Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (7)

Глава 7

— Добро утро. — Джуд Морган обърна гръб на шкафчето и се усмихна на Елена. — Искаш ли чаша кафе? Щях да ти предложа и нещо за ядене, но Гален не желае да ми отстъпи тези си права. Защото аз съм пристрастен към вредната храна. Тук трябва да се крия, за да се нахраня или да хапна някаква готова храна.

— Бих искала малко кафе. — Тя хвърли поглед на неговата купа и на кутията до нея. На масата наистина имаше пакетирана храна. — Ще си взема малко от твоя пакет. Ако наистина се криеш, нямаш много време. Мисля, че Гален и Бари са почти привършили с урока си.

— Звучи така, сякаш той си прекарва страхотно. И много бързо се учи. Взема уроци почти от седмица, нали?

Дори не беше помислила, че Морган знае какво става в гимнастическия салон. Почти не го виждаше, освен на обяд и вечеря.

— Да, става все по-добър с всеки изминал ден. — Наля си кафе. Тя също се чувстваше по-добре. Беше й по-лесно да гледа всеки техен следващ урок. Тази сутрин беше първата, в която беше почувствала, че не й се налага да бяга от салона. — Гален се справя отлично с всяка задача, с която се заеме. И никога не се отказва.

— Да, така е. — Той си гребна малко от овесената каша. — Но никога няма да нарани, по какъвто и да е начин детето.

— Точно така се изрази той и за теб.

Джуд се спря с лъжица, наполовина поднесена към устата.

— Той е говорил за мен? Сигурно ти има доверие, защото много внимава да съм добре скрит тук. Но ти си една от неговите сирачета, нали?

— Не бих нарекла, когото и да е от нас сираче.

— И Гален не би се изразил така, но аз вярвам, че някъде дълбоко в своето подсъзнание, той мисли за нас точно по този начин. Надарен е със способност да разрешава всеки проблем, а ние всички имаме проблеми. — Гребна още една лъжица от овесената каша. — Той се бори с това, но такава е природата му. Що се отнася до мен, не бих могъл да бъда по-доволен. Гордостта може да върви по дяволите. Тази негова особеност ми спаси живота. Той ме измъкна от затрудненията ми само за секунда.

Точно така се беше случило и с Елена.

— Отдавна ли го познаваш?

— От около пет години. Срещнахме се по работа в Сидни, а през годините се сблъсквахме още няколко пъти. — Той отмести купата встрани. — Има много връзки, чул, че съм в затруднение, и ми предложи помощ. Само след минути щях да съм така загазил, че нямаше да мога да отърва кожата.

— И той те доведе тук?

— Реши, че тук е повече от безопасно. Никой не знаеше, че сме чак толкова близки приятели. — Направи гримаса. — И аз не го знаех. Дори не знаех как да реагирам на онова телефонно обаждане.

— Но се радваш, че си реагирал така?

— По дяволите, да. — Изкриви устни. — Надявам се само, че Лоугън също ще си размърда задника. Започвам да ставам раздразнителен.

Тя смени темата.

— Видях рисунката ти. Хареса ми.

— И на мен ми харесва. Харесвам всичко, което правя тук. Бях вече уморен и бях готов да напусна играта. — Той присви очи и фокусира погледа си върху лицето й. — Но ти не си готова, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— През годините станах много добър в разчитането на езика на тялото. Ти не се криеш, ти чакаш.

Дори не беше разбрала, че той я изучава.

— И?

— Нищо. Прави онова, което ти харесва. Играй каквато игра искаш. Но се погрижи Гален да излезе от това спокоен, в душевно равновесие.

Тя го загледа втренчено, любопитно.

— И какво ще направиш, ако не постъпя така?

— Аз му дължа много. Ти как мислиш?

Никога не беше виждала по-смразяваща усмивка.

— Тогава, значи е добре, че от самото начало не съм имала намерение да позволя нещо да му се случи, така ли? — Тя се изправи. — Благодаря за кафето, Морган.

