Александър Дюма
Тримата мускетари (48)

XVII
Съветът на мускетарите

Както беше предвидил Атос, в укреплението имаше само десетина мъртъвци, колкото французи, толкова и ларошелци.

— Господа — започна Атос, който беше поел командуването на похода, — докато Гримо нарежда масата, да приберем пушките и патроните. Всъщност през това време можем и да си говорим. Тия господа — добави той, като посочи мъртъвците — не ни слушат.

— Но ние можем все пак да ги хвърлим в рова — забеляза Портос, — след като се уверим, че няма нищо в джобовете им.

— Да — рече Атос, — това е работа на Гримо.

— Добре тогава — съгласи се д’Артанян, — Гримо да ги претърси и да ги изхвърли.

— В никакъв случай — възрази Атос, — те могат да ни послужат.

— Тия мъртъвци ли могат да ни послужат? — попита Портос. — Ха! Ти полудяваш, драги приятелю.

— Не съдете прибързано — казват евангелието и господин кардиналът — отвърна Атос. — Колко са пушките, господа?

— Дванадесет — отговори Арамис.

— А патроните?

— Стотина.

— Точно толкова ни трябват. Да напълним пушките. Четиримата мускетари се заловиха за работа. Когато пълнеха последната пушка, Гримо им даде знак, че закуската е сложена.

Атос отговори пак със знак, че това е добре, и посочи на Гримо някаква куличка. Той разбра, че трябва да застане там на пост. Само че за да смекчи досадата от службата. Атос му позволи да вземе един хляб, две пържоли и бутилка вино.

— А сега да седнем на масата — предложи Атос. Четиримата приятели седнаха на земята, скръстили крака като турците или като шивачите.

— Така — каза д’Артанян. — Сега вече няма защо да се боиш, че могат да те чуят, и надявам се, ще споделиш с нас тайната си.

— Мисля, че ви доставям едновременно и удоволствие, и слава, господа — подзе Атос. — Накарах ви да направите чудесна разходка; ето една от най-вкусните закуски, а там, ако погледнете през бойниците, ще видите петстотин души, които ни смятат за безумци или за герои — два вида глупци, които доста си приличат.

— Но тайната? — запита д’Артанян.

— Тайната — заяви Атос — се състои в това, че видях снощи милейди.

Д’Артанян поднасяше чашата към устните си, но като чу „милейди“, ръката му така силно затрепери, че той я остави на земята, за да не разлее виното.

— Ти си видял своята же…

— Шт, тихо! — прекъсна го Атос. — Вие забравяте, драги мой, че тези господа не са посветени като вас в семейните ми тайни. Видях милейди.

— Къде? — запита д’Артанян.

— На около две левги оттук, в кръчмата „Червеният гълъбарник“.

— В такъв случай аз съм загубен — рече д’Артанян.

— Не, още не напълно — продължи Атос, — защото сега тя трябва да е напуснала френския бряг.

Д’Артанян си отдъхна.

— Но в края на краищата коя е тази милейди? — запита Портос.

— Една прелестна жена — отвърна Атос, като опита чаша пенливо вино. — Проклет кръчмар! — извика той. — Дал ни е анжуйско вино вместо шампанско и мисли, че ще се уловим на тая въдица! Да — продължи той, — прелестна жена, която била благосклонна към нашия приятел д’Артанян, а той й направил не зная каква мръсотия, за която тя преди месец се опитала да му отмъсти, като изпратила убийци, преди осем дни се опитала да го отрови, а вчера поиска главата му от кардинала.

— Как! Нима поиска главата ми от кардинала? — извика д’Артанян, пребледнял от страх.

— Да, това е вярно като светото писание — потвърди Портос. — Чух го с двете си уши.

— Аз също — обади се Арамис.

— Тогава — додаде д’Артанян, като отпусна отчаяно ръка излишно е да се боря повече. — По-добре да си пръсна черепа и всичко да се свърши.

— Това е последната глупост, която трябва да се направи — каза Атос, — като се има предвид, че само тя е непоправима.

