Александър Дюма
Тримата мускетари (59)

XXVIII
Бягството

Както бе предположил лорд Уинтър, раната на милейди не беше опасна. Веднага щом остана сама с жената, която лордът бе повикал и която бързаше да я разсъблече, тя отвори очи.

Но трябваше да се преструва на слаба и болна. Това не беше трудно за комедиантка като милейди — бедната жена бе напълно измамена от затворницата и въпреки нейните настоявания бдя упорито над нея цялата нощ.

Но присъствието на тази жена не пречеше на милейди да мисли.

Нямаше вече никакво съмнение. Тя беше убедила Фелтън. Фелтън й принадлежеше — намираше се в такова душевно състояние, че дори и ангел да се явеше пред него да обвинява милейди, той положително щеше да го вземе за пратеник на дявола.

Тая мисъл караше милейди да се усмихва, защото Фелтън беше вече едничката й надежда, единственото й средство за спасение.

Но може би лорд Уинтър го е заподозрял, може би сега самият Фелтън се намираше под наблюдение.

Към четири часа сутринта лекарят дойде, но раната на милейди се беше вече затворила: лекарят не можа да установи нито посоката, нито дълбочината. Той позна само по пулса на болната, че случаят не е никак тежък.

Сутринта милейди, под предлог, че не е спала през нощта и че има нужда от почивка, отпрати жената, която я наглеждаше.

Надяваше се, че Фелтън ще дойде по време на закуската, но Фелтън не дойде.

Бяха ли се оправдали опасенията й? Заподозрян от лорда, можеше ли Фелтън да не дойде в решителния час? Оставаше й само един ден: лорд Уинтър й беше съобщил, че ще отплава на 23, а сега беше 22 сутринта.

Въпреки това тя чака доста търпеливо до обед.

Макар че не беше яла сутринта, обедът бе донесен в определения час. Милейди с ужас забеляза, че войниците, които я пазеха, бяха в друга униформа.

Тогава се реши да попита какво е станало с Фелтън. Отговориха й, че преди един час Фелтън възседнал коня си и заминал.

Осведоми се дали лордът е още в замъка. Войникът отговори утвърдително и каза, че има заповед да го предупреди, ако затворницата желае да му говори.

Милейди отвърна, че засега е много слаба и едничкото й желание е да остане сама.

Войникът остави обеда на масата и излезе.

Фелтън бе отстранен, моряците бяха сменени, значи не вярваха вече на Фелтън.

Това беше последният удар, нанесен на затворницата.

Като остана сама, тя стана. Леглото, където лежеше от предпазливост и за да я смятат тежко ранена, я изгаряше като жарава. Тя хвърли поглед към вратата: лордът беше наредил да заковат дъска върху прозорчето. Боеше се навярно да не би през това прозорче да съблазни с някое дяволско средство пазачите си.

Милейди се усмихна от радост. И тъй тя можеше да даде простор на своите бурни чувства, без да я наблюдават: тя тичаше из стаята като разярена луда или като тигрица, затворена в желязна клетка. И ако ножът беше останал у нея, тя положително щеше да помисли този път да убие лорда, а не себе си.

В шест часа лорд Уинтър влезе. Той беше въоръжен до зъби. Този човек, в когото досега милейди беше виждала само доста глупав благородник, беше станал превъзходен тъмничар. Той сякаш предвиждаше всичко, отгатваше всичко, предотвратяваше всичко.

Един-единствен поглед, който той хвърли върху милейди, му откри какво ставаше в душата й.

