Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (6)

Глава 6

Елена заслиза по стълбите, като стискаше здраво перилата. Къщата тънеше в мрак, но лунната светлина, която струеше през прозореца, беше достатъчна, за да различи, макар и неясно, очертанията на мебелите във всекидневната стая.

И коридора, който водеше към гимнастическия салон.

Можеше да го направи. Стъпка по стъпка, бавно.

Стигна до края на стълбите и се спря за миг. Мускулите на стомаха й се свиваха болезнено.

Не мисли. Просто го направи.

Но трябваше да мисли, защото мисленето беше част от нея. Не можеше да блокира спомените, защото той щеше да спечели.

Тръгна бавно по коридора.

Дюшекът.

Виждаше го ясно с подсъзнанието си. И лицето на Хавес над себе си.

Не.

Тя се облегна на стената и задиша дълбоко. Сърцето й биеше тежко, болезнено. Трябваше да го преодолее. Да се свърши с това. Само още няколко стъпки и щеше да стигне до вратата.

Беше там. Затърси дръжката на вратата със затворени очи и отвори. Влезе. И го погледна.

Дюшекът.

Приближи се и застана над него. Той не означаваше нищо за нея. Беше само парче плат и мека подплънка. Беше нищо.

Значи можеше да си тръгне. Нямаше нужда да остава тук.

Щом не означаваше нищо, защо тя трепереше така силно, както когато имаше малария? Защо по бузите й се стичаха сълзи?

Бягай. Забрави. Нямаше нужда да прави това.

Да, имаше нужда. Ако побегнеше, той щеше да спечели.

Трябваше да остане, докато болката отзвучи. Само от това имаше нужда.

Започна да отстъпва назад, докато не почувства студената огледална стена зад гърба си. Отпусна се тежко, немощно, на пода.

Погледна го. Спомни си. Никой не може да те нарани, ако не му позволиш.

Мили Боже, как й се искаше да престане да трепери.

 

 

— Хайде! — каза й грубо Гален. — Трябва да се махнеш оттук.

Тя вдигна поглед и го видя да стои над нея. Той й протегна ръка.

— Не знам какво, по дяволите, правиш, но няма да стоя тук и да те гледам.

Тя поклати глава и още по-здраво обви раменете си с ръце. Исусе, колко й беше студено!

— Махни се!

— Ти си тук вече повече от час, а аз се уморих да бъда търпелив и да проявявам разбиране. Няма да чакам повече.

— Не искам… твоето… разбиране. Не е твоя работа. Махни се.

— Това е моята къща и докато си тук, ти си моя работа. Аз ръководя шоуто, помниш ли? Хайде, трябва да се махнеш оттук.

— Трябва… да остана… тук.

Той я гледа един дълъг миг.

— По дяволите! — Отпусна се на пода до нея и също се облегна на огледалната стена. — Добре. И двамата ще останем.

Тя поклати глава.

— Искам да съм сама. Трябва да го направя сама.

— Глупости! — Гален й подхвърли носната си кърпа. — Престани да плачеш, окей?

— Аз не…

— Просто млъкни. Имах тежка нощ. Не знам какво става с теб, но не ми харесва. Не ми харесва и начинът, по който се чувствам. Искам да си легна и да забравя за теб.

— Направи го.

— Не мога. Ако можех, мислиш ли, че щях да седя в мрака посред нощ?

— Махни се.

— Няма да се махна. Ако това е нещо, с което трябва да се справиш сама, ще трябва да го направиш по друго време. Хайде, престани да се вторачваш в този проклет дюшек и да отидем да изпием по чаша кафе.

— Не съм се вторачила… — Завладя я гняв. — Ти говориш така, като че ли съм луда.

— Луда? Ако си странно обсебена от дюшеците, Господ ми е свидетел, не възразявам.

— Ти не разбираш… — Тя с мъка се изправи на крака. — Какъв задник си само! — Тръгна към вратата. — Остави ме сама, Гален.

Едва когато излезе в коридора, облекчението замени гнева й, а от това крайниците й странно омекнаха. Тя затърси сляпо с ръка стената.

