Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXVI
Пети ден в пленничество

Милейди беше удържала вече половин победа и постигнатият успех удвояваше силите й.

Не беше трудно да се победят, както тя беше правила дотогава, хора, които лесно се поддаваха на съблазните и които изтънченото придворно възпитание бързо увличаше в „примката“; милейди беше доста хубава, за да срещне съпротива от страна на плътта, и доста ловка, за да не възтържествува над всички пречки от страна на ума.

Но този път тя трябваше да се бори срещу една дива природа, затворена, безчувствена от прекалена строгост. Религията и покаянието бяха направили Фелтън недостъпен за обикновените съблазни. В тази възторжена глава се въртяха толкова огромни планове, толкова размирни мисли, че не оставаше вече място за никаква любов, по увлечение или плътска — чувство, което се подхранва от безделието и се разраства от покварата. Милейди направи пробив с лъжливата си добродетел, тя разколеба мнението на един човек, страшно настроен срещу нея, и с хубостта си покори сърцето и чувствата на един целомъдрен и чист мъж. И накрая тя получи представа за способностите си, неизвестни дотогава на самата нея, с този опит върху най-непокорното същество, което природата и религията можеха да й предоставят да проучва.

Въпреки това вечерта тя изпадна на няколко пъти в отчаяние от съдбата и от себе си. Тя не призоваваше, както знаем, бога, но вярваше в злия дух, тази могъща сила, която направлява човешкия живот във всичките му подробности и на която, както се разказва в арабската приказка, е необходимо едно нарово зърно, за да възстанови цял погинал свят.

Милейди, добре подготвена да приеме Фелтън, можа да обмисли цялото си поведение за следния ден. Тя знаеше, че й остават само два дни и че щом Бъкингам подпише веднъж заповедта (а Бъкингам щеше да подпише много лесно заповедта, още повече че тя беше с лъжливо име и той нямаше да разбере за коя жена става въпрос), повтаряме, щом се подпише веднъж заповедта, лордът веднага щеше да я изпрати, а тя знаеше също, че жените, осъдени на изгнание, имат много по-слаби средства за прелъстяване от тъй наречените добродетелни жени, чиято красота е осветявана от блясъка на висшето общество, които са възхвалявани от гласа на модатствата и са позлатявани от вълшебните лъчи на аристократическия произход. Да бъдеш жена, осъдена на унизително, позорно наказание, не е пречка да бъдеш хубава, но е вечна пречка да станеш пак могъща. Както всички истински надарени хора, милейди знаеше коя среда подхожда на природата й, на способностите й. Бедността я отвращаваше, унижението намаляваше с две трети величието й. Милейди бе кралица само сред кралиците; за да властвува, й бе необходимо удоволствието на удовлетворена гордост. Да управлява низшите за нея беше по-скоро унижение, отколкото удоволствие.

Тя, разбира се, щеше да се завърне от своето изгнание, в това не се съмняваше нито за миг, но колко време можеше да продължи това изгнание? За дейна и честолюбива природа като милейди дните, в които тя не се издигаше, бяха злокобни дни; как бихте нарекли дните, в които човек се проваля! Да загуби година, две, три, с други думи, цяла вечност; да се върне, когато д’Артанян, щастлив и тържествуващ, е получил заедно с другарите си награда от кралицата, задължена много за услугите, които й бяха направили — това бяха мъчителни мисли, които жена като милейди не би могла да понесе. При това бурята, бушуваща в нея, удвояваше силите й и тя би разбила стените на затвора, ако тялото й придобиеше само за миг силата на духа й!

После наред с всичко това я измъчваше и споменът за кардинала. Какво ли мислеше, какво ли казваше за нейното мълчание недоверчивият, неспокоен и подозрителен кардинал? Кардиналът беше не само единствената й опора, единствената й подкрепа, единственият й закрилник в настоящето, но и главното оръдие на нейното щастие и на бъдещото й отмъщение. Тя го познаваше, знаеше, че при нейното завръщане, след безплодно пътуване, тя колкото и да се оправдава със затвора, колкото и да преувеличава преживените страдания, кардиналът ще й отговори със спокойната насмешка на скептика, могъщ едновременно със своята сила и със своя ум: „Не биваше да се оставяте да ви уловят!“

Тогава милейди събираше всичките си сили, като шепнеше дълбоко в мисълта си името на Фелтън, единствения лъч светлина, който проникваше до нея в дъното на ада, където беше паднала; и като змия, която свива и разпуска прешлените си, за да изпита сама собствената си сила, тя обвиваше предварително Фелтън в хилядите дипли на изобретателното си въображение.

