Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (15)

Глава 15

— Какво чакаме? Джуд няма да се обади. — Елена стоеше до прозореца и гледаше с невиждащи очи към езерото. — Мисля, че трябва да отидем до Маями и да дебнем Хавес.

— Да му дадем още малко време.

— Той каза, че ще се обади вчера, но не го направи. — Ръката й стискаше завесата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Ще сключи сделката с Хавес, ще му предаде Бари. Трябва да го спрем.

— Да изчакаме до обед и после да тръгнем. Може тук да сме в по-добра позиция за прекъсването на техните преговори. Той или Бари могат да се върнат…

— Не. — Тя се обърна и тръгна към входната врата. — Може да ни се обади, докато сме на път. Прекалено се страхувам, за да…

Звънна телефонът в къщата. Тя се спусна към него.

— Ало.

— Гален на линия ли е? — запита Джуд.

— Ще бъде след минута. Дай да говоря с Бари.

— След като ние свършим. Той е добре.

— Откъде мога да знам? Казал си на Хавес, че ще му изпратиш снимка на мъртвото момче.

— И той ги го е казал? Очевидно е готов на всичко, за да те нарани.

— А лъжа ли е?

Той не отговори веднага.

— Не.

— Ти, кучи сине!

— Понякога съм такъв — каза Джуд. — Но не е много мило от твоя страна да го казваш, когато се обаждам, за да ти дам възможност.

— Каква възможност? — Гален беше вдигнал слушалката на другия телефон.

— Да си върнеш сина.

Елена застина.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Сключих сделка с Хавес. Ще получа парите. Той ще получи Бари. Но аз ще определя условията по предаването.

— Продължавай.

— Казах на Хавес, че той сам трябва да извърши прехвърлянето. Той ще донесе парите, а аз ще му предам Бари. И двамата трябва да се явим лично на срещата. Нито един придружител, в противен случай няма да сключа сделката.

— И мислиш, че си го уплашил?

— Вероятно не. Аз ще отида малко по-рано, за да съм сигурен, че съм в безопасност.

— И къде е нашето място?

— Аз ще ви кажа кога и къде. Ще дойдете, след като си получа парите, и ще отнемете Бари от него. Просто е.

— Прекалено просто — каза Гален. — Мирише на капан.

— Или на угризения на съвестта, която се опитва да направи каквото трябва — каза Джуд. — Вие ще направите избора си.

— Капан — каза Елена.

— Ще ви се обадя довечера, за да ви кажа мястото и времето. Бари ще бъде там. И съм сигурен, че ще се надява да ви види. — Той извика: — Бари, майка ти иска да говори с теб!

 

 

— Гален, това е капан, нали? — Тя затвори, след като разговаря с Бари, и отиде в кухнята. — Това копеле мисли, че може да ни изиграе!

— Вероятно. — Той също остави слушалката на другия телефон. — Но това е също така възможност, както каза Джуд. Не се съмнявам, че Бари ще е там. Това е единствената примамка, която ще свърши работа.

— Хората на Хавес също ще са там.

— Почти сигурно. Работата е много рискована. — Усмихна се леко. — Но това няма да те спре да не отидеш, нали?

Да пропусне дори най-малък шанс да си върне Бари?

— По дяволите, не.

— Тогава, ще чакаме Джуд да ни каже кога и къде.

 

 

Джуд се обади в девет и четирийсет вечерта.

— Утре вечер. На горската поляна на върха на планината Блекджек. В един часа след полунощ.

— Ако това е, както мисля, капан, ще те преследвам, докато съм жив — каза Гален.

— Нима мислиш, че не го знам? Ти винаги правиш онова, което трябва. Не мога да гарантирам непредсказуемото, а всичко в тази размяна е непредсказуемо.

— Включително и теб.

— Включително и мен. — Джуд затвори.

— Това звучеше като предупреждение — каза Елена.

— Кой, по дяволите, би могъл да знае?! — Гален тръгна към бюрото във всекидневната стая. — Ще разгледаме картата на щата и ще намерим планината Блекджек. До утре вечер трябва да проучим и разузнаем доста неща.

Тя го последва и го гледа как извади картата и разгледа внимателно района на планината.

