Александър Дюма
Тримата мускетари (40)

IX
Видение

И така в четири часа четиримата приятели се бяха събрали у Атос. Нямаше вече грижи за екипировката и лицето на всеки изразяваше само лични и съкровени тревоги, защото зад всяко настоящо щастие се крие бъдещ страх.

Изведнъж влезе Планше — той носеше две писма за д’Артанян.

Едното беше малка, изискано сгъната надлъж бележка с красив печат от зелен восък, на който бе изобразен гълъб със зелена вейка в човката.

Другото беше голямо квадратно писмо, на което блестеше страшният герб на негово високопреосвещенство кардинала дук.

Когато д’Артанян видя малкото писъмце, сърцето му подскочи, защото му се стори, че познава почерка и при все че беше виждал само веднъж тоя почерк, споменът за него се бе запечатал дълбоко в сърцето му.

Той взе писъмцето и бързо го разпечата.

„Разхождайте се — пишеше вътре — идващата сряда от шест до седем часа вечерта по пътя за Шайо и гледайте внимателно каретите, които минават, но ако държите на своя живот и на живота на онези, които ви обичат, не продумвайте нито дума, не правете нито едно движение, което би могло да ви издаде, че сте познали тази, която се излага на най-голяма опасност, за да ви зърне само за миг.“

Нямаше подпис.

— Това е клопка — заяви Атос, — не отивайте, д’Артанян.

— Все пак — рече д’Артанян, — струва ми се, че познавам почерка.

— Може да е подправен — продължи Атос. — От шест до седем часа по това време пътят за Шайо е съвсем пуст, все едно, че сте отишли на разходка в гората Бонди.

— Но ако отидем всички! — предложи д’Артанян. — Дявол да го вземе, няма да ни лапнат и четиримата заедно с четиримата слуги, с конете и оръжието.

— А това ще бъде и удобен случай да покажем екипировките си — добави Портос.

— Но ако писмото е от жена — обади се Арамис — и ако тази жена не желае да я видят, помислете, че ще я изложите, д’Артанян. Това е недостойно за един благородник.

— Ще останем назад — предложи Портос, — само той ще се приближи.

— Да, но от карета, която препуска в галоп, лесно може да се изстреля един куршум.

— Ха! — подхвърли д’Артанян. — Няма да ме улучат. Тогава ще настигнем каретата и ще избием всички, които са вътре. И така ще намалим броя на враговете си.

— Той има право — каза Портос. — Сражение. Пък нали трябва да изпитаме оръжието си.

— Защо не! Да си направим това удоволствие — додаде Арамис с приятния си и безгрижен глас.

— Както искате — каза Атос.

— Господа — забеляза д’Артанян, — часът е четири и половина и едва ли имаме време да бъдем в шест часа на пътя за Шайо.

— После ако излезем много късно — продължи Портос, — никой няма да ни види и ще бъде много жалко. Хайде да се приготвим, господа.

— Но вие забравяте второто писмо — възрази Атос. — Струва ми се, ако се съди по печата, че то заслужава да бъде отворено. Аз лично ви заявявам, скъпи ми д’Артанян, че то ме безпокои много повече от листчето, което вие така нежно скътахте до сърцето си.

Д’Артанян се изчерви.

— Е, господа! — рече момъкът. — Да видим какво иска от мене негово високопреосвещенство.

Д’Артанян разпечата писмото и прочете:

Господин д’Артанян, кралски гвардеец от ротата на Де-з-Есар, се поканва да се яви в осем часа тая вечер в двореца на кардинала.

Ла Удиниер,

гвардейски капитан

— Дявол да го вземе! — възкликна Атос. — Ето една среща, която е по-опасна от другата.

— Ще ида на втората среща след първата — заяви д’Артанян. — Едната е за седем часа, другата за осем. Ще има време за всичко.

— Хм! Аз не бих отишъл — намеси се Арамис. — Един благовъзпитан кавалер не може да не отиде на срещата, която му е определила дама, но един благоразумен благородник може да бъде извинен, че не е отишъл при негово високопреосвещенство, особено ако има известни причини да вярва, че не е поканен там, за да му бъдат поднесени поздравления.

— Аз съм на мнението на Арамис — заяви Портос.

