Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (16)

Епилог

Насау, Бахамите

Два месеца по-късно

Слънцето печеше силно гърба й и Елена се обърна, а после се прибра под големия плажен чадър.

— Ще изгориш. — Гален се отпусна на одеялото до нея. Хвърли една голяма хавлия върху краката й. — Не бива да се излагаш на слънце по това време на деня.

— Обичам горещината и едва ли ще изгоря. Това е едно от предимствата на маслинената кожа. — Тя се обърна на една страна и го погледна. — Къде е Бари? Последния път, когато го видях, двамата яздехте бедното муле по пясъка.

— В това проклето животно няма нищо, което да предизвика съжаление. Спря да върви и ме накара да го дърпам до хотела. — Той посочи с глава към групата деца на няколко ярда от тях. — Бари е там.

— През последните два месеца Бари те вижда по-често от мен. Къде беше?

— Тук и там. Мислех, че имаш нужда просто да лежиш на слънце и да бъдеш сама с детето. Беше в стрес, когато тръгнахме от Джорджия.

Това беше слабо казано. Беше стегната като здраво навита жица и беше изпълнена с тъга, съжаление и предпазливост. И й се струваше, че никога няма да се отърве от тях. Беше като няма през първата седмица, а после, постепенно, раните й бяха започнали да заздравяват.

— „Стрес“ не е вярната дума.

— Сега изглеждаш по-добре. — Той тръгна към океана. — Днес се обадих на Лоугън и той каза, че сме чисти и че можем да се върнем в Щатите. Нито една правителствена организация не се е престарала в разследването на смъртта на Хавес и хората му. Били са повече от радостни, че са се отървали от него. Манеро ме увери, че от наркокартела не се е чула и дума против нас. Те са прекалено заети да се карат за територията на Хавес.

— Значи всичко е приключило?

— Така изглежда. Ще се върнем в Щатите и ще ти осигурим необходимите документи. Това искаш, нали?

— Да, това искам.

— Добре. — Той се изправи на крака. — Тогава, ще го уредя. Ще можем да заминем вероятно след няколко дни.

Тя гледаше след него, докато той се връщаше в хотела. Слънцето блестеше в късо подстриганата му черна коса, той се движеше с обичайната за него огромна, бликаща енергия. Очевидно беше, че отново има някаква мисия.

Вероятно се канеше да завърже панделка около последната си добре свършена работа.

Елена си пое дълбоко дъх, когато спря пред вратата на Гален.

Просто го направи.

Отвори вратата. Стаята тънеше в мрак.

— Гален.

— Тук съм, навън, на терасата. Проблеми?

— О, да. — Тя прекоси стаята и излезе на терасата при него. — Дойде големият миг.

— Бари?

— Не. Не всичко е свързано с Бари.

— Можеше и да успееш да ме заблудиш.

— Защото си сляп. Обичам сина си, но това не означава, че той трябва да е единственият в живота ми. Ако не беше толкова внимателен и деликатен, можеше да ме заведеш пак в леглото си още преди месец. А вместо това, ти ме накара да чакам. — Тя направи още една крачка към него. — Ти ме накара да се чувствам несигурна, а това не ми харесва.

Той се усмихна леко.

— И какво ще направиш?

— Ще ти кажа, че те обичам и мисля, че и ти ме обичаш. Ще ти дам малко време да си помислиш по въпроса, но ще е честно да те предупредя, че аз вярвам в брака.

— И кога реши, че си влюбена в мен?

— Мисля, че в мига, преди да хвърля оръжията си в борбата с Хавес.

Той премигна.

— Какво?

— Знаех, че е възможно сред дърветата да е скрит снайперист, но хвърлих оръжията си, защото вярвах, че ти ще си там за мен.

Той отметна глава назад и се засмя.

— Мили Боже, това е най-оригиналното признание в любов, което някога съм чувал.

— Престани да се смееш. — Тя се опита да говори спокойно и уверено. — За мен това означава много. Не ми е лесно да разчитам на някого другиго, да се облегна на него, да му се доверя. Ти ми каза, че не съм сама, че не се налага да бъда сама. Е, добре, сега ще ти го припомня. — Тя направи пауза. — Така че, по-добре реши нещата за себе си.

— А ако не го направя?

— Тогава, аз ще реша вместо теб. — Тя отиде до него и отпусна глава на гърдите му. Чуваше биенето на сърцето му. — Ще те следвам навсякъде по света, докато не се умориш да виждаш мен и Бари след себе си. Няма да можеш да погледнеш друга жена, защото аз ще ги плаша.

— И ще им пречиш да стигат до мен?

— Навсякъде. По всяко време.

— Предполагам, тогава, че нямам избор. И тъй като съм човек, който обича мира и спокойствието, не искам да виждам насилие над невинни… О! Ти ме ритна.

— Ще направя и по-лоши неща, ако ти не…

— Шш, тихо. Никакви заплахи. Знаеш ли колко ми струваше да те изчакам да дойдеш при мен?

Взе лицето й в дланите си и се взря в очите й. Елена си пое дълбоко и рязко въздух, когато видя какво се крие в погледа му.

— Значи така ти се пада. Няма нищо лошо в това да си леко агресивен от време на време.

— Когато става въпрос за теб. Някога ти заплаши и личността ми, и моята мъжественост.

— Онова беше различно.

— Всичко, което някога е било между нас, е различно от това, което е сега.

— И добре ли е сега?

Лицето му се приближаваше до нейното, а гласът му беше вече само шепот.

— Ти ми кажи…