Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trois Mousquetaires, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 161 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
belleamie (2009)
Разпознаване
?
Сканиране
Стоян
Корекция
Сергей Дубина (1 август 2005 г.)
Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
dave (2013)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Александър Дюма, Тримата мускетари

Преведе от френски Йордан Павлов

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Морис Лероар

Художествено оформление Стефан Груев

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Мери Илиева

Френска. IV издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1978

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: belleamie, 2009
  3. — Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave

Статия

По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.

Тримата мускетари
Les trois mousquetaires
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
Арамис, Атос, д'Артанян и Портос (от ляво надясно) – илюстрация на Морис Лероар от 1894 г.
АвторАлександър Дюма - баща
ИлюстраторМорис Лероар
Първо издание1844 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
СледващаДвадесет години по-късно

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1955
ПреводачЙордан Павлов
Тримата мускетари в Общомедия

„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.

Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.

Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода мартюли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.

Сюжет

През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.

Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.

Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.

По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.

Персонажи

Д'Артанян и тримата мускетари

  • д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
  • Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
  • Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
  • Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.

Второстепенни персонжи

  • Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
  • Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
  • Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
  • Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.

Исторически личноси

  • Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
  • Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
  • Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
  • Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
  • Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.

Слуги на мускетарите

  • Планше – слуга на д'Артанян.
  • Гримо – слуга на Атос.
  • Мускетон – слуга на Портос.
  • Базен – слуга на Арамис.

Епизодични персонажи

  • Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
  • Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
  • Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
  • Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
  • Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.

Издания на български език

  • 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
  • 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
  • 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
  • 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9

Външни препратки

Източници

  1. Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.

XII
Джордж Вилиърз, Бъкингамски дук

Госпожа Бонасийо и дукът влязоха в Лувър без никакви трудности. Всички знаеха, че госпожа Бонасийо служи при кралицата, дукът носеше униформата на мускетарите на господин дьо Тревил, които, както казахме, бяха тази вечер на караул. Освен това Жермен беше предан на кралицата и ако нещо се случеше, госпожа Бонасийо щеше да бъде обвинена, че е въвела любовника си в Лувър, и всичко щеше да се уреди. Тя поемаше престъплението върху себе си — наистина честта й щеше да бъде опетнена, но какво значение имаше за света честта на жената на някакъв дребен търговец?

Като влязоха в двора, дукът и младата жена вървяха около двадесет и пет крачки край стената. Когато изминаха това разстояние, госпожа Бонасийо бутна малка служебна вратичка, която денем беше отворена, а нощем обикновено затворена. Вратата се отвори. Двамата влязоха и потънаха в мрак, но госпожа Бонасийо познаваше много добре всички входове и входчета в тая част на Лувър, определена за хората от свитата. Тя затвори след себе си вратата, хвана дука за ръка, направи пипнешком няколко крачки, улови се за перилото на една стълба, докосна с крак едно стъпало и почна да се изкачва — дукът отброи два етажа. Тогава тя сви вдясно, тръгна по някакъв дълъг коридор, слезе един етаж по-долу, пристъпи още няколко крачки, пъхна ключ в една ключалка, отвори някаква врата, въведе дука в стая, осветена само с една нощна лампа, и му каза:

— Почакайте тук, милорд. Ще дойдат.

После излезе през същата врата и я заключи, тъй че дукът остана в пълния смисъл на думата затворник.

Но трябва да кажем, че дукът, макар да остана съвсем сам, не изпита никакъв страх. Една от най-ярките черти в характера му беше склонността към приключения и любовта му към романтичното. Юначен, смел, предприемчив, той не за пръв път излагаше живота си при такива обстоятелства.

Научил се беше, че мнимото послание на Ана Австрийска, което го накара да дойде в Париж, е примка, но вместо да се върне в Англия, реши да използува положението, в което беше изпаднал, и заяви на кралицата, че няма да замине, без да я види. В началото кралицата решително отказа, но после се уплаши да не би отчаяният дук да направи някоя лудост. Тя беше вече решила да го приеме и да го помоли да замине веднага, но същата вечер, когато взе това решение, госпожа Бонасийо, която беше натоварена да намери дука и да го доведе в Лувър, бе отвлечена. Два дни никой не знаеше какво е станало с нея и всичко се преустанови. Но щом се освободи и влезе във връзка с Ла Порт, всичко тръгна по реда си и тя изпълни опасната задача, която щеше да свърши преди три дни, ако не бяха я арестували.

Като остана сам, Бъкингам се приближи до едно огледало. Мускетарската униформа му стоеше много добре.

trimata_musketari_114_1.jpg

Тогава той беше на тридесет и пет години и с право минаваше за най-хубавия благородник и най-изискания кавалер във Франция и Англия.