— Лесно е. — Ръцете на Гален я обгърнаха, подкрепиха я, поведоха я към кухнята. — Не се съпротивлявай. Може да ме нараниш.

— Задник! — Тя все още трепереше и се чувстваше слаба като новородено котенце. И двамата знаеха, че не е във форма да нарани дори хлебарка.

— Непрекъснато ме наричаш така. — Той я накара да седне на един от столовете около масата и включи осветлението. — Не е много учтиво. Ако продължаваш, няма да те вдигна от пода, когато паднеш от стола. Остани тук. Ще ти донеса одеяло от дивана.

Трябваше да стане и да си тръгне. Веднага. Веднага, щом се почувства по-силна. Той се върна и грижливо я наметна.

— По-добре ли си? — Извърна се. — Няма нужда да си признаваш. Все пак аз се намесих в твоя мълчалив размисъл, наруших спокойствието ти. Ще ти донеса чаша кафе. Вече е готово.

Одеялото беше топло и меко. Студенината от тялото й започна да изчезва.

— Чувствам се… добре.

— И аз така си помислих.

Тя го гледаше как налива димящото кафе в две чашки.

— Защо кафето беше вече готово?

— Бях във всекидневната стая, когато ти слезе по стълбите. Не изглеждаше никак добре. И си помислих, че може да имаш нужда от него. — Той занесе чашките до масата. — Не знаех, че се каниш да си направиш лагер в гимнастическия салон.

— Трябваше да ме оставиш сама.

— Ти изпитваше някаква болка. А аз имам проблеми с това. — Той седна срещу нея. — Все още изпитваш болка.

— Не изпитвам болка. Няма да му позволя да ме нарани отново.

— Добре. Добре. Изпий си кафето.

Тя знаеше, че ръката й трепери и няма да може да държи чашката.

— След малко.

— Както искаш. — Той сведе поглед към своята чашка кафе. — Предполагам, че не искаш да ми кажеш какво става с теб?

— Не.

— Онзи дюшек те тревожи. Можем да го завлечем навън и да си запалим огромен огън. Аз ще осигуря кибритените клечки.

Тя поклати глава.

— Може да позволим на Джуд да извади окото на някой бивол и то да ни служи за мишена. Така ще му направиш услуга. Той вероятно отдавна не се е упражнявал.

Тя го гледаше ядосано, но неочаквано намек за усмивка докосна устните й.

— Задник!

— Окей, значи си по-добре. Изпий си кафето.

Той беше прав. Ръцете й вече не трепереха. Елена вдигна чашката към устните си. Кафето беше горещо и силно и имаше превъзходен вкус. Тя остави чашката и се облегна назад.

— Защо седеше там, в мрака?

— Ти избяга. Беше уплашена. Но знаех, че няма да се затвориш сама със страха в стаята си.

— И беше любопитен?

— Може и така да се каже.

Но нямаше да е истината. Елена знаеше, че той я е чакал, защото е искал да й помогне. И й беше помогнал. Лесно беше накарал болката от травмата й да отзвучи, беше облекчил агонията, през която преминаваше. Това я беше ядосало, но гневът я беше освободил.

Дали той знаеше какво прави? Вероятно. Беше умен и чувствителен и можеше да манипулира хората и ситуациите. Тази ситуация беше избрал да манипулира така, че да се опита да й помогне.

Той внимателно изучаваше изражението й.

— Няма да настръхнеш пак, нали?

— Не.

— Чувал съм, че понякога помага, ако човек поговори за това.

— Така ли?

— Обещавам после да не те изнудвам.

— Не би могъл. Това беше важно единствено за мен.

— Но не и за Доминик?

— Никога не съм му казвала. Това би го наранило.

— Тогава, това може да е една от причините да реагираш така. Може би, ако беше поговорила с някого… Мен няма да нараниш. И няма да ти пука, ако ме нараниш. — Той сви рамене. — Само предположение.

Може и да беше прав. Би опитала всичко, за да не се разпадне, когато отново се върне в гимнастическия салон.

— Ще се отегчиш.

