Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XXIV
Павилионът

В девет часа д’Артанян беше в гвардейските казарми. Той свари Планше в пълна готовност. Четвъртият кон беше пристигнал.

Планше беше въоръжен с пушката си и с пистолет.

Д’Артанян беше с шпагата си и препаса два пистолета на пояса, после двамата яхнаха по един кон и се отдалечиха безшумно. Нощта беше мрачна и никой не ги видя, когато излизаха. Планше яздеше след господаря си на десетина крачки от него.

Д’Артанян пресече кейовете, излезе през вратата Конферанс и тръгна тогава по пътя за Сен Клу, който по онова време беше много по-хубав, отколкото сега.

Докато се намираха в града, Планше спазваше почтително разстоянието, което си беше наложил. Но щом пътят взе да става по-безлюден и по-тъмен, той започна постепенно да се приближава, така че, когато навлязоха в Булонската гора, той яздеше успоредно с господаря си. И наистина, трябва да признаем, че люшкането на големите дървета и проблясъците на лунната светлина в тъмните гъсталаци много го безпокояха. Д’Артанян забеляза, че със слугата му става нещо необикновено.

— Е, господин Планше — запита го той, — какво ви е?

— Не намирате ли, господине, че горите са като черкви?

— Защо, Планше?

— Защото и в едните, и в другите човек не смее да говори високо.

— Защо не смееш да говориш високо, Планше? Защото се боиш ли?

— Да, господине. Боя се да ме не чуе някой.

— Боиш се да не те чуят ли? Та нашият разговор е почтен, драги ми Планше, и никой не би могъл да ни укори.

— Ах, господине — продължи Планше, като се върна на главната си мисъл, — този господин Бонасийо има нещо хитро във веждите си и устните му се мърдат така отвратително!

— Кой дявол те кара да мислиш за Бонасийо?

— Човек мисли за каквото може, а не за каквото иска, господине.

— Защото си страхливец, Планше.

— Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.

— И ти си добродетелен, така ли, Планше?

— Какво блести там, господине, не е ли дуло на пушка? Да си наведем ли главите?

— Наистина — прошепна д’Артанян, като си спомни препоръките на господин дьо Тревил, — наистина, това животно в края на краищата ще ме уплаши.

И препусна в тръс.

Планше последва господаря си, като че ли беше негова сянка, и препусна край него.

— Цяла нощ ли ще яздим така, господине? — запита той.

— Не, Планше, защото ти вече пристигна.

— Как, пристигнах ли? А вие, господине?

— Аз ще продължа още няколко крачки.

— Сам ли ще ме оставите тук, господине?

— Боиш ли се, Планше?

— Не, искам само да ви забележа, господине, че нощта ще бъде много студена, че студът причинява ревматизъм, а слуга, който има ревматизъм, е жалък слуга особено за такъв подвижен господар като вас, господине.

— Добре, Планше, ако ти стане студено, влез в някоя от ония кръчми, които се виждат ей там, а в шест часа сутринта ме чакай пред вратата.

— Господине, аз изпих и изядох най-почтено парите, които ми дадохте тая сутрин, така че нямам нито пукната пара, в случай че ми стане студено.

— Вземи половин пистол. До утре.

Д’Артанян слезе от коня си, хвърли повода на Планше и се отдалечи бързо, като се загърна в мантията си.

— Божичко, колко ми е студено! — извика Планше, когато д’Артанян се скри от погледа му, и като бързаше да се стопли, той веднага отиде и почука на вратата на една къща, която беше накичена с всички отличителни белези на кръчма от предградията.

А д’Артанян, който беше свил в една напречна пътечка, повървя малко и стигна Сен Клу, но вместо да тръгне по главната улица, той свърна зад замъка, отби се в някаква съвсем странична уличка и скоро се намери пред посочения в писмото павилион. Той бе построен на съвсем пусто място. Голяма стена се издигаше от едната страна на уличката. В единия й ъгъл се намираше павилионът, а от другата страна на уличката плет пазеше от минувачите градинка, в дъното на която се гушеше бедна колиба.