Но времето летеше, часовете един след друг сякаш събуждаха пътем камбаната и всеки удар на медния език отекваше в сърцето на затворницата. В девет часа лорд Уинтър направи редовното си посещение, погледна прозореца и решетките, провери пода и стените, прегледа камината и вратите — през този дълъг и щателен преглед и той, и милейди не промълвиха нито дума.

Несъмнено и двамата разбираха, че положението беше станало твърде сериозно, за да губят време в излишни думи и безплоден гняв.

— Добре, добре — каза лордът, като я напускаше, — и тази нощ няма да избягате!

В десет часа Фелтън дойде да постави часови. Милейди позна стъпките му. Тя ги долавяше сега, както любовница долавя стъпките на любимия си, но въпреки това милейди ненавиждаше и същевременно презираше тоя слаб фанатик.

Не беше настъпил уговореният час и Фелтън не влезе.

Два часа след това, когато удари полунощ, смениха часовия.

Беше вече време и милейди зачака с нетърпение. Новият часови започна да се разхожда в коридора. След десет минути Фелтън дойде. Милейди се ослуша.

— Слушай — рече младежът на часовия, — под никакъв предлог няма да се отдалечаваш от тая врата; знаеш, че последната нощ един войник бе наказан от милорда, задето бе напуснал за миг поста си, при все че аз караулих на негово място през краткото му отсъствие.

— Да, зная — отвърна войникът.

— Препоръчвам ти най-строга бдителност. Аз — добави той — ще вляза да прегледам още веднъж стаята на тая жена, защото се боя, че тя има злокобни намерения да свърши със себе си и получих заповед да я наглеждам.

— Отлично! — прошепна милейди. — Ето че строгият пуритан лъже!

А войникът само се усмихна.

— Дявол да го вземе, господин лейтенант! — забеляза той. — Вие сте щастлив, че ви възлагат такива поръчки, особено ако милордът ви е упълномощил да поглеждате и в леглото й.

Фелтън се изчерви. При всеки друг случай той би смъмрил войника, задето си позволяваше такава шега, но съвестта му говореше толкова високо, че устата му не смееха да продумат.

— Ако повикам — продължи той, — ела. Също ако някой дойде, повикай ме.

— Слушам, господин лейтенант — отговори войникът. Фелтън влезе при милейди. Милейди стана.

— Вие ли сте — обади се тя.

— Бях ви обещал да дойда — рече Фелтън — и дойдох.

— Бяхте ми обещали и друго нещо.

— Какво? Боже мой! — каза младежът, който въпреки самообладанието си чувствуваше как коленете му треперят и пот облива челото му.

— Обещали бяхте да ми донесете нож и да ми го оставите след разговора ни.

— Не говорете за това, госпожо — прекъсна я Фелтън, — няма положение, колкото и страшно да е то, което да позволява на едно божие създание да се убие. Размислих, че никога не бива да поемам върху съвестта си такъв грях.

— Ах! Вие сте размислили! — въздъхна затворницата, като седна на креслото си с презрителна усмивка. — Аз също размислих.

— За какво?

— Че не мога да кажа нищо на човек, който не държи на думата си.

— Боже мой! — прошепна Фелтън.

— Можете да си вървите — рече милейди, — аз няма да говоря.

— Ето ножа! — отвърна Фелтън, като измъкна от джоба си оръжието, което, както беше обещал, бе донесъл, но се боеше да го даде на затворницата.

— Да го видя — настоя милейди.

— Защо?

— Кълна се в честта си, веднага ще ви го върна. Ще го оставите на тази маса и вие ще бъдете между него и мене.

Фелтън подаде оръжието на милейди, която разгледа внимателно острието му и опита върха му с крайчеца на пръста си.

— Добре — отговори тя, като върна ножа на младия офицер, — този е от добра и здрава стомана. Вие сте верен приятел, Фелтън.