— Но може да ми спести оставането буден до среднощ и чакането да те чуя да слизаш по стълбите на среднощно пътешествие до онзи проклет дюшек. Ще се върнеш там, нали?

Ръцете й стиснаха здраво чашката.

— Не мога да му позволя да спечели. Не мога да му позволя да ме накара да се страхувам.

— Хавес?

Един кратък миг тя не отговори.

— Не мислех, че това ще има такова влияние над мен. Мислех, че съм оставила всичко зад гърба си.

— Ти имаше любовна връзка с Хавес?

— Връзка? — Тя изкриви устни. — Хавес не знае какво е да имаш връзка с жена. Той е избрал съпругата си, защото е покорна робиня и може да му ражда деца. Любовницата му е същата, само дето, както разбрах, е по-надарена сексуално.

— А ти?

— Той ме намира различна. Отначало му беше за бавно, а после… — Тя направи пауза. По дяволите, какво толкова? Можеше да му каже всичко. Не се срамуваше. Защо да крие случилото се? — Бях на деветнайсет и ситуацията се беше променила за бунтовническата група, на която бях член. Те бяха започнали да вземат пари от Хавес, за да финансират каузата, а в замяна го защитаваха. Той разпространяваше наркотици сред войниците, печелеше все по-голямо влияние, използваше ги като кукли на конци. Мразех това. Баща ми беше умрял предишната година и аз мислех да се отделя от групата и въобще да напусна Колумбия. Но чаках прекалено дълго. Бях много добра в работата си и ме уважаваха. Хавес чул за мен и решил, че ще е интересно да заведе жена в своето поле.

— Поле?

— Хавес обича да се смята за завоевател. Като тийнейджър, бил в една група полувоенни. Бил добър войник, много силен и си служел твърде умело с оръжията. Харесвало му. Идеята да се превърне в машина за убийства му се виждала много привлекателна. Но не плащали добре, парите не му стигали и той напуснал армията, за да започне да търгува с наркотици. Искал да притежава най-доброто и от двата свята. — Тя навлажни устни. — Сега поддържа формата си в гимнастически салон, който е построил на собствените си земи сред хълмовете. Салонът е хубав, има всякакви уреди за упражнения, за които можеш да се сетиш. Но машината не е човек. Той има нужда от съревнование, за да се повиши още повече нивото на адреналина в кръвта му. Затова кани, приласкава или плаща на членове на различни бунтовнически групи, за да отиват там да тренират с него. Няма проблеми да победи по-голямата част от тези мъже, а ако не успее, винаги може да им причини неприятности извън салона.

— И какво, по-точно, се случва с онези, които го побеждават?

— Държи ги там, докато ги победи. Повечето от тях умират. Но голяма част и от другите умират. Защото той се въодушевява особено от битката до смърт. Казва, че нищо не може да се сравни с това да знаеш каква власт имаш над друго човешко същество.

— И те е завел в салона?

— Да ме е завел? Бях му доставена от моите собствени хора. На тях им беше платено с доста голяма торба кокаин.

— Прекрасно.

— Заведоха ме там за три седмици. — Тя отново започна да трепери. Трябваше бързо да се справи с това. — Той ме намираше за… предизвикателство. Всяка вечер идваше в салона и се бореше с мен — невъоръжена борба. Карате, джудо, уличен побой… Нямаше значение колко мръсен е боят. Каквото и да беше, вършеше работа. Единствените съществуващи правила се отнасяха до продължителността на отделните схватки. Два часа. Ако успееше да ме повали и да обездвижи крайниците ми, печелеше. Не го оставях да го направи. Не можеше да ме победи. Не можех да го оставя да спечели. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но имаше един начин, който го караше да се чувства така, сякаш притежава цялата власт на света. Все пак, аз бях само жена. Всеки път, ако все още бях на крака след двата часа борба, той ме връзваше и ме изнасилваше.

— Кучи син!