Той беше стигнал вече на мястото на свиждането и понеже не му бяха казали да съобщи с някакъв знак за идването си, застана да чака.

Не се чуваше никакъв шум, сякаш се намираше на стотина левги от столицата. Д’Артанян се огледа назад и се опря на плета. Отвъд плета, градинката и колибата тъмна мъгла застилаше с диплите си безкрайното пространство, където спеше Париж, пустият, зинал Париж — пространство, където блестяха няколко светли точки, мрачни звезди в този ад.

Но за д’Артанян всяка гледка беше прекрасна, всички мисли се усмихваха, мракът беше прозрачен. Часът за срещата наближаваше.

И наистина след малко кулата на Сен Клу отмери бавно с широката си зинала паст десет удара.

Имаше нещо зловещо в тоя бронзов глас, който стенеше глухо в нощта.

Всеки удар — частица от очаквания час — отекваше звучно в сърцето на момъка.

Погледът му беше устремен в малкия павилион, построен на ъгъла на стената — всички прозорци бяха затворени с капаци с изключение на един-единствен на горния етаж.

През този прозорец блестеше мека светлина и посребряваше трептящите листа на две-три липи, които се издигаха самотно извън парка. Навярно зад този малък, тъй нежно осветен прозорец го очакваше хубавата госпожа Бонасийо.

Люшкан от тази приятна мисъл, д’Артанян чака още половин час, без да проявява и най-малко нетърпение. Устремил поглед в уютната стаичка, той виждаше част от тавана със златна украса, която говореше за изяществото на останалата наредба на павилиона.

Часовникът на кулата Сен Клу удари десет и половина.

Този път, без д’Артанян да разбере защо, тръпка пробягна по жилите му. Може би започваше да го сковава студ и той взе чисто физическото чувство за душевно.

После му мина през ума, че не е прочел добре и че срещата е определена чак за единадесет часа.

Той се приближи до прозореца, застана под светлината, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж — не се беше излъгал: срещата беше точно в десет часа.

Той се върна на мястото си. Безмълвието и самотата започнаха да го тревожат.

Удари единадесет часа.

Д’Артанян започна наистина да се бои да не се е случило нещо с госпожа Бонасийо.

Той плесна три пъти с ръце — обикновен сигнал на влюбените, — но никой, дори ехото, не му отговори. Тогава си помисли с досада, че младата жена може да е заспала, докато го е чакала.

Приближи до стената и се опита да се изкачи по нея, но стената беше скоро измазана и д’Артанян напразно си изпочупи ноктите.

В този миг той забеляза дърветата — светлината продължаваше да посребрява листата им и понеже едното дърво беше на пътя, той реши, че от клоните му ще може да надникне в павилиона.

Качването не беше трудно. Освен това д’Артанян беше двадесетгодишен и още помнеше ученическите си занимания. След миг той беше сред клоните и погледът му проникна през прозрачните стъкла в павилиона.

trimata_musketari_214_1.jpg

Нещо странно накара д’Артанян да настръхне цял — нежната светлина, неподвижната лампа осветяваха картина на ужасно безредие: едно от стъклата на прозореца беше счупено, вратата на стаята бе изкъртена и едното крило висеше на пантите си: маса, която навярно е била наредена с вкусна вечеря, лежеше с краката нагоре; счупени шишета, смачкани плодове бяха пръснати по пода. Всичко в стаята свидетелствуваше, че е имало жестока и отчаяна борба; на д’Артанян дори му се стори, че вижда сред необикновеното безредие парчета от разкъсани дрехи и няколко кървави петна по покривката и завесите.

Той побърза да слезе на земята, сърцето му биеше страшно — искаше да види дали няма да открие други следи от насилие.