Фелтън взе ножа и го остави на масата, както се бяха уговорили със затворницата.

Милейди го проследи с поглед и кимна в знак, че е доволна.

— Сега — поде тя — слушайте.

Подканата беше излишна — младият офицер стоеше прав пред нея и очакваше жадно думите й.

— Фелтън — започна милейди с тържественост, пропита с печал, — ако вашата сестра, дъщерята на вашия баща, ви кажеше: „Още млада, доста хубава за нещастие, попаднах в примка и устоях. Увеличиха примамките и насилията, устоях, гавриха се с вярата, която изповядвам, и с бога, на когото се кланям, призовах на помощ този бог и тази вяра и устоях. Тогава ме обсипаха с оскърбления и понеже не можеха да погубят душата ми, поискаха завинаги да опетнят тялото ми. И накрая…“

Милейди млъкна и горчива усмивка пробягна по устните й.

— И накрая — повтори Фелтън, — какво направиха накрая?

— И накрая една вечер решиха да сковат упорството, което не можеха да победят. Една вечер смесиха водата ми със силна упойка. Едва привърших вечерята и почувствувах, че изпадам постепенно в незнайно вцепенение. Макар че не подозирах, обзе ме смътен страх и се опитах да се боря срещу тоя сън.

Станах, исках да изтичам до прозореца, да викам за помощ, но краката ми се подкосиха. Струваше ми се, че таванът се спускаше над главата ми и ме смазваше със своята тежест. Протегнах ръце, опитах се да говоря, издавах само несвързани звуци. Непреодолимо вцепенение ме обземаше, улових се за едно кресло, тъй като почувствувах, че ще падна, но скоро тази опора се оказа недостатъчна за немощните ми ръце, паднах на едно коляно, после на двете. Исках да се моля, езикът ми беше скован. Бог не ме видя и не ме чу навярно и аз се плъзнах на пода, обзета от сън, който приличаше на смърт.

Какво се случи през тоя сън и колко време продължи той, не си спомням. Единственото нещо, което мога да си спомня, е, че се събудих легнала в кръгла стая, разкошно наредена, в която светлината проникваше само през един отвор на тавана. Помислих, че стаята, изглежда, нямаше никаква врата, би казал човек, че е някакъв великолепен затвор.

Дълго не можех да си дам сметка за мястото, където се намирах, и за всички подробности, които ви разказвам, умът ми сякаш се бореше безуспешно да се отърси от тежкия мрак на тоя сън, от който аз не можех да се изтръгна. Имах смътни впечатления за някакво изминато разстояние, за пътуване с карета, за някакъв ужасен сън, след който се чувствувах страшно отпаднала. Но всичко беше така смътно, така неясно в мисълта ми, сякаш тия събития се бяха случили с друг, а не с мене и все пак се вплитаха в моя живот чрез някакво странно раздвоение.

Известно време състоянието, в което се намирах, ми изглеждаше толкова странно, та мислех, че сънувам. Станах, олюлявайки се, дрехите ми бяха край мене на един стол. Не си спомнях нито да съм се събличала, нито да съм си лягала. Тогава лека-полека действителността изплува пред мене, изпълнена с целомъдрен ужас: не се намирах вече в къщата, където живеех, доколкото можах да разбера по слънцето, две трети от деня бяха изминали! Заспала бях предната вечер. Значи сънят ми бе продължил почти цяло денонощие. Какво се беше случило през тоя дълъг сън?

Облякох се, колкото може по-бързо. Бавните ми и сковани движения показваха, че действието на упойката още не бе изчезнало напълно. Всъщност тая стая беше подредена, за да приеме жена. И най-взискателната кокетка можеше да намери в стаята всичко, каквото пожелае.

Навярно не бях първата пленница, попаднала в тоя разкошен затвор. Но разбирате ли, Фелтън, колкото по-хубав беше затворът, толкова по-голям ужас ме обземаше.

Да, това беше затвор, защото напразно се опитвах да изляза. Опипвах стените, за да открия врата, но при почукване всички стени издаваха глух, тъп звук.

Обиколих може би двадесет пъти стаята, за да намеря някакъв изход, но нямаше. Капнала от умора и ужас, паднах в едно кресло.

