Александър Дюма
Тримата мускетари (11)

X
Една мишеловка през седемнадесети век

Мишеловката е открита много отдавна. Когато обществото при образуването си измислило някаква полиция, тази полиция измислила мишеловката.

Тъй като читателите ни може да не са свикнали още с особения език на парижката полиция, а и ние, откакто пишем — а пишем вече от петнадесет години, — за пръв път употребяваме тази дума с това значение, нека обясним какво значи мишеловка.

Когато в една къща, която и да е тя, арестуват някое лице, заподозряно в някакво престъпление, арестуването се пази в тайна. Поставят четири-пет души в засада в първата стая, те отварят вратата на всички, които чукат, затварят след тях и ги арестуват. По този начин за два-три дни те арестуват почти всички постоянни посетители на тая къща. Ето какво е мишеловка.

И тъй квартирата на Бонасийо бе превърната в мишеловка и всеки, който влезеше там, биваше задържан и разпитван от хората на господин кардинала. Понеже за горния етаж, където живееше д’Артанян, имаше отделен вход, беше ясно, че тези, които го посещаваха, нямаха никакви неприятности.

Всъщност при него идваха само тримата мускетари. Всеки от тях се беше впуснал в издирвания, но те нищо не намериха нищо не откриха. Атос дори стигна до там, че разпита господин дьо Тревил, нещо, което зачуди много капитана, който познаваше обичайната мълчаливост на достойния мускетар. Но господин дьо Тревил не знаеше нищо освен това, че когато видял последния път кардинала, краля и кралицата, кардиналът изглеждал много загрижен, кралят разтревожен, а зачервените очи на кралицата показвали, че е плакала или че не е спала. Но последното обстоятелство не му направило особено впечатление, защото откакто се била омъжила, кралицата много плачела и често не спяла.

За всеки случай господин дьо Тревил препоръча на Атос да служи вярно на краля и особено на кралицата и го помоли да предаде тази препоръка на другарите си.

Д’Артанян пък не мърдаше от къщи. Той беше превърнал стаята си в наблюдателница. От прозорците си виждаше тези, които идваха и попадаха в клопката; освен това, тъй като беше махнал няколко плочки от пода и издълбал самия под, само един таван го делеше от стаята под него, където се правеха разпитите, и той чуваше всичко, което ставаше между инквизиторите и обвиняемите.

Разпитите, предшествувани от щателно претърсване на задържания, ставаха почти винаги по следния начин:

— Госпожа Бонасийо предавала ли ви е нещо за мъжа си или за някого другиго?

— Господин Бонасийо предавал ли ви е нещо за жена си или за някого другиго?

— Някой от тях не ви ли е доверявал нещо устно? Ако знаеха нещо, нямаше да разпитват така — казваше си д’Артанян. — Какво искат да узнаят сега? В Париж ли е Бъкингамският дук и дали не се е срещал, или пък дали няма да се срещне с кралицата.

Д’Артанян се спря на това предположение — след всичко, което беше чул, то изглеждаше твърде вероятно.

В това време мишеловката действуваше непрестанно, а и бдителността на д’Артанян не отслабваше.

На другия ден след арестуването на бедния господин Бонасийо Атос се сбогува вечерта с д’Артанян, за да отиде при господин дьо Тревил; удари девет часът — Планше не беше оправил още леглото и се зае да го оправя; в това време на пътната врата се почука; вратата веднага се отвори и пак се затвори: някой попадна в мишеловката.

Д’Артанян се спусна към мястото, където бяха извадени плочки, легна по корем и се ослуша.

Скоро се раздадоха викове, после стонове, които някой се опитваше да заглуши. Това вече не беше разпит.

„Дявол да го вземе! — каза си д’Артанян — Струва ми се, че е жена: претърсват я и тя се противи… насилват я… ах, проклетници!“

И д’Артанян въпреки предпазливостта си едва се въздържаше да не се намеси в сцената, която се разиграваше долу.

— Казвам ви, че аз съм стопанката на къщата, господа. Аз съм госпожа Бонасийо, аз служа у кралицата! — викаше нещастната жена.

— Госпожа Бонасийо! — прошепна д’Артанян. — Ще имам ли щастието да намеря тая, която всички търсят?

— Тъкмо вас чакахме — обадиха се полицаите.

Гласът ставаше все по-глух и по-глух, нещо разтърси стените. Жертвата се противеше, доколкото една жена може да се противи на четирима мъже.

— Извинете, господа, из… — прошепна гласът, който издаваше вече само откъслечни звукове.

— Запушват й устата, ще я отвлекат — извика д’Артанян и скочи като на пружина. — Шпагата ми! А, тя е на пояса ми!

