Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXXI
Кармелитският манастир в Бетюн

Големите злодеи носят със себе си някакво предопределение, което им помага да преодоляват всички пречки, избавя ги от всички опасности дотогава, докато на провидението му дотегнат техните престъпления и сложи край на нечестивото им щастие.

Така беше и с милейди — тя мина между крайцерите на двете държави и стигна в Булон без никакво премеждие.

Когато слизаше на брега в Портсмут, милейди беше англичанка, която преследванията във Франция бяха прогонили от Ла Рошел; като слезе в Булон след двудневно пътуване, тя се представи за французойка, измъчвана от англичаните в Портсмут поради омразата, която изпитвали към Франция.

Всъщност милейди имаше най-благонадеждния паспорт — своята красота, величествената си осанка и щедростта, с която пръскаше пистоли. Освободена от обикновените формалности благодарение на любезната усмивка и учтивите обноски на стария началник на пристанището, който й целува ръка, тя остана в Булон само толкова, колкото й бе необходимо, за да пусне в пощата едно писмо със следното съдържание:

До негово високопреосвещенство монсеньор кардинал Ришельо в лагера му край Ла Рошел.

Монсеньор, нека ваше високопреосвещенство бъде спокоен; негова светлост Бъкингамският дук няма да замине за Франция.

Булон, 25 вечерта

Милейди

П.П. Според желанието на ваше високопреосвещенство отивам в кармелитския манастир в Бетюн, където ще очаквам нарежданията ви.

И наистина милейди замина още същата вечер; нощта я застигна по пътя; тя се спря и пренощува в странноприемница; после на следния ден в пет часа сутринта продължи и след три часа влезе в Бетюн.

Попита къде се намира кармелитският манастир и незабавно се упъти натам.

Посрещна я игуменката; милейди й показа заповедта на кардинала; игуменката нареди да й дадат стая и да й поднесат закуска.

Цялото минало се бе заличило вече в паметта на тая жена и с поглед, устремен в бъдещето, тя виждаше само голямото щастие, което беше длъжен да й даде кардиналът, на когото тя бе услужила толкова благополучно, без името му да бъде замесено с нищо в това кърваво злодеяние. Все по-нови и по-нови страсти, които я изгаряха, правеха живота й да прилича на онези облаци, които летят по небето, като отразяват ту лазура, ту огъня, ту непрогледния мрак на бурята, и оставят на земята само следи от разрушение и смърт.

След закуската игуменката отиде да я посети; в манастирите има малко развлечения и добрата игуменка бързаше да се запознае с новата си гостенка.

Милейди искаше да се хареса на игуменката; а това не беше трудно за тази наистина издигната жена; опита се да бъде любезна, а бе прелестна и очарова добродушната игуменка с разнообразния си разговор и с прелестите, които излъчваше цялата й външност.

Игуменката, която беше от благороден произход, обичаше най-много дворцовите истории, които рядко достигат до крайните предели на кралството и които особено трудно проникват през стените на манастирите, на чийто праг издъхва световният шум.

Милейди, напротив, беше напълно в течение на всички аристократически интриги, сред които живееше непрестанно от пет или шест години. И тя започна да разговаря с добрата игуменка за светските нрави на френския двор, смесени с преувеличената набожност на краля; описа й скандалните похождения на придворните дами и благородници, които игуменката познаваше отлично по име, засегна леко любовта на кралицата и Бъкингам, като говореше много, за да даде възможност за разговор.

trimata_musketari_517_1.jpg

Но игуменката само слушаше и се усмихваше, без да отговаря. И понеже милейди видя, че тоя род разкази много я забавляват, продължи, само че насочи разговора върху кардинала.

Но тя беше много затруднена; не знаеше игуменката роялистка ли е, или кардиналистка; затова зае благоразумно средно положение; но и игуменката от своя страна бе още по-сдържана и благоразумна: само свеждаше ниско глава всеки път, когато пътничката произнасяше името на негово високопреосвещенство.

Милейди започна да мисли, че ще скучае много в манастира и реши да рискува малко, за да знае после как да се държи. Като искаше да види докъде ще стигне сдържаността на тази добродушна игуменка, тя започна да злослови, отначало много прикрито, после много обстойно, за кардинала, разказа за любовта на министъра с госпожа д’Егийон, с Марион дьо Лорм и с някои други изискани жени.