— Удоволствието беше мое.

Тя излезе от кухнята и тръгна по коридора към гимнастическия салон.

„Чакаш, не се криеш.“

Джуд Морган беше толкова чувствителен и способен да долавя нюансите, колкото и Гален, но и двамата не бяха толкова жестоки и безчувствени, за колкото ги беше смятала. Тя не беше така изпълнена с омраза, че да пожертва и невинните заедно с виновните.

Или би го направила? Когато дойдеше моментът, би ли рискувала техните животи за главата на Хавес, който кръжеше около нея като отвратително чудовище, винаги присъстващ като заплаха. Тя не искаше той да има такава власт над нея, не искаше това да продължи дори секунда повече.

Урокът на Бари свърши само няколко минути след нейното повторно влизане в салона. Момчето се прокрадна бързо покрай нея, за да отиде горе да се измие. Елена понечи да тръгне след него, но Гален я спря.

— Чух, че Морган е в кухнята, и отидох да си взема чаша кафе. Винаги имам нужда от кофеин, за да започне денят ми.

— Ако си имала нужда от стимул, който да е извън теб, сигурно се чувстваш по-добре.

Тя кимна.

— Слава Богу. — Той й се усмихна широко. — Щях да се чувствам наистина зле, ако бях сгрешил. Макар че, разбира се, това не се случва често, а на всеки се разрешава да сбърка поне веднъж за хилядолетие. И все пак…

— Тихо.

Тя не успя да сдържи усмивката си: беше зачервен и с блеснали очи, също като Бари, изпълнен с енергия. Почувства внезапно желание да протегне ръка и да разроши тъмната му коса, както правеше със сина си. Идеята не беше добра.

— Следващото, което ще направиш, е да цитираш майка си, а аз не съм готова за това.

— Защо не? Нали си получила кофеина си. — Той тръгна към стълбите с пружинираща походка. — Е, успяваш ли да общуваш с Джуд?

— Не точно.

Той усети колебанието в гласа й и се обърна да я погледне.

— Морган ме предупреди, че няма да позволи нищо да ти се случи.

— Разбираемо е. Прекалено е загрижен, защото знае колко странен и уязвим съм.

Тя изсумтя.

— Но съм любопитен как е възникнала тази тема.

— Каза ми, че аз не се крия, а чакам.

— А, Джуд е умен човек. Лесно би усетил разликата.

— Ти не си говорил с него за Хавес?

— Казах му, че Хавес търси теб и момчето. Не, не съм му казал, че търсиш начин веднъж завинаги да се отървеш от Хавес. Но той може да се е досетил за ситуацията, ако е видял как се упражняваш през следобедите в хамбара.

Тя застина на място. Мислеше, че е успяла да запази това в тайна.

— Работата ми е да знам къде си и какво правиш — каза Гален, с което отговори на неизречения й въпрос. — Тренировките ти са доста напрегнати. Как е раната ти?

— Заздравява.

— Така си и мислех, в противен случай щях да се намеся. — Той присмехулно имитира въздишка на облекчение. — Радвам се, че не ми се наложи да го направя. Ценя живота си. Ти си жена, от която наистина трябва да се страхуваме.

— А ти си наистина невъзможен.

— Но пък, от друга страна, съм и забавен. — Той се спря, вече поставил единия си крак на стъпалото. — Ще кажа на Джуд да не държи теб отговорна, ако Хавес извади късмет. Аз знаех в какво се забърквам.

— Но ти искаше само да разрешиш проблема. Какво ти става? Толкова ли си отегчен, че се налага да помагаш на всеки, който е около теб?

— Не съм отегчен. Не и този път — каза тихо. — Намирам те много… стимулираща.

Елена си пое рязко дъх. Само за секунда беше променил и отношението си, и атмосферата, която ги обгръщаше. Тя извърна поглед.