През това време нощта настъпваше бързо, а заедно с нощта растеше и моят ужас: не знаех дали трябва да остана там, където бях седнала. Струваше ми се, че съм заобиколена с незнайни опасности, в които можех да попадна на всяка крачка. Макар че не бях яла нищо от вечерта, не чувствувах глад поради страха.

Никакъв шум отвън, по който да мога да определя времето, не долиташе до мен. Предполагах само, че може да е седем или осем часът вечерта. Беше октомври, а се бе съвсем стъмнило.

Изведнъж скръцна врата и аз потреперих. Огнено кълбо се появи над стъкления отвор на тавана и обля с ярка светлина стаята ми. Ужасена видях на няколко крачки от мене да стои мъж.

Маса с два прибора, с готова вечеря се появи като по вълшебен начин сред стаята.

Това беше мъжът, който ме преследваше от година, който се бе заклел, че ще ме обезчести, и който още с първите думи, които се отрониха от устните му, ми даде да разбера, че е сторил това през нощта.

trimata_musketari_482_1.jpg

— Подлец! — прошепна Фелтън.

— О, да! Подлец! — извика милейди, като видя с какво любопитство младият офицер, превърнал се цял в слух, възприемаше странния разказ. — О, да! Подлец! Той си бе въобразил, че е достатъчно да възтържествува над мене в съня ми, за да бъде всичко свършено. Той идваше с надеждата, че ще приема своя позор, щом този позор е налице. Идваше да ми предложи своето богатство в замяна на моята любов.

Аз излях върху тоя човек цялото презрение, цялото възмущение, което може да се побере в сърцето на една жена. Навярно той беше свикнал на такива укори, тъй като ме изслуша спокоен, усмихнат, със скръстени на гърдите ръце. После, когато помисли, че съм свършила, пристъпи към мене. Аз скочих към масата, грабнах нож и го опрях на гърдите си.

„Още една стъпка — казах му аз, — и не само моето безчестие, но и моята смърт ще тежи на съвестта ви.“

Навярно погледът ми, гласът ми, цялото ми същество са били изпълнени с тая неподправена искреност, която убеждава и най-покварените души, тъй като той се спря.

„Вашата смърт — ми отвърна той. — О, не! Вие сте твърде прелестна любовница, за да се съглася да ви загубя, след като имах щастието да ви притежавам само един-единствен път. Сбогом, красавице! Ще почакам, ще ви навестя, когато сте по-добре разположена.“

При тези думи той свирна. Огненото кълбо, което осветяваше стаята ми, се издигна и изчезна. Останах в мрак. Същото скърцане на врата, която се отваря и затваря, се повтори след миг, огненото кълбо пак се спусна и аз останах сама.

Този миг бе ужасен. Ако изпитвах още някакви съмнения в моето нещастие, тия съмнения се разпръснаха пред ужасната действителност. Бях във властта на човек, когото не само че ненавиждах, но и презирах. Човек, способен на всичко, който ми беше дал вече зловещо доказателство за това, което можеше да направи.

— Но кой беше този човек? — запита Фелтън.

— Прекарах нощта на един стол, като треперех при най-малкия шум, защото към полунощ лампата угасна и аз останах отново в мрак. Но нощта мина без никакво друго покушение от страна на моя мъчител. Съмна. Масата бе изчезнала. Останал беше само ножът в ръката ми.

Този нож беше едничката ми надежда. Бях смазана от умора. Очите ми горяха от безсъние. Не бях посмяла да дремна нито миг. Денят ме успокои, хвърлих се в леглото, без да се отделям от спасителния нож, който скрих под възглавницата си.

Когато се събудих, беше сложена нова маса. Този път въпреки ужаса напук на тревогите си усещах мъчителен глад. Две денонощия ние бях хапнала нищо: ядох хляб и плодове. После, като се сетих за упойката, сложена във водата, що бях изпила, аз не се докоснах до водата, която беше на масата, а напълних чашата си от мраморната чешма, зазидана в стената, над умивалника ми.

Въпреки тази мярка известно време пак изпитвах ужасно безпокойство. Но този път опасенията ми не бяха основателни: прекарах деня, без да почувствувам нищо, което да прилича на онова, от което се боях.

Имах предвидливостта да излея до половина шишето, за да не забележат недоверието ми.