Игуменката започна да слуша по-внимателно, оживи се лека-полека и се усмихна:

„Добре — каза си милейди, — разговорът й харесва. Ако е кардиналистка, не влага поне фанатизъм.“

Тогава премина към преследванията, на които кардиналът подлагаше своите врагове. Игуменката само се прекръсти, без да одобри или да порицае.

Това затвърди у милейди мнението, че монахинята е по-скоро роялистка, отколкото кардиналистка.

Милейди продължи, като преувеличаваше все повече и повече.

— Аз съм напълно невежа по всички тези въпроси — обади се най-сетне игуменката. — Но колкото и далеч да сме от двореца, колкото и чужди да са ни светските дела, ние имаме много тъжни примери за това, което ни разказахте; една от нашите послушнички е пострадала много от отмъщението и от преследванията на господин кардинала.

— Една от вашите послушнички ли? — учуди се милейди. — О, боже мой! Бедната жена, съжалявам я.

— И имате право, защото тя е наистина за съжаление: затвор, заплахи, жестоки обноски, всичко е преживяла. Но в края на краищата — продължи игуменката — господин кардиналът навярно има пълно основание да постъпва така и макар че тя прилича на ангел, не бива винаги да се съди за хората по външността им.

„Добре! — каза си милейди. — Кой знае, може би ще открия нещо тук! Върви ми.“

И тя се постара да придаде на лицето си израз на пълна невинност.

— Уви! Зная това. Казват, че не трябва да се вярва на външността, но на какво да вярваме тогава, ако не на най-прекрасното творение на създателя! Аз пък може би ще се лъжа цял живот, но ще вярвам винаги на човек, чието лице ми е приятно.

— Вие значи сте склонна да вярвате, че тази млада жена е невинна? — запита игуменката.

— Господин кардиналът не преследва само престъпленията — отвърна тя. — Някои добродетели той преследва по-строго от някои злодеяния.

— Позволете ми, госпожо, да ви изкажа своята изненада — каза игуменката.

— От какво? — запита наивно милейди.

— От думите, които казвате.

— Какво чудно намирате в тези думи? — запита усмихната милейди.

— Вие сте приятелка на кардинала, щом като той ви изпраща тук, а въпреки това…

— А въпреки това говоря за него лошо — продължи милейди, като довърши мисълта на игуменката.

— Или поне не говорите добро.

— Това е, защото аз не съм негова приятелка — каза тя с въздишка, — а негова жертва.

— Но все пак писмото, с което той ви препоръчва на мене?…

— Е заповед за мене да стоя като в затвор, откъдето той ще ме измъкне чрез някои от своите сподвижници.

— Но защо не избягахте?

— Къде бих отишла? Вярвате ли, че има място на земята, където кардиналът не би стигнал, ако само си направи труд да си протегне ръката! Да бях мъж, това в краен случай пак би могло да стане, но една жена, какво може да направи една жена? Младата послушничка, която е тук при вас, опитвала ли се е да избяга?

— Не, наистина, но нейният случай е друг, мисля, че някаква любов я задържа във Франция.

— Тогава — въздъхна милейди, — ако тя обича, не е напълно нещастна.

— И така — забеляза игуменката, като гледаше милейди с растящо любопитство — аз виждам още една преследвана нещастница.

— За съжаление, да! — добави милейди.

Игуменката погледна за миг тревожно милейди, сякаш някаква нова мисъл й изникна в ума.

— Да не сте враг на нашата света вяра? — измънка тя.

— Аз ли! — възкликна милейди. — Аз, протестантка! О! Не! Кълна се в господа, който ни слуша, че напротив, аз съм ревностна католичка.

— Тогава, госпожо — рече усмихната игуменката, — успокойте се, домът, в който се намирате, няма да бъде много тежък затвор и ние ще сторим всичко, което е потребно, за да направим приятно вашето затворничество. Нещо повече, ще видите тук младата жена, преследвана навярно поради някаква дворцова интрига. Тя е мила и приятна.

— Как се казва тя?