— Но аз никога няма да се избавя, докато имам такива врагове — въздъхна д’Артанян. — Първо — моя непознат от Мьон, после дьо Вард, на когото нанесох три рани, после милейди, чиято тайна разкрих, и накрая кардинала, на когото попречих да си отмъсти.

— Добре — рече Атос, — стават всичко четирима, а и ние сме четирима, един срещу един. Дявол да го вземе, ако съдим по знаците, които ни прави Гримо, ще си имаме работа с доста хора! Какво има, Гримо? — запита Атос. — Предвид тежкото положение, разрешавам ви да говорите, приятелю; но бъдете кратък, моля ви. Какво видяхте?

— Отряд.

— От колко души?

— От двадесет. — Какви са?

— Шестнадесет пионери и четирима войници. — На какво разстояние са оттук?

— На петстотин крачки.

— Добре, имаме време да доядем тази кокошка и да изпием чаша вино за твое здраве, д’Артанян!

— За твое здраве! — повториха Портос и Арамис.

— Е добре, за мое здраве! Макар да не вярвам, че вашите пожелания ще ми принесат голяма полза.

— Ами! — провикна се Атос. — Аллах е велик, както казват поклонниците на Мохамед, и бъдещето е в негови ръце.

После, като допи виното и остави чашата до себе си, Атос стана безгрижно, взе първата пушка, която му попадна, и се приближи до една бойница.

Портос, Арамис и д’Артанян направиха същото. А Гримо получи заповед да застане зад четиримата приятели, да им пълни пушките.

След миг се зададе отрядът. Той се движеше край някакъв тесен окоп, който служеше за връзка между укреплението и града.

— Дявол да го вземе! — извика Атос. — Не си струваше труда да се безпокоим за двадесетина хлапаци, въоръжени с кирки, мотики и лопати. Достатъчно беше Гримо да им махне с ръка да си отидат и те щяха да ни оставят на мира, уверен съм в това.

— Съмнявам се — отвърна д’Артанян, — защото настъпват доста решително насам. Освен това с работниците има и четирима войници и един началник, въоръжени с пушки.

— То е, защото не са ни видели — поясни Атос.

— Повярвайте! — добави Арамис. — Признавам си, отвратително ми е да стрелям по тези нещастни граждани.

— Лош свещеник — смъмри го Портос, — съжалява еретиците!

— Наистина — съгласи се Атос, — Арамис има право, ще ги предупредя.

— Какво правите, дявол да го вземе? — извика д’Артанян. — Ще ви застрелят, драги мой.

Но Атос не обърна никакво внимание на предупреждението и с пушка в едната ръка, с шапка в другата се изкачи до дупката, пробита в стената.

— Господа — обърна се той към войниците и работниците, които, изненадани от неговото появяване, се спряха на петдесетина крачки от укреплението. Той им се поклони вежливо. — Господа, ние, аз и няколко мои приятели, тъкмо закусваме в укреплението. Знаете, че няма нищо по-неприятно от това, да те безпокоят, когато закусваш, и ви молим, ако имате належаща работа тук, да почакате да завършим закуската си и да минете по-късно, ако, разбира се, не ви обхване спасителното желание да напуснете бунтовниците и да пийнете с нас за здравето на френския крал.

— Пази се, Атос! — извика д’Артанян. — Не виждаш ли, че се прицелват в тебе?

— Виждам, виждам — каза Атос, — но това са граждани, които стрелят много лошо и няма да ме улучат.

И действително в същия миг гръмнаха четири пушки и куршумите се сплескаха около Атос, но нито един не го улучи.

Почти в същото време им отговориха четири изстрела, но те бяха по-добре насочени от изстрелите на нападателите — трима войници паднаха убити на място, а един работник бе ранен.

— Гримо, друга пушка! — викна Атос, който продължаваше да стои на мястото си.

Гримо веднага изпълни заповедта. От своя страна и тримата приятели бяха напълнили пушките си; втори залп последва първия; началникът на групата и двама работници паднаха убити, а останалите се разбягаха.

— Хайде, господа, напред — извика Атос.