Настъпи вечерта, а с нея и мракът. Но колкото и дълбок да беше той, очите ми започнаха да привикват. Видях в тъмното масата да потъва в пода. След четвърт час тя се появи отново с вечерята ми. След миг стаята пак се освети от същата лампа. Решила бях да ям само неща, в които не можеше да се постави каквото и да било приспивателно: две яйца и няколко плода бяха цялата ми вечеря. После отидох да налея чаша вода от благодетелката чешма и я изпих.

При първите глътки ми се стори, че тя има малко по-друг вкус. Обзе ме подозрение и престанах да пия, но бях погълнала повече от половин чаша.

Плиснах с отвращение останалата вода и зачаках с чело, изпотено от ужас.

Навярно някой невидим свидетел беше забелязал, че наливам вода от чешмата и беше използувал доверчивостта ми, за да ускори моята гибел, така хладнокръвно предрешена и преследвана с такова ожесточение.

Не беше изминал и половин час, когато усетих същите признаци, но понеже този път бях изпила само половин чаша вода, борих се по-продължително и вместо да заспя напълно, изпаднах в някакво сънливо състояние, което ми позволяваше да съзнавам какво става около мене, но бях неспособна да се браня или да бягам.

Повлякох се към леглото си, за да взема единствената защита, която ми оставаше — спасителния нож. Но не можах да стигна до възглавницата, паднах на колене, вкопчила ръце в единия крак на кревата. Тогава разбрах, че съм загубена.

Фелтън ужасно пребледня и конвулсивна тръпка пробягна по цялото му тяло.

— И най-ужасното беше това — продължи милейди с променен глас, сякаш още изпитваше тревогата на оня страшен миг, — че този път аз съзнавах опасността, която ме застрашаваше, душата, ако мога така да кажа, бодърствуваше в заспалата ми плът. Аз виждах, чувах. Наистина всичко беше като насън, но това беше още по-страшно.

Видях лампата, която се издигаше и лека-полека ме остави в мрак. После чух тъй познатото скърцане на вратата, макар че тази врата се беше отваряла само два пъти.

Несъзнателно почувствувах, че до мене се приближава човек. Казват, че нещастниците, загубени в американските пустини, усещат така приближаването на змия.

Исках да направя някакво усилие, опитах се да викам. С невероятно напрягане на волята дори станах, но веднага паднах… и паднах в ръцете на своя мъчител.

— Но кажете ми, кой беше този човек? — възкликна младият офицер.

Милейди видя с един само поглед какво страдание причиняваше на Фелтън, като подчертаваше всяка подробност в разказа си. Но тя не искаше да му спести нито една мъка. Колкото по-дълбоко наранеше сърцето му, толкова по-сигурно той щеше да отмъсти за нея. И тя продължи, сякаш не беше чула възклицанието му или пък сякаш бе помислила, че не е дошло още време да му отговори.

— Само че този път подлецът вече нямаше работа с безжизнен труп, лишен напълно от чувства. Както ви казах, без да мога да овладея напълно всичките си способности, съзнавах опасността, която ме застрашаваше. И аз се борих с всичките си сили и навярно, колкото и слаба да бях, съм оказала голяма съпротива, защото го чух да вика:

„Проклети пуританки! Знаех, че уморявали палачите си, но мислех, че са по-слаби срещу любовниците си.“

Уви! Тази отчаяна съпротива не можеше да продължи дълго, почувствувах, че силите ме напускат. Този път подлецът не използува моя сън, а моя припадък.

Фелтън слушаше, без да издаде нито звук, само глухо стенеше, но по мраморното му чело се лееше пот и ръката му, скрита под дрехата, раздираше гърдите му.

— Като дойдох на себе си, най-напред посегнах за ножа под възглавницата, който не бях успяла да достигна. Ако не ми послужи за защита, можеше да ми послужи поне за изкупление.

Но като взех този нож, Фелтън, ужасна мисъл ми мина през ума. Заклех се да ви кажа всичко и ще ви кажа всичко, обещах ви истината и ще ви я кажа, дори и да ме погуби.

— Мина ви мисълта да си отмъстите на този човек, нали? — извика Фелтън.

