Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Beloved Scoundrel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Ирис Йохансен. Приключението

ИК „Ирис“, София, 1996

ISBN: 954–455–021–8

История

  1. — Добавяне

Глава първа

6 февруари, 1809 година

Таленка, Монтавия, някъде на Балканите

 

Небесният прозорец бе счупен.

През зейналия кръгъл отвор, озаряван някога от великолепие и красота, проникваше лунното сияние, придружено от мразовит вятър.

Мариана се вкопчи във вратата като се стараеше да се задържи на крака. Погледът й се задържа на опустошенията в църквата. Дълъг и труден бе пътят, който изминаха, но така и не успя да изпълни заръката на майка си. От сложните орнаменти не бе останало нищо — наоколо лежаха разпръснати хиляди никому ненужни късчета стъкло. Джеделарът вече не съществуваше. За малко да загуби разсъдъка си, когато осъзна истинските размери на загубата и огромната вреда от това осквернение. Тя знаеше, разбира се, че най–важен е джеделарът, но въпреки всичко изпита огромна болка — прозорецът бе шедьовър и не можеше да се възстанови.

Но всъщност имаше ли смисъл да съжалява? Нима в живота й бе останало изобщо нещо, на което да се опре? Може би именно съдбата бе решила да унищожи и тази последна останка от миналото.

— Марина. — Алекс я задърпа за ръката. — Мисля, че ги чувам.

Тя наостри слух, застинала като солен стълб, но не успя да долови никакъв звук — само вятърът виеше безспирно из развалините на разрушените къщи. Тя вдигна очи от искрящите късове стъкло по пода и впи поглед в развалините на град Таленка. Продължаваше да не чува нищо, но слухът на Алекс бе значително по–добър от нейния.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем, но мисля, че… — той наклони глава. — Да, да.

Не бива да се връща назад, мина като светкавица през ума й. Просто трябваше да продължи в южна посока. Майка й щеше да я разбере. Все още не бе загубила всичко — имаше Алекс и за нищо на света нямаше да позволи да го настигне зло.

Затвори рязко вратата и задърпа Алекс към олтара. Препъна се в някакъв счупен железен свещник и няколко бели свещи, разпръснати безредно по пода. Както навсякъде, така и тук наемниците са опустошили всичко, помисли си тя, преизпълнена с гняв. Всичко ценно бе или разграбено, или просто унищожено. Изчезнало бе и златното разпятие, украсявало някога подножието на небесния прозорец. Някой бе прекатурил и статуята на Богородица с Младенеца, която украсяваше лявата страна на олтара.

— Чувам тропот на коне — прошепна Алекс.

В този момент и тя долови чаткането на копитата по каменната настилка пред църквата.

— Няма да ни открият — зашепна тя настоятелно. — Никой не ни е видял да влизаме, а тези злодеи не се интересуват нито от църкви, нито пък от молитви. — При тези думи тя задърпа малкото момче след себе си и двамата се свиха зад една от олтарните колони. — Ще постоим известно време така и ще ги изчакаме да си идат.

Алекс се разтрепери от ужас и импулсивно се сгуши в нея.

— А ако все пак влязат тук?

— Не, няма да влязат. — Тя положи ръка върху раменете му. Измършавял е в сравнение с миналата седмица, помисли си тя уплашена. А и кашля вече цяла седмица. Към края си бяха и запасите от храна, която откриваха тук–там по запуснатите домове.

— А ако все пак дойдат? — продължи да пита Алекс.

Боже, колко упорито бе това дете!

— Нали вече ти казах, че… — Тя спря внезапно. Да, но аз наистина не знам дали наемниците на херцога ще влязат или не, помисли момичето примирено. За нея на този свят нямаше вече абсолютно нищо сигурно. Тези чудовища едва ли щяха да пристъпят църковния праг, за да се помолят, но може би се канеха да дооплячкосат и доопожарят, каквото бяха пропуснали. — Дойдат ли, ще се скрием тук на тъмно и ще мируваме докато си отидат. Ще издържиш ли?

Той кимна с глава и се сгуши в нея.

— Мариана, студено ми е.

— Знам, знам. Когато си тръгнат, ще потърсим място за спане.

— Ще си запалим ли огън?

Тя поклати глава.

— Не, но сигурно ще намеря някоя завивка.

— Също и за теб, нали? — На лицето му се появи едва доловима усмивка. Тя го озари с онова ангелско сияние, което накара майка й да го избере за модел при последната си творба.

Той се усмихваше за пръв път от онази нощ, когато… Мама…

Мариана се опита бързо да прогони мъчителните спомени. Не биваше да мисли за онази нощ и последвалите я събития — необходимо бе да съхрани силите си заради Алекс.

— Разбира се, че и за мен. — Прииска й се да се наведе и да го целуне, но не го стори — макар и четиригодишен, Алекс не обичаше подобни излияния на чувствата. — Но след като си отидат.

Но те не си отиваха. Напротив, конете им спряха непосредствено пред църквата и до слуха й достигнаха мъжки гласове и смях.

Сърцето й се разтуптя неудържимо и тя притисна малкия плътно към себе си.

Моля те, Господи, нека продължат пътя си, сплете тя молитвено пръсти. Света Дева Марийо и Богородице, нека си останат навън.