И четиримата приятели изскочиха от укреплението, стигнаха до бойното поле, прибраха четирите пушки на войниците и пиката на началника на групата и убедени, че бегълците ще се спрат чак в града, се върнаха в укреплението, като носеха трофеите от победата си.

— Напълнете пак пушките, Гримо — нареди Атос, — а ние, господа, да закусваме и да продължим разговора си. Докъде бяхме стигнали?

— Спомням си — каза д’Артанян, който беше много загрижен, — накъде ще пътува милейди?

— Тя замина за Англия — отговори Атос.

— И с каква цел?

— С цел да убие или да накара да убият Бъкингам. — Д’Артанян нададе вик на изненада и възмущение.

— Това е подло! — извика той.

— О, колкото за това — забеляза Атос, — моля повярвайте ми, малко ме е грижа. А сега, като напълнихте пушките. Гримо — продължи Атос, — вземете пиката на нашия началник, заковете на нея салфетка и я забийте горе, на върха на нашето укрепление, та размирните ларошелци да видят, че имат работа с храбри и честни войници на Краля.

Гримо изпълни заповедта, без да продума. След миг бялото знаме се вееше над главата на четиримата приятели: гръм от ръкопляскания посрещна появата му; половината лагер беше при вратата.

— Как! — продължи д’Артанян. — Малко те е грижа, че ще убие или ще накара да убият Бъкингамския дук! Но той е наш приятел!

— Дукът е англичанин, дукът воюва срещу нас: да става с дука, каквото ще, за него ме е грижа колкото за празна бутилка.

И Атос захвърли на петнадесет крачки от себе си една бутилка, която държеше и от която беше изцедил и последната капка в чашата си.

— Почакай — рече д’Артанян, — аз не мога да изоставя така Бъкингам. Той ни беше дал много хубави коне.

— И особено много хубави седла — забеляза Портос, който в момента носеше на мантията си галун от своето седло.

— После — намеси се Арамис — бог иска осъзнаването, а не смъртта на грешника.

— Амин — каза Атос. — За това ще поговорим по-късно, ако ви прави удоволствие. Но тогава най-голямата ми грижа беше и аз съм уверен, че ти ще ме разбереш д’Артанян. Да взема от тая жена този, тъй да се каже открит лист, който тя беше измолила от кардинала и с чиято помощ можеше безнаказано да се отърве от тебе, а може би и от нас.

— Та тази жена е демон! — възкликна Портос, като подаваше паницата си на Арамис, който разрязваше една кокошка.

— И откритият лист — запита д’Артанян, — откритият лист в нейните ръце ли остана?

— Не, премина в моите. Но не мога да кажа, че това стана лесно, защото ще излъжа.

— Драги Атос — заяви д’Артанян, — не мога да изброя вече колко пъти ви дължа живота си.

— За да отидеш при нея, ли ни напусна тогава? — запита Арамис.

— Именно.

— У тебе ли е писмото на кардинала? — попита д’Артанян.

— Ето го — отвърна Атос.

И той измъкна ценната бележка от джоба на дрехата си. Д’Артанян я разгърна, без дори да се опита да прикрие, че ръката му трепери, и прочете:

Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

3 декември 1627 година

Ришельо

— Наистина — обади се Арамис — това е опрощение по всички правила.

— Трябва да скъсаме тази бележка — рече д’Артанян, който сякаш беше прочел смъртната си присъда.

— Напротив, напротив — възрази Атос, — трябва да я пазим грижливо. — Не бих дал това листче, дори ако го покрият със злато.

— И какво ще направи тя сега? — запита младежът.

— Ами… — каза небрежно Атос — навярно ще пише на кардинала, че някакъв проклет мускетар, който се казва Атос, й е измъкнал насила открития лист; ще го посъветва в същото писмо да се отърве от него, а същевременно и от двамата му приятели Портос и Арамис. Кардиналът ще си спомни, че това са хората, които му се изпречват непрестанно на пътя; и тогава една прекрасна сутрин ще арестува д’Артанян и за да не скучае съвсем сам, ще ни изпрати да му правим компания в Бастилията.