— Да, да! — призна милейди. — Тази мисъл не подобава на една християнка, зная. Навярно вечният враг на нашата душа, този лъв, който непрестанно реве около нас, ми я внуши. Но какво да ви кажа, Фелтън — продължи милейди с глас на жена, която се самообвинява в престъпление, — тази мисъл ми мина през ума и вече не ме напусна. За тази греховна мисъл понасям днес наказанието си.

— Продължавайте, продължавайте — рече Фелтън, — с нетърпение чакам да стигнете до отмъщението.

— О! Реших, че то ще стане, колкото може по-скоро, не се съмнявах, че той ще дойде следната нощ. През деня нямаше от какво да се боя.

И когато дойде време за закуска, без да се колебая, аз ядох и пих. Решила бях вечерта да се престоря, че вечерям, но да не хапна нищо. Със сутрешната закуска трябваше да убия вечерния глад.

Само че скрих чаша вода от закуската си, тъй като жаждата най-много ме бе измъчвала, когато две денонощия не бях яла и пила.

Денят изтече, без да окаже никакво влияние върху мене — само затвърди взетото решение. Постарах се лицето ми да не издава с нищо съкровената ми мисъл, тъй като бях уверена, че ме наблюдават. Няколко пъти дори усмивка пробягна по устните ми. Фелтън, не смея да ви кажа кое ме караше да се усмихвам, ще се отвратите от мене…

— Продължавайте, продължавайте — подкани я Фелтън, — виждате много добре, че с нетърпение чакам да чуя края.

— Свечери се и всичко стана по установения ред. В тъмното както винаги дойде вечерята, после лампата светна и аз седнах до масата.

Изядох само няколко плода. Престорих се, че наливам вода от шишето, но изпих само тази, която бях запазила в чашата си. Това направих така ловко, че ако е имало шпиони, те не са се усъмнили в нищо.

След вечерята се престорих, че ме обхваща същото вцепенение както предната вечер, но този път дадох вид, че ме наляга умора или че свиквах с опасността, дотътрих се до леглото, съблякох се и легнах.

Този път успях да напипам ножа под възглавницата и като се преструвах, че спя, стисках конвулсивно дръжката му.

Изминаха два часа, но не се случи нищо. Този път — о, боже мой, кой би ми казал това предната вечер! — започнах да се боя, че няма да дойде.

Най-после видях, че лампата се издига бавно и изчезва високо в потона. Стаята ми се изпълни с мрак и тъмнина, но аз направих усилие да пробия с поглед тъмнината и мрака.

Минаха десетина минути. Не чувах никакъв шум освен биенето на сърцето си.

Умолявах небето той да дойде.

Най-после чух тъй познатото скърцане на вратата, която се отваряше и затваряше. Чух въпреки дебелия килим стъпки, под които подът скърцаше. Видях въпреки мрака сянка, която се приближаваше към леглото ми.

— Побързайте, побързайте! — прошепна Фелтън. — Не виждате ли, че всяка ваша дума ме изгаря като разтопено олово!

— Тогава — продължи милейди, — тогава събрах всичките си сили, спомних си, че часът за отмъщение или по-скоро часът за правосъдие е ударил. Сметнах се за втора Юдит. Събрах сили, с ножа в ръка, и когато го видях до мене да протяга ръка, за да улови жертвата си, с последен вик на мъка и отчаяние го ударих право в гърдите.

Нещастникът! Той беше предвидил всичко: гърдите му бяха покрити с ризница, ножът се притъпи.

trimata_musketari_486_1.jpg

„А! — извика той, като ме сграбчи за ръката и изтръгна оръжието, което ми направи толкова лоша услуга. — Вие искате живота ми, моя хубава пуританке! Но това е повече от омраза, това е неблагодарност! Хайде, хайде, успокойте се, мое хубаво дете! Мислех, че сте се укротили. Аз не съм от ония тирани, които задържат жените насила. Вие не ме обичате, съмнявах се в това със свойствената си самонадеяност. Сега вече съм убеден. Утре ще бъдете свободна.“ Имах само едно желание, да ме убие. „Пазете се! — му казах аз. — Моята свобода ще бъде вашето безчестие.“

„Обяснете се, моя хубава Сибила.“

„Да, защото веднага щом изляза оттук, ще разкажа всичко, ще разкажа за насилието, което извършихте над мене, за затварянето ми. Ще издам този дворец на покварата. Вие сте високопоставен, милорд, но треперете, над вас е кралят, а над краля е бог.“

Колкото и да се владееше привидно моят мъчител, не можа да се сдържи и направи гневно движение. Не виждах изражението на лицето му, но почувствувах как потрепери ръката му, на която бе опряна моята ръка.