Слабата приятна светлина продължаваше да блести в нощното безмълвие. Тогава д’Артанян видя нещо, което в началото не беше забелязал, защото нищо не го подтикваше към такова проучване — утъпканата и разровена тук-там земя беше покрита с не много ясни дири от човешки стъпки и конски копита. Освен това колелата на някаква карета, която изглежда, беше дошла от Париж, бяха издълбали в меката почва дълбока следа, която завършваше при павилиона и се връщаше към Париж.

Д’Артанян продължи издирванията си и най-сетне намери край стената скъсана дамска ръкавица. Там, където не беше окаляна, тя беше безупречно чиста. Бе една от онези парфюмирани ръкавици, които влюбеният с удоволствие смъква от хубавата ръчичка.

Колкото повече д’Артанян продължаваше издирванията си, толкова по-ледена, по-обилна пот се лееше по челото му.

Ужасна тревога свиваше сърцето му, той се задъхваше; и все пак си казваше за успокоение, че може би павилионът няма нищо общо с госпожа Бонасийо, че младата жена му бе определила среща пред павилиона, а не в павилиона, че може би работата й или ревността на съпруга й я бяха задържали в Париж.

Но всички тези разсъждения се разбиваха, унищожаваха и разпръсваха от онова чувство на вътрешна болка, което понякога обхваща цялото ни същество и крещи високо, че над нас витае голямо нещастие.

Тогава д’Артанян сякаш обезумя: той се затича по широкия друм, мина по същия път, по който беше дошъл стигна до лодката и разпита лодкаря.

Към седем часа вечерта лодкарят превозил през реката жена, покрита с черна наметка, която най-грижливо гледала да не я познаят. Но тъкмо заради нейната предпазливост лодкарят й обърнал по-голямо внимание и забелязал, че жената е млада и хубава.

И тогава, както и днес, много млади и хубави жени ходеха в Сен Клу и гледаха никой да не ги познае, но д’Артанян не се усъмни нито за миг, че лодкарят е видял именно госпожа Бонасийо.

Д’Артанян използува лампата, която блещукаше в колибата на лодкаря, за да прочете още веднъж писмото на госпожа Бонасийо и да се увери, че не се е излъгал, че срещата е точно в Сен Клу, а не другаде, пред павилиона на господин д’Естре, а не на друга улица.

Всичко се надпреварваше да докаже на д’Артанян, че предчувствията му не го лъжат и че се е случило голямо нещастие.

Той се върна тичешком при замъка. Струваше му се, че през отсъствието му може да се е случило нещо ново в павилиона и че там го чакат нови доказателства.

Уличката беше все така пуста и същата спокойна и мека светлина се лееше от прозореца.

Д’Артанян се сети тогава за нямата и сляпа колиба, която навярно беше видяла нещо и която можеше да проговори.

Вратичката на оградата беше затворена, но той се прехвърли през плета и въпреки лая на вързаното куче се приближи до колибата.

Никой не отговори на първите му почуквания. Мъртва тишина цареше в колибата, както и в павилиона. Но тази колиба беше последната му надежда и той продължи да чука. Скоро му се стори, че долови лек шум отвътре, плах шум, който сякаш сам трепереше да не го чуят.

Тогава д’Артанян престана да чука и започна да се моли с глас, изпълнен с толкова тревога и обещания, с толкова страх и любезност, че можеше да успокои и най-страхливия. Най-после стар прогнил капак се отвори или по-право се открехна и веднага се затвори, щом светлината на бледата лампа, която светеше в къта, освети ремъка, дръжката на шпагата и пистолетите на д’Артанян. Но колкото и бързо да стана това, д’Артанян успя да зърне главата на един старец.

— За бога! — извика той. — Изслушайте ме: чаках някого и той не идва. Умирам от безпокойство. Случило ли се е наоколо някакво нещастие? Кажете.

Прозорецът пак се отвори бавно и същото лице, само че по-бледо отпреди, се появи отново.