— Аз сама решавам проблемите си, Гален.

Той кимна.

— Точно затова се опитваш да станеш още по-силна. Как си с оръжията? Загубила ли си част от уменията си през последните шест години?

Тя поклати глава.

— Израснала съм с оръжията и ножовете. Това не се забравя.

— Но може да се загуби остротата в схватката. Това е нещо, за което и аз трябва да помисля. — Започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. — Веднага след като взема душ. Включи фурната и я загрей предварително до четирийсет-петдесет градуса, ще го направиш ли? Тази сутрин се каня да направя бисквити.

Тя гледа втренчено след него известно време. Трудно й беше да приеме всичката тази енергия и смущаваща самоувереност. Понякога се чувстваше така, като че ли е ударена от светкавица. Имаше намерение ясно да определи границите на своята независимост и също така да му каже, че няма намерение да го превърне в жертва. Не се беше получило. Беше я сварил неподготвена и тя беше принудена да се защитава.

По-късно.

Въздъхна и отиде в кухнята, за да включи фурната.

 

 

Елена беше дълбоко заспала в хамака на верандата. Гален затвори внимателно стъклената врата зад себе си и се спря за миг, свел поглед към нея. Не беше я виждал толкова уязвима от нощта в Томако. Когато беше будна, винаги беше нащрек. Не, не беше съвсем вярно. Имаше мигове, когато беше с Доминик и Бари и когато изглеждаше по-нежна, по-мека и сякаш… блестеше. Тогава му беше трудно да откъсне поглед от нея.

Сега този особен блясък го нямаше у нея, но бузите й бяха зачервени от топлината. Устните й бяха от пуснати и леко разделени, а тялото й беше…

По-добре беше да не мисли за тялото й. По-добре беше въобще да престане да я гледа втренчено. Беше дошъл тук да търси Джуд, който стоеше до оградата за добитъка съвсем близо до верандата. И така, трябваше да се върне към работата.

Той все пак я държеше под око, докато прекосяваше тихо верандата, а после слизаше надолу по малкото стъпала. Тя не помръдна.

— Ще се опитам да те нарисувам тук. Има някои много интересни контрастни линии, светлини и сенки — каза Джуд, когато Гален го доближи. — Но можеш да ми осигуриш поне няколко коня. Какво е ограда за добитък без коне?

— Празна? — Гален се облегна на оградата. — Погледни на нещата по този начин. Всеки може да нарисува място за добитък, пълно с коне. Това дори вече е правено. А ти ще пресъздадеш самотата, хода на времето, каубойския мит, без неговия…

— Вече започва да ми прилошава.

— Тогава ще те оставя сам, за да решиш какви са причините за това. — Гален зарея поглед към планините. — Искам да ми направиш услуга, Джуд.

— Освен да измия чиниите?

— Разбирам, че не искаш ценните ти ръце да се напукат, но се налага някой да извършва всекидневните задължения, колкото и да са досадни. Аз трябва да пестя сили за по-големи неща.

— Нокаутирай я, Гален.

Гален посърна изведнъж.

— Искам да поработиш с Елена.

— Какво?

— Искам да се боксираш с нея.

Джуд хвърли поглед към Елена, която спеше в хамака.

— Няма начин.

— Тя има нужда от това.

— Искаш да кажеш, че трябва да я науча на някои движения?

— Не, може би тя ще успее да те научи на няколко. Просто има нужда от упражнения.

Джуд повдигна скептично вежди.

— Тя е жена. Имам проблеми с това да нанасям удари на жени.

— Дай й възможност. Може и да те изненада.

— Ти си бил в Специалните сили. И си се боксирал много повече пъти от мен през последните няколко години. Ти го направи.

— Това не е възможност.

— Защо не?

Той не проговори известно време.

— Защото тя веднага ще разбере, че искам да я докосна по съвсем различен начин.

— О!

— Така че, ще го направиш ли?

Той поклати глава.

