Александър Дюма
Тримата мускетари (49)

XVIII
Семейни работи

Атос беше намерил подходяща дума. Семейни работи. Семейните работи не подлежат на издирванията на кардинала. Семейните работи не засягат никого. Човек може да се занимава със семейните си работи пред всички.

И така Атос беше намерил думата: семейни работи.

Арамис беше намерил начина: слугите.

Портос беше намерил средството: диаманта.

Само д’Артанян, който обикновено биваше най-изобретателен от четиримата, не беше измислил нищо, но трябва да кажем и това, че самото име на милейди го сковаваше напълно.

Ах, не, грешим, той беше намерил купувач за диаманта.

Закуската у господин дьо Тревил беше весела и приятна. Д’Артанян имаше вече униформа. Понеже на ръст той беше приблизително колкото Арамис, а Арамис, както си спомняме, бе получил щедро възнаграждение от издателя, който му откупи поемата, и си бе направил всичко двойно. Той отстъпи на приятеля си една пълна екипировка.

Д’Артанян щеше да бъде на върха на своето щастие, ако пред погледа му не изникваше милейди като мрачен облак на хоризонта.

След закуската се условиха да се съберат вечерта у Атос и там да довършат започнатата работа.

Д’Артанян се разхождаше цял ден по всички улици на лагера, за да показва мускетарската си униформа.

Вечерта в уречения час четиримата приятели се събраха. Оставаше само да решат още три неща:

Какво ще пишат на девера на милейди.

Какво ще пишат на опитното лице в Тур.

И кои слуги ще занесат писмата.

Всеки предлагаше своя слуга: Атос говореше за въздържаността на своя Гримо, който говореше само когато неговият господар му разшиеше устата. Портос хвалеше силата на Мускетон, който беше толкова едър, че можеше да набие четирима души с обикновен ръст. Арамис, уверен в ловкостта на Базен, отрупваше с похвали своя избраник. И накрая д’Артанян имаше пълна вяра в храбростта на Планше и напомняше как той се беше държал в трънливото булонско приключение.

Тези четири добродетели дълго си оспорваха първенството и дадоха възможност за блестящи разсъждения, които няма да приведем тук от страх да не отнемем много време.

— За съжаление — забеляза Атос — би трябвало онзи, когото изпратим, да съчетава в себе си и четирите качества.

— Но къде да намерим такъв слуга?

— Невъзможно! — рече Атос. — Зная много добре, затова вземете Гримо.

— Вземете Мускетон.

— Вземете Базен.

— Вземете Планше. Планше е храбър и ловък — това са вече две качества от четирите.

— Господа — обади се Арамис, — най-важното не е да знаем кой от нашите четирима слуги е най-въздържан, най-силен, най-ловък и най-храбър, най-важното е да узнаем кой обича най-много парите.

— Арамис казва нещо много умно — додаде Атос. — Трябва да използуваме недостатъците на хората, а не техните добродетели. Господин абате, вие сте голям нравоучител!

— Разбира се — изтъкна Арамис. — Поръчките ни трябва да бъдат добре изпълнени не само за да успеем, а и за да не се провалим! Защото в случай на несполука касае се за главите ни, а не за слугите…

— По-тихо, Арамис — предупреди Атос.

— Имате право… не за слугите — продължи Арамис, — а за господаря и дори за господарите! Толкова ли са ни предани нашите слуги, та да изложат заради нас живота си на опасност? Не.

— Повярвайте — заяви д’Артанян, — аз почти мога да отговарям за Планше.

— Добре, скъпи приятелю, прибавете към безкористната му преданост една прилична сума, която да му създаде някои и други удобства, и тогава, вместо да отговаряте веднъж, отговаряйте два пъти за него.

— Боже мой, вие пак ще бъдете излъган — каза Атос, който беше оптимист, когато ставаше дума за предмети, и песимист, когато ставаше дума за хора. — Те ще обещаят всичко за пари, а по пътя страхът ще им попречи да действуват. Пипнат ли ги веднъж, ще ги притиснат, а притиснат ли ги, ще си признаят. Дявол да го вземе, не сме деца! За да отидеш в Англия — Атос сниши глас, — трябва да прекосиш цяла Франция, осеяна с шпиони и с изчадия на кардинала, трябва пропуск, за да се качиш на кораба, трябва да знаеш английски, за да попиташ кой е пътят за Лондон. Според мене работата е доста трудна.

