Александър Дюма
Тримата мускетари (45)

XIV
За ползата от тръбите за печка

Явно беше, че без да подозират и ръководени само от своето кавалерство и от любов към приключенията, нашите трима другари бяха направили услуга на някого, когото кардиналът удостояваше с особено покровителство.

Но кой беше този някой? Тоя въпрос си зададоха най-напред тримата мускетари. После, като видяха, че отговорите, които раждаха техните умове, не бяха задоволителни, Портос повика съдържателя и поиска зарове.

Портос и Арамис седнаха на една маса и почнаха да играят. Атос се разхождаше замислен.

Като мислеше и се разхождаше, Атос винаги минаваше покрай счупената наполовина тръба от печката — другият й край излизаше в горната стая. Всеки път, когато минеше, той чуваше някакъв глух шепот, който в края на краищата привлече вниманието му. Атос се приближи и долови няколко думи, които му се сториха интересни. Той махна на другарите си да мълчат, а самият се наведе и опря ухо на долното отвърстие на тръбата.

— Слушайте, милейди — казваше кардиналът, — работата е важна. Седнете да поговорим.

— Милейди! — прошепна Атос.

— Слушам с най-голямо внимание, ваше високопреосвещенство — отвърна женски глас, който накара мускетаря да потрепери.

— Един малък кораб с английски екипаж, капитанът на който ми е предан, ви чака край устието Шарант във форта Ла Поант. Ще отплава утре сутринта.

— Тогава аз трябва да замина за там тая нощ?

— Още сега, с други думи, след като получите указанията ми. Двама мъже, които ще намерите пред вратата, когато излизате, ще ви придружат. Ще ми позволите да изляза пръв. После, половин час след мене, ще излезете и вие.

— Да, монсеньор. Сега да се върнем към задачата, която искате да ми възложите. Тъй като аз държа да бъда достойна и за в бъдеще за вашето доверие, благоволете, ваше високопреосвещенство, да ми я изложите ясно и точно, за да не допусна някаква грешка.

Настъпи за миг дълбоко мълчание между двамата събеседници. Явно беше, че кардиналът измерваше предварително думите, които щеше да каже, а милейди напрягаше всичките си умствени способности, за да разбере това, което той ще й каже, и да го запечати в паметта си.

Атос използува това време, за да каже на другарите си да затворят вратата отвътре и им даде знак да дойдат и те да слушат.

Двамата мускетари, които обичаха удобствата, донесоха по един стол за себе си и един за Атос. И тримата седнаха, приближили глави и наострили уши.

— Вие ще заминете за Лондон — продължи кардиналът. — Като пристигнете в Лондон, ще намерите Бъкингам.

— Трябва да ви забележа, ваше високопреосвещенство — каза милейди, — че след случая с диамантения накит, за който дукът винаги ме е подозирал, негова светлост няма доверие в мене.

— Този път не става дума да печелите доверието му — поясни кардиналът, — а да отидете честно и открито при него като посредник.

— Честно и открито — повтори милейди с неописуем израз на двуличие.

— Да, честно и открито — продължи кардиналът със същия глас. — Всички тези преговори трябва да се водят открито.

— Ще следвам буквално указанията, които очаквам да ми дадете, ваше високопреосвещенство.

— Ще се явите пред Бъкингам от мое име и ще му кажете, че зная всички приготовления, които прави, но че те не ме тревожат много, защото при първата стъпка, която се осмели да направи, ще погубя кралицата.

— Ще повярва ли той, че ваше високопреосвещенство сте в състояние да изпълните заплахата, която му отправяте?

— Да, защото имам доказателства.

— Трябва да му представя тези доказателства, за да ги прецени.

— Разбира се, и ще му кажете, че ще оповестя донесението на Боа Робер и на маркиз дьо Вотрю за свиждането, което дукът е имал с кралицата в дома на съпругата на конетабла вечерта, когато съпругата на конетабла е давала маскен бал. Ще му кажете, за да няма никакво съмнение, че е бил в костюма на Великия Могол, който е трябвало да носи дук дьо Гиз и го е купил от него за три хиляди пистола.