— Господа — отвърна д’Артанян, — аз получих вече чрез господин дьо Кавоа такава покана от негово високопреосвещенство, пренебрегнах я и на другия ден ме сполетя голямо нещастие! Изчезна Констанс. Ще отида, каквото и да се случи.

— Щом сте решили — рече Атос, — вървете.

— Ами Бастилията? — запита Арамис.

— Ха! Вие ще ме измъкнете оттам — отговори д’Артанян.

— Разбира се — извикаха Портос и Арамис с такава чудна самоувереност, сякаш това беше най-лесното нещо, — разбира се, че ще ви измъкнем; но понеже ние трябва да заминем вдругиден, то засега ще направите по-добре да не попадате в Бастилията.

— По-добре ще направим — предложи Атос — да не го оставяме тази вечер, всеки от нас да чака на една от вратите на двореца с трима мускетари зад гърба си и ако видим да излиза някоя закрита и малко подозрителна карета, да я нападнем. Отдавна не сме се сблъсквали с гвардейците на господин кардинала и господин дьо Тревил навярно мисли, че сме умрели.

— Атос — провикна се Арамис, — вие сте създаден само за пълководец! Какво ще кажете за плана, господа!

— Прекрасен е! — повториха в един глас младежите.

— Добре! — каза Портос. — Ще изтичам до казармите, ще предупредя другарите си да бъдат готови за осем часа, ще се срещнем на площада пред двореца на кардинала. В това време вие накарайте слугите да оседлаят конете.

— Но аз нямам кон — отвърна д’Артанян. — Ще отида да взема един от господин дьо Тревил.

— Излишно е — обади се Арамис, — ще вземете един от моите.

— Та колко коня имате? — запита д’Артанян.

— Три — отвърна усмихнат Арамис.

— Драги мой! — забеляза Атос. — Вие положително сте най-обезпеченият с коне поет във Франция и Навара.

— Слушайте, драги ми Арамис, вие сам няма да знаете какво да правите с трите коня, нали? Дори не разбирам защо сте купили три коня.

— Не, третия ми го доведе тая сутрин един слуга без ливрея, който не пожела да каже при кого служи, и ми заяви, че е получил заповед от господаря си…

— Или от господарката си — прекъсна го д’Артанян.

— Това не е от значение — рече Арамис, като се изчерви, — и ми заяви, казах, че е получил заповед от господарката си да остави този кон в конюшнята ми, без да ми каже кой го изпраща.

— Само на поетите могат да се случат такива неща — каза важно Атос.

— Добре! В такъв случай да направим друго — предложи д’Артанян. — Кой от двата коня ще вземете вие: този, който сте купили, или който са ви подарили?

— Безспорно този, който ми подариха. Вие разбирате, д’Артанян, че аз не мога да нанеса обида…

— На неизвестния дарител — продължи д’Артанян.

— Или на тайнствената дарителка — обади се Атос.

— Тогава конят, който сте купили, става излишен?

— Почти.

— Сам ли го избрахте?

— И то най-грижливо. Безопасността на ездача, както знаете, зависи едва ли невинаги от коня му!

— Добре! Отстъпете ми го за цената, на която сте го купили.

— Щях да ви го предложа, драги д’Артанян, и да ви дам пълната възможност да ми платите тази дреболия, когато можете.

— И колко струва той?

— Осемстотин ливри.

Ето ви четиридесет двойни пистола, драги ми приятелю — каза д’Артанян, като извади парите от джоба си, — зная, че с такива монети ви заплащат вашите поеми.

— Значи сте богат? — подметна Арамис.

— Богат, пребогат, драги мой!

И д’Артанян раздрънка в джоба си пистолите, които му бяха останали.

— Изпратете седлото си в мускетарските казарми и ще ви доведат коня заедно с нашите.

— Много добре. Но наближава пет часа, да побързаме. След четвърт час Портос се появи на единия край на улица Феру, яхнал прекрасен испански жребец. Мускетон следваше на малък, но много хубав овернски кон. Портос сияеше от радост и гордост. В същото време на другия край на улицата се появи Арамис на чудесен английски кон. Следваше го Базен на руанския кон и държеше за поводите здрав маклембургски кон — коня на д’Артанян.

Двамата мускетари се срещнаха пред вратата — Атос и д’Артанян ги гледаха от прозореца.

— Дявол да го вземе! Вие имате прекрасен кон, драги Портос — каза Арамис.