— Добре — каза той, — но вие няма да ме убиете и днес: вие нямате вече оръжие, пък и аз съм нащрек. Бяхте почнали да покварявате бедния ми Фелтън: той се поддаваше вече на пъкленото ви влияние, но аз искам да го спася, той няма да ви види вече, всичко е свършено. Съберете вещите си, утре ще заминете. Бях определил отплаването за двадесет и четвърти, но реших, че колкото по-скоро стане, толкова по-добре. Утре на обед ще имам заповедта за вашето заточаване, подписана от Бъкингам. Ако продумате една-едничка дума на когото и да било, преди да бъдете на кораба, моят сержант ще ви пръсне черепа, така му е заповядано. Ако на кораба продумате една дума на когото и да било, преди капитанът да ви разреши, капитанът ще заповяда да ви хвърлят в морето, такава е уговорката. Довиждане, ето какво имах да ви кажа днес. Утре ще ви видя пак, за да се сбогувам с вас!

След тези думи лордът излезе.

Милейди изслуша цялото това застрашително словоизлияние с презрителна усмивка на устните, но с ярост в сърцето.

Донесоха вечерята. Милейди почувствува, че има нужда от сили, тя не знаеше какво можеше да се случи през тази застрашителна нощ, която наближаваше — грамадни облаци се кълбяха по небето, а далечни мълнии предвестяваха буря.

Бурята се разрази към десет часа вечерта: милейди намираше утеха в това, че природата споделя безредието в душата й. Гръмотевиците тътнеха във въздуха както гневът в мислите й. Струваше й се, че вихърът разчорляше косите й, както свеждаше клоните на дърветата и отнасяше листата им. Тя виеше като урагана и гласът й се сливаше с могъщия глас на природата, която сякаш също стенеше в отчаяние.

Изведнъж чу, че се чука на стъклото и при блясъка на една светкавица видя зад решетките лице на мъж.

Тя изтича до прозореца и го отвори.

— Фелтън! — извика тя. — Аз съм спасена!

— Да — прошепна Фелтън, — но тихо, тихо! Необходимо ми е време, за да изпиля решетката. Внимавайте само да не ни видят през прозорчето на вратата.

— О, ето доказателство, че бог е с нас, Фелтън! — възкликна милейди. — Те затвориха прозорчето с дъска.

— Това е добре, бог им е взел ума! — рече Фелтън.

— Но какво трябва да правя? — запита милейди.

— Нищо, нищо. Само затворете пак прозореца. Легнете или поне свийте се в леглото облечена. Когато свърша, ще почукам на стъклото. Но ще можете ли да ме последвате?

— О! Да!

— А раната ви?

— Боли, но не ми пречи да ходя.

— Бъдете тогава готова при първия знак.

Милейди затвори прозореца, загаси лампата и отиде, както я посъветва Фелтън, да се сгуши в леглото си. Сред воя на бурята тя чуваше как стърже пилата на решетката, а при блясъка на всяка светкавица съзираше сянката на Фелтън зад стъклата.

Тя прекара един час, без да диша, притаила дъх, с пот на челото, със сърце, което се свиваше от страшна тревога и при най-малкия шум в коридора.

Има часове, които траят година.

След един час Фелтън пак почука.

Милейди скочи от леглото и отиде да отвори. Две железа бяха прерязани и се образуваше дупка, през която можеше да се провре човек.

— Готова ли сте? — попита Фелтън.

— Да. Трябва ли да взема нещо?

— Злато, ако имате.

— Да, за щастие оставиха ми това, което имах.

— Толкова по-добре, защото аз похарчих всичките си пари, за да наема лодка.

— Вземете — каза милейди, като подаде на Фелтън кесия, пълна с луи.

Фелтън взе кесията и я пусна долу в подножието на стената.

— А сега — попита той — искате ли да дойдете?

— Готова съм.

Милейди се качи на едно кресло и промъкна горната част на тялото си през прозореца. Тя видя младия офицер увиснал над пропастта на въжена стълба.

За пръв път някакво чувство на ужас й напомни, че е жена.

Бездната я ужасяваше.

— Боях се от това — рече Фелтън.

— Няма нищо, няма нищо — отвърна милейди, — ще се спусна със затворени очи.

— Имате ли доверие в мене? — запита Фелтън.