— Съвсем не — възрази д’Артанян, който много държеше решението да бъде изпълнено. — Напротив, аз мисля, че е лесна. Не ще и дума, дявол да го вземе, че ако пишем на лорд Уинтър поверителни неща, за насилията на кардинала…

— По-тихо — пресече го Атос.

— За интриги и държавни тайни — продължи д’Артанян, като се съобрази с препоръките на Атос, — не ще и дума, че ще разкъсат всички ни живи на колелото. Но, боже мой, не забравяйте, както казвахте и вие самият, Атос, че ще му пишем за семейни работи, ще му пишем с единствената цел да лиши милейди при пристигането й в Лондон от възможността да ни вреди. И ще му напиша едно писмо горе-долу със следното съдържание.

— Да чуем — рече Арамис, като се приготви предварително да критикува.

— „Господине и драги приятелю…“

— А, да! Драги приятелю на един англичанин — прекъсна го Атос. — Добре почвате! Отлично, д’Артанян! Само за тази дума ще ви разчекнат жив, вместо да ви разкъсат на колелото.

— Добре! Така да бъде. Тогава ще пиша просто господине.

— Можете да пишете дори милорд — добави Атос, който държеше много на приличието.

— „Милорд, спомняте ли си малкото оградено място за кози край Люксембург?“

— Ха! Сега пък Люксембург! Ще помислят, че правите намек за кралицата майка! Хитро измислено — подметна Атос.

— Добре! Ще пишем чисто и просто: „Милорд, спомняте ли си онова малко, оградено място, където ви спасих живота?“

— Драги ми д’Артанян — заяви Атос, — вие ще бъдете винаги много лош съчинител: „Където ви спасих живота!“ Пфу! Това не е достойно. На един благородник никога не се напомнят такива услуги. Да загатнеш за услуга, значи да отгърмиш.

— Ах, драги мой — въздъхна д’Артанян, — вие сте непоносим и ако трябва да пиша под ваше наблюдение, повярвайте ми, ще се откажа.

— И добре ще направите. Служете си с пушката и с шпагата, драги, и ще се справите изкусно с тези две упражнения; но предайте перото на господин абата, това е негова работа.

— Да, да! Имате право — каза Портос. — Предайте перото на Арамис, който пише тези на латински.

— Добре! Съгласен съм — отстъпи д’Артанян. — Съчинете ни това писъмце. Арамис, но заклевам се в нашия свет отец, папата, внимавайте добре, защото и аз ще ви дера, предупреждавам ви.

— Нямам нищо против — отвърна Арамис с онова простодушно доверие, което е присъщо на всеки поет. — Но обяснете ми в какво се състои работата: чувал съм да казват от тук-там, че тая снаха била негодница, дори аз сам се убедих в това, като слушах разговора й с кардинала.

— По-тихо, дявол да го вземе! — прошепна Атос.

— Но — продължи Арамис — аз не зная подробностите.

— Аз също — додаде Портос.

Д’Артанян и Атос се гледаха известно време мълчаливо.

Най-после Атос, като се съсредоточи и стана по-блед от всеки друг път, кимна с глава, че е съгласен — д’Артанян разбра, че може да говори.

— Добре! Ето какво трябва да се пише — започна д’Артанян: — „Милорд, вашата снаха е престъпница, която искаше да ви убият, за да ви наследи. Но тя не е имала право да се омъжи за вашия брат, тъй като е била омъжена вече във Франция и понеже е била…“

Д’Артанян се спря, сякаш търсеше думата, и погледна Атос.

— Изгонена от съпруга си — подсказа му Атос.

— Защото е била жигосана — продължи д’Артанян.

— Ха! Невъзможно! — извика Портос. — Искала е да убият девера й?

— Да.