„Тогава вие няма да излезете оттук!“ — рече той. „Добре, добре! — викнах аз. — Тогава мястото на моите мъки ще бъде и мой гроб. Добре! Аз ще умра тук и ще видите дали един призрак, който обвинява, не е по-страшен от жив човек, който заплашва.“

„Няма да ви бъде оставено никакво оръжие.“ „Има едно, което отчаянието е предоставило на всяко живо същество, стига да има смелостта да си послужи с него. Ще се оставя да умра от глад.“

„Слушайте — предложи безчестникът, — мирът не е ли за предпочитане пред една такава война? Ще ви освободя още сега, ще ви обявя за самата добродетел и ще ви провъзглася за английска Лукреция.“

„А аз ще кажа, че вие сте садист, ще ви разоблича пред хората, както ви разобличих вече пред бога. И ако трябва като Лукреция да подпиша своето обвинение с кръвта си, ще го подпиша.“

„Аха! — каза подигравателно моят враг. — Това е друго нещо. Повярвайте, в края на краищата вие сте добре тук, нищо не ще ви липсва и ако се оставите да умрете от глад, вината ще бъде ваша.“

След тези думи той се оттегли, чух как вратата се отвори и затвори, и останах потънала, да си призная, не толкова в мъката си, колкото в срама, че не си отмъстих.

Той удържа думата си. Следният ден и следната нощ изминаха, без да го видя. Но и аз удържах думата си и нито ядох, нито пих. Както му заявих, бях решена да умра от глад. Прекарах деня и нощта в молитви, защото се надявах, че бог ще ми прости самоубийството.

На втората нощ вратата се отвори. Бях легнала на пода, силите ме напускаха.

Като чух шума, аз се понадигнах на едната си ръка. „Е! — каза ми един глас, който звучеше така страшно в ушите ми, че веднага го познах. — Е, поукротихме ли се и ще заплатим ли своята свобода с едно-единствено обещание да мълчим? Слушайте — продължи той, — аз съм добрият принц и макар че не обичам пуританите, отдавам им справедливост, както и на пуританките, когато са хубави. Хайде, една малка клетва пред кръста, не ви искам нищо повече.“

„Заклевам се в кръста — извиках аз, защото при този омразен глас се възвърнаха всичките ми сили, — кълна се в кръста, заклевам се, че никакво обещание, никаква заплаха, никакво изтезание не ще ми затворят устата. Кълна се в кръста, заклевам се, че ще ви разоблича навсякъде като убиец, като похитител на чест, като подлец. Кълна се в кръста, заклевам се, че като изляза оттук, ще искам целият човешки род да ви отмъсти.“

„Пазете се! — каза гласът със заплаха, каквато не бях чувала дотогава. — Имам едно последно средство, което ще употребя в краен случай, за да ви затворя устата или поне за да не позволя на никого да повярва нито дума от онова, което ще кажете.“

Събрах всичките си сили, за да му отговоря със смях.

Той видя, че отсега нататък между нас започва вечна война, война на смърт.

„Слушайте — каза той, — оставям ви тази нощ и утре. Размислете: ако обещаете, че ще мълчите, ще бъдете заобиколена с богатство, уважение и дори с почести. Ако заплашвате, че ще говорите, ще ви осъдя на позор.“

„Вие ли! — извиках аз. — Вие!“

„На вечен, неизличим позор!“

„Вие ли!“ — повторих аз. — О, уверявам ви, Фелтън, мислех, че е полудял!

„Да, аз!“ — потвърди той.

„Ах, оставете ме — отговорих му аз, — ако не искате пред очите ви да си разбия главата в стената!“

„Добре — каза той, — както искате, до утре вечер!“

„До утре вечер!“ — повторих аз, като се отпуснах на пода и хапех килима от ярост…

Фелтън бе се облегнал на едно кресло и милейди виждаше със сатанинска радост, че силите му може би нямаше да издържат до края на разказа.

trimata_musketari_488_1.jpg