— Беше ми препоръчана от едно много високопоставено лице под името Кети. Не съм се опитвала да узная другото й име.

— Кети! — извика милейди. — Как! Уверена ли сте?…

— Че се казва така ли? Да, госпожо, да не би да я познавате?

Милейди се усмихна вътрешно при мисълта, която й мина, че младата жена можеше да бъде някогашната й прислужничка. Споменът за това момиче беше свързан с гняв. Желание за отмъщение изкриви чертите на милейди — всъщност почти веднага лицето й придоби спокойното си и благосклонно изражение, което тази жена със сто лица беше изгубила за миг.

— И кога ще мога да видя тази млада дама, която вече ми стана толкова мила? — запита милейди.

— Тази вечер — отговори игуменката, — дори още през деня. Но вие пътувате от четири дни, както сама ми казахте; тая сутрин сте станали в пет часа и навярно имате нужда от почивка. Легнете и поспете, на обед ще ви събудим.

При все че милейди отлично можеше да мине без тоя сън, поддържана от цялото възбуждение, което новото приключение вдъхваше в жадното й за интриги сърце, тя все пак прие предложението на игуменката: от дванадесет или петнадесет дни тя беше преживяла толкова разнообразни вълнения, че ако желязното й тяло можеше още да издържа на умората, душата й имаше нужда от почивка.

И тя се сбогува с игуменката и си легна, приятно люшкана от мислите за отмъщение, към които я наведе неволно името Кети. Спомни си почти безграничното обещание, което й беше дал кардиналът, в случай че успее да изпълни задачата си. Тя беше успяла, с други думи, д’Артанян беше в ръцете й.

Само едно я ужасяваше — споменът за мъжа й; той беше конт дьо ла Фер, за когото тя мислеше, че е мъртъв или поне, че е напуснал Франция и когото откри в лицето на Атос, най-добрия приятел на д’Артанян.

Но ако той беше приятел на д’Артанян, навярно му беше помагал във всички хитрини, с помощта на които кралицата бе провалила плановете на негово високопреосвещенство; ако беше приятел на д’Артанян, той беше враг на кардинала и навярно тя щеше да успее да го обгърне в своето отмъщение, в гънките на което се надяваше да задуши младия мускетар. Всички тези надежди бяха приятни мисли за милейди и люшкана от тях, тя скоро заспа.

Събуди я приятен глас, който прозвуча край леглото й. Отвори очи и видя игуменката, придружена от млада жена с руси коси, с нежно лице, която беше устремила в нея поглед, изпълнен с благосклонно любопитство.

Лицето на тая жена й беше съвсем непознато; и двете се разглеждаха с най-голямо внимание, като размениха обикновените любезности: и двете бяха много хубави, но със съвсем различна хубост. Милейди се усмихна, като разбра, че с величествената си осанка и аристократичните си обноски превъзхожда младата жена. Наистина облеклото на послушничка, което носеше младата жена, не допринасяше много за такова състезание.

Игуменката ги представи една на друга; после, когато тази формалност бе изпълнена, тя остави двете млади жени, понеже задълженията й я зовяха в черквата.

Послушничката, като видя, че милейди лежи, поиска да последва игуменката, но милейди я задържа.

— Как, госпожо — рече й тя, — едва ви зърнах и вие искате вече да ме лишите от присъствието си, на което аз все пак, да си призная, разчитах малко за времето, което ще трябва да прекарам тук?

— Не, госпожо — отвърна послушничката, — боях се само, че съм избрала лошо време: вие спяхте, уморена сте.

— Кажете — продължи милейди, — какво могат да желаят хората, когато спят? Добро пробуждане. Вие сте причина за това пробуждане; оставете ме да му се нарадвам.

И като я улови за ръката, тя я привлече към едно кресло до леглото си.

Послушничката седна.

— Боже мой! — въздъхна тя. — Колко съм нещастна! От шест месеца съм тук без никакво развлечение и ето вие дойдохте и вашето присъствие щеше да бъде за мене приятна компания, а аз навярно всяка минута може да напусна манастира!

— Как! — попита милейди. — Скоро ли ще излезете?

— Надявам се поне — отвърна послушничката с радост, която никак не се мъчеше да прикрива.