— И е била женена? — запита Арамис.

— Да.

— И мъжът й е забелязал, че има жиг на рамото й? — ахна Портос.

— Да.

Трите да бяха казани от Атос с все по-мрачен и по-мрачен глас.

— А кой е виждал този жиг? — запита Арамис.

— Д’Артанян и аз или по-скоро, за да спазим хронологическия ред, аз и д’Артанян — отвърна Атос.

— А мъжът на това ужасно изчадие жив ли е още? — запита Арамис.

— Жив е.

— Уверен ли сте?

— Уверен съм.

Последва студено мълчание, което всеки изживя според характера си.

— Този път — продължи Атос, като наруши пръв мълчанието — д’Артанян ни нахвърли прекрасен план и това трябва да се напише най-напред.

— Дявол да го вземе! Имате право, Атос — забеляза Арамис, — трудно е да се съчини такова писмо, господин канцлерът дори би се затруднил да напише толкова убедително послание, а господин канцлерът съставя много умело протоколите. Няма значение! Мълчете, пиша.

И Арамис наистина взе перото, мисли известно време, написа осем или десет реда с изискан дребен женски почерк, после тихо и бавно, сякаш претегляше добросъвестно всяка дума, прочете следното:

Милорд,

Лицето, което ви пише тия няколко реда, имаше честта да кръстоса с вас шпагата си в едно малко, оградено място на улица Ад. Понеже вие сам благоволихте да наречете няколко пъти след тоя случай това лице свой приятел, то е длъжно да ви докаже дружбата си с един добър съвет. На два пъти вие едва не станахте жертва на една ваша близка роднина, която вие смятате за своя наследница, защото не знаете, че преди да сключи брак в Англия, тя е била омъжена вече във Франция. Но третия път можете да загинете. Вашата роднина замина тази нощ от Ла Рошел за Англия. Следете за пристигането й, защото тя има сериозни и чудовищни намерения. Ако държите непременно да узнаете на какво е способна, прочетете нейното минало на лявото й рамо.

— Добре! Това е чудесно — рече Атос, — вие имате перо на държавен секретар, драги ми Арамис. Сега лорд Уинтър ще си отваря добре очите, стига предупреждението, разбира се, да стигне до него, а дори и да попадне в ръцете на негово високопреосвещенство, ние няма да бъдем злепоставени. Но понеже слугата, който ще замине, може да ни уверява, че е бил в Лондон, а да се спре в Шателро, ще му предадем с писмото само половината сума, като му обещаем останалата половина, когато донесе отговора. У вас ли е диамантът? — продължи Атос.

— Аз имам нещо повече — пари.

И д’Артанян хвърли кесията върху масата. При звъна на златото Арамис дигна очи. Портос потрепери, а Атос остана равнодушен.

— Колко има в тази кесийка? — запита той.

— Седем хиляди ливри в луи по дванадесет франка.

— Седем хиляди ливри! — извика Портос. — Значи това нищо и никакво диамантче струвало седем хиляди ливри?

— Изглежда — каза Атос, — щом като те са тука. Не предполагам нашият приятел д’Артанян да е прибавил свои пари.

— Но, господа, ние не мислим за кралицата — обади се д’Артанян. — Да се погрижим малко за здравето на нейния мил Бъкингам. Това е най-малкото, което й дължим.

— Имате право — съгласи се Атос. — Но това е работа на Арамис.

— Добре — отвърна Арамис, като се изчерви. — Какво трябва да направя?

— Много просто — продължи Атос, — да съчините второто писмо до опитното лице, което живее в Тур.

Арамис взе отново перото, позамисли се пак и написа следните редове, които веднага предложи на другарите си за одобрение.

— „Драга ми братовчедке…“

— А! — пресече го Атос. — Значи това опитно лице е ваша роднина!

— Първа братовчедка — поясни Арамис.

