Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (8)

Глава 8

— Не беше добре за теб, нали? — Елена гледаше втренчено в мрака. — Измамих те.

— Добре беше. — Той я дръпна по-близо до себе си. — И ще става все по-добре.

— Казах ти, че щеше да е по-добре, ако се бях преструвала.

— Никога не съм обичал фалшивите неща. Обичам истинските Маккой. — Той я целуна по слепоочията. — Това отново е проява на егото ми. Когато наистина постигнем синхрон, не искам да има никакво съмнение.

— Ти беше… много добър. Така мисля.

— Благодаря ти. Ценя мнението ти. — Той се засмя приглушено. — Макар че можеш да ме сравниш само с едно почти дете и с един садистичен тип.

— Искаш ли да го направиш отново?

— Определено. Но не веднага. Прекалено много ми харесва да те държа в прегръдките си.

— Така ли?

— Да. Обичам да докосвам и отдавна ми се искаше да те докосна. — Той я погали по гърба, от рамене те до седалището. — Имаш чудесни мускули, дълги и гладки…

Тя вдигна глава, за да го погледне.

— Много странен комплимент.

— Обичам силата. Мисля, че е секси.

— Тази вечер не бях много силна.

— Със сигурност беше. Имаше силата на своите убеждения и силата на решителността. — Върховете на пръстите му се плъзгаха леко нагоре-надолу по гръбнака й. — Беше наистина прекрасна.

— Лъжеш.

— Не, не е необходимо тази работа да бъде само настоятелна необходимост и бързане. Има истина и доверие, а ти ми даде и от двете. Чувствам се избран, удостоен с някаква чест. — Той я ощипа игриво по дупето. — Разбира се, настоятелната необходимост също може да бъде привлекателна. Ще поработим по въпроса.

Тя застина на място.

— Говориш така, сякаш това е някакъв дълготраен проект.

— Така ли? Понякога имам трудности да се отпусна дори след като съм решил проблема. Но съм сигурен, че ти ще се погрижиш да не ставам прекалено обсебващ.

— Ще се погрижа. Трябва да го направя.

— Това наистина е крачка назад за мен. — Усмивката му изчезна. — Мисля, че е време да дам доклада за напредъка. Как беше за теб?

— Страшно. Отначало исках да се бия с теб.

— Знам. Почувствах напрежението на мускулите ти.

— Но когато успях да се отпусна, се почувствах по-добре.

— Мислеше ли за него?

— Да, разбира се. — Тя преглътна и с усилие отблъсна спомените. — Но не и накрая. Тогава неговият образ вече отсъстваше.

— Защо?

— Бях разконцентрирана.

— Алилуя! — Той се засмя тихо. — Добре е, че съм успял да те отвлека от спомените. Макар никога да не съм мислил, че ще съм доволен от това описание на сексуалните ми умения. — Той я целуна набързо, макар и много страстно. — Сега всичко, което ми остава, е да се тревожа как да те накарам да престанеш да мислиш за стъпка първа.

— Може никога да не е добре за теб.

— Не бъди песимист. — Той направи пауза. — Дори и никога да не е по-добре от тази вечер, пак ще си заслужава. Помни, ти ми каза, че мъжете просто мислят за жените като за съдове, като за средство. Все още ли мислиш така?

Не и Гален. Вече знаеше доста неща за него, а тази вечер беше научила и още. Познаваше неговото търпение и чувството му за хумор, както и загрижеността му, която я обгръщаше като кадифена пелерина. Той я беше галил дълго време, за да я възбуди, и още по-дълго се беше опитвал да я накара да не се страхува в мига, в който проникна в нея.

— Може би не всички мъже.

— Може би?

— Добре, не мисля така за теб.

— Защото аз наистина съм изключение — подсказа й той.

Неочаквано, тя се усмихна.

— Защото ти наистина си прекалено голям егоист, за да позволиш, на която и да е жена да те класифицира по този начин.

Той въздъхна.

— Винаги с остър език. Сега трябва да кажеш нещо мило за мен, за да ме успокоиш и да излекуваш нанесената рана. Харесваш ли тялото ми?

Тя започна да го изучава.

— Да, харесвам го. — То наистина беше твърдо, мъжествено. Нямаше никаква мазнина, а мускулите бяха повече и по-развити, отколкото беше мечтала. По гърдите му растяха черни къдрави косъмчета. — Ти също имаш хубави мускули.

