Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXIII
Втори ден в пленничество

Милейди сънуваше, че д’Артанян най-после е в ръцете й, че тя присъствува на неговото посичане и прелестна усмивка цъфна на устните й, когато видя неговата отвратителна кръв да се лее под брадвата на палача.

Тя спеше, както спи затворник, унасян от първата си надежда.

На следния ден, когато влязоха в стаята й, тя беше още в леглото. Фелтън бе в коридора: той водеше жената, за която бе й споменал вечерта и която беше дошла. Тази жена влезе и се приближи до леглото на милейди, като й предложи услугите си.

Милейди беше обикновено бледа и цветът на лицето й можеше да излъже този, който я виждаше за пръв път.

— Имам треска — заяви тя. — Не съм мигнала през цялата тая дълга нощ, страдам ужасно: ще бъдете ли по-човечна към мене, отколкото бяха вчера? Единственото ми желание всъщност е да ми позволите да остана в леглото.

— Искате ли да повикат лекар? — попита жената. Фелтън слушаше този разговор, без да продума. Милейди мислеше, че колкото повече хора имаше около нея, толкова повече хора би могла да умилостиви и бдителността на лорд Уинтър щеше да се увеличи. При това лекарят можеше да каже, че се преструва, а милейди, след като загуби веднъж, не искаше да губи втори път.

— Да повикат лекар ли — рече тя, — защо? Тези господа заявиха вчера, че болестта ми е комедия и навярно и днес ще бъде същото, защото от снощи са имали време да предупредят лекаря.

— Тогава, госпожо — обади се нетърпеливо Фелтън, — кажете вие самата как желаете да се лекувате.

— Отде да зная, боже мой, чувствувам, че съм зле, това е всичко, дайте ми, каквото намирате за добре, все ми е едно.

— Повикайте лорд Уинтър — нареди Фелтън, на когото бяха дотегнали тези вечни оплаквания.

— О, не, не! Не, господине — извика милейди, — не го викайте, заклевам ви, аз съм добре, нямам нужда от нищо, не го викайте!

trimata_musketari_457_1.jpg

Милейди вложи толкова много жар, толкова убедително красноречие в това възклицание, че Фелтън увлечен пристъпи няколко крачки в стаята.

— Той влезе — помисли си милейди.

— Но, госпожо — каза Фелтън, — ако действително сте болна, ще изпратим за лекар, а ако ни лъжете, толкова по-зле за вас, ние поне няма да има за какво да се укоряваме.

Милейди не отговори нищо, но като отметна хубавата си глава върху възглавницата, обля се в сълзи и зарида.

Фелтън я погледна за миг със свойственото си равнодушие. После, като видя, че нервната криза може да продължи, излезе. Жената го последва. Лорд Уинтър не се яви.

— Струва ми се, че започвам да виждам ясно — прошепна милейди с дива радост, като се покри със завивките, за да скрие от тези, които можеха да я дебнат, изблика на вътрешно задоволство.

Изтекоха два часа.

— Време е болестта да мине — реши тя. — Да стана и още днес да постигна някакъв успех. Имам само десет дни, а тази вечер изтича вторият.

Влязоха отново в стаята на милейди и й донесоха закуската; тя си мислеше, че скоро ще дойдат да изнесат масата и тогава пак ще види Фелтън.

Милейди не се излъга. Фелтън пак се яви и без да погледне дали милейди беше куснала от закуската или не, даде знак да изнесат от стаята масата, която внасяха обикновено наредена.

Фелтън остана последен, той държеше книга в ръката си.

Милейди, отпуснала се в креслото край камината, хубава, бледа и смирена, приличаше на света девица, която очаква мъченическа смърт.

Фелтън се приближи до нея и каза:

— Лорд Уинтър, който е католик като вас, госпожо, мисли, че невъзможността да изпълнявате обредите на вашата черква и да посещавате службата може да ви тежи. Той е съгласен да четете всяка сутрин вашите молитви. Ето ви молитвеник.

Начинът, по който Фелтън остави книгата на масичката, която се намираше до милейди, тонът, с който той произнесе двете думи, вашите молитви, и пренебрежителната усмивка, с която ги придружи, накараха милейди да вдигне глава и да погледне по-внимателно офицера.

Тогава по строгата прическа, по прекалено скромното облекло, по гладкото, но също така твърдо и непроницаемо като мрамор чело, тя разбра, че той беше от ония мрачни пуритани, които толкова често беше срещала както в двора на крал Джейкъб, така и в двора на френския крал, където въпреки спомена за Вартоломеевата нощ те идваха понякога да търсят убежище.

И тогава я осени едно от ония внезапни вдъхновения, които обхващат само гениалните хора при големи сътресения, във върховни моменти, когато се решава тяхната съдба или техният живот.