— Планше!

— Какво има, господине?

— Тичай да намериш Атос, Портос и Арамис. Един от тримата положително ще си бъде в къщи, а може и тримата да са се прибрали. Да вземат оръжие и да дойдат, да тичат. А! Сетих се, Атос е при господин дьо Тревил.

— Но къде отивате, господине, къде отивате?

— Ще сляза през прозореца — каза д’Артанян, — за да стигна по-бързо. Ти нареди плочките, измети пода, излез през вратата и тичай, където ти казах.

— Ох! Господине, господине, ще се пребиете — извика Планше.

— Мълчи, глупако — каза д’Артанян. И като се улови за перваза на прозореца, скочи от горния етаж, който за щастие не беше много висок, без дори да се одраска.

После отиде веднага да потропа на вратата, като си шепнеше:

— И аз ще попадна в мишеловката, но горко на котките, които ще си имат работа с такава мишка.

Чукчето едва отекна под ръката на момъка и глъчката утихна, чу се шум от приближаващи се стъпки, вратата се отвори и д’Артанян, с гола шпага в ръка, се втурна в жилището на Бонасийо — вратата, навярно с пружина, се затвори сама след него.

Тогава онези, които живееха още в злополучния дом на Бонасийо, и най-близките съседи чуха страшни викове, тропот, звън на шпаги и продължителен шум от чупене на покъщнина. След малко хората, които бяха изненадани от шума и бяха застанали на прозорците, за да разберат какво става, видяха, че вратата се отваря и четирима души в черно не излязоха, а излетяха оттам като подплашени гарги и оставиха по земята и по ъглите на масите пера от крилете си, с други думи, дрипи от дрехите си и парчета от наметките.

Трябва да кажем, че д’Артанян победи без особен труд, тъй като само един от полицаите беше въоръжен и той се бранеше, колкото да се каже, че се брани. Наистина другите трима искаха да убият младежа със столове, табуретки и саксии, но две-три драскотини от шпагата на гасконеца ги изплашиха. Десет минути бяха достатъчни за тяхното поражение и д’Артанян стана господар на бойното поле.

Съседите, които бяха отворили прозорците със свойственото хладнокръвие на парижаните през ония времена на постоянни смутове и въоръжени схватки, ги затвориха веднага след бягството на четиримата облечени в черно мъже: техният усет им подсказваше, че засега всичко е свършено. Освен това беше късно, пък и тогава, както и днес, хората в квартала Люксембург си лягаха рано.

Като остана сам с госпожа Бонасийо, д’Артанян се обърна към нея: клетата жена се бе простряла на едно кресло почти в безсъзнание. Д’Артанян я разгледа набързо.

Тя беше прелестна жена на двадесет и пет или двадесет и шест години, с тъмна коса и сини очи, с малко вирнато носле, с чудни зъби и мраморно бяло лице с лека руменина. Тук обаче свършваха чертите, по които човек можеше да я сметне за знатна дама. Ръцете й бяха бели, но груби: краката й не показваха, че е от знатен произход. За щастие д’Артанян още не беше стигнал дотам, да се занимава с такива подробности.

Докато д’Артанян разглеждаше госпожа Бонасийо и стигна, както казахме, до краката, той видя на пода тънка батистена кърпичка и я вдигна по навик — в крайчеца забеляза същия герб, който бе видял на кърпичката, заради която едва не се биха с Арамис.

Оттогава д’Артанян се пазеше от кърпичките с герб и затова, без да промълви нито дума, сложи кърпичката, която беше вдигнал от земята, в джоба на госпожа Бонасийо.

В това време госпожа Бонасийо започна да се съвзема. Тя отвори очи, огледа се ужасена, видя, че стаята е празна и че е сама със спасителя си. Усмихната, тя му протегна веднага ръце. Госпожа Бонасийо имаше най-прелестната усмивка на света.

— Ах, господине! — каза тя. — Вие ме спасихте, позволете да ви благодаря.

— Госпожо — каза д’Артанян, — направих това, което всеки благородник би направил на мое място, и вие не ми дължите никаква благодарност.

— Напротив, господине, напротив, и аз се надявам да ви докажа, че не сте направили услуга на една неблагодарница. Но какво искаха от мене тези хора, които помислих в началото за крадци, и защо го няма господин Бонасийо?

— Госпожо, тези хора бяха много по-опасни от крадци, защото те са агенти на кардинала, а вашият мъж, господин Бонасийо, го няма, защото вчера го арестуваха и го откараха в Бастилията.

— Моят мъж в Бастилията? — извика госпожа Бонасийо. — О, небеса! Какво е направил? Бедният човечец! Та той е самата невинност!

