Александър Дюма
Тримата мускетари (51)

XX
Разговор между девер и снаха

Докато лорд Уинтър затвори вратата, спусна един капак на прозореца и приближи стол до креслото на снаха си, замислената милейди прехвърли през ума си всички възможности и откри целия заговор, за който не можеше и да подозира, преди да разбере в чии ръце е попаднала. Тя познаваше девера си като добър благородник, истински ловец, смел играч, дързък пред жените, но не особено умел в интригите. Как беше успял да открие нейното пристигане? Да я залови? Защо я задържаше?

Атос наистина й беше подхвърлил няколко думи, които показваха, че разговорът, който беше водила с кардинала, е бил подслушан и от други; но тя не можеше да допусне, че той е успял да вземе толкова бързи и смели мерки срещу нея.

Тя се боеше по-скоро, че предишните й постъпки в Англия са открити. Бъкингам можеше да е разбрал, че тя е отрязала двата диаманта, и да си отмъщава за тая малка измяна; но Бъкингам беше неспособен да извършва някакво насилие над жена, особено ако смяташе, че тази жена е действувала от чувство на ревност.

Това предположение й се стори най-правдоподобно. Стори й се, че искат да си отмъстят за миналото, а не да предотвратят бъдещето. Но както и да е, тя се радваше, че е попаднала в ръцете на девера си, от когото смяташе, че лесно ще се отърве, а не в ръцете на истински и умен враг.

— Е, да поговорим, братко — започна тя весело, решена да си изясни от разговора, колкото и потаен да се опитваше да бъде лорд Уинтър, онова, което й бе необходимо, за да определи бъдещото си поведение.

— Значи вие решихте да се върнете в Англия — подзе лорд Уинтър — въпреки намерението ви, което толкова често ми повтаряхте в Париж: кракът ви никога вече да не стъпва във Великобритания?

Милейди отвърна на въпроса с въпрос.

— Преди всичко — рече тя — обяснете ми как успяхте да наредите да ме следят тъй зорко, за да бъдете уведомен предварително не само за моето пристигане, но и за деня, за часа и за пристанището, на което ще сляза.

Лорд Уинтър възприе същия подход на милейди, като мислеше, че щом снаха му го прилага, трябва да е най-добрият.

— Кажете ми вие, драга сестро — продължи той, — защо дойдохте в Англия?

— Ами дойдох да ви видя — отговори милейди, без да знае, че с този отговор засилваше подозренията, които беше породило в ума на нейния девер писмото на д’Артанян. Тя искаше само да спечели с една лъжа благосклонността на своя събеседник.

— Ах, да ме видите ли? — каза хитро лорд Уинтър.

— Разбира се, да ви видя. Какво чудно има в това?

— И като идете в Англия, нямате ли друга цел освен желанието си да ме видите?

— Не.

— И така, само заради мене вие сте си направили труда да преминете Ла Манш?

— Само заради вас.

— Дявол да го вземе! Каква обич, мила сестро!

— Не съм ли вашата най-близка роднина? — запита милейди с най-трогателна наивност в гласа.

— И моята единствена наследница, нали? — добави от своя страна лорд Уинтър, като впи поглед в очите на милейди.

Колкото и да се владееше, милейди неволно трепна и понеже, като произнасяше последните думи, лорд Уинтър беше сложил ръка върху ръката на снаха си, това потреперване не му избягна.

И наистина ударът беше право в целта и проникна дълбоко. Първата мисъл, която мина през ума на милейди, беше, че я е издала Кети и че последната е разказала на барона за користната ненавист, която милейди непредпазливо беше проявявала пред прислужничката си. Спомни си за неразумната и груба обида, която нанесе на д’Артанян, когато беше спасил живота на нейния девер.

— Не разбирам, милорд — отвърна тя, за да спечели време и да накара противника си да заговори. — Какво искате да кажете? Има ли някакъв скрит смисъл в думите ви?

— О, боже мой, не — каза лорд Уинтър с привидно добродушие. — Вие сте имали желание да ме видите и идвате в Англия. Аз научавам за вашето желание или по-скоро досещам се за него и за да ви спестя всички неприятности от нощното пристигане в пристанището, всички грижи по слизането на брега, изпратих да ви посрещне мой офицер; дадох му на разположение карета и той ви доведе тук, в тоя замък, където аз съм управител, където идвам всеки ден — тук ви приготвих стая, за да бъде задоволено нашето двойно желание да се виждаме. Нима всичко това, което ви казвам, е по-чудно от онова, което вие ми разказахте?

— Не. Намирам чудно само това, че сте били предупреден за моето пристигане.

— Но това е най-простото нещо, мила сестро: не забелязахте ли, че като влизаше в залива, капитанът на вашия малък кораб изпрати напред лодка с корабния си дневник и със списъка на екипажа, за да получи разрешение да влезе в пристанището? Аз съм комендант на пристанището, представиха ми списъка, в който видях вашето име. Моето сърце ми подсказа това, което ми потвърдиха вашите уста, с други думи, с каква цел сте се изложили на опасностите от толкова бурното или поне толкова неприятното по това време море и аз изпратих катера си да ви посрещне. Останалото знаете.