По каменните стъпала отекнаха стъпки. Тя се вцепени.

— Мариана?

— Шшт! — Похлупи устата му с ръка.

Вратата се разтвори със скърцане. Бог не чу молитвите й. Време бе да си припомни майчините съвети. В този миг всичко зависеше единствено от нейната сила и разум.

Мама! Очите й се напълниха със сълзи и очертанията на мъжа, застанал на входа, се размиха пред погледа й.

Попремига няколко пъти. След трагедията не бе плакала — сега също не биваше да дава воля на сълзите си. Плачеха единствено малодушните. В този миг бе длъжна да запази присъствие на духа.

Мъжът тръгна точно по централната пътека. Бе висок и едър, а крачките му — широки и енергични. Тъмното му наметало се вееше зад него като крило на хищна птица. Не носеше униформата на херцога, което обаче не означаваше, че не е враг. За щастие не го следваше никой. Очевидно бе оставил останалите негодници навън и възможностите й да се справи с него нарастваха.

Той се спъна в тъмното и изруга. До нея Алекс изстена. В онази страшна нощ малкият се бе наслушал на псувни и ругатни, на неприлични смехове и отчаяни писъци. Тя го бе притиснала към гръдта си, за да не гледа, но той чуваше всичко. Сега отново го прегърна, опитвайки се да му вдъхне смелост.

Мъжът се спъна повторно, спря на място, наведе се и взе нещо от пода. След секунди малко пламъче освети тъмнината — в ръцете си държеше парче свещ.

Тя се сниши още повече в сянката и заследи мъжа внимателно с поглед — трябваше да открие слабото му място.

Имаше тъмна коса, вързана отзад, а на издълженото лице искряха зелени очи.

Той вдигна високо свещта и се заоглежда във всички посоки. Накрая погледът му се спря върху зейналия отвор, където някога бе небесният прозорец. В този миг пръстите му обвиха още по–здраво свещта, а лицето се изкриви от ярост.

— Проклятие! — С острието на ботуша си той подритна разпиляното стъкло по мраморния под. — Мътните да ги отнесат! — изруга той.

Говореше английски. Сигурно е англичанин като татко, мина й през ума. Но баща й никога не бе изпадал в такава ярост. В този миг Алекс изхълца жалостиво. Мъжът застина на място.

— Има ли някой тук? — извика той и се отправи към тях. Безумен страх я стисна за гърлото, но тя все пак успя да запази самообладание. Ако ги откриеше, щяха да му паднат в ръцете. Единственото оръжие си оставаше изненадата.

— Почакай ме тук! — прошепна тя и го побутна зад колоната. С един скок се озова пред мъжа и се нахвърли върху му.

— Какво по дяво… о–ох… — Тя заби глава в корема му и той остана без дъх. После сграбчи счупения железен канделабър и го стовари между краката на мъжа.

Той изстена и се затърчи от болка.

— Алекс! Насам! Бързо! — извика тя.

След миг момчето се озова до нея. Тя го сграбчи за ръката и по централната пътека двамата се затичаха към изхода. Но още преди да достигнат портала, нещо я тласна силно отзад и тя се намери на твърдия под. Успя да ги хване! Той я обърна по гръб и седна отгоре й. Бе безпомощна… точно като майка си.

— Не! — извика тя и замаха неистово с крака и ръце.

— По дяволите! Само посмей да мръднеш!

В този миг Алекс също се хвърли върху гърба на мъжа и с тънките си ръчички обви врата му.

— Бягай, Алекс! — извика Мариана силно. — Бягай! Бързо!

Мъжът върху нея сякаш замръзна.

— Боже милостиви! — изтръгна се от устата му, след което добави презрително: — Та това са деца!

Скочи на крака и изтръска детето от себе си. Мариана се изправи на колене и посегна към канделабъра.

— Мариана!

Тя вдигна поглед и видя как брат й се извива в ръцете на мъжа. Със свещника в ръка, тя се хвърли върху него, но той изправи Алекс като щит пред себе си.

— Не, не се опитвайте да ме удряте пак — извика той ядовито на местния език. — Второ подобно посегателство върху личността си не ще позволя. Все още ми е рано да се лишавам от мъжествеността си.

Мъж като всички останали. Ех, да имаше меч подръка, за да му я отсече.

— Пуснете го веднага — изпищя тя пронизително.

— Дадено. — Този човек сигурно притежаваше мечешка сила, тъй като подмяташе Алекс в ръцете си като някакво перце. — Но само ако обещаеш да не ме нападаш повече.

— Оставете го веднага на земята или…

— Или какво?

— Или отново ще ви заболи.

— Аха, заплашваш значи. Не си ли още много малка за тези неща?

Тя не отвърна на думите му и направи крачка напред. Той се вцепени. Очите му неотклонно следяха желязното оръжие в ръцете й.

— Стой по–далеч от мен. — Тя спря на място и тялото му се отпусна. — Запомни едно нещо: Условията определя онзи, в чиито ръце е плячката. Струва ми се, че този път в ръцете ми е паднала доста ценна плячка. — Той се отдръпна назад. — Вижте го само колко е мъничък. А малките деца са доста уязвими, нали?

През тялото на Мариана премина тръпка.

— Убиете ли го, аз…

— Изобщо не мисля да му сторя каквото и да било — прекъсна я той. — Стига, разбира се, да не ме предизвикаш.

