Александър Дюма
Тримата мускетари (32)

I
Англичани и французи

В уречения час те отидоха с четиримата слуги зад Люксембургския дворец в едно оградено място, оставено за кози. Атос даде монета на козаря, за да се отдалечи. На слугите бе поръчано да стоят на пост.

Скоро мълчалива група се приближи до ограденото място, влезе вътре и се присъедини към мускетарите; после според английските обичаи се представиха един на друг.

Англичаните бяха все от най-знатен произход и странните имена на техните противници не само ги учудиха, но ги и разтревожиха.

— Но при все това — заяви лорд Уинтър, когато тримата другари си казаха имената — ние не знаем кои сте и няма да се бием с хора, които носят такива имена. Това са имена на овчари.

— Наистина, както навярно и вие предполагате, милорд, имената ни са лъжливи — отговори Атос.

— Това само увеличава желанието ни да узнаем истинските — отвърна англичанинът.

— Вие играхте срещу нас, без да знаете имената ни — напомни му Атос, — и това не ви попречи да спечелите два наши коня.

— Вярно, но ние рискувахме само пистолите си; сега рискуваме кръвта си: човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.

— Имате право — съгласи се Атос. Той дръпна настрани един от четиримата англичани, с когото трябваше да се бие, и му пошепна името си.

Портос и Арамис направиха същото.

— Това задоволява ли ви? — запита Атос своя противник. — И смятате ли, че съм достатъчно знатен благородник, за да ми направите честта да кръстосате шпагата си с мене?

— Да, господине — каза англичанинът, като се поклони.

— Е? А сега искате ли да ви кажа нещо? — продължи студено Атос.

— Какво? — запита англичанинът.

— По-добре щяхте да направите, ако не бяхте искали да ви кажа името си.

— Защо?

— Защото ме смятат за мъртъв, защото има причини да желая никой да не знае, че съм жив, и аз ще бъда принуден да ви убия, за да не се разкрие тайната ми.

Англичанинът погледна Атос, като мислеше, че се шегува: но Атос не се шегуваше ни най-малко.

— Господа — запита Атос, като се обръщаше едновременно към другарите си и към техните противници, — готови ли сме?

— Да — отвърнаха в един глас англичани и французи.

— В такъв случай да започнем — рече Атос.

И тутакси осем шпаги блеснаха от лъчите на залязващото слънце и борбата започна с ожесточение, напълно естествено за хора, които бяха двойни врагове.

Атос се биеше така спокойно и методично, сякаш се намираше във фехтовална зала.

Портос, излекуван навярно от прекалената си самоувереност при приключението си в Шантии, се биеше изкусно и предпазливо.

Арамис, който трябваше да довърши третата песен от поемата си, бързаше като човек, който няма време.

Атос пръв уби противника си: нанесъл му беше само един удар, но както го беше предупредил, ударът беше смъртоносен — шпагата прониза сърцето му.

Портос втори просна противника си на тревата: пронизал му беше бедрото. Тогава, понеже англичанинът, без да се противи повече, му предаде шпагата си, Портос го взе на ръце и го пренесе в каретата му.

Арамис притисна така здраво противника си, че той отстъпи петдесетина крачки, после побягна с всички сили и изчезна сред дюдюканията на слугите.

А д’Артанян — той чисто и просто се отбраняваше; после, когато видя, че противникът му е много уморен, изби със силен удар шпагата му. Като видя, че е обезоръжен, баронът отстъпи две-три крачки; но в същия миг се подхлъзна и падна по гръб.

Д’Артанян с един скок се намери върху него и опря шпагата си на гърлото му.

— Можех да ви убия, господине — каза той на англичанина, — вие сте в ръцете ми, но аз ви подарявам живота заради вашата сестра.

Д’Артанян изпитваше безкрайна радост; той беше осъществил предварително скроения план, при мисълта за който по лицето му бяха цъфнали усмивките, за които говорихме.

Възхитен, че има работа с толкова сговорчив благородник, англичанинът стисна д’Артанян в обятията си, каза хиляди любезности на тримата мускетари и понеже противникът на Портос беше вече настанен в каретата, а противникът на Арамис бе офейкал, погрижиха се само за умрелия.

Когато Портос и Арамис го събличаха, надявайки се, че раната му не е смъртоносна, някаква голяма кесия падна от пояса му. Д’Артанян я вдигна и я подаде на лорд Уинтър.

— За какво ми я давате, дявол да го вземе, какво да я правя? — попита англичанинът.

— Върнете я на семейството му — отговори д’Артанян.

— Много е притрябвала такава дреболия на семейството му: то наследява петнадесет хиляди луи рента. Запазете кесията за вашите слуги.

Д’Артанян прибра кесията в джоба си.

— А сега, млади приятелю, надявам се, че ще ми позволите да ви наричам така — поде лорд Уинтър, — още тая вечер, ако желаете, ще ви представя на сестра си, лейди Кларик. Искам и тя да бъде благосклонна към вас и понеже е доста добре приета в двореца, може би в бъдеще някоя дума, казана от нея никак няма да ви навреди.