— Иска ли питане!

— Приближете двете си ръце, скръстете ги добре. Фелтън уви двете й китки с кърпичката си, а над кърпичката върза въже.

— Какво правите? — попита изненадана милейди.

— Обвийте с ръце шията ми и не се бойте от нищо.

— Но така ще загубите равновесие и ще се пребием и двамата.

— Бъдете спокойна, аз съм моряк.

Нямаше нито миг за губене. Милейди обви с двете си ръце шията на Фелтън и се остави да я измъкне през прозореца.

Фелтън започна да се спуска бавно, от стъпало на стъпало. Въпреки тежестта на телата им, вятърът ги полюшваше във въздуха.

Изведнъж Фелтън се спря.

— Какво има? — попита милейди.

— Тихо — каза Фелтън, — чувам стъпки.

— Открити сме! — Настъпи кратко мълчание.

— Не — обади се Фелтън, — няма нищо.

— Но какъв е този шум?

— Патрулът обикаля замъка.

— Къде обикаля?

— Точно под нас.

— Ще ни открият.

— Няма, ако не блесне мълния.

— Ще се спънат в края на стълбата.

— За щастие тя е на шест стъпки от земята.

— Ето ги, боже мой!

— Мълчете!

И двамата останаха увиснали, неподвижни, притаили дъх, на двадесет стъпки от земята. През това време войниците минаваха под тях, като се смееха и разговаряха.

Настъпи страшен миг за двамата бегълци.

Патрулът мина. Чу се шумът от отдалечаващи се стъпки и шепотът от гласовете, които постепенно замираха.

— Сега — рече Фелтън — ние сме спасени. Милейди въздъхна и изгуби съзнание.

Фелтън продължи да се спуска. Като стигна долния край на стълбата и не почувствува вече опора за краката, той се вкопчи с ръце. Най-после, като хвана последното стъпало, той се отпусна на китките си и допря земята. Наведе се, досегна кесията със златото и я захапа със зъби.

После дигна милейди на ръце и бързо се отдалечи в противоположна на патрула посока. Скоро свърна от патрулния път, спусна се по скалите и като слезе на самия бряг, свирна.

Отговориха му по същия начин и след пет минути се зададе лодка с четирима гребци.

Лодката се приближи, колкото може по-близо, но тъй като беше плитко, не се допря до самия бряг, Фелтън нагази до пояс във водата — не искаше да повери на никого скъпоценния си товар.

За щастие бурята започваше да утихва, но морето все още беше бурно. Малката лодка подскачаше по вълните като орехова черупка.

— Към шлюпа — каза Фелтън — и гребете бързо. — Четиримата души започнаха да гребат, но морето беше много бурно и греблата с мъка пореха водата.

Все пак се отдалечаваха от замъка. Това беше най-важното. Нощта бе много мрачна и вече беше почти невъзможно да се забележи брегът и следователно още по-трудно биха могли да забележат лодката от брега.

Някаква черна точка се люшкаше в морето.

Това беше шлюпът.

Докато четиримата гребци с всички сили гребяха към него, Фелтън развърза въжето, после кърпичката, с която бяха вързани ръцете на милейди.

После, когато ръцете й бяха развързани, той гребна малко вода от морето и поръси лицето й.

Милейди въздъхна и отвори очи.

— Къде съм? — попита тя.

— Спасена — отвърна младият офицер.

— О! Спасена! Спасена! — извика тя. — Да, ето небето, ето морето! Въздухът, който дишам, е въздухът на свободата. Ах!… Благодаря, Фелтън, благодаря!

Младежът я притисна до сърцето си.

— Но какво ми е на ръцете? — попита милейди. — Като че са ми стискали китките в менгеме!

Милейди подигна ръцете си и наистина китките й бяха посинели.

— Жалко! — рече Фелтън, като погледна тия хубави ръце и поклати леко глава.