— Да, точно такъв е. Винаги трябва да печели. — Тя спря. „Не се пречупвай. Преодолей го.“ Беше близо до края на разказа. — Беше… отвратително. Първите няколко пъти бях като зашеметена, дори не можех да мисля. После се опитах да се преструвам, че се предавам и че той няма какво повече да получи от мен. Предполагах, че всичко беше доста внезапно. Той знаеше, че се преструвам. Доведе младо момче — на не повече от четиринайсет — и се бореше с него пред мен. Уби го. Каза ми, че всеки път, когато се опитам да го измамя, ще прави същото. — Тя преглътна мъчително. — О, Господи, знаех, че ще умра, ако не успея да се измъкна оттам. И че за него това щеше да е крайната победа. — Направи пауза. — Но се опитах да бъда търпелива и да оставя това да продължи още известно време. Всичко се развиваше бавно, много бавно. Постепенно, според него, ставахме все по-близки и по-близки и, пак според него, времето за триумфа му приближаваше. Аз дори се подчинявах на всичките му сексуални капризи. И той започна да ме приема за даденост.

— Опасно.

— Тогава, една нощ, аз му позволих да спечели. Трябваше да го направя. Беше единственият начин да го обезоръжа. Никога няма да забравя лицето му… Знаех, че следващия път, когато се бием, той няма да е доволен, ако само ме повали. Щеше да иска да ме убие. За него забавлението беше свършило. Бях права. Преди да си тръгне, той ми каза, че на следващата ни среща ще ми представи нещо ново. Ножове. — Тя си пое въздух. Дишането й беше накъсано. — Онази нощ избягах и се скрих сред хълмовете. Държах се далеч от нашата група, но успях да намеря Доминик. На него му бяха разказали лъжи за мен — че съм напуснала района и други подобни. Но той още ме търсеше. Даде ми пари и ми каза да се срещнем след месец в Томако.

— Но ти откри, че си бременна?

— Не исках да го призная дори пред себе си, докато не станах почти на четири месеца. Не мислех, че Бог може да е чак толкова жесток.

— Можело е да направиш аборт.

— Не, не можех. Това не беше избор, който бях способна да приема. — Тя сведе поглед към чашката си. — Планирах да дам детето за осиновяване, след като се роди. Мразех онези месеци. Подутото ми тяло и неговото дете в мен… Той като че ли най-после беше на мерил начин да ме победи.

— А когато Бари се роди?

— Не исках дори да го погледна. Доминик се грижеше за него след раждането, когато се опитвахме да намерим дом за него. И тогава, една нощ, когато Бари беше почти на шест седмици, Доминик беше повален от тежък грип и аз трябваше да се грижа за бебето си. — Тя направи пауза, обзета от спомени. — Седях, усмихвах му се и го люлеех и той също ми се усмихваше. Знам, че те всъщност не се усмихват на теб на тази възраст, но Бари наистина ми се усмихваше. Мисля, че Господ искаше той да ми каже нещо.

— Че трябва да се грижиш за него?

— Не, че той също е божия душа и заслужава своя шанс за живот. — Тя се усмихна несигурно, с треперещи устни. — Душата му е красива, Гален. От самото начало той беше изпълнен с любов, радост и чудеса. У Бари няма нищо от онова чудовище.

— Вярвам ти.

— Ти всъщност не го познаваш. Той е… специален.

— И ти се страхуваш, че Хавес ще го промени?

— Не. Бари има силна и любяща природа и аз не вярвам, че тя може да бъде променена. Но нова, което Хавес не може да завладее, той го разрушава. Бари е само малко момче. Не знам дали той ще може да оцелее след срещата си с него. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но няма да му се наложи да опита. Хавес няма да успее да сложи ръце върху него.

— И как Хавес разбра за Бари?

— Доминик поддържаше връзка с бунтовническата група. Той все още вярва, че загубените души могат да бъдат спасени. Бяхме предадени.

— От кого?

Известно време тя не отговори.

— От брат ми, Луис. Сега той работи като информатор за Хавес.

— И толкова по въпроса за семейните чувства.

— Семейните чувства нямат никакъв шанс срещу килограм кокаин. Луис взема наркотици от години.

— Отново Хавес.

— Да.

— Сигурно ти е било много трудно.

Тя кимна.

— Обичах Луис. Човек не може просто така да включва и изключва чувствата си. Господ знае, че се опитах. — Тя отблъсна стола си назад. — Лягам си. Лека нощ.