Д’Артанян се изчерви от удоволствие и се поклони в знак на съгласие.

В това време Атос се беше приближил до д’Артанян.

— Какво смятате да правите с кесията? — пошепна му той на ухото.

— Смятам да я предам на вас, скъпи ми Атос.

— На мене ли? Защо?

— Ами вие го убихте: това е плячка за победителя.

— Аз да наследя един враг! — възмути се Атос. — За какъв ме смятате?

— Това е военен обичай — обясни д’Артанян. — Защо да не бъде и обичай при дуел?

— Дори и на бойното поле — отвърна Атос — не съм постъпвал така.

Портос дигна рамене. Арамис одобри постъпката на Атос с лека усмивка.

— Тогава — предложи д’Артанян — да дадем тези пари на слугите, както ни каза лорд Уинтър.

— Да — съгласи се Атос, — да дадем тая кесия, но не на нашите слуги, а на английските.

Атос взе кесията и я хвърли в ръцете на кочияша:

— За вас и за вашите другари!

Тази благородна проява от страна на човек, който нямаше нищичко, порази дори Портос; тази френска щедрост, за която разказваха после лорд Уинтър и приятелят му, имаше навсякъде голям успех, само не и пред господата Гримо, Мускетон, Планше и Базен.

Като се разделяше с д’Артанян, лорд Уинтър му даде адреса на сестра си; тя живееше на площад Роаял, номер шест, който беше тогава най-предпочитаният квартал. При това той обеща, че ще дойде да го вземе, за да го представи. Д’Артанян му определи среща в осем часа у Атос.

Посещението у милейди твърде много занимаваше мисълта на нашия гасконец. Той си спомняше по какъв странен начин тази жена се беше намесвала досега в съдбата му. Беше убеден, че тя е оръдие на кардинала, и все пак изпитваше непреодолимо влечение към нея, едно от ония чувства, за които човек не си дава сметка. Опасяваше се само да не би милейди да познае, че той е човекът от Мьон и от Дувър. Тогава тя щеше да знае, че той е от приятелите на господин дьо Тревил, с други думи, че принадлежи телом и духом на краля, а това щеше да го лиши от някои преимущества — ако милейди го познаваше, тъй както той я познава, щяха да играят с еднакви карти. Колкото до началото на интригата между нея и конт дьо Вард, нашият самонадеян младеж не се занимаваше много с нея, при все че контът беше млад, хубав, богат и се ползуваше с голямото благоволение на кардинала. Не е малко нещо да си на двадесет години и да си роден в Тарб!

Най-напред д’Артанян се прибра у дома си и се зае най-грижливо със своята външност. После отиде у Атос и както винаги му разказа всичко. Атос изслуша плановете му, после поклати глава и с известна горчивина го посъветва да бъде предпазлив.

— Как! — рече му той. — Вие току-що изгубихте една жена, която според думите ви е добра, прелестна, съвършена, и ето че тичате вече след друга!

Д’Артанян почувствува, че укорът е справедлив.

— Обичах госпожа Бонасийо със сърцето си, а милейди обичам с разума си — поясни той. — Като искам да ме заведат у милейди, аз се старая преди всичко да си изясня ролята, която тя играе в двореца.

— Ролята, която тя играе, боже мой! От всичко, което сте ми разказвали, не е трудно да се отгатне. Тя е някакъв агент на кардинала: жена, която ще ви вмъкне в клопка и вие чисто и просто ще оставите там главата си.

— Дявол да го вземе! Драги ми Атос, струва ми се, че вие гледате много мрачно на всичко.

— Какво да се прави, скъпи мой! Аз не вярвам на жените; платих си за това, и най-вече на русите жени. Милейди е руса, нали така ми казахте?

— Тя има най-хубавите руси коси, които могат да се срещнат.

— Ах, бедни ми д’Артанян! — въздъхна Атос.

— Слушайте, искам да си изясня; после, когато узная онова, което ми е нужно, ще се отстраня.

— Изяснявайте си — отвърна равнодушно Атос.

Лорд Уинтър дойде в определения час, но Атос, предупреден навреме, мина в другата стая. И тъй, той намери д’Артанян сам и понеже наближаваше осем часът, отведе момъка.

Долу чакаше елегантна карета и понеже беше впрегната с два превъзходни коня, след миг бяха на площад Роаял. Милейди Кларик посрещна студено д’Артанян. Домът й се отличаваше с необикновен разкош и при все че повечето англичани, прогонени от войната, напускаха Франция или се канеха да я напуснат, милейди беше направила нови разходи за обзавеждане на къщата си: това доказваше, че общата мярка, която изгонваше англичаните, не я засягаше.

— Ето — каза лорд Уинтър, като представяше д’Артанян на сестра си — един млад благородник, който държеше живота ми в своите ръце и не поиска да се възползува от преимуществото си, при все че бяхме двойни врагове, тъй като аз го обидих пръв и съм англичанин. И тъй, поблагодарете му, госпожо, ако изпитвате някакви приятелски чувства към мене.