— О, нищо, нищо! — извика милейди. — Сега си спомням! — Милейди се озърна.

— Тук е — каза Фелтън и бутна с крак кесията с пари. Приближаваха се до шлюпа. Дежурният моряк извика към лодката, от лодката отговориха.

— Какъв е този кораб? — попита милейди.

— Шлюпът, който наех за вас.

— Къде ще ме закара?

— Където искате, стига само да ме оставите в Портсмут.

— Какво ще правите в Портсмут? — запита милейди.

— Ще изпълня заповедите на лорд Уинтър — отговори Фелтън с мрачна усмивка.

— Какви заповеди? — попита милейди.

— Как, не разбирате ли? — каза Фелтън.

— Не. Обяснете ми, моля ви.

— Понеже не ми вярваше вече, поиска сам да ви пази, а мене ме изпрати да отнеса вместо него за подпис при Бъкингам заповедта за вашето заточение.

— Но щом не ви е вярвал, как ви е поверил тая заповед?

— Полагаше ли се да зная какво нося?

— Имате право. И вие отивате в Портсмут?

— Нямам време за губене. Утре е двадесет и трети, а Бъкингам заминава утре с флотата си.

— Заминава утре, закъде заминава?

— За Ла Рошел.

— Той не трябва да замине! — извика милейди, като загуби свойственото си самообладание.

— Бъдете спокойна — отвърна Фелтън, — той няма да замине.

Милейди потрепери от радост. Тя бе прочела вдън сърцето на младежа — смъртта на Бъкингам беше написана там с едри букви.

— Фелтън… — започна тя — вие сте велик като Юда Макавей! Ако умрете, ще умра с вас: това е всичко, което мога да ви кажа.

— Тихо! — прошепна Фелтън. — Пристигнахме. И наистина приближиха се до шлюпа.

Фелтън се изкачи пръв по корабната стълба и подаде ръка на милейди, докато моряците я придържаха, защото морето беше още много развълнувано.

След миг бяха на палубата.

— Капитане — каза Фелтън, — ето лицето, за което ви говорих и което трябва да свалите здраво и читаво във Франция.

— Срещу хиляда пистола — добави капитанът.

— Аз ви дадох петстотин.

— Вярно — потвърди капитанът.

— Ето и другите петстотин — намеси се милейди, като посегна към кесията с парите.

— Не — възрази капитанът, — не мога да пристъпя думата, която дадох на този младеж. Другите петстотин пистола ще ми бъдат броени, чак когато стигнем в Булон.

— И ще стигнем ли?

— Здрави и читави — заяви капитанът, — това е толкова вярно, както е вярно, че се казвам Джек Бътлър.

— Добре! — каза милейди. — Ако удържите на думата си, ще ви дам не петстотин, а хиляда пистола.

— Ура, прекрасна госпожо — извика капитанът, — и нека бог ми изпраща често пътници като ваша милост!

— А сега — рече Фелтън — заведете ни в заливчето… нали се уговорихме да ни заведете там.

Вместо отговор капитанът даде нужната заповед за маневра и към седем часа сутринта малкият кораб хвърляше котва в определеното заливче.

Докато пътуваха, Фелтън разказа на милейди всичко: как, вместо да отиде в Лондон, наел малкия кораб, как се върнал, как се изкатерил по стената, като при изкачването забивал между камъните куки, за да може да стъпва, и как най-сетне, като стигнал до решетката, завързал стълбата. Милейди знаеше останалото.

От своя страна милейди се опита да поощри Фелтън в намерението му: но при първите думи, които излязоха от устата й, тя ясно разбра, че младият фанатик има нужда по-скоро да бъде укротен, отколкото поощряван.

Уговориха се, че милейди ще чака Фелтън до десет часа и ако в десет часа той не се върне, ще отплава.

Тогава, ако не бъде заловен, той ще я настигне във Франция в кармелитския манастир в Бетюн.