— Добре, монсеньор.

— Известни ми са всички подробности по влизането и излизането му в двореца, когато се е вмъкнал през нощта, преоблечен като италиански гадател. Кажете му, за да не се съмнява в достоверността на моите сведения, че под мантията си е имал голяма бяла рокля, осеяна с черни точки, черепи и кръстосани кости, за да може в случай, че го открият, да мине за призрака на Бялата дама, която, както е известно на всички, се появява Лувър всеки път, когато ще се случи някое важно събитие.

— Това ли е всичко, монсеньор?

— Кажете му също така, че са ми известни всички подробности от случая в Амиен и ще поръчам да напишат малък, остроумен роман с разположението на градината и с образите на главните герои в тая нощна сцена.

— Ще му кажа това.

— Кажете му също, че Монтепо е в ръцете ми, че Монтепо е в Бастилията, че у него наистина не сме намерили никакво писмо, но че мъченията могат да го накарат да каже това, което знае, и дори… това, което не знае.

— Чудесно.

— И накрая добавете, че в бързината си да напусне остров Ре негова светлост е забравил в квартирата си някакво писмо на госпожа дьо Шеврьоз, което злепоставя особено много кралицата, тъй като доказва не само че нейно величество може да обича враговете на краля, но също, че тя е в заговор с враговете на Франция. Запомнихте добре всичко, каквото ви казах, нали?

— Съдете сам, ваше високопреосвещенство: балът, даден от съпругата на конетабла, нощта в Лувър, вечерта в Амиен, арестуването на Монтегю, писмото на госпожа дьо Шеврьоз.

— Това е — рече кардиналът. — Това е. Вие имате прекрасна памет, милейди.

— Но — продължи жената, на която кардиналът изказа тази учтива любезност, — ако въпреки всички тия доводи дукът не отстъпи и продължи да застрашава Франция?

— Дукът е влюбен като безумец или по-скоро като глупак — продължи дълбоко огорчен Ришельо. — Както някогашните паладини, той поведе тази война само за да спечели един поглед от своята любима. Ако знае, че тази война може да струва честта, а може би и свободата на дамата на неговите мечти, както казва той, уверявам ви, че ще се позамисли.

— Но все пак — подзе милейди с настойчивост, която доказваше, че тя иска да проникне ясно и докрай в задачата, която й възлагаха, — все пак ако той упорствува?

— Ако упорствува… — повтори кардиналът — това е невероятно.

— Но е възможно — добави милейди.

— Ако упорствува… — негово високопреосвещенство млъкна за миг, после продължи — ако упорствува, добре! Ще разчитам на едно от ония събития, които изменят положението на една държава.

— Ако, ваше високопреосвещенство, благоволите да ми посочите няколко такива събития в историята — каза милейди, — ще споделя може би вашата вяра в бъдещето.

— Да, добре, ето например — отговори Ришельо, — когато през 1610 година, подбуждан почти от същата причина, която подтиква дука, крал Анри IV, вечна му слава, щеше да нахлуе в едно и също време във Фландрия и в Италия, за да удари едновременно от две страни Австрия, не се ли случи тогава едно събитие, което спаси Австрия? Защо френският крал да не бъде също така щастлив както императорът?

— Ваше високопреосвещенство има предвид удара с нож на улица Железарска?

— Точно така — отвърна кардиналът.

— Ваше високопреосвещенство, не се ли боите, че мъчителната смърт на Равайак ще уплаши ония, които биха помислили да последват примера му?

— Винаги, във всички страни, особено в страните, разяждани от религиозна вражда, ще се намерят фанатици, които на драго сърце биха пожелали да станат мъченици. Ето тъкмо сега си спомням, че пуританите са озлобени срещу Бъкингам и че техните проповедници го наричат антихрист.