— Научих, че сте пострадали от кардинала — продължи милейди. — Това ще бъде причина да станем по-добри приятелки.

— Значи е истина това, което ми каза нашата добра майка игуменка, че и вие сте жертва на този лош свещеник?

— Шт! — прошепна милейди. — Дори тук да не говорим така за него; всичките ми нещастия идват оттам, че казах почти същото, което вие казахте сега, пред една жена, за която мислех, че ми е приятелка, а тя ме издаде. И вие ли сте също жертва на издайничество?

— Не — отговори послушничката, — жертва съм на своята преданост: на предаността си към една жена, която обичах, за която бях готова да дам живота си и съм готова да го дам.

— И която ви е изоставила, така е!

— Бях много несправедлива, като мислех така, но от два-три дни се убедих в противното и благодаря на бога за това; тежко щеше да ми бъде да мисля, че ме е забравила. Но вие, госпожо — продължи послушничката, — струва ми се, че вие сте свободна и ако искате да избягате, това зависи само от вас.

— Къде мога да отида без приятели, без пари, в един край на Франция, който ми е непознат, където никога не съм идвала?…

— О! — извика послушничката. — Ако става дума за приятели, вие ще намерите навсякъде, където отидете, вие изглеждате толкова добра и сте толкова хубава!

— Това не пречи — продължи милейди, като смекчи усмивката си така, че да й придаде ангелско изражение — да бъда сама и преследвана.

— Слушайте — каза послушничката, — трябва да се уповаваме на небето! Рано или късно доброто, което сме направили, става наш защитник пред бога и знаете ли, може би е щастие за вас, колкото нищожна и безпомощна да съм, че ме срещнахте: защото, ако изляза оттук, ще намеря влиятелни приятели, които, след като се бориха за мене, ще могат да се борят и за вас.

— О, като казах, че съм сама — додаде милейди, с надеждата, че говорейки за себе си, ще накара и послушничката да проговори, — не искам да кажа, че нямам и аз някои високопоставени познати; но тези познати сами треперят пред кардинала: самата кралица не смее да поддържа борбата срещу страшния министър; имам доказателства, че нейно величество въпреки доброто си сърце неведнъж е била принудена да изоставя на гнева на негово високопреосвещенство хората, които са й услужвали.

— Повярвайте ми, госпожо, кралицата може да дава вид, че е изоставила тези хора, но не бива да се съди по външното впечатление; колкото повече те са преследвани, толкова повече тя мисли за тях; и често, когато те най-малко се надяват, тя им доказва, че не ги е забравила.

— Уви! — рече милейди. — Вярвам в това: кралицата е толкова добра.

— О! Значи вие познавате хубавата и благородна кралица, щом говорите така за нея! — извика възторжено послушничката.

— Искам да кажа — започна милейди, разбрала, че се е поувлякла, — че нея лично нямам честта да познавам, но познавам много от най-близките й приятели — познавам господин дьо Пютанж, познавах в Англия господин Дюжар, познавам господин дьо Тревил.

— Господин дьо Тревил! — извика послушничката. — Познавате ли господин дьо Тревил?

— Да, разбира се, дори много добре.

— Капитанът на кралските мускетари, нали?

— Капитанът на кралските мускетари.

— О! Но вие ще видите — извика послушничката, — че след малко ще се опознаем напълно и ще станем едва ли не приятелки; щом познавате господин дьо Тревил, вие навярно сте ходили у тях?

— Често! — отвърна милейди. Тя тръгна веднъж по тоя път и като видя, че лъжата успява, реши да продължи докрай.

— У тях навярно сте виждали някои от неговите мускетари?

— Всички, които приема обикновено! — отвърна милейди, за която този разговор започна да става действително интересен.

— Кажете ми имената на някои от онези, които познавате, и ще видите, че ще излязат мои приятели.

— Но — започна смутена милейди — познавам господин дьо Сувиньи, господин дьо Куртиврон, господин дьо Ферюсак.

Послушничката я остави да говори; после, като видя, че тя млъкна, запита:

— Не познавате ли един благородник — Атос?

Милейди побледня като платно и колкото и да се владееше, неволно извика, сграбчи ръката на събеседницата си и впи поглед в нея.