Едва сега тя се загледа по–внимателно в него. Гъстата му черна коса се бе развързала на врата и обрамчваше издължено, плоско и изсечено лице с прави черни вежди, надвиснали над ярките зелени очи и гърбавия орлов нос. Лицето на този мъж бе кораво и непроменливо като гранит, лице, което познава жестокостта.

— Ако отговориш на въпросите ми, ще пусна младия човек — рече той спокойно. — Не бива да се тревожиш, с деца не водя войни.

Не му повярва, но нямаше друг изход.

— Добре, питайте.

— Какво търсите тук?

Трябваше по най–бързия начин да открие правдоподобен отговор. — Беше студено и търсим убежище за през нощта.

— Тук няма подходящо място за преспиване, вятърът духа през счупения прозорец. — Погледът му, вперен неподвижно в нейното лице, се опитваше да проникне в мислите й. Не ми вярва, помисли си тя отчаяна, не са ме научили да лъжа. — Може и да си някоя крадла — продължи той. — Това не е никак…

— Мариана никога не краде — обади се Алекс с предизвикателни нотки в гласа. — Искаше да види само прозореца, но той беше счупен. Тя никога няма да…

— Мълчи, Алекс — прекъсна го остро. Той нямаше никаква представа за стойността на джеделара, искаше само да я защити.

— Прозорецът ли? — Мъжът погледна бързо назад. — По дяволите, наистина е строшен. — Предишната ярост отново изкриви лицето му. — Негодници! Той трябваше да бъде мой!

Този човек е искал да вземе прозореца! Значи е един от онези!

— Кой… кой сте вие?

Той я изгледа с присвити очи.

— Във всеки случай не съм дяволът. А ти за кого ме мислиш?

Тя навлажни устни с език.

— Мисля, че сте човек на Небров.

— Не съм ничий човек, ясно ли е. — Той стисна ядовито устни. — А още по–малко пък на този негодник. Аз… о–ох!

Алекс впи зъби в ръката на мъжа. Мариана се приготви за скок, в случай че реши да накаже брат й. Той обаче просто изтръска малкия от себе си.

— Май този момък е доста буйничък, не пада по–долу от теб.

— Пуснете го. Той просто се страхува.

— Нека сключим споразумение. Ако ми обещаеш да не бягаш, ще го пусна веднага.

Неприязънта му спрямо херцога изглеждаше съвсем неподправена, но този факт все още не означаваше, че не е противник. Защото и той бе тръгнал на лов за прозореца.

— Оставете го на земята, а аз обещавам, че няма да избягам.

— Да, но в такъв случай оставам без щит.

— Няма да ви удрям повече. — Тя се усмихна доволно.

Устните му потрепнаха, но той не отвърна на усмивката й.

— Е, значи всичко е наред. Убеден съм, че все някак ще се справя с малко момиче като теб. А сега махни това оръжие.

Тя се поколеба за миг, но после пусна канделабъра на земята.

— Това добре. А сега да чуя обещанието ти.

Надяваше се, че няма да настоява.

— Обещавам — отвърна тя с яд и добави бързо, — но само ако Алекс е извън опасност.

Той постави момчето на земята.

— Тук не е опасно за него.

Опасностите дебнеха навсякъде и тя бе длъжна да ги посрещне.

— Бързо в градината! Почакай ме там — нареди тя на момчето.

— Не искам.

Тя също не желаеше Алекс да се отдалечава. Нощта бе студена, момчето — болно, а и не знаеше докога англичанинът ще я задържи на това място. Но нямаше друг избор — брат й не биваше в никакъв случай да остава в църквата. Сне вълнената завивка от раменете си и го наметна с нея.

— Трябва, Алекс. След малко идвам и аз.

Момчето понечи да се възпротиви, но долови погледа й, обърна се и се завтече към малката врата от лявата страна на олтара.

Ето, остана сама с този мъж. Мамо! Какво да стори, ако започнеше да я изтезава, както измъчваха тогава майка й? Извърна се бавно към него — страхът пълзеше из цялото й тяло. Останала без дъх, тя замръзна на място.

— Ти май прогони моя заложник — изрече той насмешливо, изправи някакъв свещник, взе от земята свещта, която бе изпуснал и я запали отново. — Сега съм изложен на още по–голяма опасност. Питам се дали трябва да търпя това… Защо трепериш?

— Не треперя. — В погледа й проблесна упорство. — И изобщо не ме е страх от вас.

Да, думата страх бе твърде слаба, за да изрази състоянието й, защото тя буквално се вцепени от ужас. Той очевидно бе доволен, тъй като страхът щеше да я принуди да отговори на неговите въпроси. Но кой знае защо реши да пощади гордостта й.

— Не съм казал, че се страхуваш. Сигурно се дължи на студа. Нали даде на момчето завивката си! — При тези думи той съблече своята мантия. — Ела да те наметна.

Тя погледна мантията сякаш бе меч, насочен към нея и пое дълбоко дъх.

— Няма да се съпротивлявам. Само ми обещайте, че после няма да ме убиете. Алекс се нуждае от мен.

— След кое да не те убивам? — попита той недоумяващ, но на мига осъзна смисъла на думите й и присви очи. — Ти какво си помисли? Че искам да те изнасиля ли?