— Е? — запита милейди.

— Е! — продължи равнодушно кардиналът. — Достатъчно е засега например да се намери млада, хубава и ловка жена, която да си отмъсти сама на дука. Такава жена може да се срещне: дукът има успех между жените и ако е посял много любов с клетвите си за вечна вярност, посял е и много омраза с вечната си невярност.

— Разбира се — каза студено милейди, — такава жена може да се срещне.

— Една такава жена, която би сложила ножа на Жак Клеман или на Равайак в ръцете на някой фанатик, би спасила Франция.

— Да, но тя ще бъде съучастница в убийството.

— Узнаха ли някога кои са съучастниците на Равайак и на Жак Клеман?

— Не, защото може би те бяха много високопоставени, за да се осмелят да ги потърсят там, където се намираха. Не за всекиго биха изгорили съдебната палата, монсеньор.

— Значи вие мислите, че пожарът в съдебната палата не се дължи на случайност? — запита Ришельо така небрежно, сякаш задаваше съвсем маловажен въпрос.

— Аз, монсеньор, не мисля нищо — отвърна милейди, — споменавам само един случай, това е всичко. Казвам само, че ако се наричах госпожица дьо Монпасие или кралица Мария дьо Медичи, нямаше да бъда толкова предпазлива, колкото съм сега, когато се казвам само лейди Кларик.

— Имате право — призна Ришельо, — какво искате всъщност?

— Искам една заповед, която да одобрява предварително всичко, което мисля, че трябва да направя за висшето благо на Франция.

— Но най-напред трябва да се намери жената, която би си отмъстила на дука.

— Тя е намерена — рече милейди.

— После би трябвало да се намери нещастният фанатик, който ще послужи за оръдие на божията справедливост.

— Ще се намери.

— Добре! — отвърна дукът. — Тогава ще дойде време да получите заповедта, която поискахте преди малко.

— Вие имате право, ваше високопреосвещенство — каза милейди, — и аз сгреших, като виждах в задачата, с която ме удостоявате, повече, отколкото тя е в действителност, с други думи, да известя на негова светлост от страна на ваше високопреосвещенство, че са ви известни всички преобличания, с помощта на които е успял да се приближи до кралицата през време на бала, даден от съпругата на конетабла. Че имате доказателства за срещата на кралицата в Лувър с някой си италиански астролог, който не е бил никой друг, а Бъкингамският дук. Че сте поръчали малък, крайно интересен роман за случката в Амиен, с разположението на градината, където се е развила тая случка, и с образите на главните герои, които са взели участие в нея, че Монтепо е в Бастилията и че мъченията могат да го накарат да каже неща, които си спомня, и дори неща, които е забравил. И накрая, че притежавате някакво писмо от госпожа дьо Шеврьоз, намерено в квартирата на негова светлост, което злепоставя особено много не само тази, която го е писала, но и тази, от името на която е написано. После, ако въпреки всичко той упорствува и с това, както казах преди малко, се ограничава моята задача, остава ми само да се моля богу да направи чудо, за да спаси Франция. Това е всичко, нали, монсеньор, и аз нямам какво друго да правя.

— Това е — потвърди сухо кардиналът.

— А сега — продължи милейди, сякаш без да забележи промяната в гласа, с който дукът й отговори, — сега, след като получих указанията ви, ваше високопреосвещенство, за вашите врагове, ще ми разрешите ли, монсеньор, да ви кажа две думи и за моите?

— Та вие имате ли врагове? — запита Ришельо.

— Да, монсеньор. Врагове, срещу които трябва да ми дадете пълната си подкрепа, защото аз ги спечелих, като служех на вас, ваше високопреосвещенство.

— И кои са те? — попита дукът.

— Първо, тази нищожна сплетница госпожа Бонасийо.

— Тя е в Мантския затвор.

— Искате да кажете, била е там — продължи милейди — но кралицата е получила от краля заповед, благодарение на която са я прехвърлили в манастир.