— Тя е на около четирийсет и пет мили северно от града по магистрала 76. Наблизо не се виждат никакви градове. Очевидно Джуд иска мястото да е достатъчно изолирано, за да не бъдат обезпокоени евентуални съседи.

Тя кимна.

— Няма да имаме много време да се запознаем както трябва с района.

— Време ще имаме достатъчно. Не мисля, че някой от нас ще може да заспи тази вечер. — Той се отправи към вратата. — Да тръгваме.

— Гален.

— Какво?

— Искам да изясним нещата. Това е моят син. И двамата трябва да сме изложени еднакво на опасност. Не бива да се опитваш да ме защитаваш или да ме държиш вън от нещата.

Той се поколеба.

— Ще ми е много трудно да не го направя.

— Но ще го направиш, защото ще ми обещаеш.

Той направи гримаса.

— И ще го спазя. Ще отидем заедно и заедно ще свършим работата. Окей?

Тя кимна и го последва до вратата.

— Значи си ме разбрал правилно.

— Веднъж ти казах, че понякога се задушавам от способността си да разбирам хората. И оттогава откровено съжалявам за тази си дарба.

 

 

От планината Блекджек се върнаха едва следобеда на другия ден. И двамата бяха плувнали в пот, мръсни и издраскани от храстите.

— Вземи душ и се опитай да подремнеш — каза Гален. — Аз ще отида да взема оръжие и очила за нощно виждане от Хюз.

— Ти също трябва да спиш.

— Ще подремна. — Той направи пауза. — Ще изпратим някои от охраната на Хюз да пресрещнат групата на Хавес на пътя и да ни пазят след това. Но ако се изкачим с повече хора на планината, ще намалим шансовете за безопасност на Бари. Нямаме представа какво би направил Хавес, ако е притиснат.

— Знам това.

— И не можем да сме сигурни колко от хората на Хавес ще пазят пътищата към поляната. Ще трябва да ги отстраняваме един по един, докато стигнем до него. Не можем да си позволим никакъв, дори най-малкия, шум.

Тя кимна.

— Ножове и ръце.

— Точно така.

Чу вратата да се затваря след него и тръгна към спалнята. След няколко минути беше под душа и горещата вода отмиваше мръсотията от нея, но не и студената тревога, която я стискаше в почти смъртоносна хватка през цялата вечер. Господи, колко се страхуваше!

Бяха вървели из планината, докато тя не се запозна достатъчно с нея, докато не се увери, че няма да се сблъска с непозната опасност. Опасностите, които познаваше, бяха достатъчно лоши.

Излезе изпод душа и се подсуши. Каза си, че и преди е правила това и се е справяла. Трябваше просто да прави онова, на което я бяха научили още преди толкова много години. И всичко щеше да е наред.

Но този път залогът беше Бари.

Страхът отново я обзе и се наложи да положи големи усилия, за да отхвърли паниката, която последва. Не биваше да се страхува. Трябваше да мисли за нещо, което щеше да й даде сила и устойчивост.

Гален. Част от страха си отиде. Да, този път Гален щеше да е с нея. Заедно, щяха да се справят. Заедно, щяха да успеят да спасят сина й.

„Погрижи се за нашето момче.“

Това бяха последните редове от писмото, което Доминик й беше написал.

— Опитвам се, Доминик — прошепна тя. — Но всичко се обърква и аз се страхувам. Ако си някъде наоколо, имам нужда от помощ, от всичката помощ, която мога да получа.

 

 

12:05 след полунощ

Планината Блекджек

„Къде ли е копелето?“, питаше се нетърпеливо Хавес, докато претърсваше с поглед околността.

— Хавес, предполагам.

Хавес се обърна рязко с лице към мъжа, застанал в сянката на огромен дъб.

— Морган?

— Да.

— Накара ме да чакам — каза Хавес. — Излез, застани там, където ще мога да те виждам.

— Няма да стане. Ще бъда прекалено добра мишена. Не че се страхувам, че ще ме изиграеш. Парите в онова куфарче ли са?

— Да. Ела и ги вземи.

— Ти ела при мен.

— Къде е синът ми?

— Тук, зад това дърво. Дълбоко заспал. Дадох му приспивателно и ще спи поне още няколко часа.

Хавес бавно и внимателно тръгна към Морган. Накрая двамата застанаха лице в лице.