Двете думи, вашите молитви и един обикновен поглед, хвърлен върху Фелтън, наистина й разкриха цялото значение на отговора, който щеше да даде.

И с тази съобразителност на ума, която й беше свойствена, отговорът се появи съвсем готов на устните й.

— Аз! — продума тя с пренебрежение, което напълно съответствуваше на пренебрежението, що беше доловила в гласа на младия офицер. — Аз, господине, да чета моите молитви! Лорд Уинтър, тоя извратен католик, знае много добре, че не съм от неговото вероизповедание и това е някаква примка, която иска да ми постави!

— А от кое вероизповедание сте, госпожо? — запита Фелтън с учудване, което въпреки умението си да се владее, не можа да прикрие напълно.

— Ще кажа — извика с престорено въодушевление милейди — в деня, в който ще съм понесла достатъчно страдания за вярата си.

Погледът на Фелтън откри на милейди големия пробив, който тя беше направила само с тези думи.

Но младият офицер остана неподвижен и безмълвен, само погледът му беше проговорил.

— Аз съм в ръцете на своите врагове — продължи тя с възторжен тон, който знаеше, че е свойствен на пуританите. — Нека моят бог ме спаси или аз ще загина за своя бог! Ето отговора, който ще ви помоля да предадете на лорд Уинтър. А колкото за тази книга — добави тя, като показа молитвеника с върха на пръста си, но без да го докосне, сякаш щеше да се оскверни, ако се допре до него, — можете да му я върнете или да си послужите сам с нея, защото навярно вие сте двоен съучастник на лорд Уинтър, съучастник в неговото гонение и съучастник в ереста му.

trimata_musketari_459_1.jpg

Фелтън не отговори нищо, взе книгата със същото чувство на отвращение, което вече беше проявил, и си отиде замислен.

Лорд Уинтър дойде към пет часа вечерта. Милейди бе имала на разположение целия ден и беше обмислила как да се държи. Тя го прие като жена, която се е овладяла вече напълно.

— Изглежда — поде лордът, като седна в едно кресло срещу милейди и простря нехайно краката си към камината, — изглежда, че сме направили малко вероотстъпничество!

— Какво искате да кажете, господине?

— Искам да кажа, че след като се видяхме последния път, сме променили вярата си. Да не сте се омъжили случайно за трети мъж, протестант?

— Обяснете се, милорде — каза високомерно затворницата, — защото ви заявявам, че чувам думите ви, но не ги разбирам.

— Тогава вие изобщо нямате никаква религия; предпочитам това — заяви с насмешка лорд Уинтър.

— Разбира се, това допада повече на вашите принципи — продължи студено милейди.

— О, да ви призная, съвсем ми е безразлично.

— О, дори и да не признавахте това свое безразличие към религията, милорд, вашият разврат и престъпленията ви щяха да го докажат.

— Ха! Вие говорите за разврат, госпожо Месалина, лейди Макбет! Зле ли чух, или вие сте, дявол да го вземе, съвършено безсрамна!

— Вие, господине, говорите така, защото знаете, че ни слушат — отвърна студено милейди — и искате да настроите своите тъмничари и своите палачи срещу мене.

— Моите тъмничари! Моите палачи! Охо, госпожо, вие ставате много поетична и вчерашната комедия ще се превърне тая вечер в трагедия. Но след осем дни вие ще бъдете там, където трябва да бъдете, и моята задача ще бъде изпълнена.

— Срамна задача! Нечестива задача! — извика милейди с въодушевлението на жертва, която предизвиква съдията си.

— Кълна се в честта си — рече Уинтър, като стана, — струва ми се, че развратницата полудява. Хайде, хайде, успокойте се, госпожо пуританке, или ще ви пратя в затвора. Дявол да го вземе! Моето испанско вино ли размъти главата ви? Но бъдете спокойна, това опиване не е опасно и няма да има други последици.

И лорд Уинтър излезе, като ругаеше, което по онова време беше напълно естествено за благородниците.

Фелтън наистина беше зад вратата и не беше пропуснал нито дума от целия разговор.

Милейди беше отгатнала правилно.

— Напротив — каза тя след девера си, — скоро ще има последици, глупако, но ти ще ги видиш, когато няма да можеш вече да ги предотвратиш.

Настъпи отново тишина. Изминаха два часа. Донесоха вечерята и свариха милейди да чете на глас молитвите си, молитви, които беше научила от един стар слуга на втория си мъж, много ревностен пуритан. Тя изглеждаше в екстаз и сякаш не обръщаше внимание какво става около нея. Фелтън направи знак да не я безпокоят и когато всичко беше в ред, излезе безшумно с войниците си.

