да влезе. Атос не чака, влезе веднага и вратата зад него пак се затвори.

Мъжът, когото Атос беше дошъл да търси толкова далече и когото намери толкова трудно, го въведе в своята лаборатория, където съединяваше с тел тракащите кости на един скелет. Цялото тяло беше вече сглобено — само черепът бе поставен на една маса.

Цялата останала покъщнина показваше, че човекът, в чиято стая се намира, се занимаваше с естествени науки — имаше стъкленици, пълни със змии, надписани с названието на видовете, сушени гущери блестяха като изумруди, поставени в големи рамки от черно дърво, и накрая китки диви билки, благоуханни и навярно надарени със свойства, непознати за обикновените хора, бяха окачени на тавана и висяха по ъглите на стаята.

При това никакво семейство, никакви слуги — високият мъж живееше сам в тази къща.

Атос хвърли студен и равнодушен поглед върху всички предмети, които току-що споменахме, и по покана на човека, заради когото беше дошъл, седна до него.

Тогава той му обясни причината на своето посещение и каква услуга искаше от него. Но едва му изложи молбата си и непознатият, който стоеше прав пред мускетаря, се отдръпна ужасен и отказа. Тогава Атос извади от джоба си малък лист, на който бяха написани два реда, скрепени с подпис и с печат, и ги показа на непознатия, който тъй преждевременно проявяваше такова отвращение. Високият мъж едва прочете двата реда, видя подписа и позна печата и се поклони в знак, че няма вече никакво възражение и че е готов да се подчини.

Атос не искаше нищо повече — той стана, поздрави и излезе. Тръгна по същия път, по който беше дошъл, прибра се в странноприемницата и се затвори в стаята си.

Призори д’Артанян влезе в стаята му и го попита какво трябва да правят.

— Ще чакаме — отвърна Атос.

След малко игуменката на манастира съобщи на мускетарите, че погребението ще стане по обяд. А за убийцата нямало никакво известие. Открили бяха само, че е избягала през градината по пясъка имаше следи от нейните стъпки и бяха намерили вратата затворена, а ключът беше изчезнал.

В определения час лорд Уинтър и четиримата приятели отидоха в манастира. Всички камбани биеха, параклисът беше отворен, а решетката на клироса беше затворена. Сред клироса бе изложено тялото на жертвата, облечена в одеждите си на послушница. От двете страни на клироса и зад решетките, откъдето се влизаше в манастира, стояха всички кармелитки, които слушаха оттам божията служба и сливаха песните си с песните на свещениците, без да виждат миряните и без да бъдат виждани от тях.

На вратата на параклиса д’Артанян почувствува, че пак губи смелостта си; той се обърна да потърси Атос, но Атос беше изчезнал.

Верен на задачата си да отмъсти, Атос бе накарал да го заведат в градината и там, на пясъка, като проследи леките стъпки на жената, която беше оставяла кървава диря навсякъде, където беше минала, той стигна до портата, която водеше към гората, накара да му я отворят и потъна в гората.

Тогава всичките му съмнения се потвърдиха; пътят, по който колата беше изчезнала, заобикаляше гората. Атос вървя известно време по пътя, устремил поглед в земята; леки кървави петна от рана, нанесена на човека, който придружаваше колата като куриер, или на някой от конете, бяха нашарили пътя. На около три четвърти левги, на петдесет крачки от Фестюбер, се виждаше по-голямо кърваво петно; почвата беше утъпкана от конете. Между гората и това изобличаващо място, малко отвъд разровената земя, се виждаше същата следа от малки стъпки, както в градината; колата беше спирала.

На това място милейди беше излязла от гората и се беше качила в колата.

Доволен от откритието, което потвърждаваше всичките му подозрения, Атос се върна в странноприемницата и намери Планше, който го очакваше с нетърпение.

Предвижданията на Атос се оправдаха.

Планше тръгнал по пътя, забелязал както Атос кървавите петна, познал както Атос мястото, където бяха спирали конете; но той продължил по-нататък от Атос, така че в селото Фестюбер, като пиел в една странноприемница, научил, без да има нужда да разпитва, че предния ден към осем и половина вечерта един ранен мъж, който придружавал една жена — тя пътувала с пощенска кола, — бил принуден да спре, тъй като не можел да продължи по-нататък. Раняването се приписвало на крадци, които спрели колата в гората. Мъжът останал в селото, жената сменила конете и продължила пътя си.

Планше тръгнал да търси пощальона, който карал колата, и го намерил. Той бил закарал дамата до Фромел, а от Фромел тя заминала за Армантиер. Планше тръгнал по един пряк път и в седем часа сутринта бил в Армантиер.

Там имало само една странноприемница, при пощата. Планше се представил като слуга без работа, който търси място. Не разговарял и десет минути с прислугата в странноприемницата и узнал, че една жена пристигнала сама в единадесет часа вечерта, наела стая, повикала съдържателя на странноприемницата и му казала, че желае да прекара известно време в околността.

На Планше не му трябвало нищо повече. Той избързал на мястото, където била определена срещата, намерил тримата слуги точни на поста си, поставил ги на стража пред всички изходи на странноприемницата и дошъл да намери Атос, кой то изслушваше последните сведения на Планше, когато приятелите му се върнаха.

Лицата на всички бяха мрачни и страшно напрегнати, дори кроткото лице на Арамис.

— Какво трябва да правим? — запита д’Артанян.

— Ще чакаме — отвърна Атос. Всеки се прибра в стаята си.

В осем часа вечерта Атос заповяда да оседлаят конете и накара да предупредят приятелите му и лорд Уинтър да се приготвят за път.

В миг и петимата бяха готови. Всеки провери оръжието си и го приведе в ред. Атос слезе последен и намери д’Артанян, който беше вече на коня си и нямаше търпение.

— Търпение — рече Атос, — чакаме още един човек. Четиримата конници се озърнаха учудени и напразно се мъчеха да се сетят кой е човекът, когото чакаха.

В това време Планше доведе коня на Атос — мускетарят се метна леко на седлото.

— Почакайте ме — каза той, — ще се върна. — И препусна в галоп.

След четвърт час той наистина се върна, придружен от един мъж с маска и загърнат в голяма червена мантия.

Лорд Уинтър и тримата мускетари се спогледаха въпросително. Никой от тях не можеше да осведоми другите, защото никой не знаеше кой е този мъж. Но решиха, че така трябва да бъде, защото това ставаше по нареждане на Атос.

В девет часа малката група конници, водени от Планше, потеглиха — тръгнаха по пътя, по който беше минала колата.

Печална гледка представляваха тези шестима мъже, които препускаха мълчаливи, потънал всеки в мислите си, мрачни като отчаянието и страшни като възмездие.