И едва доловима усмивка пробягна по още изплашеното лице на младата жена.

— Какво е направил ли, госпожо? — каза д’Артанян. — Мисля, че единственото му престъпление е, че има едновременно щастието и нещастието да бъде ваш съпруг.

— Но, господине, тогава вие знаете…

— Зная, че сте били отвлечени, госпожо.

— А от кого? Знаете ли? О, ако знаете, кажете ми!

— От един четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж с черна коса, с мургаво лице и с белег на лявото сляпо око.

— Така е, така е, но името му?

— А! Името му ли? Не го зная.

— А мъжът ми знаеше ли, че съм била отвлечена?

— Известен беше с едно писмо, написано от самия похитител.

— А подозира ли той — запита смутена госпожа Бонасийо — причината за моето отвличане?

— Отдаваше го, ако не се лъжа, на някаква политическа причина.

— В началото се съмнявах, но сега и аз мисля като него. С други думи, милият господин Бонасийо не ме е подозирал нито за миг…

— О! Далеч от такава мисъл, госпожо! Той много се гордееше с вашата вярност и най-вече с вашата любов.

Втора, почти незабележима усмивка трепна по алените устни на хубавата млада жена.

— Но как избягахте? — продължи д’Артанян.

— Използувах един момент, когато ме оставиха сама, и понеже от сутринта знаех каква е причината за отвличането ми, спуснах се през прозореца с въже, което усуках от чаршафите си. Мислех, че мъжът ми е тук, и изтичах насам.

— За да потърсите неговата закрила ли?

— О, не! Горкият ми мъж, знаех много добре, че не е в състояние да ме защити. Но понеже можеше да ни услужи с друго, исках да го предупредя.

— За какво?

— О! Това не е моя тайна и аз не мога да ви я кажа.

— Всъщност — каза д’Артанян — извинете, госпожо, че макар и да съм гвардеец, аз ще ви напомня да бъдете предпазлива. Струва ми се, че това място не е удобно да си доверяваме тайни. Хората, които прогоних, ще се върнат с подкрепление; ако ни намерят тук, загубени сме. Пратих да предупредят трима мои приятели, но не се знае дали ще ги намерят в къщи!

— Да, да, имате право — извика уплашена госпожа Бонасийо, — да бягаме, да се махнем оттук.

При тези думи тя хвана д’Артанян подръка и бързо го повлече.

— Но къде да бягаме? — запита д’Артанян. — Къде да идем?

— Да се махнем най-напред от тази къща, после ще видим. И младата жена, и момъкът, без дори да си направят труд да затворят вратата, се спуснаха бързо по улица Гробарска, свърнаха в улица Кралски ров и се спряха чак на площад Сен Сюлпис.

— А сега какво да правим? — попита д’Артанян. — Къде искате да ви заведа?

— Да си призная, не знам какво да ви отговоря — каза госпожа Бонасийо. — Мислех да изпратя мъжа си при господин дьо Ла Порт, за да разбере точно какво се е случило в Лувър през тия три дни и ако няма опасност за мене, да отида там.

— Но и аз мога да предупредя господин дьо Ла Порт — предложи д’Артанян.

— Разбира се, само че има едно неудобство: познават Бонасийо в Лувър и щяха да го пуснат да влезе, докато вас не ви познават и ще ви затворят вратата.

— Ха! — каза д’Артанян. — На някой вход в Лувър навярно има вратар, който ви е предан и като чуе паролата…

Госпожа Бонасийо устреми поглед в момъка.

— Ако ви кажа паролата — запита тя, — ще я забравите ли веднага щом си послужите с нея?

— Честна дума, честна дума на благородник — каза д’Артанян с глас, в чиято искреност не можеше да се съмнява човек.

— Добре, вярвам ви. Вие изглеждате добър момък и от вашата преданост зависи може би щастието ви.

— Ще изпълня безкористно и добросъвестно всичко, което е по силите ми, за да служа на краля и да бъда полезен на кралицата — заяви д’Артанян. — Разполагайте с мене като с приятел.

— А мене къде ще ме оставите през това време?

— Нямате ли някои познати, откъдето господин дьо Ла Порт би могъл да дойде да ви вземе?

— Не, не искам да се доверявам на никого.

— Почакайте — каза д’Артанян. — Ние сме близо до квартирата на Атос. Да, тъкмо така.

— Кой е този Атос?

— Един мой приятел.

— Но ако си е в къщи и ме види?

— Не, няма го и аз ще взема ключа, след като ви заведа у дома му.

— Но ако се върне?

— Няма да се върне, всъщност ще му кажат, че аз съм завел жена и че тая жена е в стаята му.

— Това ще ме злепостави много, знаете ли?