— Е, нека е братовчедка! — Арамис продължи:

Драга ми братовчедке, негово високопреосвещенство кардиналът, нека бог да го запази за благото на Франция и за гибел на враговете на кралството, е на път да се справи с разбунтуваните еретици в Ла Рошел: вероятно английската флота, която ще им дойде на помощ, няма да може дори да се приближи до крепостта. Смея дори да твърдя и съм уверен, че някакво важно събитие ще попречи на господин Бъкингам да отплава. Негово високопреосвещенство е най-именитият държавник на миналото, на настоящето, а вероятно и на бъдещето. Той би угасил слънцето, ако слънцето му пречеше. Предайте тези радостни вести на вашата сестра, моята скъпа братовчедка. Сънувах, че този проклет англичанин е мъртъв. Не мога да си спомня дали от нож, или от отрова. Уверен съм само в едно — сънувах, че е мъртъв, а вие знаете, че сънищата ми никога не ме лъжат. Бъдете уверена, че скоро ще ме видите.

— Чудесно — извика Атос. — Вие сте крал на поетите. Драги Арамис, вие говорите като апокалипсиса и сте правдив като евангелието. Сега ви остава само да адресирате писмото.

— Това е много лесно — отвърна Арамис.

Той сгъна писмото и написа:

„За госпожица Мишон, шивачка на бельо в Тур“.

Тримата приятели се спогледаха, като се подсмиваха: бяха надхитрени.

— Сега — рече Арамис — вие разбирате, че само Базен може да занесе това писмо в Тур. Моята братовчедка познава само Базен и има доверие само в него. Всеки друг ще провали работата. Освен това Базен е амбициозен и учен. Базен е чел историята, господа, той знае, че Сикст Пети, преди да стане папа, е пасъл свине. Добре! Понеже той смята да влезе в лоното на църквата едновременно с мене, и той се надява да стане папа или поне кардинал: разбирате, че един човек, който има такива стремежи, няма да остави да го уловят или ако го уловят, ще понесе мъченията, но няма да проговори.

— Добре, добре — каза д’Артанян, — съгласен съм на драго сърце за Базен, но съгласете се и вие за Планше: милейди заповядала един ден да го изгонят с тояги от къщата й, а Планше има добра памет и уверявам ви, ако той разбере, че има някаква възможност да си отмъсти, ще се остави по-скоро да го пребият, но няма да се откаже. Ако работата в Тур си е ваша работа, Арамис, работата в Лондон е моя. И аз ви моля да се спрете на Планше, който всъщност е бил вече в Лондон с мене и знае да каже много правилно: London, sir, if you please^[1] и My master, lord D’Artagnan.^[2]

Бъдете спокойни, той ще се справи и на отиване, и на връщане.

— В такъв случай — заяви Атос — трябва да дадем на Планше седемстотин ливри за отиване и седемстотин ливри за връщане, а на Базен триста ливри за отиване и триста за връщане. Това ще намали сумата на пет хиляди ливри; всеки от нас ще вземе по хиляда ливри, за да ги употреби, както намери за добре, и ще ни останат хиляда ливри, които абатът ще пази за изключителни случаи или за общи нужди. Сигурни ли сте?

— Драги Атос — каза Арамис, — вие говорите като Нестор, който е бил, както всеки знае, най-мъдрият измежду древните гърци.

— Добре, решено! — продължи Атос. — Планше и Базен ще заминат. Всъщност аз съм доволен, че Гримо остава: той е свикнал с моите навици и аз държа на него; вчерашният ден навярно доста го е изтощил, а това пътешествие би го съсипало.

Повикаха Планше и му дадоха указания. Той беше предупреден вече от д’Артанян, който най-напред му каза за славата, после за парите и накрая за опасността.

— Ще нося писмото в маншета на дрехата си — рече Планше — и ще го глътна, ако ме заловят.

— Но тогава няма да можеш да изпълниш поръчката — забеляза д’Артанян.

— Ще ми дадете тая вечер един препис и аз ще го зная утре наизуст.

Д’Артанян погледна приятелите си, сякаш за да им каже: „Е! Нали ви казвах?“

— Сега — продължи той, като се обърна към Планше — ти имаш осем дни, за да отидеш при лорд Уинтър, и осем дни да се върнеш тук, всичко шестнайсет дни. Ако на шестнайсетия ден от заминаването си в осем часа вечерта не си се върнал, няма да получиш никакви пари, дори да дойдеш в осем и пет.