— В манастир ли? — възкликна дукът.

— Да, в манастир.

— И в кой?

— Не зная, тайната е била добре запазена.

— Аз ще узная!

— И ще ми кажете ли, ваше високопреосвещенство, в кой манастир е тази жена?

— Не виждам никакви пречки за това.

— Добре. После аз имам друг враг, много по-опасен за мене от нищожната госпожа Бонасийо.

— Кой е той?

— Нейният любовник.

— Как се казва?

— О, вие го познавате много добре, ваше високопреосвещенство — извика в пристъп на гняв милейди, — това е злият гений и на двама ни; това е човекът, който в едно сблъскване с гвардейците на ваше високопреосвещенство разреши победата в полза на кралските мускетари; това е човекът, който нанесе три рани с шпагата си на вашия пратеник дьо Вард и провали цялата работа с диамантения накит; и накрая, това е човекът, който, узнал, че аз съм му отвлякла госпожа Бонасийо, се е заклел да ме убие.

— Аха! — каза кардиналът. — Зная за кого говорите.

— Говоря за оня негодник, д’Артанян.

— Той е смел момък — заяви кардиналът.

— И тъкмо защото е смел момък, е много по-опасен.

— Трябва да имаме доказателство за тайните му връзки с Бъкингам — продължи дукът.

— Доказателство! — извика милейди. — Аз имам десет.

— Добре тогава. Това е най-простото нещо! Дайте ми доказателство и аз ще го изпратя в Бастилията.

— Добре, монсеньор! Но после?

— Когато е в Бастилията, няма после — рече глухо кардиналът. — Ах, дявол да го вземе! — възкликна той. — Ако ми беше толкова лесно да се избавя от своя враг, както ми е лесно да се избавя от вашите врагове, и ако срещу такива хора ми искате безнаказаност за вашите постъпки!…

— Монсеньор — продължи милейди, — стока за стока, живот за живот, човек за човек. Дайте ми този и аз ще ви дам другия.

— Не зная какво искате да кажете — продължи кардиналът — и дори не искам да зная, но имам желанието да ви бъда приятен и не виждам никаква пречка да ви дам онова, което ми искате относно толкова незначителен човек. Още повече, че този негодник д’Артанян, както казвате, бил развратник, дуелист, предател.

— Подлец, монсеньор, подлец!

— Дайте ми тогава хартия, перо и мастило — рече кардиналът.

— Ето, монсеньор.

Настана кратко мълчание, което доказваше, че кардиналът подбира изразите, които трябваше да употреби в бележката, или може би вече я пишеше. Атос, който не беше пропуснал нито дума от разговора, улови двамата си другари за ръка и ги отведе в другия край на стаята.

— Е! — запита Портос. — Какво искаш и защо не ни оставяш да чуем разговора докрай?

— Шт! — пошепна Атос. — Чухме всичко, което беше необходимо да чуем. После аз не ви преча да слушате нататък, но трябва да изляза.

— Да излезеш! — учуди се Портос. — Ами ако кардиналът те потърси, какво ще му отговорим!

— Няма да чакате да ме потърси, ще му кажете първи, че съм излязъл на разузнаване, тъй като някои думи на съдържателя са ме навели на мисълта, че пътят не е безопасен. Преди това аз ще се обадя на охраната на кардинала. Останалото е моя работа, не се тревожете.

— Бъдете предпазлив, Атос! — посъветва го Арамис.

— Бъдете спокоен — отвърна Атос, — нали знаете, че съм хладнокръвен.

Портос и Арамис седнаха пак край тръбата на печката.

Атос излезе, без да се крие, отиде да вземе коня си, който беше вързан за капаците на прозорците до конете на двамата му приятели, убеди набързо охраната, че е необходимо разузнаване за завръщането, престори се, че преглежда спусъка на пистолета си, захапа шпагата със зъби и тръгна като човек, изложен на опасност по пътя, който водеше към лагера.