— Какво! Какво ви е? О, боже мой! — запита бедната жена. — Да не съм казала нещо, с което да съм ви оскърбила?

trimata_musketari_522_1.jpg

— Не, но това име ме изненада много, тъй като и аз познавах този благородник и ми се видя странно, че срещам човек, който, изглежда, добре го познава.

— О! Да! Добре! Добре! Не само него, но и приятелите му, господата Портос и Арамис!

— Наистина! И тях познавам! — извика милейди, която почувствува, че дори сърцето й се смразява.

— Е добре! Щом ги познавате, трябва да знаете, че те са добри и верни другари; защо не се обърнете към тях, ако имате нужда от подкрепа?

— Работата е там — измънка милейди, — че аз всъщност не съм свързана с никого от тях; познавам ги, защото за тях ми е говорил много един от приятелите им, господин д’Артанян.

— Вие познавате господин д’Артанян! — извика на свой ред послушничката, като сграбчи ръката на милейди и впи поглед в нея.

После, като забеляза странния поглед на милейди, каза:

— Извинете, госпожо, но какви са били отношенията ви с него?

— Но — започна объркана милейди — той ми е приятел.

— Вие ме лъжете, госпожо — рече послушничката, — вие сте му била любовница.

— Вие сте му била любовница, госпожо — извика на свой ред милейди.

— Аз! — каза послушницата.

— Да, вие; сега ви познах: вие сте госпожа Бонасийо. Младата жена се отдръпна изненадана и ужасена.

— О! Не отричайте! Отговорете! — продължи милейди.

— Е, добре! Да, госпожо! — призна послушницата. — Съпернички ли сме?

Лицето на милейди бе озарено от такъв свиреп огън, че във всеки друг случай госпожа Бонасийо би избягала от ужас; но тя се беше отдала всецяло на ревността си.

— Хайде, кажете, госпожо — продължи госпожа Бонасийо с настойчивост, на която изглеждаше неспособна. — Била ли сте или сега сте негова любовница?

— О, не! — извика милейди с глас, който не допускаше никакво съмнение в истината. — Никога! Никога!

— Вярвам ви — добави госпожа Бонасийо, — но защо тогава извикахте така?

— Как, не разбирате ли? — каза милейди, която беше се вече овладяла и бе си възвърнала напълно присъствието на духа.

— Как искате да разбирам? Не зная нищо.

— Не разбирате ли, че господин д’Артанян като мой приятел ми поверяваше тайните си?

— Наистина ли!

— Не разбирате ли, че зная всичко: вашето отвличане от къщичката в Сен Жермен, неговото отчаяние, отчаянието на приятелите му, безуспешните им търсения оттогава! И как искате да не се изненадвам, когато, без да подозирам, се намирам срещу вас, срещу вас, за която сме говорили толкова често заедно, която той обича с цялата си душа, която той ме накара да обикна, преди да съм ви видяла! Ах! Мила Констанс, най-после ви намерих, най-после ви виждам!

И милейди простря ръце към госпожа Бонасийо, която, убедена от думите й, виждаше вече в тая жена, която преди миг бе помислила за съперничка, само искрена и предана приятелка.

— О! Простете ми! Простете! — извика тя, като се отпусна на рамото й. — Аз толкова много го обичам!

Двете жени постояха така прегърнати. Ако силите на милейди се равняваха на омразата й, госпожа Бонасийо положително би се откъснала само мъртва от тази прегръдка. Но като не можеше да я задуши, тя й се усмихна.

— О, мило дете, мило момиче! — възкликна милейди. — Колко съм щастлива, че ви виждам! Оставете да ви погледам.

И като говореше така, тя действително я поглъщаше с поглед.

trimata_musketari_524_1.jpg

— Да, това сте вие. Ах! По това, което той ми е казвал за вас, сега ви познавам, много добре ви познавам.

Бедната млада жена не можеше да подозира каква ужасна жестокост се криеше зад това чисто чело, зад тези тъй блестящи очи, в които тя четеше само любопитство и състрадание.

— Тогава вие знаете какво съм изстрадала — рече госпожа Бонасийо, — щом като ви е казвал колко е страдал той; но щастие е да страдаш за него.