Любимец на двама крале, пребогат, всесилен в кралството, което той бунтуваше по прищявка и усмиряваше, когато му хрумне, Джордж Вилиърз, Бъкингамски дук, водеше такъв приказен живот, който векове наред учудва потомствата.

Уверен в себе си, сигурен в своята мощ, убеден, че законите, които управляват другите хора, не могат да го засегнат, той вървеше право към целта, която си бе поставил, дори когато тя беше толкова недосегаема и тъй ослепителна, че за всеки друг би било безумие дори да помисли за такава цел. Така той беше успял да се приближи няколко пъти до красивата и недостъпна Ана Австрийска, да я заслепи и да я накара да го обикне.

Джордж Вилиърз, както казахме, застана пред едно огледало, оправи хубавите си златисти къдри, които тежката шапка беше разбъркала, засука мустаците си и с преизпълнено от радост сърце, щастлив и горд, че наближава моментът, който толкова дълго време беше очаквал, се усмихна сам на себе си с чувство на гордост и надежда.

В този миг врата, скрита в тапицериите, се отвори и влезе една жена. Бъкингам видя отражението й в огледалото; от гърлото му се изтръгна вик — беше кралицата!

Ана Австрийска бе тогава двадесет и шест или двадесет и седем годишна, с други думи, в разцвета на своята хубост. Походката й беше походка на кралица или на богиня; очите й хвърляха изумрудени отблясъци и бяха чудно хубави, изпълнени с нежност и величие.

Устата й беше малка и алена и макар че долната й устна бе леко издадена както у всички потомци на австрийския кралски дом, усмивката й беше рядко прелестна, но и дълбоко пренебрежителна, когато презираше.

Кожата й се славеше със своята нежност и кадифена мекота, а ръцете й бяха чудно хубави и всички поети по онова време ги възпяваха като несравними.

И накрая косите й, не тъй руси както в първата младост, а вече кестеняви, накъдрени и посипани с много пудра, окръжаваха очарователното й лице, на което най-строгият критик би пожелал само по-малко червило, а най-взискателният скулптор — по-тънко очертан нос.

Бъкингам бе за миг заслепен; никога Ана Австрийска не му се беше виждала толкова хубава на баловете, на празненствата и увеселенията както сега, облечена в обикновена рокля от бял атлаз и придружена от дона Естефания, единствената испанка от свитата й, която не беше изгонена от ревността на краля и от преследванията на Ришельо.

Ана Австрийска пристъпи две крачки. Бъкингам се хвърли в нейните крака и преди кралицата да успее да му попречи, целуна крайчеца на роклята й.

trimata_musketari_115_1.jpg

— Дук, вие вече знаете, че аз не съм ви писала.

— Да, да, госпожо, да, ваше величество — извика дукът. — Зная, че съм бил луд, че съм бил безумен, като вярвах, че снегът би се съживил и че мраморът би се стоплил. Но какво да се прави, когато човек обича, той вярва лесно в любовта. В същност не всичко загубих в това пътуване, щом като ви виждам.

— Да — отвърна Ана, — но вие знаете защо и как ви виждам, защото вие бяхте безчувствен към всичките ми мъки, упорствувахте да останете в един град, където излагахте на опасност живота си, а мене ме карахте да излагам на опасност честта си. Виждам ви, за да ви кажа, че всичко ни дели — морските дълбини, враждата между нашите кралства, светостта на клетвите. Светотатство е да се борите срещу толкова неща, милорд. Виждам ви най-после, за да ви кажа, че не бива повече да се виждаме.

— Говорете, госпожо, говорете, кралице — каза Бъкингам. — Нежността на вашия глас смекчава жестокостта на думите ви. Говорите за светотатство! Светотатство е да бъдат разделени две сърца, които бог е създал едно за друго.

— Милорд — извика кралицата, — вие забравяте, че никога не съм ви казвала, че ви обичам.

— Но вие също никога не сте ми казвали, че не ме обичате. И наистина такива думи от страна на Ваше величество щяха да бъдат голяма неблагодарност. Кажете ми, къде бихте могли да намерите такава любов като моята, любов, която нито времето, нито раздялата, нито пък отчаянието могат да угасят; любов, която се задоволява с някоя изгубена панделка, с някой случаен поглед или с една изтървана дума? Три години изминаха, госпожо, откакто ви видях за пръв път, и от три години ви обичам все така. Искате ли да ви кажа как бяхте облечена първия път, когато ви видях? Искате ли да ви опиша подробно всеки накит на вашето облекло? Ето аз и сега ви виждам: вие бяхте седнали върху възглавници на пода, по испански обичай, облечена бяхте в зелена атлазена рокля, обшита със злато и сребро, с широки ръкави, които бяха притегнати с големи диаманти към хубавите ви ръце, към тия дивни ръце, вие бяхте със затворена якичка; на главата си имахте малка шапчица с цвета на роклята, а на шапчицата перо от рибар. О! Ето, ето, госпожо, аз затварям очи и ви виждам такава, каквато бяхте тогава; отварям ги и ви виждам такава, каквато сте сега, с други думи, сто пъти по-прекрасна!