— Да — отвърна Портос. — Този кон трябваше да ми бъде изпратен в самото начало: една лоша шега на съпруга го беше заменила с друг; но след това съпругът бе наказан и аз получих пълно удовлетворение.

Тогава се появиха и Планше, и Гримо, които водеха за поводите конете на господарите си. Д’Артанян и Атос слязоха, качиха се на конете си до своите другари и четиримата тръгнаха на път. Атос на коня, който дължеше на жена си, Арамис на коня, който дължеше на любовницата си, Портос на коня, който дължеше на прокуроршата си, и д’Артанян на коня, който дължеше на щастието си, най-добрата любовница в света.

Слугите яздеха след тях.

Както беше предвидил Портос, нашите конници направиха добро впечатление и ако госпожа Кокнар се изпречеше на пътя на Портос и видеше какъв величествен вид имаше той, яхнал хубавия си испански жребец, нямаше да съжалява за кръвта, която беше пуснала на сандъка на своя съпруг.

Край Лувър четиримата приятели срещнаха господин дьо Тревил, който се връщаше от Сен Жермен. Той ги спря, за да ги поздрави за екипировките, и за миг около тях се събраха няколкостотин зяпльовци.

Д’Артанян използува случая, за да каже на господин дьо Тревил за писмото с големия червен печат и с герба на кардинала. За другото, разбира се, не спомена нито дума.

Господин дьо Тревил одобри решението, което беше взел, и го увери, че ако на другия ден не се яви пред него, ще съумее да го намери, където и да го отведат.

В този миг часовникът на Самарянската черква удари шест часа. Четиримата приятели се извиниха, че имат среща, и се сбогуваха с господин дьо Тревил.

Те препускаха известно време в галоп и излязоха на пътя Ла Шайо. Мръкваше, колите минаваха и отминаваха. Д’Артанян, охраняван на няколко крачки от приятелите си, впиваше поглед във всяка карета, но не забелязваше вътре нито едно познато лице.

Най-после след четвърт час чакане, когато вече съвсем се смрачаваше, откъм Севърския път се появи карета, която се движеше бързо; някакво предчувствие подсказа на д’Артанян, че в тази карета е лицето, което му беше определило среща: момъкът сам се зачуди, като усети как бързо бие сърцето му. Почти веднага на вратичката се появи глава на жена с два пръста на устните си, сякаш му казваше да мълчи или му изпращаше целувка; д’Артанян нададе радостен вик — жената или по-скоро видението, тъй като каретата премина бързо като призрак, беше госпожа Бонасийо.

Неволно и въпреки направеното му предупреждение д’Артанян препусна с коня си и с няколко скока настигна каретата; но стъклото на вратичката беше плътно затворено: видението беше изчезнало.

Тогава д’Артанян си спомни препоръката: „Ако държите на живота си и на живота на онези, които ви обичат, стойте неподвижен, сякаш нищо не сте видели“.

И той се спря, разтреперан не за себе си, а за клетата жена, която явно се беше изложила на голяма опасност с определянето на тая среща.

Каретата продължи да се носи напред със същата бързина, потъна в Париж и изчезна.

Д’Артанян стоеше смаян на мястото си и не знаеше какво да мисли. Ако това бе госпожа Бонасийо и ако тя се връщаше в Париж, защо беше тая бегла среща, тая обикновена размяна на погледи, тая далечна целувка? Ако пък не беше тя, което също бе твърде възможно, защото при слабата светлина човек лесно можеше да се заблуди, ако не беше тя, не беше ли това началото на някакво дръзко покушение срещу него, като използуваха за примамка тази жена, за която знаеха, че е обичана от него?

Тримата другари се приближиха до него. И тримата много добре бяха видели женската глава, появила се на вратичката, но никой от тях не познаваше госпожа Бонасийо с изключение на Атос. Мнението на Атос всъщност беше, че е била тя; но не така погълнат от хубавото лице, както д’Артанян, на него му се бе сторило, че вижда в каретата още една глава — глава на мъж.

— Ако е така — каза д’Артанян, — навярно я преместват от един затвор в друг. Но какво смятат да правят с тая клета жена и ще мога ли някога да я видя пак?

— Приятелю — рече сериозно Атос, — спомнете си, че само мъртвите не можем да срещнем тук, на земята. Ние и двамата знаем нещо по този въпрос, нали? И така, ако вашата любима е мъртва, ако жената, която видяхме преди малко, е била тя, рано или късно ще я срещнете. И може би, боже мой — добави той със свойствения си мрачен глас, — може би по-рано, отколкото сам желаете.