— Тогава, господине — отвърна Планше, — купете ми часовник.

— Вземи този — обади се Атос, като му даде часовника си със свойствената си безгрижна щедрост — и бъди храбър. Помни, ако говориш, ако бъбриш, ако се шляеш, ще станеш причина да отрежат главата на господаря ти, който има толкова голямо доверие в твоята преданост, че отговаря за теб пред нас. Но помни също така, че ако по твоя вина се случи нещастие на д’Артанян, ще те намеря, където и да си, и ще ти разпоря корема.

— О, господине! — извика Планше, обиден от подозрението и най-вече изплашен от спокойния вид на мускетаря.

— А аз — рече Портос, като въртеше страшно очи — знай, че ще те одера жив.

— Ах! Господине!

— А аз — добави Арамис с тихия си и приятен глас — знай, че ще те опека на слаб огън като дивак.

— Ах! Господине!

И Планше заплака. Не смеем да кажем дали беше от ужас пред заплахите, които му отправиха, или пък се трогна, като видя тясната дружба, която свързваше четиримата приятели.

Д’Артанян му хвана ръката и го прегърна.

— Видиш ли, Планше — каза му той, — тези господа ти казват това от обич към мене, но всъщност те те обичат.

— Ах, господине! — въздъхна Планше. — Или ще успея, или ще ме нарежат на парчета. Но ако ме разсекат на парчета, бъдете уверен, че нито едно парче няма да проговори.

Решиха Планше да замине на следния ден в осем часа сутринта, за да може, както той сам беше предложил, да научи през нощта писмото наизуст. Той спечели точно дванайсет часа от тази уговорка, трябваше да се върне на шестнадесетия ден в осем часа вечерта.

На сутринта, когато Планше щеше да се качи на коня, д’Артанян, който изпитваше в дъното на сърцето си някаква слабост към дука, дръпна слугата си настрани.

— Слушай — рече му той, — когато предадеш писмото на лорд Уинтър и когато той го прочете, ще му кажеш още: „Бдете над негова светлост лорд Бъкингам, защото искат да го убият“. Но знай, Планше, това е толкова важно и сериозно, та не исках да призная дори пред приятелите си, че ще ти поверя тая тайна, и не бих я написал в писмото, дори да ме произведат капитан.

— Бъдете спокоен, господине — отговори Планше, — ще видите дали може да се разчита на мене.

И като възседна един превъзходен кон, който трябваше да остави на двадесет левги от лагера, за да продължи с пощата, Планше препусна в галоп със сърце малко свито от тройното обещание, което му бяха дали мускетарите, но все пак в най-добро разположение на духа.

Базен замина на другия ден сутринта за Тур и имаше на разположение осем дни, за да изпълни поръчката си.

Докато те отсъствуваха, четиримата приятели, разбира се, дебнеха, душеха и се ослушваха повече от всеки друг път. По цял ден се мъчеха да чуят какво се говори, следяха кардинала и душеха куриерите, които пристигаха. Неведнъж ги обхващаше непреодолим трепет, когато ги викаха внезапно по служба. При това трябваше да се грижат и за собствената си безопасност. Милейди беше сянка, която, появеше ли се веднъж на някого, не го оставяше да спи спокойно.

На осмия ден сутринта Базен, бодър както винаги и с обичайната си усмивка, влезе в кръчмата на „Безбожника“, когато четиримата приятели закусваха, и им каза както беше уговорено:

— Господин Арамис, ето отговора на вашата братовчедка.

Четиримата приятели се спогледаха радостно. Половината работа беше свършена наистина, но тази половина беше по-лека.

Арамис се изчерви неволно и взе писмото, което беше написано с груб почерк и неграмотно.

— Боже мой! — възкликна той усмихнат. — Наистина съм отчаян. Бедната Мишон никога няма да се научи да пише като господин дьо Воатюр.

— Каква е тази бедна Мишон? — запита швейцарецът, кой то разговаряше с четиримата приятели, когато пристигна писмото.