— Да. Нали мъжете все така правят с жените!

— Ти на колко си години?

— На шестнадесет.

— Изглеждаш по–малка. — Разпуснатата, разкъсана блузка, както и полата й прикриваха всякаква следа от женственост и тя приличаше на дете. Тялото й бе деликатно, крехко и болезнено тънко, а на бузата се синееше голямо петно. Русата коса, сплетена на дълга плитка, подчертаваше още повече нейната уязвимост и детско излъчване.

Тя го изгледа с презрение.

— А вас какво ви интересува на колко съм години? Не е ли достатъчно, че съм просто същество от женски пол? Знам, че за останалото мъжете и пет пари не дават.

Тя изрече всичко толкова убедено, че в душата му пропълзя състрадание към това мършаво момиче.

— Случвало ли ти се е вече?

— На мен не. — Внезапно тя стана съвсем сдържана и буквално пред очите му се отдръпна от болезнената тема, която я измъчваше.

— Сега също няма да се случи — изрече той решително. — Не съм от хората, които пропускат удобния случай, но на деца не посягам.

Всъщност вече не беше дете. В друг случай финото й лице би могло да изрази и удивление, а не, както сега, неприкрито подозрение. В ясните сини очи се четеше опит, който надхвърляше възрастта й. Бе стиснала устни, за да не издаде, че треперят. Същото изражение бе виждал вече по детските лица в селцата и градовете покрай границата с Казан и в него с нова сила избухна някогашната ярост.

— Къде са родителите ти?

Тя забави отговора си.

— Мъртви са. — Думите се отрониха едва–едва от устата й и той трябваше да се напрегне, за да ги чуе.

— По какъв начин умряха?

— Татко умря преди две години.

— А майка ти?

Тя поклати глава.

— Аз… не ми се говори за това.

— Как умря майка ти? — повтори той непреклонно.

— Херцогът…

Той си спомни предишното й обвинение.

— Херцогът на Небров ли?

Тя кимна утвърдително.

Не се учудваше. Година по–рано могъщият херцог на Небров се бе разбунтувал срещу брат си, крал Йосиф. След безброй битки двете армии се обезкървиха една — друга и херцогът се призна за победен. Разпръснатите и отслабени войски на краля не бяха в състояние да последват Небров до неговите земи. В момента той ближеше раните си и явно отново събираше армия. По време на отстъплението си той причини много страдания на Монтавия — наемниците му плячкосваха и опожаряваха всичко, което се изпречеше на пътя им. Яздейки от Казан към Аленка, Джордън съзря множество опустошени селища, безчет трупове и опозорени жени.

— Кой уби майка ти? Някой от войниците на херцога ли?

Поклати глава.

— Самият херцог — прошепна тя, загледана право пред себе си сякаш сцената отново се разиграва пред очите й. — Той… той я уби.

— Кой, самият херцог ли? — Необичайно за херцога, помисли си Джордън. Зарек Небров бе наистина брутален, студен и пресметлив човек, но не обичаше да пролива безпричинно кръв. — Сигурна ли си?

— Той дойде в нашия дом и… да, сигурна съм. — При тези думи тя се разтрепери цялата. — Мама ми каза кой е той… Познаваше го… Той… той започна да я изтезава и после я уби.

— Защо?

Отговор не последва.

— Попитах те нещо!

— Разбрах — отвърна тя с нежелание. — Щом като не искате да ми причините болка… ще ме пуснете ли след това да си ида?

Боже милостиви, за миг му се стори, че е не по–малко брутален от Небров. Колко безпомощно бе това дете… Най–добре Грегор да изпрати някой от хората си да потърси близките на момичето, за да я заведе при тях. Имаше обаче още нещо — тук се криеше някаква тайна. Съвпадението бе твърде голямо. Очевидно тя бе тук заради прозореца. Съдейки по няколкото реплики, които изрече в болката си, майка й е била изтезавана, преди да я убият. А Небров не вършеше нищо без причина.

— Не, сега няма да вървиш никъде. — Протегна отново мантията си към нея. — Облечи я. — Тонът му бе все още твърде строг, но той седна на една от църковните пейки, за да не изглежда толкова заплашителен. Изправен до това крехко същество, изглеждаше направо като някакъв недодялан великан. — Седни тук.

— Няма да говоря повече — промълви тя с несигурен глас. — Каквото и да ми сторите.

Вероятно болезнените спомени бяха нейното най–слабо място. Трябваше обаче да признае пред себе си, че не знае точно как да се възползва от тях.

— Остани — рече той вяло. — Няма да настоявам повече. Ако искаш разказвай, ако не искаш — недей.

Тя се поколеба за миг и го изгледа изпитателно. После пое мантията му, уви се в нея, но не седна.

— Защо трябва да оставам?

— Не знам точно… — Вероятно си губеше времето с нея. Бе сторил всичко възможно, за да изкопчи нещо от устата й. Прозорецът бе счупен и не му оставаше нищо друго, освен да се срещне с Янус — той щеше да занесе вестта до Казан, а след това щеше да се отправи към Самда, за да издири Погани. Дори и момичето да знаеше нещо важно, прозорецът вече не съществуваше, дяволите да го вземат! Само че не биваше да оставя нещата току–така. Небров не биваше да го изпревари и да открие нещо, за което той, Джордан, не е известен. Погледът му отново се спря на отвора, по който все още висяха парчета назъбено стъкло.