— Охо! — подхвърли Портос. — Струва ми се, че шегите ти са мрачни, драги мой.

— Аз не се шегувам — отвърна Атос.

— Знаеш ли — каза Портос, — че да извиеш врата на тази проклета милейди, ще бъде по-малък грях, отколкото да извиваш врата на тези нещастници, хугенотите, чието единствено престъпление е, че пеят на френски псалмите, които ние пеем на латински?

— Какво ще каже абатът? — запита спокойно Атос.

— Ще кажа, че споделям мнението на Портос — отвърна Арамис.

— Аз също! — присъедини се д’Артанян.

— Добре, че тя е далеч — продължи Портос, — защото, да си призная, тука много би ме смущавала.

— Тя ме смущава и когато е в Англия, и когато е във Франция — забеляза Атос.

— Тя ме смущава навсякъде — заяви д’Артанян.

— Но щом е била в ръцете ти — рече Портос, — защо не я удави, удуши или обеси? Само мъртвите не се връщат.

— Така ли мислите, Портос? — отвърна мускетарят с мрачна усмивка, която само д’Артанян разбра.

— Хрумна ми една мисъл — обяви д’Артанян.

— Да я чуем — казаха мускетарите.

— На оръжие! — викна Гримо.

Младежите скочиха бързо и се спуснаха към пушките си.

Този път се приближаваше малък отряд от двадесет-двадесет и пет души, но сега вече не бяха работници, а войници от гарнизона.

— Да се върнем ли в лагера? — запита Портос. — Струва ми се, че силите не са равни.

— Невъзможно е по три причини — отвърна Атос. — Първо, не сме довършили още закуската; второ, имаме да си кажем още много важни неща: трето, остават още десет минути до определения час.

— Хайде — намеси се Арамис, — трябва все пак да си съставим боен план.

— Той е много прост — отвърна Атос. — Щом неприятелят се приближи на един изстрел от нас ще стреляме: ако продължи да се приближава ще стреляме пак и ще стреляме, докато пушките ни са пълни; ако тези, които оцелеят, искат да превземат укреплението с пристъп, ще оставим обсадителите да слязат в рова и тогава ще блъснем над главите им тая стена, която продължава да се държи по някакво чудо на равновесието.

— Отлично! — извика Портос. — Ти, Атос, положително си роден за пълководец и кардиналът, който се смята за голям военачалник, не струва нищо пред тебе.

— Господа — каза Атос, — не стреляйте двама в един човек, моля ви; всеки да се мери добре в целта си.

— Аз съм си избрал човек — обади се д’Артанян.

— И аз — рече Портос.

— Аз също — добави Арамис.

— Тогава огън! — извика Атос.

Четирите пушки дадоха един гръм, но паднаха четирима души.

Веднага заби барабан и малкият отряд ускори хода.

Тогава последваха неравномерни изстрели, но винаги улучваха с една и съща точност. Обаче ларошелци сякаш знаеха за числената слабост на неприятелите и продължаваха да напредват бегом.

От три изстрела паднаха двама души, но оцелелите не намаляваха хода си.

Като стигнаха в подножието на укреплението, неприятелите бяха още дванадесет или петнадесет; последен залп ги посрещна, но не ги спря; те скочиха в рова и се готвеха да се изкатерят до дупката, пробита в стената.

— Хайде, приятели — викна Атос, — да ги довършим с един удар: На стената! На стената!

И четиримата приятели, подпомагани от Гримо, започнаха да блъскат с приклада на пушките си грамаден къс стена, който се наклони, сякаш вятърът го блъскаше, и като се откъсна от основата си, падна със страхотен шум в рова; екна страшен вик, облак прах се дигна и всичко свърши.

— Дали сме ги смазали до един? — запита Атос.

— Ей богу, така ми се струва — отговори д’Артанян.

— Не — възрази Портос, — двама или трима се спасяват, съвсем окуцели.

И наистина трима или четирима от тези нещастници, опръскани с кал и кръв, бягаха по изровения път към града: само те бяха останали от малкия отряд.

Атос погледна часовника си.