— О, боже мой! Нищо особено — отговори скромно Арамис. — Една прелестна шивачка на бельо, която обичах много и я помолих да ми напише няколко реда за спомен.

— За бога! — подхвърли швейцарецът. — Ако тази дама е знатна колкото почерка си, вие сте щастливец, приятелю!

Арамис прочете писмото и го подаде на Атос.

— Вижте какво пише, Атос — каза той.

Атос хвърли поглед върху писмото и за да разсее всички подозрения, които можеха да се породят, прочете гласно:

Мили братовчеде, сестра ми и аз гадаем много добре сънищата и дори се страхуваме от тях. Но за вашия, надявам се, би могло да се каже, че всеки сън е лъжа. Сбогом! Бъдете здрав и се обаждайте от време навреме.

Аглае Мишон

— А за какъв сън говори тя? — запита драгунът, който се беше приближил през време на четенето.

— Да, за какъв сън? — обади се швейцарецът.

— Е, по дяволите, много просто! — отвърна Арамис. — За един сън, който аз сънувах и й го разказах.

— О, да, за бога! — подзе швейцарецът. — Много е просто да разказваш сънища, но аз никога не сънувам!

— Вие сте много щастлив — забеляза Атос, като ставаше — и много бих искал да мога и аз да кажа същото.

— Никога! — повтори швейцарецът възхитен, че човек като Атос му завижда за нещо. — Никога! Никога!

Като видя, че Атос става, д’Артанян също стана, хвана го под ръка и излязоха.

Портос и Арамис останаха, за да отговарят на шегите на драгуна и на швейцареца.

А Базен отиде да си легне върху купчина слама и понеже имаше по-голямо въображение от швейцареца, сънува, че господин Арамис е станал папа и го ръкополага за кардинал.

Но както казахме, Базен с щастливото си завръщане беше намалил само донякъде безпокойството, което измъчваше четиримата приятели. Дните на очакване са дълги и особено д’Артанян би се обзаложил, че сега дните са по четиридесет и осем часа. Той забравяше принудителното забавяне при плаването по море и преувеличаваше силата на милейди. Приписваше на тая жена, която му изглеждаше същински демон, съюзници, необикновени като нея. При най-лекия шум си въобразяваше, че идат да го арестуват и че водят Планше за очна ставка с него и с приятелите му. Нещо повече — голямото му доверие в достойния пикардиец от ден на ден намаляваше. Това безпокойство беше толкова голямо, че обхващаше Портос и Арамис. Само Атос си оставаше равнодушен, сякаш никаква опасност не витаеше около него и сякаш всичко наоколо беше както обикновено.

Особено на шестнадесетия ден това вълнение беше толкова явно у Д’Артанян и у двамата му приятели, че те не можеха да си намерят място и бродеха като сенки по пътя, по който трябваше да се върне Планше.

— Наистина — казваше им Атос — вие не сте мъже, а деца щом като една жена ви плаши толкова много! И от какво се боите в края на краищата? Да не ни затворят ли? Ами ще ни измъкнат от затвора: нали измъкнаха оттам госпожа Бонасийо? Да не ни обезглавят ли? Та всеки ден в окопа ние с радост се излагаме на по-страшни опасности, защото някое гюле може да ни строши крака, а уверен съм, че хирургът ще ни причини по-голяма болка, като ни реже крака, отколкото палачът, като ни реже главата. И така, чакайте спокойно. След два часа, след четири, след шест часа най-късно Планше ще бъде тук: той обеща, че ще бъде, а аз имам много голямо доверие в обещанията на Планше, който ми изглежда много честно момче.

— Ами ако не дойде? — обади се д’Артанян.

— Е, ако не дойде, значи е закъснял, това е всичко, може да е паднал от коня, може да се е преметнал през моста, може да е препускал толкова бързо, че да са му простинали гърдите. Е, господа! Всичко може да се случи — животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът със смях отронва една по една. Бъдете мъдреци като мене, господа, седнете на масата и да пием. Бъдещето винаги изглежда розово, когато го гледаш през чаша шамбертенско вино.