— Колко странно? По едно и също време двамата с теб се озоваваме на едно и също място… Вярваш ли в намесата на съдбата?

— Не.

— А аз вярвам. Всмукал съм тази вяра още с майчиното мляко. Защото в жилите на майка ми течеше и татарска кръв. — Погледът му не се отместваше от празната дупка на прозореца. — Градът е оплячкосан и хората са го напуснали, но не се знае дали войските на херцога няма да се върнат обратно. Двамата с брат си сте полугладни и окъсани, но въпреки всичко ти си избрала точно този момент, за да дойдеш на това място. — Защо?

— А вие защо сте дошли? — отвърна тя на въпроса с въпрос.

— Чух за несравнимата красота на прозореца и реших да го купя, за да си го занеса у дома.

— Сигурна съм, че сте искали да го откраднете!

— Ти просто не разбираш…

— Искали сте да го откраднете — повтори тя упорито.

— Щом настояваш толкова… добре, исках да го открадна — рече той и отвърна на погледа й. — А ти защо си тук, кажи?

Ясните й, искрящи очи се изплъзнаха от неговия поглед.

— Трябваше да проверя лично дали е още тук или не.

— Защо?

Тя не отвърна.

— По–умно ще е от твоя страна, ако ми отговориш.

Този път погледът й се впи предизвикателно в лицето му, а от думите й заструи презрение и подигравка:

— Чух за несравнимата красота на прозореца и реших на всяка цена да си го занеса у дома.

Какво храбро девойче! Страхува се, но не се предава. В този миг обаче не биваше в никакъв случай да издава възхищението си.

— Може би ще трябва да ида в градината и да се заема с брат ти. Сигурен съм, че от него ще получа бързо необходимите ми сведения.

— Оставете го на мира!

— Кажи ми истината тогава!

— Защото прозорецът ми принадлежи! — изтръгна се от устата й.

Боже Всемогъщи. Едва успяваше да прикрие обзелата го възбуда.

— Мисля, че папата няма да се съгласи с теб. Нали знаеш, църквите и всичко в тях е собственост на Бога и на папата.

— Прозорецът е мой — отвърна тя разгорещено. — Миналата година, преди смъртта си, баба ми го подари.

Той успя да запази тона си равнодушен.

— Колко мило от нейна страна! И с какво право, моля, ти е направила този скъп подарък?

— Защото прозорецът е нейна творба. Каза ми още, че църквата не ни е платила за извършената работа и затова той все още е наш.

— Опасявам се, че не ти е казала истината. Прозорецът е създаден от ръцете на Антон Погани, големия майстор.

Тя поклати глава.

— Да, това е дядо ми. Само че не той е майсторът. Прозорецът е дело на моята баба.

Той вдигна недоумяващо вежди.

— Жена? — Едва ли някоя жена може да притежава толкова талант — та нали прозорецът се състоеше от двадесет и три части, изобразяващи възхода на човека от пръстта до влизането му в рая.

— Да, дядо ми е представил произведението като свое. Никой на този свят не би приел творба, дело на женски ръце. Само че тази работа винаги е била вършена от нашите жени.

— Винаги ли?

Тя кимна с глава.

— Вече пет века жените от нашия род творят произведения на изкуството от стъкло. Всички ние овладяваме това умение в най–ранна възраст. Мама твърдеше, че съм извънредно талантлива и някой ден ще мога да се равнявам дори с баба.

В душата му припламна надежда.

— А познаваш ли добре небесния прозорец?

Независимо от подчертано равнодушния му тон тя се сепна и стана предпазлива — реакция, която не биваше да се допуска. Затова той реши да отстъпи и смени незабавно темата.

— А какво правят мъжете от вашия род докато жените творят?

При тези думи напрежението я напусна.

— Правят каквото си искат. Защото са обезпечени материално.

— С други думи, жените хранят семейството и отгоре на всичко осигуряват благосъстоянието на мъжете си, така ли?

Тя смръщи чело.

— Разбира се, това спада към нашите задължения. Винаги ние сме… защо ме гледате по този начин?

— Прости ми, но всичко това ми се струва малко странно.

Тя се раздвижи нетърпеливо.

— Сега трябва обаче да тръгвам. Алекс ме чака.

— И къде смяташ да идеш? Предполагам, че домът ти е в развалини, както и всичко останало в Таленка.

— Домът ни не бе тук, а недалеч от Самда.

Самда се намираше на седемдесет мили в западна посока.

— Е как тогава сте се придвижили до Таленка?

— Пеша.

Дори и на кон пътуването от Самда през опустошената страна бе мъчително и опасно, а това полудете си бе пробило път до църквата без всякакво превозно средство.

— Имаш ли роднини в Самда?

— Не, никъде никого си нямам — изрече тя с безизразен глас.

Той изпита усещането, че всичко се подрежда по най–добрия начин. След всички тези кръвопролития, на които бе свидетел, съдбата като че ли най–сетне се смили над него. Щеше дори да си спести пътя до Погани. Защото джеделарът сам дойде при него.

— В такъв случай идваш с мен.

Тя го гледаше като замаяна.