— Никакви подозрителни движения. — Морган беше насочил оръжието си в него. — Чух, че си много добър в ръкопашния бой. Остави куфарчето на земята и го отвори.

Хавес отключи куфарчето.

— Сумата е в едри банкноти. Защото парите са прекалено много, за да се съберат в едно куфарче.

— Не възразявам. — Морган освети банкнотите с фенерче, после взе няколко пачки и ги разгледа една по една. — Тези като че ли са в ред. — Той заключи куфарчето и насочи лъча на фенерчето в Бари, който спеше зад дървото. — Твоята стока.

Хавес погледна момчето.

— Къде е Елена?

— Ще бъде тук след четирийсет минути или там някъде. Исках първо да свърша своята работа и да изчезна.

— И аз трябва да ти имам доверие, че тя ще дойде?

— Тя знае, че момчето е тук. Помисли през какво вече е преминала, за да го спаси. Със сигурност е отчаяна.

— Ти ще останеш тук.

— Моля да ми позволиш да не се съглася с теб. Не се тревожи, знам, че ако те изиграя, никога няма да престанеш да ме преследваш. Не се съмнявам, че ще поискаш да сключиш някакъв договор с мен, но аз разбирам от договори, мога да се справям с тях. — Започна да отстъпва заднишком към гората. — Тя ще дойде.

— Вярваш ли, че ще те оставя да си тръгнеш жив от планината?

— Прости се с тази мисъл. Ще направя точно онова, което възнамерявах и преди миг. Предишните ми занимания ми осигуриха невероятни способности в бягството. Знам, че в планината са скрити доста твои хора. Наложи ми се да премахна няколко от тях, за да си осигуря коридор за бягство. Сигурен съм, че нямаш нищо против. Те и без това бяха доста тромави…

И в следващия миг вече го нямаше.

— Гомес!

Гомес притича. Беше се крил в сянката на дърветата от другата страна на поляната.

— Не можах да се прицеля достатъчно добре. Да го преследвам ли?

— Да. Не. Елена може би е на път за насам. Не искам хората ми, които претърсват храстите, да я уплашат. Ще го хванем по-късно. Дай ми твоето фенерче. — Той освети легналото на земята момче. Повече от ясно беше, че това е същото момче, което се виждаше и на снимките. Все още беше дълбоко заспало. — Имам сина си, а скоро ще имам и жената. — Добави: — Ако въобще стигне дотук, искам да я оставиш на мен. Не се меси. Върни се на мястото си.

 

 

— Готова ли си? — запита шепнешком Гален.

Елена кимна и намести очилата си за нощно виждане.

— Преброих пет. Може да има още.

— Вероятно има. Може и да сменят местата си. Ти ще тръгнеш по пътеката вляво, а аз — по тази вдясно. Ще се срещнем на поляната на върха.

— Добре. Хавес със сигурност е разположил хора около нея. Ще се погрижиш ли за тях?

— А ти какво ще правиш?

Тя не отговори. После повтори:

— Ще се погрижиш ли за тях?

Той изруга тихо.

— Да, по дяволите. Можеш да ми имаш доверие. Ще се подсигуря да няма изненади. Доволна ли си?

Тя кимна с поглед, насочен към върха.

Бари.

— Елена, просто се срещни с мен там. Не отивай сама. Чуваш ли ме?

— Чух те. Внимавай.

Тя се наведе ниско и се затича по лявата пътека. Баща й я беше учил, че трябва да разчиства пътя. Трябваше да е тиха. Не биваше да остане нито един, който да попречи. Трябваше да разчисти пътя.

Бари.

Трябваше да разчисти пътя до Бари.

 

 

Двама вече бяха отстранени.

Гален претърколи тялото в храстите и сложи ножа в калъфа му.

Никакъв шум. Никаква тревога.

Спря за миг, за да възстанови равномерността на дишането си и да уточни мястото на следващата мишена — мъж, който пазеше на стотина ярда нагоре по пътеката.

Той продължи да пълзи внимателно, отстрани на пътеката.

 

 

Вратът на мъжа се счупи, когато тя го изви изотзад. Елена изостави тялото и продължи да пълзи.

Не спирай. Движи се по-бързо.

Имаше още хора на Хавес на пътеката отпред.

Но зад тях беше поляната.

Зад тях беше Бари.