— Какво от това! Никой не ви познава. Пък и ние сме в такова положение, че не бива да обръщаме внимание на благоприличието.

— Да отидем у вашия приятел. Къде живее той?

— На улица Феру, на две крачки оттук.

— Да вървим.

И продължиха да тичат. Както беше предвидил д’Артанян, Атос го нямаше в къщи: той взе ключа — свикнали бяха да му го дават като на домашен приятел, — изкачи се по стълбата и въведе госпожа Бонасийо в малката квартира, която вече описахме.

— Вие сте като у дома си — каза той. — Чакайте, заключете вратата отвътре и не отваряйте на никого, освен ако чуете три такива почуквания: ето — и той почука три пъти, два пъти едно след друго и доста силно и след малко веднъж по-леко.

— Добре — каза госпожа Бонасийо. — А сега е мой ред да ви дам наставления.

— Слушам.

— Идете при вратата на Лувър откъм улица Ешел и потърсете Жермен.

— Добре. После?

— Той ще ви попита какво желаете и вие ще му отговорите със следните две думи: Тур и Брюксел. Той веднага ще ви се подчини.

— Какво да му заповядам?

— Да намери господин дьо Ла Порт, камердинера на кралицата.

— А когато го намери и господин дьо Ла Порт дойде?

— Ще го изпратите при мене.

— Добре, но аз къде и как ще ви видя пак?

— Много ли искате да ме видите пак?

— Разбира се.

— Добре! Оставете на мене тая грижа и бъдете спокоен.

— Разчитам на вашата дума.

— Разчитайте.

Д’Артанян се поклони на госпожа Бонасийо, като хвърли изпълнен с любов поглед върху очарователната млада жена, и докато слизаше по стълбата, чу, че вратата след него се затвори и ключът щракна два пъти. С два скока той се намери пред Лувър; когато влизаше през вратата към улица Ешел, удари десет часът. Събитията, които разказахме, се бяха случили за половин час.

Всичко стана, както беше казала госпожа Бонасийо.

При уговорената парола Жермен се поклони. След десет минути Ла Порт беше на входа; с две думи д’Артанян го осведоми какво е положението и му каза къде е госпожа Бонасийо. Ла Порт накара да му повтори два пъти точния адрес и се забърза. Но едва измина десетина крачки и се върна.

— Млади момко — обърна се той към д’Артанян, — един съвет.

— Какъв?

— Може да имате неприятности за това, което се е случило.

— Мислите ли?

— Да. Имате ли някой приятел, на когото часовникът да остава назад?

— Е?

— Споходете го, за да може да свидетелствува, че в девет часа и половина сте били при него. В съда това се нарича „алиби“.

Д’Артанян намери съвета за благоразумен; той си плю на петите и отиде у господин дьо Тревил; но вместо да мине в салона както всички, поиска да влезе в кабинета му, Д’Артанян беше един от постоянните посетители и никой не се противопостави на молбата му. Лакеят отиде да доложи на господин дьо Тревил, че неговият млад съгражданин има да му съобщи нещо много важно и иска частна аудиенция. След пет минути господин дьо Тревил питаше д’Артанян с какво може да му бъде полезен и на какво дължи това посещение в толкова късен час.

— Извинете, господине! — каза д’Артанян, който беше използувал времето, когато бе останал сам, за да върне часовника с три четвърти час назад. — Мислех, че има време да се явя при вас, тъй като часът е само девет и двадесет и пет.

— Девет и двадесет и пет! — извика господин дьо Тревил и погледна стенния часовник. — Невъзможно!

— Погледнете, господине — каза д’Артанян, — и ще се уверите.

— Вярно — каза господин дьо Тревил, — мислех, че е много по-късно. Но кажете сега, какво има?

Тогава д’Артанян разказа на господин дьо Тревил една дълга история за кралицата. Изложи му опасенията си по отношение на нейно величество; разказа му какво е чул за намеренията на кардинала срещу Бъкингам и направи това така самоуверено и толкова спокойно, че господин дьо Тревил много лесно се излъга, още повече, че самият той, както казахме, беше забелязал нещо ново в отношенията между кардинала, краля и кралицата.

Когато удари десет часът, д’Артанян напусна господин дьо Тревил, който му благодари за сведенията, препоръча му да има винаги присърце службата при краля и кралицата и се върна в салона. Но като слезе долу, д’Артанян се сети, че си е забравил бастуна: върна се веднага горе, влезе в кабинета, придвижи стрелките на мястото им, за да не забележат на другия ден, че часовникът е пипан, и вече уверен, че има свидетел, който да установи неговото алиби, слезе по стълбата и веднага се намери на улицата.