— Ела с мен — повтори той. В очите му проблесна дръзко пламъче. — Сега разбирам, че срещата ми с теб е Божи дар, а Божия дар не можеш да отхвърлиш току–така.

Мариана отстъпи боязливо назад. Погледът й издаваше, че го смята за полудял. В този момент той наистина не бе далеч от лудостта. Отчаянието и яростта бяха отстъпили място на надеждата.

— Нима наистина мислиш, че ще се справиш без помощ? Та нали Алекс се нуждае от топла храна и дрехи. Аз мога да ги осигуря.

Тя се поколеба за момент.

— Защо… искате да ми помогнете?

— Може би искам да изпълня едно чисто човешко задължение и да помогна на две клети сирачета — отвърна той с ирония в гласа.

Бистрите й сини очи се опитаха да разгадаят изражението му.

— Мисля, че вие не сте добър човек.

— Думите ти не са глупави, но не си напълно права. Аз върша добро… когато поискам. И ето на, сега поисках. Според мен вие двамата сте извадили голям късмет, защото срещнахте мен.

Тя поклати глава, без да отмества поглед от него.

Той осъзна огромното й желание да бъде убедена. Трябваше само да произнесе думите, които тя очакваше. Все още обаче не бе наясно как точно да подходи към нея. Обикновено жените правеха всичко, което пожелаеше — още от най–ранна възраст притежаваше както чар, така и дар слово. В този момент обаче никак не му се искаше да лъже това изоставено същество с големи красиви очи.

— Права си. За мен пътят на дълга е нещо безкрайно скучно и винаги съм го избягвал. — Той се поколеба за миг, но след това продължи с решителен тон: — Е добре, наистина съществува причина да ти предложа помощта си, но в момента не възнамерявам да я издавам. Ако пожелаеш да дойдеш с мен, условията ще диктувам аз. В такъв случай ще трябва да ме слушаш, и то без да задаваш въпроси. Аз от своя страна ти обещавам, че за вас двамата ще има храна, покрив и сигурност, поне докато сте под моето покровителство. Не дойдеш ли с мен, ще останеш сред тези развалини, а брат ти ще умре от глад.

При тези думи той се обърна и пое по централната пътека на църквата. Бе поставил всичко на една карта. Разбира се, изобщо не възнамеряваше да я оставя тук и ако се наложеше, щеше дори да я отвлече. Предпочиташе обаче тя сама да вземе правилното решение.

— Почакайте!

Той спря на място, но не се обърна.

— Идваш ли с мен?

— Да. — Мариана се забърза след него. — Да, идвам — повтори тя припряно, но не пропусна да добави: — Само за малко. Сега–засега Алекс ще остане в градината — първо трябва да се убедя, че сме в безопасност. Ще му занеса нещо за ядене, както и завивки.

— Както искаш. Но няма да е лошо, ако побързаш с решението си. Смятам да напусна този град на разсъмване.

— Много е рано — отвърна тя, обзета от паника.

— На разсъмване — повтори той. — Впрочем как те нарече момчето? Мариана ли?

— Да, Мариана Сандърс.

— Сандърс ли? — Той разтвори тежката врата пред нея. — Името не е тукашно.

— Баща ми беше англичанин. — Тя го изгледа косо. — Като вас.

Той се досети, че при вида на счупения прозорец, без да иска бе изругал на английски.

— А майка ти?

Тя се загледа някъде настрани.

— Беше тукашна, от Монтавия. — За да не остане по–назад, и тя го попита бързо: — А какво търси англичанин като вас в Монтавия?

— Доставя му удоволствие, затова е дошъл насам — отвърна той иронично. — Не си ме питала още за името ми. Трябва да проявиш по–голям интерес към своя спътник, иначе ще вземе да се обиди.

— Добре де. Как се казвате? — попита тя нетърпеливо.

Той направи церемониален поклон.

— Джордън Дрейкън, на вашите услуги, госпожице.

Двамата поеха надолу по стъпалата, но в този момент вятърът се засили. Тя се намръщи.

— Застудява. Трябва ми завивка за Алекс. Не мога да го оставя така без…

— Джордън, какво се бавиш още? Ще рече човек, че си взел светото причастие — долетя до тях гръмотевичен глас.

Мариана се закова на място. Към тях се приближаваше някакъв висок мъж. В нейните очи Джордън Дрейкън изглеждаше твърде висок, но със своите почти два метра този човек бе истински гигант.

Великанът отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Трябваше да се досетя, че ще откриеш някоя жена дори и в това забравено от Бога място. — Приближи се още няколко крачки и луната освети лицето му. То бе не по–малко страховито от неговата фигура. Вероятно бе около четиридесетгодишен и изражението му свидетелстваше, че има зад гърба си бурен и метежен живот. Носът му бе счупен, а буйната прошарена коса обрамчваше скули, изсечени сякаш от гранит. От лявото око до ъгълчето на устата преминаваше дълъг, бял, назъбен белег.

— Не се бой — опита се да я успокои Джордън. — Това е Грегор. Няма да ти стори нищо лошо.