Д’Артанян разказа чистосърдечно какво се беше случило, без да споменава имена. Той каза как имал среща с една млада жена пред павилиона и как, понеже тя не дошла, той се покатерил на липата и при светлината на лампата видял безредието в стаята.

Старецът го изслуша внимателно, като правеше знак, че е именно така: после, когато д’Артанян свърши, той поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

— Какво искате да кажете? — извика д’Артанян. — За бога, говорете, обяснете ми.

— Ах, господине — каза старецът, — не ме питайте нищо, защото ако ви кажа какво видях, положително ще ми се случи нещо лошо.

— Значи вие сте видели нещо? — попита д’Артанян. — В такъв случай, за бога — продължи той, като му хвърли един пистол, — кажете, кажете какво сте видели и аз ви давам честната си дума на благородник, че ще запазя в пълна тайна всяка ваша дума.

Старецът прочете толкова искреност и скръб по лицето на д’Артанян, че му направи знак да слуша, и заговори тихо:

— Беше около девет часа, чух някакъв шум на улицата и поисках да узная какво става, но като се приближих до вратичката, видях, че някой иска да влезе. Понеже съм беден и не се боя, че могат да ме оберат, отидох да отворя и видях трима мъже на няколко крачки от мене. В сянката стоеше впрегната карета и коне за езда. Конете явно принадлежаха на тримата мъже, които бяха облечени като благородници.

— Е, любезни господа? — извиках аз. — Какво желаете?

— Ти навярно имаш стълба — ми каза единият от тях, който изглеждаше водач на групата.

— Да, господине, с нея бера плодовете си.

— Дай ни я и се прибери в къщи. Ето ти едно екю за безпокойството, което ти причиняваме. Само запомни, че ако продумаш дума за това, което видиш и което чуеш — а аз съм уверен, че колкото и да те заплашваме, ти ще гледаш и ще слушаш всичко, — свършено е с тебе. При тези думи той ми хвърли едно екю, аз го прибрах, а той взе стълбата ми. И наистина, след като затворих подир тях вратичката на плета, аз се престорих, че се прибирам в къщи, но излязох веднага през задната врата и се промъкнах в тъмното до бъзовия храст, откъдето можех да виждам всичко, без да ме видят.

Тримата мъже бяха приближили съвсем безшумно каретата, те измъкнаха отвътре някакъв дребен, пълен, нисък, побелял човек, облечен в тъмни износени дрехи, който се изкачи предпазливо по стълбата, погледна крадешком в стаята, слезе безшумно и тихо прошепна:

— Тя е!

trimata_musketari_217_2.jpg

Веднага мъжът, който беше говорил с мене, се приближи до вратата на павилиона, отвори я с ключ, който носеше у себе си, затвори я и пак изчезна; в същото време другите двама мъже се изкачиха по стълбата. Дребният старик стоеше до вратичката на каретата, кочияшът придържаше конете на каретата, а един слуга държеше конете на ездачите.

— Изведнъж страшни викове екнаха в павилиона, една жена изтича до прозореца и го отвори, сякаш искаше да се хвърли. Но щом забеляза двамата мъже, се дръпна назад. Двамата мъже скочиха след нея в стаята.

— После не видях вече нищо, но чух трясък от чупене на мебели. Жената крещеше и викаше за помощ. Но скоро виковете й бяха заглушени. Тримата мъже се приближиха до прозореца, носейки жената на ръце. Двамата слязоха по стълбата и я пренесоха в каретата, където дребният старец влезе след нея. Този, който беше останал в павилиона, затвори прозореца, излезе след малко през вратата и се увери, че жената е добре настанена в каретата; двамата му другари го чакаха вече на конете си и той се метна на седлото. Слугата зае пак мястото си при кочияша. Каретата бързо се отдалечи, съпровождана от тримата конници, и всичко се свърши. След това не видях и не чух вече нищо.

trimata_musketari_217_1.jpg

Потресен от тая толкова страшна новина, д’Артанян стоеше неподвижен и безмълвен, а всички демони на яростта и ревността бушуваха в сърцето му.