Милейди знаеше, че може да я наблюдават и продължи молитвите си докрай — стори й се, че часовият зад вратата не стъпваше вече по същия начин и сякаш слушаше.

Засега тя не искаше нищо повече, изправи се, седна до масата, хапна малко и пи само вода.

След един час дойдоха да изнесат масата, но милейди забеляза, че този път Фелтън не придружаваше войниците.

Значи се боеше да я вижда много често.

Милейди се обърна към стената, за да се усмихне, защото тази усмивка изразяваше такова тържество, че само тя би я издала.

Тя почака да мине още половин час и понеже в този миг в стария замък цареше пълна тишина и се чуваше само вечният шепот на вълните — това огромно дихание на океана, — тя започна с чистия си мелодичен и треперлив глас първия куплет на най-любимия по това време псалм на пуританите:

Понякога ти, боже, изоставяш да ни изпиташ силите така,

но мъките ни пак ти увенчаваш със своята божествена ръка.

Стиховете не бяха съвършени, дори имаха много недостатъци, но както е известно, пуританите не бяха взискателни към поезията.

Милейди пееше и се ослушваше: часовият зад вратата се беше спрял като вкаменен. По това милейди можеше да съди какво въздействие беше оказала.

trimata_musketari_461_1.jpg

Тогава тя продължи песента си с неизразим жар и увлечение. Струваше й се, че звуците се разнасят далеч под сводовете и като вълшебен чар ще смекчат сърцата на тъмничарите й. Но изглежда, че часовият, навярно ревностен католик, прогони чара, защото каза през вратата:

— Престанете, госпожо, вашата песен е тъжна като заупокойна молитва и ще бъде съвсем непоносимо, ако наред с удоволствието, че сме тук на гарнизон, трябва да слушаме и такива неща.

— Мълчете — раздаде се тогава суров глас и милейди позна, че е гласът на Фелтън. — Какво се месите, глупако! Имате ли заповед да не позволявате на тая жена да пее? Не. Казаха ви да я пазите, да стреляте в нея, ако се опита да избяга. Пазете я, убийте я, ако бяга, но не изменяйте с нищо заповедта.

Израз на неописуема радост озари лицето на милейди, но този израз беше бегъл като отражение на светкавица и без да се издаде, че е чула разговора, от който не беше пропуснала нито дума, тя продължи, като придаде на гласа си всичкия чар, дълбочина и прелест, с които го беше надарил дяволът:

За всички свои сълзи и страдания, за мъките и болките безкрай,

в молитвата аз диря упование и в бога, който мъките ми знай.

Този глас с нечувано пълнозвучие и възвишена страст придаваше на грубите и недодялани стихове на тия псалми вълшебна сила и изразителност, която и най-възторжените пуритани рядко откриваха в пеенето на своите братя и бяха принудени да го украсяват с всички средства на въображението си: Фелтън сякаш слушаше песента на ангела, който утешавал тримата евреи в пещта.

Милейди продължи:

Ала денят на нашето спасение ще дойде, боже, някой ден в света.

Не дойде ли — сред толкова мъчение, остава ни надеждата — смъртта.

Тия стихове, в които страшната вълшебница се постара да вложи цялата си душа, смутиха напълно сърцето на младия офицер. Той отвори внезапно вратата и милейди го видя да се появява бледен както винаги, но с горящ и почти блуждаещ поглед.

— Защо пеете така — попита той — и с такъв глас?

— Извинете, господине — отвърна кротко милейди, — забравих, че песните ми са неуместни за този дом. Може би съм оскърбила вярата ви, но кълна ви се, че сторих това, без да искам; простете ми една вина, която може би е голяма, но положително неволна.

Милейди беше толкова хубава в тоя миг, религиозният екстаз, в който изглеждаше потънала, придаваше такова изражение на лицето й, че Фелтън, замаян, сякаш видя ангела, който преди малко му се стори, че само слуша.

— Да, да — отговори той, — вие смущавате, вие вълнувате хората, които живеят в тоя замък.

И клетият безумец не забелязваше сам несвързаността на своите думи, докато милейди с рисовия си поглед проникваше до дъното на сърцето му.

— Няма да пея вече — каза милейди, като сведе очи с всичката смиреност, която можеше да придаде на гласа си, с цялото покорство, което можеше да наложи на външността си.

— Не, не, госпожо — рече Фелтън, — пейте, само че по-тихо, особено нощем.

И след тези думи Фелтън, като почувствува, че не може да запази задълго строгостта си към затворницата, изскочи от стаята.

— Добре направихте, господин лейтенант — обади се войникът. — Тия песни разстройват душата, но в края на краищата човек свиква: гласът й е толкова хубав!