Милейди повтори несъзнателно:

— Да, щастие.

Тя мислеше за друго.

— И освен това — продължи госпожа Бонасийо — моето страдание скоро свършва. Утре, а може би тая вечер ще го видя и тогава миналото няма да съществува вече.

— Тая вечер? Утре? — възкликна милейди. Тия думи я изтръгнаха от унеса й. — Какво искате да кажете? Някаква вест ли чакате от него?

— Очаквам него самия.

— Него, д’Артанян тук!

— Да, него.

— Но това е невъзможно! Той участвува в обсадата на Ла Рошел заедно с кардинала; той ще се върне чак след превземането на града.

— Вие мислите така, но има ли нещо невъзможно за моя д’Артанян, за този честен и достоен благородник!

— О! Не мога да ви вярвам!

— Добре! Четете тогава! — отвърна в изблик на гордост и радост нещастната млада жена, като подаде едно писмо на милейди.

„Почеркът на госпожа дьо Шеврьоз! — каза си милейди. — Ах! Уверена бях, че са във връзка с нея!“

И тя прочете жадно следните редове:

Мило дете, бъдете готова; нашият приятел скоро ще ви види и ще ви види само за да ви изтръгне от затвора, където вашата безопасност изискваше да бъдете скрита: и така, пригответе се за път и имайте винаги доверие в нас.

Нашият прелестен гасконец се е показал пак храбър и предан както винаги. Предайте му, че някъде са му много признателни за предупреждението, което е направил.

— Да, да — рече милейди, — да, писмото е ясно. Знаете ли какво е това предупреждение?

— Не, предполагам само, че е предупредил кралицата за някакви нови сплетни на кардинала.

— Да, навярно е така! — каза милейди, като върна писмото на госпожа Бонасийо и замислена отпусна глава на гърдите си.

В този миг чуха конски тропот.

— О! — извика госпожа Бонасийо, като се спусна към прозореца. — Да не е вече той?

Милейди остана на леглото си, вкаменена от учудване; толкова неочаквани неща й се случиха изведнъж, че тя за пръв път не знаеше какво да прави.

— Той! Той! — прошепна тя. — Дали е той? И остана в леглото си с втренчени очи.

— Уви, не! — каза госпожа Бонасийо. — Някакъв мъж, когото не познавам, но той сякаш иде тук. Да, намалява хода, спира пред вратата, звъни.

Милейди скочи от леглото.

— Уверена ли сте, че не е той? — попита тя.

— О, да. Напълно уверена!

— Може да не сте видели добре.

— О, стига само да видя перото на шапката му, крайчеца на мантията му, и ще го позная!

Милейди продължаваше да се облича.

— Все едно! Казвате, че този мъж идва тук?

— Да, той влезе.

— Той е или за вас, или за мене.

— О, боже мой! Колко развълнувана изглеждате!

— Да, признавам, аз не съм доверчива като вас, боя се от кардинала.

— Шт! — прошепна госпожа Бонасийо. — Някой иде! И наистина вратата се отвори и влезе игуменката.

— Вие ли пристигате от Булон? — запита тя милейди.

— Да, аз — отвърна милейди, като се мъчеше да възвърне хладнокръвието си. — Кой ме търси?

— Един мъж, който не иска да каже името си, но иде от страна на кардинала.

— И иска да говори с мене ли? — запита милейди.

— Иска да говори с дамата, която пристига от Булон.

— Тогава поканете го, госпожо, моля ви.

— О, боже мой! Боже мой! — възкликна госпожа Бонасийо. — Да не е някоя лоша вест!

— Боя се, че може да е така.

— Ще ви оставя с този непознат, но веднага щом той си отиде, ако позволите, ще се върна.

— Разбира се! Моля ви.

Игуменката и госпожа Бонасийо излязоха.

Милейди остана сама, устремила поглед към вратата. След миг долетя шум от шпори, които звънтяха по стълбището. Стъпките се приближиха, после вратата се отвори и влезе мъж.

trimata_musketari_526_1.jpg

Милейди нададе радостен вик — този мъж беше конт дьо Рошфор, верният служител на негово високопреосвещенство.