Разчисти пътя.

 

 

Елена беше обзета от паника, когато видя, че поляната е безлюдна. Нямаше го Хавес. Нито сина й.

— Хавес!

Никакъв отговор. Погледът й претърси пространството зад дърветата.

— Хавес, знам, че си там. Излез и се срещни с мен.

— Исках просто да се уверя, че нямаш компания. Къде е Гален?

Погледът на Елена се насочи към мястото, откъдето идваше гласът. Беше свалила очилата за нощно виждане и сега разчиташе само на светлината на пълната луна. Къде ли беше той?

— Надявам се, че създава паника сред хората ти.

— Тогава, вероятно вече е мъртъв. Надявам се, че не си го обичала особено.

Не мисли за думите му. Той иска да загубиш само обладание, иска да те направи по-слаба.

— Къде е синът ми?

— Тук.

Гласът на Хавес идваше по-отляво, забеляза Елена. Той сигурно се движеше. И тя самата започна да се движи.

— Къде?

— Защо да ти кажа? Това вече не е важно. Статутът ти на негова майка е към края си.

— Глупости.

— Чувал съм, че майчината любов кара жените да оглупяват, и тази вечер ти го доказа. Съмнявах се, че ще попаднеш в капана на Морган.

— Но влязох и се каня да изляза. И ще взема сина си със себе си. Ти се премести пет ярда вляво. Опитваш се да минеш зад мен. Нима наистина искаш да ме нападнеш в гръб? Нима се страхуваш да ме погледнеш в очите?

— Не ставай смешна. Нима ти мислиш, че съм повярвал на онази лъжа — че си се престорила на победена от мен? Тогава те победих. И сега ще те победя.

— Знаеш, че казах истината. Но ако признаеш, това ще е ужасен удар по гордостта ти. Страхуваш се, че отново ще се провалиш, ако се изправиш лице в лице с мен?

— Няма да ме изкушиш да направя някоя глупост, Елена.

— Дали ще си спомниш това по-късно и ще съжалиш, Хавес? О, знам, че вероятно искаш да съм безпомощна и неспособна да се защитавам, но това всъщност ще докаже колко слаб и неспособен си ти.

— Не ме сметна за слаб и неспособен, когато се движех между краката ти.

Не му позволявай да те разтърси. Спомените също са оръжие.

— Единственият начин, по който можеше да ме победиш, беше да ме завържеш. Каква победа е това?

Мълчание.

— Ти, кучко! Нож?

Тя си пое дълбоко дъх на облекчение.

— Ножове, ръце, крака. Хвърли другите си оръжия на просеката. Аз ще направя същото.

— Ножът ще е последното оръжие. Защото не искам да те убия бързо. Спомняш ли си как лежеше на дюшека и…

— Хвърли останалите си оръжия.

— Първо ти.

— А каква е възможността да бъда застреляна от някой от хората ти, скрити в гората?

— Трябва да поемеш риска. Може би съм им казал да те оставят на мен. А може би не съм. Толкова си сигурна, че искам да се справя сам с теб. Достатъчно сигурна ли си в това, че да изхвърлиш другите си оръжия?

Тя се беше надявала, че ще го постави в положението на по-слабия. Не беше сигурна дали ще успее да го застреля в мига, в който той излиза на пътеката, но това определено беше възможност. Ръкопашният бой винаги носеше риск, а тя трябваше да мисли за Бари. Сега нямаше избор. Ако и друг човек се криеше в гората, трябваше да има доверие на Гален, че ще успее да се справи с него. Изведнъж, неочаквано, изпита силна увереност. Да, Гален щеше да се справи. Той никога не би я предал. На Гален можеше да има доверие.

Хвърли карабината и пистолета на поляната.

— Хайде, сега ти.

Дали той щеше да направи същото? Мъжът излезе от гората и застана под лунната светлина, после хвърли карабината си на земята.

— Ела, Елена. — Тонът му беше присмехулен. — Покажи ми как ме победи тогава, преди толкова много години.

 

 

Елена и Хавес се дебнеха с извадени ножове.

Елена се хвърли напред. Хавес приклекна и се отдръпна встрани, ножът му се стрелна и я одраска леко. Тя успя да се извърти, преди той да успее да я прониже.