Удари седем и половина, каретата беше минала двадесетина минути след определения час. Приятелите на д’Артанян му напомниха, че има да прави и друго посещение, като му забелязаха, че още не е късно да се откаже от него.

Но д’Артанян беше упорит и любопитен. Той си бе наумил да отиде в двореца на кардинала и да узнае какво иска да му каже негово високопреосвещенство. Никой не можеше да го накара да измени решението си.

Стигнаха на улица Сент Оноре и на площада пред двореца на кардинала намериха свиканите дванадесет мускетари, които се разхождаха, докато чакаха другарите си. Едва сега им обясниха каква е работата.

Д’Артанян беше много известен в славния полк на кралските мускетари, където знаеха, че той ще заеме един ден мястото си; ето защо предварително гледаха на него като на другар и всеки на драго сърце прие да изпълни задачата, за която беше поканен. Освен това навярно ставаше дума да се изиграе някоя лоша шега на господин кардинала и на неговите хора, а тези достойни благородници бяха винаги готови за такива приключения.

Атос ги раздели на три групи, застана начело на едната, даде втората на Арамис и третата на Портос, после всяка група застана в засада срещу един от входовете на двореца.

Д’Артанян пък влезе храбро през главната врата.

При все че чувствуваше зад себе си здрава подкрепа, младежът не беше напълно спокоен, когато изкачваше едно по едно стъпалата на голямото стълбище. Държането му с милейди приличаше малко на предателство, а той подозираше, че съществуват политически връзки между тая жена и кардинала; освен това дьо Вард, когото той тъй зле нареди, беше един от привържениците на негово високопреосвещенство, а д’Артанян знаеше, че ако негово високопреосвещенство беше страшен за неприятелите си, той беше и силно привързан към приятелите си.

„Ако дьо Вард е разказал всичко на кардинала, а това едва ли подлежи на съмнение, и ако ме е познал, което е твърде възможно, аз трябва да се смятам почти за осъден — казваше си д’Артанян, като поклащаше глава. — Но защо е чакал до днес? Много просто, милейди се е оплакала от мене с оная лицемерна тъга, която толкова много й отива, и при това последно престъпление чашата е преляла.

За щастие — добави той — добрите ми приятели са долу и няма да оставят да бъда отвлечен, без да ме защитят. Но мускетарската рота на господин дьо Тревил не може да воюва сама с кардинала, който разполага със силите на цяла Франция и пред когото кралицата е безсилна, а кралят безволен. Д’Артанян, приятелю, ти си храбър, имаш превъзходни качества, но жените ще те погубят!“

Той беше стигнал до това печално заключение, когато влезе в преддверието. Предаде писмото на дежурния служител, който го въведе в чакалнята и изчезна навътре в двореца.

В чакалнята имаше пет-шест гвардейци на господин кардинала — понеже познаваха д’Артанян и знаеха, че той е ранил Жюсак, те го гледаха и се усмихваха със странна усмивка.

Д’Артанян взе тази усмивка за лошо предзнаменование; само че нашият гасконец не се плашеше лесно или по-скоро благодарение на голямата си гордост, присъща на хората от неговия край, той не показваше лесно какво става в душата му, когато това, което ставаше там, приличаше на страх. Той застана гордо пред господа гвардейците, изпъчи се и зачака. В държането му не липсваше величие.

Служителят се върна и направи знак на д’Артанян да го последва. На младежа се стори, че гвардейците го гледат как се отдалечава и си шушукат.

Той тръгна по един коридор, премина голям салон, влезе в някаква библиотека и попадна срещу един мъж, който бе седнал пред писалищна маса и пишеше.

Служителят го въведе и се оттегли, без да продума нито дума. Д’Артанян остана прав и започна да разглежда мъжа.

Отначало д’Артанян помисли, че има работа с някой съдия, който проучва делото му, но забеляза, че мъжът до писалищната маса пишеше или по-скоро поправяше редове с различна дължина и скандираше думите с пръсти; разбра, че се намира пред поет. След малко поетът затвори ръкописа си — на корицата пишеше: „“Мирам", трагедия в пет действия" — и дигна глава.

Д’Артанян позна кардинала.