— Благороднико, — продължи старецът, на когото това безмълвно отчаяние положително правеше по-силно впечатление, отколкото виковете и сълзите, — хайде, не се отчайвайте. Те не я убиха, това е важното.

— Знаете ли поне горе-долу кой беше човекът, който ръководеше тази адска експедиция? — запита д’Артанян.

— Не го познавам.

— Но щом сте говорили с него, вие сте имали възможност да го видите!

— А, как изглежда ли искате да знаете?

— Да.

— Висок, слаб, мургав, с черни мустаци, черни очи, с външност на благородник.

— Той е! — извика д’Артанян. — Пак той! Вечно той! Изглежда, че той е моят демон! А другият?

— Кой?

— Ниският.

— О, той не е благородник, уверен съм в това: после, той нямаше шпага и другите се отнасяха към него без никакво уважение.

— Някой слуга — прошепна д’Артанян. — Ах, клетата жена! Клетата жена! Какво ли са направили с нея?

— Вие ми обещахте, че няма да ме издадете — напомни му старецът.

— И повтарям обещанието си, бъдете спокоен. Аз съм благородник. Благородникът има само една дума и аз ви дадох своята.

Д’Артанян тръгна със съкрушена душа по пътя към реката. Той ту не можеше да повярва, че това е била госпожа Бонасийо и се надяваше на другия ден да я намери в Лувър, ту се боеше да не е имала връзки с някой друг и ревнивецът да я е изненадал и отвлякъл. Той се губеше в догадки, измъчваше се, изпадаше в отчаяние.

— О, да бяха тук приятелите ми! — казваше си той. — Щях да имам поне някаква надежда да я намеря! Но кой знае какво е станало с тях самите!

Наближаваше полунощ. Трябваше да намери Планше. Д’Артанян влиза във всички кръчми, където забеляза слаба светлина. Никъде не намери Планше.

В шестата започна да мисли, че го търси напразно, Д’Артанян беше определил среща на слугата си чак в шест часа сутринта и той имаше право да иде, където си иска.

Освен това на младежа му мина през ума, че ако остане край мястото, където беше станало произшествието, можеше да разкрие нещо около тази тайнствена история. Както казахме, д’Артанян се спря в шестата кръчма, поръча си бутилка първокачествено вино, облакъти се на масата в най-тъмния ъгъл и реши да чака така, докато се съмне. Но и този път надеждите му бяха излъгани — макар и да беше наострил най-внимателно слух, сред клетвите, шегите и ругатните, разменяни между работниците, слугите и коларите, които съставяха това почтено общество, към което принадлежеше и той, не можа да чуе нищо, което да го насочи към следите на клетата отвлечена жена, с други думи, беше принуден, след като изпи бутилката, от нямане какво да прави и за да не буди подозрение, да се настани колкото е възможно по-удобно в някое кътче и да подремне малко. Д’Артанян, както си спомняме, беше двадесетгодишен, а на тая възраст сънят има неоспорими права, които той властно предявява дори над най-отчаяните сърца.

Към шест часа сутринта д’Артанян се събуди с онова неприятно чувство, което съпровожда обикновено началото на деня след зле прекарана нощ. Той бързо си оправи дрехите, опипа се, за да види дали не са използували съня му, за да го оберат, и като видя, че диамантът му е на пръста, кесията в джоба и пистолетите на пояса, стана, плати бутилката и излезе да види дали сутринта няма да бъде по-щастлив в търсене на слугата, отколкото през нощта. И наистина първото нещо, което забеляза във влажната и сивкава мъгла, беше честният Планше, който, хванал двата коня за поводите, го очакваше край вратата на малка, схлупена кръчма, пред която д’Артанян беше минал, без дори да подозира, че съществува.