— Не съм свикнал да се сдържам в борбата. Може да я нараня.

Гален също погледна Елена. Беше повече от ясно, че е дълбоко заспала… Какво пък, по дяволите.

— У теб ли е сгъваемият нож?

Джуд го гледаше втренчено, с присвити очи.

— Какво си намислил?

— Просто малък тест. У теб ли е?

— В джоба ми е.

— Извади го, но още не показвай острието.

Джуд извади ножа от джоба на дънките си.

— А сега — какво?

— Хвани ме отзад, обгърни тила ми с ръка.

Джуд го направи.

— Това е опасно — прошепна той. — Тая много потиснат гняв заради всичките онези чинии, които се налага да мия.

— Сега освободи острието.

Звукът, който се чу, беше тихо метално „клик“.

— Защо? Искаш да те обръсна? Това не е…

Гален го отблъсна, завъртя се и вдигна ръка, за да се предпази от ответната атака.

Дланта на Елена се спускаше към тила на Джуд. Гален я стисна здраво за китката.

— Престани. Всичко е наред. Това е просто демонстрация.

Елена започна да се бори, после спря.

— По дяволите, ако беше това! — Тя разтърси глава, за да я проясни.

— Тя спеше. — Джуд гледаше замислено Елена. — Беше дълбоко заспала.

— Докато не чу непознат шум, а после не те зърна как ме държиш в смъртоносна хватка. Инстинкт за борба. И двамата сме виждали войници, които реагират автоматично, когато врагът се приближи. — Той пусна Елена и отстъпи назад. — Беше бърза, нали?

— А ти беше много глупав — каза Елена студено. — Можеше да убия Морган.

— Ако не го очаквах. — Той се обърна към Джуд. — Беше удар, насочен право в тила. Ако беше успяла, щеше да загубиш съзнание за известно време или щеше да си мъртъв. Все още ли се тревожиш, че ще я нараниш?

— По дяволите, не. — Той затвори сгъваемия нож и го пусна в джоба си. — Може и сама да се грижи за себе си.

— Кой е казал, че не мога? — Елена изгледа гневно Гален. — Какво става тук, по дяволите?

— Джуд очевидно е останал с впечатлението, че си прекалено нежна, за да можеш да защитиш живота си. И аз просто направих малка демонстрация, за да му покажа, че няма нужда да се тревожи за това. Ще го направиш ли, Джуд?

Той бавно кимна.

— Утре сутринта в гимнастическия салон?

— Късно следобед. Защото тогава Бари спи — каза Гален. — И не в гимнастическия салон. В хамбара.

— Както кажеш. — Джуд тръгна към къщата. — Но само ако мия през вечер проклетите чинии.

— Щом настояваш. Но бъди внимателен, защото ще го приема много зле, ако случайно я убиеш.

— Не може да имаш нещата по два начина.

— Със сигурност мога.

— Ще ми обясниш ли? — процеди Елена през стиснати зъби, когато Морган изчезна в къщата. — За какво е всичко това?

— Имаш нужда от упражнения в ръкопашния бой. Джуд, доста благосклонно, се съгласи да бъде твой спаринг-партньор. Ще откриеш, че наистина е много добър.

— И какво, ако не искам помощта му?

— Тогава, съм си създал трудности с това да се опитам да ви накарам да си сътрудничите, и то за нищо. Мразя чувството, което изпитвам, когато някой план се провали.

— И аз не обичам някой да прави планове, без да се консултира с мен.

— Нима нямаш нужда от упражнения?

— Имам.

— И няма ли да бъде глупаво да не се възползваш от способен партньор, който, освен това, иска да ти помогне?

Тя смръщи силно вежди.

— И защо да не предположа, че си готова да направиш всичко, за да се справиш с Хавес?

— Можеше да ме попиташ.

— Не бях сигурен, че ще накарам Джуд да се съгласи. В такъв случай, щеше да се наложи да те разочаровам.