— Първа кръв, Елена — прошепна той. — Трябваше да го очакваш.

Тя се завъртя като вихрушка и го ритна странично в стомаха.

— Предвидила съм всичко.

Хавес изсумтя от болка и падна на колене. Тя знаеше достатъчно за него и боя, за да се опита да се приближи в този момент. Много пъти го беше виждала да се преструва на слаб, а после да се възползва от този момент, в който другият проявява непредпазливост.

Хавес се претърколи встрани, после се изправи на крака.

— Добър удар. Да видим сега дали си достоен противник.

Той направи серия от бързи движения карате — толкова бързи, че Елена едва успя да ги преброи. Господи, наистина беше бърз! Прекалено бърз. Атаките го бяха приближили до нея достатъчно, за да й нанесе удар по брадичката.

Мрак.

Гореща болка в ръката, когато ножът му проблесна на лунната светлина. Тя залитна назад.

Прочисти главата си, ума си.

Имаше само секунди, преди да почувства тялото му върху себе си.

Печели време.

Тя ритна и кракът й срещна слабините му.

Неясно, докато се бореше да не припадне, чу как той извика от болка и как започна да се бори за глътка въздух.

Хавес не падна на земята, но тя не беше във форма да се опита да го повали.

По дяволите, трябваше да събере сили, да победи. Хайде, не обръщай внимание на виенето на свят. Никога няма да имаш по-добра възможност.

Ритна го в гърлото и той падна на земята. Елена пристъпи напред, за да го ритне отстрани в главата, но той я сграбчи за глезена.

И тя се озова на земята.

Претърколи се и го възседна, коляното й притисна ръката му с ножа към земята, а нейният нож се насочи към гърлото му.

— Много добре — прошепна той. — Обаче не можеш да го направиш, Елена. И никога няма да можеш.

— Глупости. Ще мога и още как!

— Не, няма. И знаеш ли защо? Защото казах на моя човек, ако ме види на земята, да пререже гърлото на сина ти.

— Лъжеш.

— Нима не виждаш кръвта, която попива в земята? Аз я виждам… — Той се изплю в лицето й.

Тя трепна инстинктивно и той успя да освободи ръката си с ножа. Ножът му се стрелна към нея. Тя успя да го избегне на сантиметри, като се претърколи, но така освободи и тялото му.

— Почти те победих вече. Можеше да ме убиеш, но този много удобен за мен майчин инстинкт отново ти размъти главата.

Той вече беше на крака и идваше към нея. Кракът му се стрелна напред, ритна я по китката и ножът й падна на земята. Тя успя да хване глезените му между краката си и отново да го повали на земята.

Той успя да възвърне равновесието си и се озова върху нея. Ножът му отново се спускаше към гърдите й. Тя бързо хвана ръката му и спря удара.

Един куршум го одраска по бузата. Той застина на място.

— Какво, по…

Елена се претърколи, сграбчи китката му и натисна главния нерв. Ножът изпадна от парализираната му ръка, тя изви тяло и успя да го вземе.

После се опита да изправи гръб и да нападне.

Той застина, както беше върху нея.

— Елена?

Тя успя да го изблъска и да се изправи до седнало положение. От раната в гърдите му струеше кръв, той гледаше надолу с невярващи очи.

— Казах ти, че ще го направя! — Исусе, тя трепереше. — Къде е синът ми?

Той поклати глава.

— Върви по дяволите, къде е той?!

— Мъртъв е.

Паниката замъгли разсъдъка й, тя го стисна силно, смъртоносно, за гърлото.

— Престани да лъжеш. Къде е той?

— Елена… — Той затвори очи, тялото му се отпусна встрани.

Бари не можеше да е мъртъв. Дори с последния си дъх Хавес я лъжеше.

— Ти кървиш. — Гален беше коленичил до нея. — Къде е раната?

Дали мъжът лъже, когато умира?

— Елена, къде си ранена?

— По дяволите, не съм ранена. Това е нищо. — Тя скочи на крака. — Той каза, че Бари е тук, но че е мъртъв. Сигурно лъже. Трябва да лъже. Трябва да го намеря. Трябва да е жив…

— Лъжеше, разбира се. — Джуд излезе измежду дърветата. — Бари е зад онзи дъб. Дадох му приспивателно, но след малко трябва да се събуди. Преди това да стане, аз ще сляза от планината с него. Тук има доста неща, които той не бива да види.