— Господа — рече той, — мина един час, откакто сме тука, и сега облогът е спечелен, но трябва да бъдем добри играчи: при това д’Артанян не е споделил с нас своята мисъл.

И мускетарят със свойственото си хладнокръвие седна пред остатъците от закуската.

— Моята мисъл ли? — запита д’Артанян.

— Да, вие казвахте, че ви хрумнала някаква мисъл — повтори Атос.

— Ха! Сетих се! — продължи д’Артанян. — Ще отида повторно в Англия и ще намеря господин дьо Бъкингам.

— Вие няма да направите това, д’Артанян — каза студено Атос.

— Защо? Не го ли направих веднъж?

— Да, но тогава не бяхме във война; тогава господин дьо Бъкингам беше съюзник, а не враг: това, което искате да направите, ще бъде сметнато за измяна.

Д’Артанян разбра силата на това разсъждение и млъкна.

— Слушайте — обади се Портос, — струва ми се, че и на мене ми хрумна една мисъл.

— Тишина! Да чуем мисълта на господин Портос! — каза Арамис.

— Ще поискам отпуск от господин дьо Тревил по някакъв повод, който вие ще измислите: аз самият не съм силен по поводите. Милейди не ме познава. Ще мога да се приближа до нея, без тя да се опасява от мен, и когато намеря удобен случай, ще я удуша.

— Е, добре — рече Атос, — аз съм твърде склонен да приема идеята на Портос.

— Ами! — възпротиви се Арамис. — Да убиеш една жена! Не, на мене ми хрумна най-правилната мисъл.

— Да чуем какво сте намислили, Арамис! — подкани го Атос, който почиташе много младия мускетар.

— Трябва да предупредим кралицата.

— А! Да! Наистина! — казаха едновременно Портос и д’Артанян, а гасконецът добави: — Мисля, че налучкваме истинското средство.

— Да предупредим кралицата! — повтори Атос. — А как! Имаме ли връзки с двореца? Можем ли да изпратим някого в Париж, без това да се знае в лагера? Оттук до Париж има сто и четиридесет левги. Писмото ни няма да е стигнало до Анжер, а ние ще бъдем вече в затвора.

— Ако е работата да се предаде със сигурност писмо на нейно величество — започна Арамис, като се изчерви, — аз се наемам. Познавам в Тур едно опитно лице…

Арамис млъкна, като видя, че Атос се усмихва.

— Е, добре! Значи вие не приемате това предложение. Атос! — обади се д’Артанян.

— Не го отхвърлям напълно — отвърна Атос, — но искам само да забележа на Арамис, че той не може да напусне лагера; а никой друг освен някой от нас не е сигурен: два часа след заминаването на ирагсмика всички капуцини, всички полицаи, всички чернокапци на кардинала ще знаят наизуст вашето писмо и вие, и вашето опитно лице ще бъдете арестувани.

— Без да забравяме — додаде Портос, — че кралицата ще спаси господин дьо Бъкингам, но нас няма да ни спаси.

— Господа — забеляза д’Артанян, — това, което казва Портос, е много умно.

— Охо! Какво става в града? — запита Атос.

— Бият тревога.

Четиримата приятели се ослушаха и до тях наистина достигна биене на барабан.

— Ще видите, че ще изпратят срещу нас цял полк — рече Атос.

— Но вие не смятате да издържите срещу цял полк нали? — заяви Портос.

— Защо не? — възрази мускетарят. — Чувствувам се добре разположен и бих издържал срещу цяла армия, ако само се бяхме сетили да вземем още дванадесет бутилки.

— Честна дума — извика д’Артанян, — барабанът приближава.

— Нека приближава — каза Атос. — Има четвърт час път оттук до града, а следователно и от града дотук. Това време ни е предостатъчно, за да вземем решение; ако си отидем оттук, никъде няма да намерим по-удобно място. А ето, господа, на мене ми дойде наум най-добрата мисъл.

— Кажете тогава.

— Позволете да дам на Гримо няколко необходими нареждания.

Атос даде знак на слугата си да се приближи.