— Какво безумие! — прошепна Ана Австрийска, която нямаше смелост да се сърди на дука, че е запазил тъй жив образа й в сърцето си. — Какво безумие е да подхранва човек една безполезна страст с такива спомени!

— А с какво искате да живея? Аз имам само спомени. Те са моето щастие, моето съкровище, моята надежда. Всеки път, когато ви видя, аз скътвам един диамант в съкровищницата на моето сърце. Този е четвъртият, който вие отронвате, и аз го прибирам, защото в разстояние на три години, госпожо, аз ви видях само четири пъти: за първия път вече ви говорих, втория път — у госпожа дьо Шеврьоз, третия път — в градините на град Амиен.

— Дук — каза кралицата, като се изчерви, — не говорете за оная вечер.

— О, не, напротив, госпожо, да говорим, да говорим; тя е щастлива и лъчезарна вечер в живота ми. Спомняте ли си колко чудна беше нощта? Въздухът беше топъл и ухаен, а небето синьо и осеяно със звезди! Ах, оная вечер аз успях да остана за малко насаме с вас, госпожо. Оная вечер вие бяхте готова да ми говорите за всичко — за своята самота, за сърдечните си мъки. Вие се бяхте опрели на ръката ми, ето на тая ръка. Когато наклонявах глава към вас, аз чувствувах как вашите хубави коси докосват лицето ми и всеки път, когато го докосваха, потрепервах цял. О, кралице, кралице! Вие не знаете какво неземно щастие, какво райско блаженство съдържа такъв миг. Бих дал всичките си имения, богатството, славата целия си живот за една такава нощ, защото през оная нощ, госпожо, кълна ви се, през оная нощ вие ме обичахте.

— Да, милорде, възможно е, самото място, чарът на оная хубава вечер, омайността на вашия поглед, всички тия безброй обстоятелства, които се сливат понякога, за да погубят една жена, се бяха събрали през оная съдбоносна вечер около мене. Но вие видяхте, милорд, че кралицата дойде на помощ на жената, която беше готова да отстъпи: при първата дума, която вие се осмелихте да ми кажете, при първата волност, на която трябваше да отговоря, аз повиках прислугата си, за да не остана сама с вас.

— О, да, да, истина е и никоя друга любов не би издържала такова изпитание. Но след това изпитание, госпожо, моята любов стана много по-пламенна и по-силна. Вие помислихте, че ще се спасите от мене, като се върнете в Париж, помислихте, че аз няма да посмея да оставя съкровището, което моят господар ми беше поверил да охранявам. О! Какво значение имат за мене всички съкровища на света и всички крале на земята! След осем дни аз се върнах, госпожо. Този път нямаше вече в какво да ме укорите. Аз рискувах своето положение, своя живот, за да ви видя само за миг, не се докоснах дори до ръката ви и вие ми простихте, като ме видяхте толкова покорен и разкаян.

— Да, но клеветата използува тия безразсъдни постъпки, в които аз — вие знаете добре това, — милорд, нямах никаква вина. Кралят, подбуждан от кардинала, страшно се разгневи: госпожа дьо Верне бе прогонена, Пютанж пратен в изгнание, госпожа дьо Шеврьоз изпадна в немилост, а когато вие поискахте да се върнете посланик във Франция, самият крал, спомнете си, милорд, се противопостави.

— Да, и Франция ще заплати с война отказа на своя крал. Щом не бива да ви виждам, госпожо, аз искам всеки ден да слушате за мене. Каква цел, мислите, че имат експедицията на остров Ре и замисленият от мен съюз с протестантите в Ла Рошел? Удоволствието да ви виждам! Зная много добре, че няма надежда да проникна в Париж с оръжие в ръка; но тази война може да доведе до мир, за този мир ще бъдат необходими преговори, а преговорите ще водя аз. Тогава вече няма да посмеят да ми откажат, аз ще се върна в Париж, ще ви виждам и ще бъда известно време щастлив. Наистина хиляди хора ще заплатят моето щастие с живота си, но какво значение има това за мене, щом ще ви видя! Всичко това може би е лудост, безумие, но кажете ми, коя жена има по-влюбен любовник? Коя кралица има по-предан слуга?

— Милорд, милорд, за да се защитите, вие привеждате доводи, които още повече ви обвиняват; милорд, всички тия доказателства за вашата любов, които искате да ми дадете, са почти престъпления.

— Защото вие не ме обичате, госпожо: ако ме обичахте, щяхте да виждате по друг начин нещата. Ако ме обичахте, о, ако ме обичахте, щях да полудея от прекомерно щастие. Ах! Госпожа дьо Шеврьоз, за която говорехте преди малко, госпожа дьо Шеврьоз не беше тъй жестока като вас! Холанд я обичаше и тя отговори на любовта му.