Милейди сви леко вежди; едва доловима сянка мина по челото й, и толкова странна усмивка се появи на устните й, че момъкът, като видя тия три оттенъка, неволно изтръпна.

Братът не видя нищо; той се беше обърнал и си играеше с любимата маймуна на милейди, която го беше дръпнала за дрехата.

— Бъдете добре дошъл, господине — отвърна милейди с необикновено нежен глас, пълно противоречие на признаците за лошо настроение, които д’Артанян току-що беше забелязал, — днес вие придобихте правото да ви бъда вечно признателна.

Тогава англичанинът се обърна и разказа за двубоя, като не пропусна нито една подробност. Милейди го изслуша с най-голямо внимание; все пак лесно се забелязваше въпреки всички усилия, които тя правеше, за да скрие чувствата си, че разказът не й е никак приятен. Кръв нахлуваше в главата и, а малкото й краче нетърпеливо помръдваше под роклята.

Лорд Уинтър не забеляза нищо. После, когато завърши, той се приближи до една маса, на която имаше поднос с бутилка испанско вино и чаши. Той напълни две чаши и покани със знак д’Артанян да пие.

Д’Артанян знаеше, че е голяма обида за един англичанин, ако откажеш да пиеш наздравица с него. Затова се приближи до масата и взе втората чаша. Но той не изпускаше от погледа си милейди и забеляза в огледалото как лицето й се промени. Сега, когато мислеше, че никой вече не я вижда, чувство, прилично на ярост, изкриви чертите й. Тя хапеше ожесточено кърпичката си.

Тогава влезе хубавата млада прислужничка, която д’Артанян беше забелязал; тя каза на английски няколко думи на лорд Уинтър, който поиска веднага на д’Артанян разрешение да се оттегли, като каза, че работата, за която го викат, е неотложна и възложи на сестра си да го извини.

Д’Артанян се ръкува с лорд Уинтър и се върна при милейди. Лицето й с поразителна подвижност беше придобило пак прелестното си изражение — само няколко малки червени петна по кърпичката й показваха, че си бе хапала устните до кръв.

Устните й бяха прелестни, сякаш от корал. Разговорът стана оживен. Милейди като че се беше съвзела напълно. Тя разказа, че лорд Уинтър й е само девер, а не брат: омъжила се за най-малкия син в семейството, който я оставил вдовица с едно дете. Това дете било единственият наследник на лорд Уинтър, ако лорд Уинтър не се ожени. Всичко това откриваше на д’Артанян една завеса, която забулваше някаква тайна, но той не виждаше още какво има зад тая завеса.

Впрочем след половинчасов разговор д’Артанян бе убеден, че милейди е негова съотечественица: тя говореше толкова правилно и така изискано френски, че не можеше да има никакво съмнение по този въпрос.

Д’Артанян се впусна в любезности и в уверения за своята преданост. На всяка безсмислица, която се изплъзваше от устата на нашия гасконец, милейди се усмихваше благосклонно. Часът да се оттегли настъпи. Д’Артанян се сбогува с милейди и излезе от салона като най-щастливия човек на света.

На стълбището срещна хубавата прислужничка, която го докосна леко, като минаваше, и зачервена до уши, му поиска извинение, че го е бутнала, с такъв мил глас, че веднага й бе дадено извинение.

Д’Артанян дойде пак на следния ден и бе приет още по-добре. Лорд Уинтър го нямаше и този път милейди се занимаваше сама с него през цялата вечер. Тя изглеждаше, че много се интересува от него, попита го откъде е, кои са приятелите му и не е ли мислил някога да постъпи на служба при господин кардинала.

Д’Артанян, който, както е известно, беше много предпазлив за един двадесетгодишен момък, си спомни тогава за своите подозрения към милейди; той възхвали възторжено негово високопреосвещенство й каза, че никога не би пропуснал случая да постъпи в гвардията на кардинала, а не в гвардията на краля, ако познаваше например господин дьо Кавоа вместо господин дьо Тревил.

Милейди промени непринудено разговора и запита съвсем небрежно дали д’Артанян е бил някога в Англия.

Д’Артанян отвърна, че е бил изпращан там от господин дьо Тревил да преговаря за някаква покупка на коне и че дори е довел четири за образец.

През време на разговора милейди си прехапа два или три пъти устните: тя имаше работа с гасконец, който играеше предпазливо.

В същия час, както предния ден, д’Артанян се оттегли. В коридора той пак срещна хубавата Кети — тъй се казваше прислужничката. Тя го погледна с такава благосклонност, в която не можеше да се съмнява човек. Но мисълта на д’Артанян беше толкова погълната от господарката, че не забелязваше нищо друго.

Д’Артанян посети милейди и на третия, и на четвъртия ден и всяка вечер милейди го посрещаше все по-приветливо и по-приветливо.

Всяка вечер, било в преддверието, било в коридора или на стълбището, д’Артанян срещаше хубавата прислужничка.

Но както казахме, д’Артанян не обръщаше никакво внимание на настойчивостта на бедната Кети.