— И преди съм била разочарована.

— Знам. — Той срещна погледа й. — И това ме натъжава. Не исках да съм този, който ще го направи отново. — Тръгна към стъпалата на верандата. — Ще се възползваш ли от помощта на Джуд?

— Да. — Тя направи гримаса. — Но ти си този, когото трябваше да ударя. Ако си търсиш проблем, който да разрешиш, отиди другаде.

— Но с теб е по-приятно. — Тъмните му очи блестяха, когато погледна през рамо, преди да отвори стъклената врата. — Мога да привлека вниманието ти върху факта, че така и не успя да ми счупиш врата. Напротив, направи всичко възможно да го запазиш. Това означава ли, че започваш все повече и повече да ме харесваш?

— Означава само, че бях полузаспала.

— Отново съм съкрушен. О, добре, защото моето его не е толкова важно колкото ларинксът ми. — И той изчезна в къщата.

 

 

Гледаше след него, обзета от силен гняв. Би трябвало да се консултира с нея. Истина беше, че й беше направил услуга като беше накарал Морган да й партнира, но всъщност нямаше право да контролира ситуацията. Той вървеше като булдозер напред, осигуряваше онова, от което мислеше, че тя има нужда, манипулираше хората около себе си.

Но не беше липса на загриженост или необмислена постъпка, че беше уредил тренировките й да са в хамбара, а не в гимнастическия салон. С всеки ден се чувстваше по-добре, по-малко травмирана от онзи кошмар, но Гален беше разбрал, че още не е готова да прави каквото и да било там. Беше показал разбиране и чувствителност, за които му беше дълбоко благодарна. По дяволите, що за човек беше той?

Не би трябвало да мисли за него, защото беше прекалено смущаващ и в интелектуален, и във физически план. По-късно откри, че й харесва да гледа него, а не сина си по време на техните сутрешни уроци. Отначало това беше обективно възхищение от бързината и почти животинската грациозност на движенията му. Тя не би се излъгала доброволно да твърди, че онова, което изпитва в момента, е обективно. Горещината беше прекалено силна, за да е нещо друго, освен желание за секс.

Елена инстинктивно изпита срам и отхвърли тази мисъл. Не и с Гален. С никого. Не би могла да се изправи лице в лице с това. Можеше да приеме помощта, която Гален й предлага, без да се замесва по вече от необходимото. „Не позволявай доброволно да ти се случи онова, което Хавес те принуди да направиш. Бягай, винаги бъди нащрек, пази се…“

Да бяга? Застина на място, когато осъзна какви всъщност са мислите й. Мили Боже!

 

 

— Цялата си плувнала в пот — каза Бари. — Имаш сламки в косата. Да не си тренирала пак с Джуд в хамбара?

— Да. — Тя го целуна леко и бързо по челото. — А ти какво прави?

— Гален отиде до града и ми купи йоника. Доминик каза, че това е почти същото като пианото, което имам у дома.

— Да, ще ти е забавно.

— Мога ли да дойда да те гледам следващия път, когато си в хамбара?

— Не мисля.

— Аз ти позволих да ме гледаш в гимнастическия салон.

Бари щеше да се изплаши, глупав страх наистина, ако видеше тренировките й. Джуд Морган беше добър, изобретателен и абсолютно безмилостен, а тя му отговаряше по същия начин. Изминалите осем дни бяха ценни и тя се чувстваше почти на старото си ниво на способности в боя.

— Понякога игрите, които играят възрастните, изглеждат страшни.

— Но ти ми каза, че не трябва да се плаша от страшните неща и че дори трябва да се старая да ги прогонвам. Помниш ли, когато мислех, че под леглото ми има чудовище? Ние двамата коленичихме и погледнахме под него.

— Може би ще ти позволя да дойдеш след някой и друг урок. — Тя смени темата. — Ще ми изсвириш ли „Янки Дудъл“, след като взема душ?

Той поклати глава.