— Госпожа дьо Шеврьоз не беше кралица — прошепна Ана Австрийска, победена въпреки желанието си от тази толкова дълбока любов.

— Значи вие бихте ме обикнали, госпожо, вие бихте ме обикнали, ако не бяхте кралица? Да вярвам ли, че само достойнството на вашия сан ви прави жестока към мене? Да вярвам ли, че ако бяхте госпожа дьо Шеврьоз, бедният Бъкингам би могъл да се надява? Благодаря за тези нежни думи, моя хубава кралице, хиляди пъти благодаря!

— Ах, милорд! Вие зле ме разбрахте, зле изтълкувахте, не исках да кажа…

— Мълчете! Мълчете! — прекъсна я дукът. — Ако една грешка ме е направила щастлив, не бъдете толкова жестока да я поправяте. Вие сама казахте, че са ми устроили клопка, че може би ще оставя живота си тук, защото, знаете ли, странно, но от известно време аз имам предчувствие, че ще умра.

И дукът се усмихна с тъжна, но прелестна усмивка.

— О, боже мой! — извика Ана Австрийска с ужас, който доказваше, че тя изпитва по-силни чувства към дука, отколкото искаше да покаже.

— Не казвам това, за да ви изплаша, госпожо, не, дори е смешно, че ви го казвам и повярвайте ми, мене не ме тревожат такива сънища. Но думите, които ми казахте, надеждата, която почти ми дадохте, ще изкупят всичко, дори живота ми.

— Слушайте, дук — каза Ана Австрийска, — аз също имам предчувствия. Преследват ме сънища. Сънувах ви прострян в кърви, ранен…

— В лявата страна, нали, с нож? — прекъсна я Бъкингам.

— Да, да, милорд, точно така, в лявата страна, с нож. Кой може да ви е разказал тоя сън? Аз го поверих само на бога, и то в молитвите си.

— Не искам нищо повече, вие ме обичате, госпожо, това ми стига.

— Аз ли ви обичам, аз?

— Да, вие. Бог щеше ли да ни изпрати един и същ сън, ако не ме обичахте! Щяхме ли да имаме едни и същи предчувствия, ако сърцата ни не бяха обвързани! Вие ме обичате, о, кралице, ще скърбите ли за мене?

— О, боже мой! Боже мой! — извика Ана Австрийска. — Това е свръх силите ми. Слушайте, дук, в името на небето вървете, оттеглете се! Не зная дали ви обичам или не, зная само едно, че никога няма да стана клетвопрестъпница. Смилете се над мене и заминете. О, ако ви ранят във Франция, ако умрете във Франция, само при мисълта, че любовта ви към мене е станала причина за вашата смърт, никога не бих се утешила, бих полудяла. Заминете, заминете, моля ви!

— О! Колко сте хубава сега, колко ви обичам! — каза Бъкингам.

— Заминете! Заминете! Моля ви и се върнете по-късно. Върнете се като посланик, върнете се като министър, върнете се окръжен от стража, която ще ви пази, от слуги, които ще бдят над вас, и тогава няма вече да се боя за живота ви и ще бъда щастлива да ви видя.

— О! Истина ли е това, което казвате?

— Да…

— Добре! Дайте ми някакъв залог за вашата милост, нещо ваше, което да ми напомня, че не съм сънувал, нещо, което сте носили и бих могъл да нося и аз — пръстен, огърлица, верижка.

— И ще заминете ли, ще заминете ли веднага, щом получите това, което искате?

— Да.

— Още сега?

— Да.

— Ще напуснете ли Франция, ще се върнете ли в Англия?

— Да, кълна ви се!

— Почакайте тогава, почакайте…

Ана Австрийска влезе в стаята си и почти веднага се върна с ковчеже от розово дърво с нейния герб, изработен от злато.

— Вземете, милорд дук — каза тя, — вземете и го пазете за спомен от мене.

Бъкингам взе ковчежето и пак коленичи пред нея.

— Вие ми обещахте да заминете — напомни му кралицата.

— И държа на думата си. Ръката ви, госпожо, ръката ви и заминавам.

Ана Австрийска подаде ръката си, като притвори очи; тя се облегна на Естефания, защото чувствуваше, че силите я напускат.

Бъкингам впи страстно устни в хубавата й ръка, после стана.

— Преди да изминат шест месеца — заяви той, — ако съм още жив, ще ви видя пак, госпожо, дори ако е нужно да преобърна за това целия свят.

И верен на обещанието си, той излезе от стаята. В коридора го чакаше госпожа Бонасийо, която пак така предпазливо и благополучно го изведе от Лувър.

trimata_musketari_119_1.jpg