Милейди разбра, че лорд Уинтър лъже и това още повече я изплаши.

— Братко — продължи тя, — милорд Бъкингам ли видях тая вечер на вълнолома, когато пристигах?

— Да, него. Ах, разбирам, вие сте се зачудили, като сте го видели — рече лорд Уинтър. — Вие идвате от страна, където навярно много се занимават с него, а зная, че неговите въоръжения срещу Франция тревожат особено много вашия приятел кардинала.

— Моят приятел кардинала! — възкликна милейди, като видя, че и по този въпрос, както по другия, лорд Уинтър изглеждаше напълно осведомен.

— Как, не е ли ваш приятел? — продължи небрежно лордът. — Ах, извинете, така мислех; но ние ще се върнем към милорда дук по-късно, да не се отклоняваме от чисто сантименталната насока, която беше взел нашият разговор. Вие казахте, че идвате да ме видите, нали?

— Да.

— Добре! Аз ви отговорих, че желанието ви ще бъде напълно задоволено и ще се виждаме всеки ден.

— Нима ще трябва да остана вечно тук? — запита с някакъв ужас милейди.

— Неудобно ли ще се чувствувате тук, мила сестро? Искайте, каквото ви липсва, и аз веднага ще ви го доставя.

— Но аз нямам нито прислужничка, нито слуги…

— Ще имате, госпожо, ще имате. Кажете ми как беше обзавел първият ви мъж вашия дом и аз, макар че съм ви само девер, ще го обзаведа по същия начин.

— Първият ми мъж! — извика милейди, като се взря ужасена в лорд Уинтър.

— Да, вашият мъж, французинът. Не говоря за брат си. Всъщност, ако сте го забравили, той е още жив, мога да му пиша и той ще ме осведоми по този въпрос.

Студена пот изби по челото на милейди.

— Вие се шегувате — продума тя глухо.

— Имам ли такъв вид? — запита лордът, като стана и отстъпи крачка назад.

— Или по-скоро ме обиждате — продължи тя, като вкопчи сгърчени ръце в креслото и се повдигна.

— Да ви обиждам аз! — каза презрително лорд Уинтър. — Наистина, госпожо, вярвате ли, че това е възможно?

— Наистина, господине — повиши глас милейди, — вие сте или пиян, или луд. Излезте и ми изпратете една жена.

— Жените са много бъбриви, сестро! Не мога ли аз да ви бъда прислужничка? По такъв начин всичките ни тайни ще останат в семейството.

— Нахалник — извика милейди и сякаш тласната от пружина скочи към лорда, който я очакваше със скръстени ръце, но все пак с едната ръка върху дръжката на шпагата.

— Ехе! — подхвърли той. — Зная, че имате навика да убивате, но аз ще се браня, предупреждавам ви, дори и срещу вас.

— О! Имате право — рече милейди — и ми правите впечатление на човек, който е достатъчно подъл и може да дигне ръка срещу една жена.

— Може би да. Все пак ще имам оправдание: моята ръка, струва ми се, няма да бъде първата мъжка ръка, която се дига срещу вас.

И лордът посочи с бавно и обвинително движение лявото рамо на милейди, до което почти се докосна с пръст.

Милейди глухо изръмжа, отстъпи чак в ъгъла на стаята като пантера, която се присвива, за да се хвърли.

— О! Ръмжете, колкото си искате — извика лорд Уинтър, — но не се опитвайте да хапете, защото, предупреждавам ви всичко ще завърши във ваша вреда. Тук няма прокурори, които да уреждат предварително наследствата, няма и странствуващ рицар, който да ме вика на двубой заради прекрасната дама, която държа затворена. Но аз имам на разположение съдии, които ще съдят една достатъчно безсрамна жена, задето при жив мъж се е вмъкнала в леглото на по-големия ми брат лорд Уинтър и ви предупреждавам, че тия съдии ще ви изпратят при палача, който ще направи и двете ви рамене еднакви.

Очите на милейди хвърляха такива мълнии, че той, макар и мъж и въоръжен, пред жена без никакво оръжие, усети, че страх пропълзява до дъното на душата му. Но въпреки това продължи с нарастващ гняв:

— Да, разбирам. След като наследихте моя брат, би ви било приятно да наследите и мене. Но знайте предварително, вие можете да ме убиете или да накарате да ме убият — аз съм взел мерки: нито пени от това, което притежавам, няма да мине във вашите ръце. Не сте ли вече достатъчно богата, вие имате близо милион и не можехте ли да се спрете на вашия гибелен път, ако не вършите зло само за безкрайното и възвишено удоволствие да го вършите? О, слушайте, казвам ви, ако паметта на моя брат не ми беше света, щяхте да изгниете в някой държавен затвор или да задоволите любопитството на моряците в Тайбърн. Аз ще мълча, но вие понасяйте спокойно своя затвор. След петнадесет или двадесет дни ще замина с армията за Ла Рошел, но в навечерието на заминаването ми ще дойде да ви вземе кораб, с който ще отплавате пред очите ми за южните ни колонии. И бъдете спокойна, ще ви пратя за другар човек, който ще ви разбие черепа при първия ваш опит да се върнете било в Англия, било на континента.