— Лека нощ. — Той се изправи на крака и я последва в коридора. — Опитай се да сънуваш приятни сънища.

— Понякога човек не може да контролира сънищата си.

— Ти ме изненадваш. Мислех, че в днешно време хората могат да контролират всичко.

Тя го погледна през рамо.

— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре, след като се държах така тази вечер. Знам, вероятно мислиш, че съм проявила слабост.

— Не, ти си просто човек. В теб няма никаква слабост. — Той срещна погледа й. — На всекиго е позволено от време на време да сваля гарда.

— Кога съм виждала теб да го правиш? Няма значение. — Тя започна да се изкачва по стълбите, после, като стигна площадката, се обърна с лице към него. — Тази вечер ти беше много мил с мен. Аз… ти благодаря.

— О, за Бога! Всичко, което направих, беше да те изслушам.

— Не, направи повече от това. Ще го запомня.

— Погрижи се да го запомниш. Никога не знаеш кога ще реша да си прибера дълга. Предполагам, че няма да проявиш здрав разум и да стоиш далеч от салона отсега нататък?

Тя поклати глава.

— Ще трябва да се изправям с лице срещу него, докато не може повече да ме нарани. Докато той доминира над мен, ще изкривява живота ми, ще променя моята същност. Не бях разбрала, че това е така, до тази вечер. Ще трябва да намеря начин да се освободя.

— Тогава, предполагам, аз ще трябва да измисля начин да засиля процеса. Твоята мрачност ме потиска.

— Ти нямаш нищо общо с това.

— И аз така си казвам. — Той срещна и задържа погледа й. — Но не помага.

Тя застина. Не можеше да откъсне погледа си от неговия.

— Лягай си. — Гален се извърна. — Аз ще трябва да измия чашките. Работата на мъжа никога не свършва.

Тя гледа след него. Какво се беше случило през този последен миг от техния контакт? Гален не я беше докоснал, не беше казал нито дума, която да нямаше за цел да я успокои. И все пак, този единствен поглед беше достатъчен да предизвика гореща вълна, която премина през цялото й тяло. Това не биваше да се случва. И особено тази вечер. Защото тя мислено съживяваше онзи период на сексуален ужас и бруталност и би трябвало да изпитва само отвращение, както се беше случвало с всички други мъже. Но се беше случило, което означаваше, че химията между тях беше толкова силна, колкото и горчивите й спомени.

Забрави. Беше прекалено уморена и объркана, за да мисли за секс, химия и Шон Гален. Осъзнаването на факта, че все още е уязвима за онзи спомен, й беше подействало като шок. Беше лъгала самата себе си. През годините, в които беше успявала да избягва Хавес, беше мислила, че постепенно се възстановява, че дори вече е излекувана. А сега беше ясно, че й предстои да измине дълъг път.

Тръгна отново нагоре по стълбите.

Но щеше да стигне там, където беше крайната й цел. Не можеше да позволи на Хавес да спечели. През онези последни дни, когато се беше преструвала, че е победена от него, тя всъщност беше изпълнена със съмнение в себе си и с горчивина. Имаше моменти, когато се беше питала дали тази преструвка всъщност не беше реалността.

Това можеше да се окаже фатално, когато се срещнеше отново с Хавес. Той щеше да се възползва от всяко нейно съмнение, от всяка нейна слабост. Щеше също така да се възползва дори от капката отрова, останала у нея след онзи ужас.

Но тя нямаше да прояви никаква слабост. Беше я открила навреме и щеше да се погрижи да изкорени всеки намек за слабост, преди да се изправи срещу Хавес.

 

 

По дяволите!

Гален пусна водата с всичка сила. Така се правят работите, мой човек. Подай й ръка, изслушай историята, която те кара да пожелаеш да разпънеш Хавес на кръст, а после й дай да разбере, че искаш да й скочиш, за да извършиш същото. Имаше късмет, че тя не беше слязла обратно по стълбите и не му беше нанесла някой удар от карате.

Щеше да си го е заслужил.