— Трябва да се упражнявам. Забравил съм… — Смръщи вежди. — Като че ли мина много време, откакто напуснахме Томако, нали?

Тя кимна.

— Случиха се много неща. — Тя тръгна към банята. — Ще съм готова след десет минути и тогава ще можеш да ми покажеш йониката.

— Добре. — Отговорът му беше някак разсеян. — Ако играта, която играете с Джуд, е страшна, защо я играете?

— Само изглежда страшна, а всъщност не е.

— Тогава ми позволи да дойда и да гледам.

Господи! Той като че ли беше станал по-твърдоглав. А може би това беше зле насочена упоритост, помисли си тя изведнъж.

— Да не би да се тревожиш за мен, Бари?

— Не бива да правиш неща, които могат да те наранят.

— И ти се опитваш да ме защитиш?

— Аз просто искам да съм до теб.

Тя прекоси стаята и взе лицето му в дланите си.

— Нищо няма да ми се случи, любов моя. В хамбара няма чудовище, което може да ме нарани. Там сме само аз, Джуд и куповете сено.

— Вчера ти имаше на ръката рана, която приличаше на порязване.

Не беше помислила, че е забелязал.

— Беше само драскотина. Човек получава непрекъснато такива леки рани.

Очите му блестяха, пълни с непроляти сълзи.

— Но аз не искам ти да получаваш каквито и да е рани. Никога.

Тя го прегърна още по-здраво.

— Не мога да ти обещая, че няма да получавам рани — така, както ти не можеш да ми обещаеш, че няма да паднеш от оградата, на която се покатери тази сутрин. — Тя направи пауза, защото търсеше думите. — Ние и двамата се опитваме да се грижим за себе си, но нищо не се получава. Значи трябва отново и отново да се опитваме. В противен случай, никога няма да узнаем какво е да си на върха на оградата. Нима не се чувстваше добре, когато се покатери там?

Той кимна.

— Виждах ясно чак до планините.

— Аз не те спрях, не ти попречих да изкачиш оградата, нали?

— Не.

— Защото не исках да си уплашен предварително.

Внезапна усмивка озари лицето му.

— Ти беше тази, която поиска да погледна под леглото.

Тя се усмихна в отговор.

— Разбра ме. И на онази ограда не намери чудовища, готови да те повалят, нали? Е, и аз имам огради, на които трябва да се кача, и за да го направя, за да стигна до върха, не трябва да се плаша.

Той мълча известно време.

— Ти стоя до оградата, докато аз се катерех. Може би и аз мога да дойда с теб в случай, че имаш нужда от помощ.

— Може би. — Тя се засмя. — Напоследък съм много добра в катеренето по огради, но винаги мога да се възползвам от малко помощ. — Тя нежно го отблъсна от себе си. — Ще видим, Бари. Сега отиди да намериш Доминик. Аз трябва да взема душ.

Той затича към вратата, но гледаше през рамо с дяволита усмивка на лицето.

— Наистина трябва да се изкъпеш. — И той сбърчи нос. — Пфу!

Тя все още се усмихваше, когато пускаше водата. Момчето се променяше, израстваше по-бързо, ставаше по-независим и по-отговорен с всеки изминал ден. Дали това не беше влиянието на Гален? Възможно беше. Или може би беше резултат от събитията от последните няколко седмици. Тя просто имаше късмет, че те не го направиха страхлив и свит, както се страхуваше в началото.

„Но ти ми каза, че не трябва да се плаша от страшните неща и че трябва да се старая да ги прогонвам.“

Усмивката й изчезна. Лесно беше да се произнасят подобни думи, но не беше лесно да се изпълнят. Все пак вярваше в това, иначе не би го изрекла на глас, и то пред сина си.

„И аз имам огради, на които трябва да се покатеря и не мога да се плаша, защото така никога няма да стигна до върха.“

Тя се страхуваше. Хавес беше нанесъл поражения на нейната самоувереност, беше я ограбил от всичко хубаво и я беше накарал да се страхува.