— Гримо — подзе Атос, като посочи мъртъвците, които лежаха в укреплението, — вземете тия господа, изправете ги до стената, сложете им шапки на главите и пушки в ръце.

— О, велики човече! — възхити се д’Артанян. — Разбирам те.

— Разбирате ли? — запита Портос.

— А ти разбираш ли. Гримо? — каза Арамис. Гримо кимна утвърдително.

— Това е всичко, което ни трябва — рече Атос. — Да се върнем към моята мисъл.

— Бих искал все пак добре да разбера — обади се Портос.

— Излишно е.

— Да, да, мисълта на Атос — викнаха в един глас д’Артанян и Арамис.

— Тази милейди, тая жена, това изчадие, този демон има девер, както ми бяхте казали, нали, д’Артанян?

— Да, дори го познавам добре и мисля, че той не обича особено много снаха си.

— Това не е лошо — отвърна Атос — и ако я мразеше, щеше да бъде още по-добре.

— В такъв случай той ще ни услужи на драго сърце.

— Все пак — не млъкваше Портос — бих искал да разбера какво прави Гримо.

— Тихо, Портос! — каза Арамис.

— Как се нарича този девер?

— Лорд Уинтър.

— Къде е той сега?

— Завърна се в Лондон при първите слухове за война.

— Добре! Тъкмо такъв човек ни трябва — заяви Атос, — него трябва да предупредим; ще го предупредим, че снаха му има намерение да убие някого и ще го помолим да не я изпуска из очи. Надявам се, че в Лондон има домове от рода на приюта „Света Магдалена“ или на „Каещите се девици“. Той ще настани там снаха си и ние ще бъдем спокойни.

— Да — обади се д’Артанян, — докато тя избяга оттам.

— О! — възкликна Атос. — Повярвайте ми, много искате, д’Артанян. Казах ви най-доброто, което ми дойде наум, и ви предупреждавам, че повече нищо не мога да измисля.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — съгласи се Арамис. — Ще предупредим едновременно кралицата и лорд Уинтър.

— Да, но кой ще занесе писмото в Тур и писмото в Лондон?

— Аз отговарям за Базен — обади се Арамис.

— А аз за Планше — добави д’Артанян.

— Истина — каза Портос, — ако ние не можем да напуснем лагера, слугите ни могат да го напуснат.

— Разбира се — потвърди Арамис, — и още днес ще напишем писмата, ще им дадем пари и ще заминат.

— Ще им дадем пари ли? — попита Атос. — Та вие значи имате пари?

Четиримата приятели се спогледаха и по лицата, които за миг се бяха прояснили, премина сянка.

— Гледайте! — извика д’Артанян. — Виждам черни и червени точки, които се движат там долу. Това не е полк, както казвахте, Атос! Това е цяла армия.

— Да, вярно, ето ги — каза Атос. — Аха! Виждате ли ги хитреците как се приближават тихомълком! Свърши ли, Гримо?

Гримо направи знак, че е готов, и посочи дванадесетте мъртъвци, които беше наредил най-живописно. Едни бяха с пушки на рамо, други сякаш се прицелваха, трети — с шпаги в ръце.

— Отлично! — похвали го Атос. — Това прави чест на въображението ти.

— Все едно — промърмори Портос, — все пак бих искал да разбера.

— Първо да се измъкнем — рече д’Артанян, — после ще разбереш.

— Почакайте, господа, почакайте! Да дадем възможност на Гримо да разтреби трапезата.

— А! — забеляза Арамис. — Черните и червените точки много бързо растат и аз споделям мнението на д’Артанян. Мисля, че нямаме време за губене, трябва да се върнем веднага в лагера.

— Повярвайте — каза Атос, — аз нямам вече нищо против отстъплението: обзаложили се бяхме за един час, останахме час и половина, нямаме вече какво да си кажем; да тръгваме, господа, да тръгваме.

Гримо ги беше изпреварил вече с кошницата и десерта. Четиримата приятели излязоха след него и направиха десетина крачки.

— По дяволите! — извика Атос. — Какво правим, господа!

— Забрави ли нещо? — запита Арамис.