По дяволите, това беше предопределено да се случи. Сексуалното напрежение се усещаше непрекъснато между тях, беше като подмолно течение още от нощта, в която се срещнаха и той се бореше с него с всички сили. Дори не знаеше дали Елена го беше усетила. Не искаше тя да знае за него. Защото, ако той не му обръщаше внимание, то можеше и да си отиде, което щеше да е най-доброто и за двама им.

Той предпочиташе връзките му с жените да са за забавление, да се плъзгат по повърхността, а у Елена нямаше нищо повърхностно. Тя беше прекалено напрегната, прекалено погълната от важните неща в живота и го изпълваше със смесица от чувства, които варираха от съчувствие и желание да я защити до си лен гняв. Понякога тези чувства се сменяха няколко пъти само за една секунда. Той нямаше нужда от това. Не го искаше. Изми чашките и ги остави настрани, за да изсъхнат.

Окей. Разреши проблема и я изведи оттук. Ако това не станеше достатъчно бързо, можеше и да не успее да се сдържи и да направи нещо, за което и двамата после щяха да съжаляват. Седна на един от кухненските столове и набра Манеро. Въпреки че беше късно, той веднага вдигна слушалката.

— Какво се говори за Хавес?

— Все още е в Колумбия. Семейство Делгадо са тръгнали тази сутрин, чух, че сбогуването им било много сърдечно.

— А Гомес?

— От него няма и следа. — Манеро направи пауза. — Но се носят доста въпроси за теб.

— Какви въпроси?

— О, внимателни малки запитвания. Как да се свържат с теб? На кого да се плати, за да ти поднесе главата на Хавес? Къде би могъл да си в момента? Сигурно ти си причината да се разбунят нещата.

— Напоследък бях малко зает. — Той се замисли за миг. — Погрижи се Хавес да стигне до моя телефонен номер. Така той ще реши, че има известен напредък, а искам да насърча неговата инициатива.

— Хавес няма нужда от окуражаване.

— Тигърът винаги има нужда да чувства, че е единственият хищник. Така той става невнимателен по отношение на възможните капани, които може би са изкопани за него. Кажи ми, ако Хавес предприеме нещо.

Той затвори и се облегна назад. Запази спокойствие. Гневът, който беше изпитал, докато слушаше Елена, беше все още силен. Отдавна не беше изпитвал толкова силно желание да убие някого, а омразата караше човека да допуска грешки.

Хайде, Хавес. Чакам те.

 

 

Бари се смееше. Елена се усмихна, докато слизаше по стълбите. Той и Доминик са станали преди нея тази сутрин. Смехът му звучеше така, сякаш нещо чудесно…

Смехът идваше от гимнастическия салон. Тя спря, шокирана, после бавно продължи да слиза по стъпалата.

— Бари?

— Мамо, ела бързо! Ела да видиш как правя салто.

— Виждам те. — Застана на прага. Бари и Гален бяха върху дюшека, той помагаше на малкото момче да се преобръща. Тя стисна здраво дръжката на вратата. Искаше й се да грабне Бари и да го отнесе някъде далеч. Искаше й се да убие Гален.

— Гледай ме, мамо!

Гален срещна погледа й.

— Да, гледай го, мамо. Няма да се нарани. Дюшекът е достатъчно плътен и мек. И точно такъв трябва да бъде. — Той се обърна отново към Бари. — Добре, сега опитай да се изправиш на ръце.

— Гледаш ли ме, мамо?

Тя навлажни устни.

— Гледам те, Бари.

Тя го гледа още десет минути. Видя как той направи още няколко салта. Гледа го как се изправи няколко пъти на ръце. Гледа го как буквално падна върху дюшека от смях, когато Гален започна да го гъделичка. Най-после Гален го изправи на крака и го потупа по дупето.

— Достатъчно играхме за днес. Утре ще поиграем пак. Отиди да си измиеш ръцете, а после — в кухнята. Имаме работа.

— Знам. Омлети — каза Бари и изтича покрай Елена. Бузите му бяха зачервени, а очите му блестяха от радостна възбуда. — Видя ли ме? Последния път успях сам да се изправя на ръце.