Не знам дали да му вярвам, помисли тя, обзета от паника. Погледът й се спря на мъжете, които чакаха на коне в подножието на стъпалата. Бяха поне петнадесет души като някои държаха в ръцете си запалени факли. Изглеждаха диви и жестоки — точно както този Грегор. На главите си носеха черни кожени шапки и странни бели връхни дрехи с подплата от лисича и овча кожа. Бяха обути в ботуши до коленете, над които се развяваха широки старинни панталони. По седлата им бяха окачени пушки, а на коланите висяха дълги мечове. Можеше ли изобщо да не тръгне с Дрейкън? Отговорът на този въпрос бе ясен. Алекс бе болен и се нуждаеше от топлина и грижи, а този мъж изяви желание да му помогне.

— Грегор, остани на място. — Великанът се закова на петото стъпало, а Дрейкън се обърна към нея. — Никой няма да ти стори зло. Имаш думата ми.

Тя си спомни, че когато я увещаваше да тръгне с него, той не прибягна до лъжа. Предостави й сама да реши и тя взе своето решение. Сега вече не биваше да проявява малодушие. Изправи се като свещ от мястото си и извика властно:

— Кажете му да донесе завивка за Алекс.

Само за миг по лицето на Джордън пробяга неясна гримаса.

— Веднага, госпожице. — Той се обърна към Грегор. — Иди и донеси завивка за дамата.

Грегор кимна с чорлавата си глава и се завтече обратно по стъпалата към гигантския си кон. Отвори дисагите и извади оттам завивка от овча кожа. После се обърна кръгом и се затича обратно нагоре, взимайки по три стъпала наведнаж. Изправи се пред Мариана, усмихна се добродушно и й подаде завивката.

— Заповядай. Именуват ме Грегор Дамек. Знам, че съм грозен като чудовище, но все пак деца не ям. Честна дума.

От страховитото му лице я гледаха две топли кафяви очи. Мариана пое завивката. В сърцето й се пробуди симпатия към този човек.

— Аз… аз съм Мариана — изрече тя пресекливо.

— А сега занеси завивката на брат си — обади се Дрейкън. — Ще разпънем лагера в северния край на града. Ще се сгреете на огъня и ще получите топла храна. — При тези думи той се обърна и се заспуска по стъпалата. — Стига да ми имаш доверие, разбира се.

Той бе дошъл на това място заради прозореца, следователно не можеше да му има доверие. Но той бе и англичанин… а за какво му е на един англичанин прозорецът? Ами ако й е казал истината? Дали да не му се довери… поне мъничко?

— Почакайте малко. — Тя посегна към закопчалката на врата си. — Мантията ви.

— Можеш да ми я върнеш и по–късно. — Той скочи пъргаво на седлото и с ръка даде знак на хората си. Облеклото му го отличаваше от останалите. Тесните тъмносини панталони, артистичният шал около врата и елегантното сетре й напомняха начина, по който се обличаше баща й, когато приемаше гости от Англия. Въпреки всичко обаче Дрейкън не изглеждаше като чуждо тяло сред хората си. Тя почувства, че той бе не по–малко буен и див от останалите, но за разлика от тях силата му бе обуздана.

Ездачите потеглиха на север и не след дълго тропотът на конските копита заглъхна. Той отново й даваше възможност да вземе самостоятелно решение и този факт кой знае защо й вдъхна нови сили. Притисна завивката към гръдта си и се затича по стъпалата.

— Това дете е досущ като наплашено гълъбче. — Грегор хвърли поглед назад и видя как Мариана изчезна през църковния портал. Лицето му помръкна. — Тази страна гъмжи от безпризорни деца. Сърцето ми се облива в кръв като ги гледам тъй безпомощни.

— „Гълъбчето“ замалко да ме скопи — отвърна Джордън ядовито. — Едно ще ти кажа: Имаме си работа със сокол, а не с гълъб.

В погледа на Грегор припламна гняв.

— Значи си се опитал да й сториш нещо, така ли? Не те ли е срам — и то в църква!

— Глупости! Просто се защитих, когато „гълъбицата“ награби някакъв железен свещник и понечи да ми види сметката. Това е!

— Не разбираш ли, че я е страх? Брат й в църквата ли е?

— В градината.

Челото на Грегор се набразди.

— Отивам да ги доведа и двамата. Сигурно изобщо не смеят и да се приближат към нас.

— Не! Тя трябва сама да дойде при мен.

— Но аз си мислех, че…

— Прозорецът е счупен — прекъсна го Джордън. — Безсмислено е.

Грегор възкликна ужасен.

— Кой е сторил това?

— Според мен не е Небров. Предполагам, че са го счупили по невнимание, когато са нахълтали в града.

Лицето на Грегор се изкриви в гримаса.

— Не искам да съм на мястото на командира, допуснал тази грешка. Питам се също защо, тръгвайки към столицата, не е подсигурил защитата на Таленка.

— Защото е високомерен. Мислил си е първо да завземе земите на крал Йосиф, а после на спокойствие да се върне тук и да си присвои небесния прозорец. Но когато претърпял поражение, осъзнал, че се налага да побърза. Прозорецът му е необходим, за да се спазари с Наполеон. — Той спря за момент. — Когато разбрал обаче, че е унищожен, сигурно е решил да го възстанови и затова е тръгнал с войските си към дома на Антон Погани.

— Значи е отишъл при създателя на прозореца, така ли?

— Така мислят всички, но твоето „гълъбче“ ми обясни, че прозорецът е сътворен от ръцете на баба й. — После разказа на спътника си всички подробности, които бе научил от Мариана.