— Знамето, тю, да се не види! Не бива да оставяме знаме в ръцете на врага, дори когато това знаме е обикновена салфетка.

И Атос се втурна в укреплението, изкатери се на площадката и свали знамето. Но тъй като ларошелци се намираха вече на разстояние един изстрел, откриха страшен огън срещу човека, който сякаш за удоволствие се излагаше на куршумите им.

Атос като че беше вълшебник, куршумите свиреха наоколо му, но нито един не го докосна.

Атос развя знамето, като се обърна гърбом към защитниците на града и поздрави ония, които бяха в лагера. Силни викове екнаха от двете страни: от едната — викове на ярост, а от другата — на възторг.

Втори залп последва първия и три куршума продупчиха салфетката и я превърнаха наистина в знаме. Целият лагер викаше:

— Слизайте, слизайте!

Атос слезе. Другарите му, които го чакаха разтревожени, го посрещнаха радостно.

— Хайде, Атос, хайде — подкани го д’Артанян — да бързаме, да бързаме. Сега, когато измислихме всичко освен пари, глупаво ще бъде да се оставим да ни убият.

Но Атос продължи да върви величествено въпреки бележките на другарите си, които видяха, че всички увещания са излишни и се изравниха с него.

Гримо с кошницата бе избързал напред и се намираше извън обсега на куршумите.

След миг се чу ожесточена стрелба.

— Какво е това? — запита Портос. — По кого стрелят? Не чувам да свирят куршуми и не виждам никого.

— Стрелят по нашите мъртъвци — отвърна Арамис.

— Но нашите мъртъвци няма да отговорят.

— Точно така. Тогава ще помислят, че им е устроена засада и ще се съвещават. Ще изпратят човек да преговаря и когато забележат шегата, ние ще бъдем извън обсега на куршумите. Ето защо няма смисъл да бързаме и да си спечелим някоя настинка.

— О! Разбирам — възхити се Портос.

— Слава богу! — каза Атос и дигна рамене. Французите пък, като виждаха, че четиримата приятели се връщаха в крак, надаваха възторжени викове.

Започна нова стрелба и този път куршумите се сплескваха в камъните около четиримата приятели и свиреха зловещо край ушите им. Ларошелци най-после бяха превзели укреплението.

— Много неопитни стрелци — забеляза Атос. — Колко души убихме ние? Дванадесет ли?

— Или петнадесет.

— И колко смазахме?

— Осем или десет.

— И в замяна на това нито една драскотина? А! Има! Какво ви е на ръката, д’Артанян? Струва ми се, кръв?

— Няма нищо — отвърна д’Артанян.

— Някой заблуден куршум ли?

— И това не.

— Какво тогава?

Знаем вече, че Атос обичаше д’Артанян като свое дете и понякога този мрачен и суров човек проявяваше към момъка бащинска загриженост.

— Драскотина — смънка д’Артанян. — Притиснах пръста си между два камъка — между стената и камъка на пръстена ми и кожата се обели.

— Ето какво значи човек да има диамант, уважаеми господине — каза презрително Атос.

— Ах, да — извика Портос, — той има наистина диамант и защо, дявол да го вземе, тогава ние се оплакваме, че нямаме пари?

— Я гледай, наистина! — обади се Арамис.

— Отлично, Портос! Това е наистина хубава идея.

— Разбира се — рече Портос, като се наду от похвалата на Атос. — Щом има диамант, да го продадем.

— Но това е диамантът на кралицата — възрази д’Артанян.

— Още по-добре — продължи Атос. — Кралицата да спаси своя възлюблен, Бъкингам — какво по-справедливо от това; кралицата да спаси нас, своите приятели — какво по-благородно от това! Да продадем диаманта. Какво мисли господин абатът? Не питам Портос, той си даде мнението.

— Аз мисля — поде Арамис, като се изчерви, — че щом пръстенът му не е подарен от неговата любима, той не е залог за любов и д’Артанян може да го продаде.

— Драги мой, вие сякаш сте олицетворение на богословието. И тъй вашето мнение е?…

— Да продадем диаманта — отвърна Арамис.