Времето все още не я беше излекувало.

Бяха минали шест години. Колко още трябваше да чака да стане някаква чудодейна промяна? Не беше в природата й да седи и да не предприема нищо веднага щом осъзнае съществуването на някакъв проблем.

Тя затвори очи и остави горещата вода да облива тялото й. Не искаше да предприеме каквото и да било. Не и този път.

Не и по този начин.

 

 

Гален седеше във фотьойла във всекидневната стая и четеше, когато тя влезе в стаята. Вдигна поглед от книгата.

— Мислех, че си легнала. Случило ли се е нещо?

— Да. Може ли да излезем на верандата?

— Разбира се. — Той се изправи на крака. — Добре ли е детето?

— Бари е повече от добре. — Тя тръгна към предната врата. Луната светеше, нейната светлина й се струваше много по-добра от ярките светлини на къщата.

„Господи, каква страхливка съм, помисли си тя с отвращение. Като че ли…“

— Какво искаш? — запита Гален, който вървеше след нея.

— Ти умееш да помагаш. — Тя навлажни устни. — Имам проблем.

— И така?

— Искам да ме чукаш.

Цяла минута не се чу нито звук.

— Моля?

— Чу ме.

— Обърни се. Искам да видя нещо друго, освен тила ти.

Тя си пое дълбоко дъх, стегна се и се обърна.

— Гледай ме тогава. Какво виждаш?

Той присви очи и фокусира поглед върху лицето й.

— Озадачен съм. Силно съм озадачен, по дяволите!

— Това е… Трудно е. Никога не съм мислила, че… Ще го направиш ли?

— Защо?

— Не съм била с мъж, не съм пожелала мъж, откакто Хавес ме изнасили. И сега, в тази минута, разбрах, че това е победа за него. Няма да му позволя да ме победи. Няма да му позволя да ме плаши така, до смърт.

— Чудесно. — Гален стисна силно устни. — Това наистина кара мъжа да се почувства желан.

— Не мога по друг начин. Трябва да съм честна с теб.

— Защо аз? Защо не почукаш на вратата на Джуд?

— Има нещо… Знаеш го. Мисля, че ще ми е по-лесно с теб.

— Това не са най-добрите комплименти, които съм получавал.

— Не исках да те ядосам. — Гласът й трепереше. — Може би идеята не беше добра.

— О, не отстъпвай сега. Тъкмо стана интересно.

— Престани. Просто кажи „да“ или „не“. — Тя вирна брадичка. — Всъщност бих предпочела да кажеш „не“. Това… ме плаши.

— О, по дяволите! — На лицето му вече не беше изписан гняв. — Точно когато започнах да изпитвам истински гняв поради това, че е засегнато егото ми. — Той направи крачка към нея, но не я докосна. — Ти винаги успяваш да ме обезоръжиш, по дяволите.

— Не съм искала да нараня егото ти. — Тя извърна поглед. — Не мислех, че ще имаш нещо против. Няма да е неприятно. Ще направя всичко, което пожелаеш. Просто кажи…

— Млъкни! — Дланта му покри устата й, после се спусна по шията й. — Ти наистина се страхуваш. Сърцето ти препуска.

Не само страхът предизвикваше тази реакция.

— Казах ти, че се страхувам. Искам да съм честна. — Тя срещна погледа му. — Трябва да го направя. Казах на Бари, че човек трябва да погледне под леглото, ако мисли, че там има чудовище.

— Не знам как да разбирам това. — Той се усмихна. — Но няма да бъда под леглото. Пулсът ти буквално подскача под палеца ми.

— Ще го направиш ли?

— От мига, в който за първи път сложих ръце върху теб, нямаше съмнение, че това ще се случи между нас. — Палецът му разтри леко тила й. — Аз съм просто един слаб мъж, който не успява да потисне страстта си.