Милейди слушаше с внимание, което разширяваше пламналите й очи.

— Да — продължи лорд Уинтър, — сега ще живеете в тоя замък. Стените са дебели, вратите плътни, решетките здрави. При това прозорецът ви е отвесно над морето: хората от моя екипаж, които са ми предани на живот и на смърт, караулят край стената и охраняват всички изходи, които водят към двора. После стигнете ли двора, ще трябва да минете още през три решетки. Заповедта е изрична: една крачка, едно движение, една дума, която напомня на опит за бягство, и ще стрелят по вас. Ако ви убият, английското правителство, предполагам, ще ми бъде поне малко задължено, че съм му спестил труда. А, чертите ви възвръщат своето спокойствие, лицето ви придобива своята увереност: петнадесет дни, двадесет дни, казвате си вие, ха! Аз имам изобретателен ум и все ще измисля нещо. Аз имам дяволски ум и ще намеря някоя жертва. След петнадесет дни, казвате си вие, аз няма да бъда вече тук. Аха! Опитайте!

Като видя, че лорд Уинтър е отгатнал мислите й, милейди заби нокти в дланите си, за да преодолее всяко движение, което би придало на лицето й друг израз освен страх.

Лорд Уинтър продължи:

— Вие видяхте единствения офицер, който командува тук в мое отсъствие, и всъщност го познавате вече: той знае, както виждате, да изпълнява заповед, защото аз ви познавам, вие не сте дошли от Портсмут дотук, без да се опитате да го заговорите. Какво ще кажете? Мраморна статуя би ли била по-равнодушна и по-безмълвна? Опитвали сте вече силата на своите прелести над много мъже и за съжаление винаги сте успявали. Но опитайте ги върху него, дявол да го вземе, и ако успеете, ще призная, че сте самият демон.

Той отиде при вратата и с рязко движение я отвори.

— Повикайте господин Фелтън — нареди той. — Почакайте малко, ще ви представя на него.

Между двамата настъпи странно мълчание. В това време се чуха бавни и отмерени стъпки, които се приближаваха. Скоро в мрачния коридор се очерта човешки силует и младият лейтенант, с когото вече се запознахме, се спря на прага, очаквайки заповедите на барона.

— Влезте, драги Джон — покани го лорд Уинтър. — Влезте и затворете вратата.

Младият офицер влезе.

— Сега — започна лордът — погледнете тая жена; млада е, хубава е, има всички земни прелести, да! Това е чудовище, което на двадесет и пет годишна възраст е извършило толкова престъпления, колкото не можете да прочете за цяла година в архивите на нашите съдилища. Гласът й предразполага в нейна полза, хубостта й служи за примамка на жертвите, тялото й дори плаща това, което е обещало — трябва да й отдадем тая справедливост. Тя ще се опита да ви прелъсти, ще се опита може би дори да ви убие. Аз ви измъкнах от нищетата, Фелтън, направих ви лейтенант, спасих ви веднъж живота, знаете при какви обстоятелства. Аз съм за вас не само покровител, но и приятел, не само благодетел, но и баща. Тази жена се е върнала в Англия, за да посегне на моя живот. Аз държа тая змия в ръцете си. Сега ви повиках и ви казвам: приятелю Фелтън, Джон, синко, пази ме, а най-вече — пази се от тая жена, закълни се в спасението на своята душа, че ще я запазиш за възмездието, което е заслужила. Джон Фелтън, разчитам на думата ти! Джон Фелтън, вярвам в твоята честност!

— Милорд — отвърна младият офицер и чистият му поглед изрази цялата омраза, която можеше да се побере в сърцето му, — милорд, кълна ви се, че ще изпълня всичко така, както вие желаете.

Милейди издържа този поглед като безропотна жертва. Не можеше да се срещне по-смирено и по-кротко изражение от онова, което беше изписано на прелестното й лице. Самият лорд Уинтър едва позна тигрицата, която преди миг се готвеше да срази.

— Тя няма да излиза никога от тази стая, чувате ли, Джон — продължи лордът. — Тя няма да бъде във връзка с никого, ще говори само с вас, ако разбира се, вие й окажете честта да говорите с нея.

— Достатъчно, милорд, аз се заклех.

— А сега, госпожо, постарайте се да се помирите с бога, защото сте осъдена от хората.

Милейди отпусна глава, сякаш беше смазана от тази присъда. Лорд Уинтър излезе, като кимна на Фелтън, който излезе след него, и затвори вратата.

След миг в коридора се разнесоха тежките стъпки на един моряк, който караулеше със секира на пояса и пушка в ръка.

Милейди остана известно време в същото положение, защото помисли, че може да я следят през ключалката. После дигна бавно глава — лицето й беше придобило страшен израз на заплаха и предизвикателство, — изтича и се ослуша на вратата, погледна през прозореца и като седна отново в грамадното кресло, потъна в размисъл.