— Добре — каза весело д’Артанян, — да продадем диаманта и да не говорим повече за това.

Стрелбата продължаваше, но приятелите бяха вече извън нейния обсег и ларошелци стреляха, само за да им бъде чиста съвестта.

— Гледай ти, крайно време беше да хрумне тази мисъл на Портос. Стигнахме лагера. И така, господа, нито дума вече по този въпрос. Наблюдават ни, идат да ни посрещнат. Ще ни дигнат на ръце.

Наистина, както казахме, целият лагер беше развълнуван; повече от две хиляди души бяха присъствували, като на представление, на благополучно завършилото самохвалство на четиримата приятели, без и през ум да им мине истинската подбуда. Чуваха се само викове: „Да живеят гвардейците!“ „Да живеят мускетарите!“ Господин дьо Бюзиньи пръв стисна ръката на Атос и призна, че е загубил облога. Драгунът и швейцарецът го последваха, всички другари последваха драгуна и швейцареца. Поздравления, ръкувания, прегръдки безкрай и непрекъснати насмешки над ларошелците! Накрая се дигна такъв шум, че господин кардиналът помисли, че има бунт и изпрати своя гвардейски капитан Ла Удиниер да разбере какво става.

Разказаха на пратеника всичко с най-възторжен и изрази.

— Е? — запита кардиналът, когато Ла Удиниер се върна.

— Монсеньор — заразказва Ла Удиниер, — трима мускетари и един гвардеец се обзаложили с господин льо Бюзиньи, че ще закусят в укреплението Сен Жерве и както закусвали, стояли там два часа срещу врага и убили не зная колко си ларошелци.

— Питахте ли за имената на тези трима мускетари?

— Да, монсеньор.

— Как се казват?

— Те са господата Атос, Портос и Арамис.

— Все моите трима храбреци! — прошепна кардиналът. — А гвардеецът?

— Господин д’Артанян.

— Все моят своенравен младеж! Тези четирима души трябва на всяка цена да станат мои.

Същата вечер кардиналът разговаря с господин дьо Тревил за подвига, за който говореше целият лагер. Господин дьо Тревил, който беше чул за това приключение от устата на самите герои, участвували в него, го предаде на негово високопреосвещенство с всички подробности, без да пропусне случая със салфетката.

— Добре, господин дьо Тревил — рече кардиналът, — изпратете ми, моля ви, тая салфетка. Ще поръчам да бъдат извезани върху нея три златни лилии и ще я дам за знаме на вашата рота.

— Монсеньор — отвърна господин дьо Тревил, — ще бъде несправедливо за гвардейците: господин д’Артанян не е от моята рота, а от ротата на господин Де-з-Есар.

— Добре, вземете го тогава — отговори кардиналът. — Не е справедливо, щом тия четирима храбреци се обичат толкова много, да не служат в една и съща рота.

Същата вечер господин дьо Тревил съобщи приятната вест на тримата мускетари и на д’Артанян и ги покани на другия ден на закуска.

Д’Артанян не беше на себе си от радост. Както знаем, той цял живот мечтаеше да стане мускетар.

Тримата приятели бяха също много радостни.

— Чудно — каза д’Артанян на Атос, — на тебе ти хрумна блестяща мисъл и както сам каза, ние се покрихме със слава в същото време водихме толкова важен разговор.

— И който можем да продължим сега, без никой да се усъмни в нас, защото, с божия помощ, вече ще минаваме за кардиналисти.

Същата вечер д’Артанян поднесе почитанията си на господин Де-з-Есар и му съобщи за повишението, което е получил.

Господин Де-з-Есар, който обичаше много д’Артанян, предложи тогава услугите си: тази промяна на полка бе свързана с много разходи по екипировката.

Д’Артанян отказа, но намери, че случаят е удобен и го помоли да оцени пръстена, като му го даде с молба да бъде превърнат в пари.

На следния ден в осем часа сутринта слугата на господин Де-з-Есар се яви при д’Артанян и му предаде кесия със злато, която съдържаше седем хиляди ливри.

Това беше цената на диаманта на кралицата.