— Благодаря ти. — Тя срещаше трудности с дишане то. — Къде? В хамака?

— Господи, не. — Той се усмихна широко. — Когато съм в хамака, съм много, много мързелив. Никога не съм успявал да направя такова нещо в хамак. — Той я накара да влезе в къщата и я поведе нагоре по стъпалата. — Леглото. Моето легло. Там ще се чувствам по-сигурен.

— Глупости!

— Мислиш, че не изпитвам неувереност? Ти ми каза, че аз трябва да реша твоя проблем, а после ме нарече чудовище. — Отвори вратата на спалнята и я дръпна вътре. — Това е достатъчно да накара и Казанова да се почувства неуверен. Ще трябва да преодолея…

Тя застина на място, когато видя леглото.

— Всичко ще е наред, просто чудесно — каза тихо Гален. — Няма нищо в това. Лесна работа.

— Не.

— Може би не е. — Той я хвана по-здраво. — Но ще го преодолеем заедно. Ти ще определяш нещата.

— Ще е трудно за теб. — Тя се опита да се усмихне. — Винаги си казвал, че обичаш да ръководиш шоуто.

— В ситуация като тази, жената има правото да ръководи, да определя темпото.

— Никога не се е случвало така.

— Защото никога не си била в такава ситуация. — Той поднесе дланта й към устата си. — Или си била?

Тя чувстваше как горещината тръгва от дланта на горе по ръката й.

— Не бях девствена, когато Хавес ме изнасили. Когато бях на шестнайсет, имаше един мъж… Не, той беше по-скоро момче. Аз… се забавлявах с него.

— Господ да го благослови. Значи има върху какво да градим. — Той пусна ръката й, и започна да й разкопчава блузата. — И никакъв секс след случилото се с Хавес?

— Не. Мъжете, които ме пазеха в затвора… Счупих им вратовете.

— Добре. — Той разкопча едно копче. — Така няма да се чувствам длъжен да се върна там.

— Но защо би искал да го направиш?

— Изненадващо, но имам огромно желание да те защитавам. — Разкопча още едно копче. — Искам да се бия с твоите чудовища, да ги победя.

Тя вдъхна рязко и дълбоко, когато пръстите му погалиха зърната на гърдите й.

— Но ти си точно това.

— Всичките ти чудовища.

— Толкова по въпроса дали аз контролирам ситуацията.

— Ти я контролираш. — Той взе дланта й и я сложи върху сърцето си. — Чувстваш ли? Ти ми причиняваш това. Ти имаш власт. Караш ме да се чувствам едновременно силен и слаб, а и да изпитвам всички състояния, които са между тези двете.

Сърцето му биеше тежко и дори караше дланта й да вибрира.

— Ти си много… мил с мен.

— По дяволите, не е така! — Той разкопча ризата си. — И двамата знаем, че очаквах това.

— Но аз не… Може да не ти хареса.

— Ще ми хареса. — Очите му блестяха, когато погледът му срещна нейния. Странно, но май наистина му беше забавно. — Ако не ми счупиш врата.

Невероятно, но тя се усмихна. „Замени лошите спомени с хубави.“ Знаеше, че след тази вечер спомените за онези мъже от охраната нямаше да са чак толкова лоши.

— Няма.

— Добре. — Той се отпусна на леглото. — Тогава, да започваме.

— Не искам да… Аз… съм наранена. Искам и ти да получиш нещо от това, но не знам как да се погрижа, за да стане. Не е честно спрямо теб. — Тя навлажни устни и каза несигурно: — Бих могла да се преструвам. Много добре умея да се преструвам.

Той я дръпна до себе си, наведе се над нея и бавно, внимателно, разпиля косата й по възглавницата. Досега не беше разбрала колко интимен е този простичък жест. Изведнъж започна да усеща само тъмнината и горещината, виждаше само очите му, които проблясваха с поглед, сведен към нея. Той прошепна:

— Да не си посмяла.