— Беше чудесен. — Тя го целуна по челото. — Истински акробат.

— Харесвам това място. — Той затича надолу по коридора, към банята.

— Хайде бързо да приключим с това. — Гален се изправи на крака и протегна ръка към една от сухите хавлии, преметнати на стойката. Попи потта, избила по челото му. — Бари ще се пита къде съм.

— Ти си едно доста нахално копеле, бъркаш се в неща, които не са твоя работа.

— Да. Казах ти, че не обичам около мен да кръжат облаци.

— Щях да повърна, като видях Бари върху този дюшек.

— Така се случи. — Той избърса и тила си. — Реших, че имам два възможни избора, ако не искам да гледам как се разпадаш на части. Можех да закача дюшека на стената и върху него да забода снимката на Хавес. После всички да се редуваме да забиваме стрелички в него — или може би ножове — докато от дюшека не остане нищо. Този план наистина ми харесваше, но може би щеше да е прекалено драстичен и насилствен за Бари. — Той преметна отново хавлията на рамката. — Затова реших да заменя лошия спомен с добър.

— Не беше добро хрумване.

— Но не беше и кошмар. На теб ти харесва да виждаш Бари щастлив. — Той тръгна към вратата. — Мисля, че не се чувстваш победена от Хавес що се касае за другите неща, но изнасилването е нещо различно. То ти е нанесло дълбоки рани. Обаче грешиш. Онова, което се е случило върху онзи дюшек, не е било поражение за теб, а крайна победа. Хавес не е имал намерение да стане така, но ти е дал голямата награда. Дал ти е Бари. — Той мина покрай нея, надолу по коридора. — Обещах на Бари тренировки всяка сутрин. Мисля, че ще му хареса и ти да си там. Можеш ли да го направиш?

Искаше й се да каже „не“. Беше изпълнена с ужас и страх, с желание да грабне Бари и да избяга с него. Тези няколко минути като че ли траяха цяла вечност.

Не можеше повече да издържи на това. Липсваше й търпение. Може би нещата щяха да се подобрят.

„Замени лошите спомени с добри.“

 

 

— Мога да го направя.

— Телефонът е на името на Дезмънд Спрал с адрес в Лас Вегас — каза Гомес. — Не можем да проследим Гален посредством телефонния му номер.

— И след като не знаеш къде е, не можеш да проследиш и телефонните му обаждания — каза Хавес. — Истинско чудо е, че си успял да стигнеш до този телефонен номер.

— Ще го намерим. — Направи пауза. — Той има приятел, Джон Лоугън. Възможно е да обсъдим работата с него.

— Искаш да кажеш, да измъкнем насила информация от него? Лоугън има влияние на някои доста високи места. Трябва само да накараме правителството да вдигне шум. Нашите информатори ни казаха, че се вдига доста врява около смъртта на онези агенти в лозята — работа, която определено понамирисва. — Хавес направи пауза. — Той може да е във връзка с Гален. Поставете подслушвателни устройства в офиса и дома му. Да видим какво ще ни предостави той.

— Лоугън има изключително добра охранителна система. Може и да не успеем…

— Не искам и да чувам за такива проблеми. Искам да чуя какви са отговорите. — Той прекъсна връзката.

Сведе поглед към телефонния номер, записан на листче пред него. Развитието на техниката беше чудесно нещо. Завоевателите от миналото са имали своите оръжия, а Хавес си имаше неговото. Можеше да набере този номер и само след секунди да говори с Гален. Може би щеше да е необходимо само едно телефонно обаждане. При повечето хора беше достатъчно само да им предложи достатъчно пари и те бяха готови да му дадат всичко, каквото поиска. Гален нямаше такава репутация, но беше въпрос на време да се открие кой е бутонът, който трябва да се натисне.

Нямаше да набере този номер. Още не. Гален се беше намесил в неговите работи и беше помогнал на онази кучка да открадне сина му. Не искаше той да се размине така лесно, без да страда. Първо щеше да даде възможност на Гомес да го намери.

А после, може би, щеше да го покани в гимнастическия си салон за малко тренировки и борба.