— Онова дърво? — Елена вече тичаше към него.

Господи, направи така, че това да е истина. Нека той да е жив, в безопасност.

Ето го. Но е толкова неподвижен…

Тя падна на колене и го прегърна. Дишаше. Спеше, както беше казал Джуд. Тя започна да го люлее, в плен на странна агония — агонията на радостта.

„Той ще се оправи. Чуваш ли ме, Доминик. Нашето момче е в безопасност.“

 

 

— И той въобще не е наранен? — Гален запита Джуд.

— По дяволите, не. Може да има леко главоболие, когато се събуди, но аз съм много добър със седативните средства. Не би трябвало да има никакви последици за него, дори най-малките.

— И по-добре да е така. Защото, в противен случай, ако Елена не ти пререже гърлото, аз ще го направя.

— А вие двамата сте много добри в тази област. След като свърших работата си с Хавес, се качих на онази бреза и ви гледах как се справяте.

— Защо?

Той сви рамене.

— Трябваше да държа момчето под око, за да съм сигурен, че Хавес няма да направи нещо неочаквано, а и защото реших, че може да ми е забавно. Няма нищо по-забавно да видиш как някой се оплита в кашата, която сам е забъркал.

Гален присви очи.

— И ти реши да помогнеш на двама такива глупаци? По пътя нагоре се натъкнах на два трупа, за които не бях виновен аз. Помислих, че може би Елена… Но тя не трябваше да е близо до онази пътека.

— Стана ми малко скучно, докато чаках.

— Защо, тогава, не предприе нещо полезно и не залови Хавес?

— Това беше работа на Елена. Тя трябваше да го направи.

Гален започна да ругае.

— Ти гледаш на нещата различно. Ти си този, който я защитава и й помага, аз съм външен човек, който само гледа.

— Но ти се намеси, както си отвън, и отвлече Бари.

— Имах нужда от парите — каза простичко Джуд. — Много съжалявах, че трябва да го използвам, но бях подложен на напрежение.

— Ти не само го използва, ти използва и мен. Аз доведох Елена и Бари в ранчото и ти се доверих.

— Никога не съм ти казвал, че можеш да ми имаш доверие. Ти не искаше да повярваш, че съм способен да извърша неща, които дори не си сънувал. Можеш обаче да си сигурен, че момчето няма да има лоши спомени от този епизод в неговия живот. За него това беше приключение, за което ще си спомня с радост още известно време.

— А за Елена това време беше като престой в ада.

Джуд мрачно кимна.

— Много добре знаех какво й причинявам, когато отвлякох Бари. Не очаквам вашата прошка. Знам, че не е възможно да ми простите.

— Дяволски си прав!

— Тогава ще тръгвам. Просто исках да се уверя, че няма да й се наложи да търси Бари. — Той се обърна. — Довиждане, Гален. И късмет.

— И къде отиваш?

— Вашингтон. Трябва да подкупя някои хора и това няма да е толкова лесно.

— Ти си идиот. Ще те хванат и ще те обесят.

— И защо това те интересува? — Той се усмихна леко и тръгна към дърветата. — Аз вече не съм твой проблем.

Не би трябвало да го интересува. И няма да позволи това да го засегне по никакъв начин. Джуд беше прекалил с последните си действия. Кучи син.

Като стигна края на поляната, Джуд свали черно то си кожено яке и го пусна на земята.

— Кажи на Елена да го облече. Покрита е с кръвта на Хавес, а няма да иска да уплаши детето.

И изчезна сред дърветата. Гален гледаше след не го, изпълнен с гняв и разочарование… И съжаление. Дяволите да го вземат.

 

 

— Остави, аз ще го взема. — Гален протегна ръце и взе Бари от нейните. — Как е той?

— Спи. Но преди миг се размърда.

— Добре. Обадих се на Хюз да се качи тук с хората, за да ни осигурят път за измъкване. Ще останат, докато слезем от планината. Трябва да дойдат всяка минута.

Тя се огледа.

— Къде е Джуд?

— Тръгна. Вероятно се уплаши, не пожела да се изправи лице в лице с майчиния гняв.

— С право се е уплашил — отговори мрачно тя. — Дори сега съм в състояние да го преследвам, за да го убия.