— Много добре — отвърна д’Артанян, — на мене ми дотегна страха да не би виното, което пия да е от избата на милейди.

— Много сте придирчив — обади се Атос. — Такава хубава жена!

— Жигосана жена! — подхвърли Портос и гръмко се изсмя. Атос потрепери, прокара ръка по челото си, за да избърше потта, и стана с нервно движение, което не можа да прикрие. Денят изтече, а вечерта настъпи по-бавно, но най-сетне настъпи. Кръчмите се напълниха с посетители. Атос, който беше получил своя дял от диаманта, не излизаше вече от „Безбожника.“ Намерил беше в лицето на господин дьо Бюзиньи, който всъщност им беше дал великолепен обяд, достоен партньор. Те играеха заедно, както обикновено, когато удари седем часът. Чуха да минават патрулите, които отиваха да засилят постовете. В седем и половина свири вечерна проверка.

— Загубени сме — пошепна д’Артанян на ухото на Атос.

— Искате да кажете, че загубихме — рече спокойно Атос, като извади от джоба си четири пистола и ги хвърли на масата. — Хайде, господа — продължи той, — свирят проверка, да вървим да си лягаме.

И Атос излезе от „Безбожника“, последван от д’Артанян. Арамис вървеше след тях, хванал Портос под ръка. Арамис предъвкваше стихове, а Портос скубеше от време на време по някой косъм от мустаците си в знак на отчаяние.

Но ето че изведнъж в мрака се открои сянка, чиито очертания бяха добре познати на д’Артанян, и някакъв познат глас му съобщи:

— Господине, нося ви мантията, защото тая вечер е хладно.

— Планше! — извика д’Артанян, замаян от радост.

— Планше! — повториха Портос и Арамис.

— Е, да! Планше! — каза Атос. — Какво чудно има в това? Обеща, че ще се върне в осем часа и ето сега бие осем часа. Отлично. Планше, вие сте човек на думата и ако някога напуснете господаря си, ще ви взема на работа при мене.

— О, не, никога! — извика Планше. — Никога няма да напусна господин д’Артанян.

В същото време д’Артанян усети, че Планше му пъха бележка в ръката.

На д’Артанян много му се искаше да прегърне Планше при завръщането му, както го беше прегърнал на тръгване, но се побоя този изблик на чувства към слугата насред улицата да не се стори необикновен на някой минувач и се сдържа.

— Бележката е у мене — прошепна той на Атос и на приятелите си.

— Добре — рече Атос, — ще се приберем и ще я прочетем. Бележката изгаряше ръката на д’Артанян: той искаше да избърза, но Атос го хвана под ръка и момъкът беше принуден да върви в крак с другаря си.

Най-после се прибраха в палатката, запалиха лампа и докато Планше стоеше на вратата, за да не ги изненада някой, д’Артанян с трепереща ръка счупи печата и отвори дългоочакваното писмо.

То съдържаше половин ред с чисто британски почерк и съвсем кратко съдържание.

„Thank you, be easy.“

Което означаваше:

„Благодаря, бъдете спокоен.“

Атос все писмото от ръцете на д’Артанян, приближи го до лампата, запали го и не го пусна, докато то не се превърна в пепел.

После повика Планше.

— Сега, мойто момче — каза му той, — можеш да си поискаш седемстотинте ливри, но не си бил изложен на голяма опасност с такава бележка.

— Но това не попречи да измисля много начини, за да я крия — отвърна Планше.

— Хайде — подкани го д’Артанян, — разкажи ни всичко.

— Много е дълго, господине.

— Имаш право, Планше — съгласи се Атос — При това свири проверка и ще забележат, че при нас свети по-дълго, отколкото другаде.

— Добре — рече д’Артанян, — да лягаме. Спи спокойно, Планше.

— Уверявам ви, господине, че ще спя спокойно за пръв път от шестнадесет дни насам.

— И аз! — каза д’Артанян.

— И аз! — добави Портос.

— И аз! — обади се Арамис.

— Е, добре. Искате ли да ви призная истината? И аз също! — заяви Атос.