Грегор подсвирна тихо с уста.

— Бедното момиче. Вече не се учудвам защо си толкова добър към нея.

— Какви ги дрънкаш? Не може и дума да става за доброта. Не чу ли какво ти казах? Тя не си признава, обаче познава прозореца отлично. Убеден съм. Отгоре на всичко тя самата е била обучавана в изкуството на многоцветния стъклопис. Не е изключено един ден да достигне уменията на баба си. Може вероятността да не е много голяма, но пък е единствената, която ни остава.

— Изслушах те. — Лицето на Грегор засия. — Не се срамувай от проявената добрина. Знам, че ти се иска целият свят да те смята за коравосърдечен злодей и затова ти обещавам, че няма да издам никому какво добро сърце носиш в гърдите си.

— Не съм добро сър… — Джордън замълча и повдигна рамене. — Пък и девойчето едва ли ще се съгласи с теб. Защото вече ми съобщи, че не съм добър човек.

Грегор отново погледна назад.

— Все още си мисля, че ще е по–добре да я доведа. Да не вземе да ни избяга?

Зад първия ъгъл Джордън запря коня си.

— Няма да избяга. Сега тръгваш обратно към църквата и заставаш в сянката на магазина от другата страна на улицата. По същото време Нико да наблюдава задния вход към градината. И внимавайте да не ви види, когато поеме към нашия лагер.

— А ако не тръгне към лагера?

— В такъв случай ще я доведеш ти.

По лицето на Грегор премина сянка.

— Тя мислеше, че е свободна да решава. Значи не си й казал истината, така ли?

— Не съм я излъгал. Тя е напълно свободна да вземе правилното решение. Нали знаеш, понякога се налага и на сокола да му нахлупиш шапчица на очите, за да литне във вярната посока. И престани да ме зяпаш така, сякаш ще сторя някакво зло на твоето птиченце. Не исках да прилагам насилие, понеже знам, че с мед се постига повече, отколкото с лимон. Трябва да я вразумя и не ми се ще отново да се нахвърли отгоре ми с острите си нокти.

Чутото не допадна никак на Грегор. Неведнаж бе виждал как Джордън предлага мед на жените, споделяше сладостта му с тях, а после се отдръпваше и ги изоставяше.

— Не са хубави тези работи. Тя не е като жените, с които си бил. Много е уязвима.

— Говориш така, сякаш искам да я вкарам в леглото си — отвърна сухо Джордън. — Нали самият ти каза, че е още дете?

— На колко години е?

— На шестнадесет. Аз да не съм прелъстител на деца.

Думите му отговаряха на истината. Джордън предпочиташе зрели, опитни жени и отблъскваше младите, невинни създания, които му предлагаха в Казан или Лондон. Но инстинктът не лъжеше напълно Грегор, в отношението на Джордън към момичето имаше нещо необичайно.

— Нуждаеш се от джеделара, нали? Мисля, че би сторил почти всичко на този свят, за да се добереш до него.

— Е, в такъв случай не се безпокой за нея. Ще трябва да измине някоя и друга година преди да ми го даде. А може и да не успее изобщо. — Той пришпори коня си. — Ще се видим по–късно в лагера. — Хвърли за последен път поглед назад и добави:

— И още нещо, приятелю… Ако ти хрумне да пуснеш гълъбчето на свобода, не забравяй, че в тази забравена от Бога страна я очакват само две възможности: гладна смърт или проституция.

Аргументът е повече от убедителен, помисли си Грегор мрачно и проследи с поглед отдалечаващия се Джордън. Джордън бе корав мъж и стана още по–непреклонен, откакто взе присърце делото на Казан, но каквото и да имаше наум спрямо момичето, то щеше да е по–добро за него от онова, което я очакваше тук.

— Нико! — Той обърна коня си и махна с ръка на набития млад мъж, яздещ в края на групата. — Съжалявам, но почивката ти се отлага. Има работа за теб.

 

 

Лагерният огън пламтеше ярко — светлина в мрака, която я привличаше неудържимо.

— Мариана? — Ръката на Алекс се вкопчи още по–здраво в нейната. — Наред ли е всичко?

Не знам, помисли си тя отчаяна. И наистина не знаеше дали ще намери сигурност. Бе прекарала часове наред в църквата, обзета от тежки мисли. Вярно, че спътниците на Дрейкън бяха диви и необуздани, но пък той самият… Да, какъв ли бе самият той?

Брутален, корав, умен. Макар срещата им да бе краткотрайна, той успя да изяви всички тези качества. Но заедно с това тя прозря и твърдата му решителност, прямота и честност. Но как бе възможно, запита се тя, честността му да върви ръка за ръка с лъжата и измамата. Защото по въпроса за прозореца той явно премълча нещо важно.

Алекс се притисна към нея и се разкашля.

— Мирише ми на ядене, Мариана. Много, много съм гладен.

Дрейкън й обеща храна, топлина и сигурност за Александър, а тя от своя страна не пое никакви задължения. Ако по–късно почувстваше заплаха, все някак можеше да избяга. Но дотогава Алекс щеше да оздравее и да възвърне силите си.

— Скоро ще се нахраниш. — Затъна го плътно със завивката от овча кожа, пое дълбоко дъх и храбро закрачи към лагерния огън.