— И той няма да те обвини, ако го направиш. — Подаде й якето, което беше преметнал през ръка. — Остави ти това. Каза, че не бива да уплашиш Бари.

— Ще правя, каквото аз… — Тя сведе поглед към изцапаните си с кръв дрехи. — По дяволите! — Грабна якето и го облече. — Да се махаме оттук. Не знам дали твоят изстрел не е обезпокоил някой турист, но не искам да остана, за да науча.

— Не стрелях аз. Бях зает с Гомес.

— Беше по-добър, отколкото очаквах.

— Джуд?

— Повече от вероятно. Беше се покатерил на едно дърво и приличаше на ангела на смъртта.

Тя погледна тялото на Хавес.

— Моментът беше повече от подходящ. Разчитах правилно движенията му, но може би нямаше да съм достатъчно бърза. Той отвлече вниманието му от мен.

— Но не го уби. Каза, че ти е трябвало да го направиш.

Толкова много смърт. Доминик, Луис, Форбс… Хавес беше отровил живота й за години напред и беше заплашил този на детето й. Да, тя трябваше сама да го убие. Но не й харесваше това, че Джуд толкова точно беше усетил емоциите й.

— Не искам никакви услуги от него.

— Но тази ще трябва да приемеш. Това вероятно е единствената причина, поради която не го удуших.

Тя поклати глава.

— Ти го харесваш. Независимо от всичко, ти все още го харесваш. И с радост прегръщаш всяко извинение.

Той направи гримаса, пълна с горчивина.

— Може би.

— Аз не мога да му простя. Той ми взе детето.

— Никой не очаква от теб да му простиш. — Той прегърна здраво малкото момче. — Този, който в момента излиза на поляната, е Хюз. Да вървим. Бари започва да се събужда.

 

 

Едва когато бяха на няколко мили от вилата, Бари се събуди напълно в нейните прегръдки.

— Мамо?

— Да, миличко. Добре ли си?

— Спи ми се. — Той се прозина. — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше.

Той погледна Гален.

— Здравей, Гален. Видях толкова много неща. Толкова много прекрасни неща…

— Това е добре, Бари.

— Къде е Джуд?

— Наложи се да замине по работа. Поръча ми да ти кажа „довиждане“ вместо него.

— О! — Лицето на Бари изрази огромно разочарование. — Кога ще се върне?

— Не знам. Ние също ще пътуваме малко.

Елена го погледна.

— Ние?

— Това е изненада и за майка ти. — Гален изгледа многозначително Елена. — Тук може да настъпи буря. А ние нямаме нужда от това. Ще отидем на друго място, докато нещата се успокоят.

Елена бавно кимна. Не знаеха какви последици и какъв отзвук може да има смъртта на Хавес. В света на наркотиците нямаше понятия като вярност и преданост, но щяха да постъпят умно, ако вземеха предпазни мерки.

— Мисля, че всички имаме нужда от плаж. Знам едно място на Бахамите, което ми е по джоба — каза Гален.

— На мен ми харесваше във вилата. — Бари смръщи вежди. — Май се уморих от пътуването.

— Обзалагам се, че е така. — Елена го прегърна. — Но вилата не е наша. Не можем да останем там завинаги.

— Доминик ще дойде ли с нас?

Тя замълча за миг. Колко време трябваше да мине, за да може да му каже, че никога вече няма да види Доминик. Сега не можеше да направи това. Не и докато Бари не се почувства по-сигурен, по-уверен, в новия си свят.

— Не, Доминик няма да дойде с нас.

— Защо не? Той ми каза, че ще ме заведе на море. Каза, че наистина му е било забавно на брега в Маями.

— В момента има друга работа. — Елена премигна, за да задържи сълзите. — Но иска ти да се забавляваш. Иска да те вижда щастлив.

Бари кимна.

— Може би ще дойде по-късно. Веднъж ми каза, че винаги ще е с нас.

Тя почувства как ръката на Гален стиска нейната. После я пусна, но мълчаливата му подкрепа я накара да се почувства спокойна.

— Вярно е. Той никога няма да си отиде от нас. — Тя прочисти гърлото си. — На плажа ще ти хареса. Знаеш ли, че там можеш да построиш пясъчен замък?