— Докосни ме.

Тя не помръдна.

— Докосни ме — повтори той. — Аз ще те докосна. Ще те докосвам навсякъде. На всяко място. Тази вечер. И утре. — Той взе дланта й и я постави на гърдите си. — Всеки път, когато имам възможност. Не и когато Бари е наоколо, но всеки път, когато има и най-малката възможност за това. Ще те галя, ще те целувам и ще се наслаждавам. Ще бъде страхотно преживяване.

— Не съм свикнала да бъда обект на ласки.

— Още една причина да го правя. Ще трябва да ми разбиеш носа, за да ми попречиш. — Той я накара да спусне длан и да я положи върху стегнатите мускули на корема му. — И в тези моменти ще си мисля за това, какво ли ще е да го направим веднага, а ти ще знаеш съвсем точно какво ми е в ума. Харесва ли ти да ме усещаш?

Ръката й изпита странен гъдел, когато потри длан в него, дишането й стана някак плитко. Тя затвори очи.

— Да.

— Да — повтори той тихо и отново премести ръката й. — Как ми харесва тази дума…

 

 

Гален изчака стъклената врата да се затвори след Елена, преди да отиде в хамбара. Джуд беше без риза, мокреше главата си, застанал под помпата в двора. Вдигна поглед и смръщи вежди, като го видя.

— Никакви услуги повече.

— Как се справя тя?

— Прекалено добре. — Той подсуши косата си с хавлията. — По-добре от мен. Можеше да ме ликвидира на два пъти днес, но не го направи. Знаеш ли колко унизително може да бъде това?

— Ще оцелееш. Има ли острота в атаките й?

Джуд кимна.

— Тя е готова. Ще й дам още един урок и с това ще приключим. — Той направи пауза. — Но дали, все пак, ще може да се справи с Хавес?

— Това е въпросът. Обадих се на Манеро и го накарах да поразпита тук-там и да открие хора, оцелели след игрите на Хавес. Не можа да открие много оцелели, а и тези бяха останали живи само защото Хавес се отегчил от тях. Той е много, много добър.

— Тя го чака. Ти можеш да го преследваш.

— Мислих известно време по този въпрос.

— Май не много усилено. — Джуд се усмихна широко. — През последната седмица беше малко зает.

— Млъкни.

— Както кажеш. — Той протегна ръка към ризата си. — Хей, много се радвам, че извади късмет.

Гален не обърна внимание на забележката му.

— Не я лишавай все още от тренировки.

— Защо не?

— Искам да я държиш заета с нещо колкото се може по-дълго. Тя мисли, планира и се обзалагам, че се опитва да измисли сценарий, който би защитил Бари и Доминик, а същевременно би дал всички желани от нея резултати.

— Тя говори ли за това?

— Не.

Очите на Джуд проблеснаха.

— Дори в интимните часове на нощта?

— Не за това говорим.

— Астрономия, класика в литературата, клонинги?

— Не я лишавай от тренировки. Ще го направиш ли?

— Ако решиш, мога да понеса някакви наказания.

— Още четири дни.

— Тя може сама да реши да прекрати тренировките. — Започна да закопчава ризата си. — А може да реши и да ги продължи. Забелязах, че напоследък е доста разсеяна и като че ли непрекъснато мисли за теб.

Разсеяна. Странно, че Джуд беше използвал тази дума. Не, въобще не беше странно.

— Тя няма да прекрати подготовката. Не и когато това засяга Бари.

— Тогава, значи, аз съм зад кормилото, образно казано. — Той се престори, че обмисля въпроса. — И за каква награда мога да помоля в замяна?

— Джуд!

— Добре. Още четири дни. — Джуд напъха ризата в дънките си. — Но ще съм прекалено изтощен да почиствам и мия каквото и да било.

— Благодаря, Джуд. — Гален излезе от хамбара и тръгна към къщата. Беше спечелил малко време, но не знаеше колко точно. Елена определено не беше от хората, които са лесно предсказуеми.

По дяволите, също така не беше лесно да се предскаже каквото и да било за връзката му с нея. Чувстваше се така, все едно се опитва да ходи по вода, която всеки момент може да залее главата му и да го удави.

Но, Господи, струваше си!

 

 

— Приближаваме се — каза Гомес. — Открихме документите за къща, която Гален притежава в Ню Орлиънс. Проверихме, той не беше там, но намерихме човека, подписал документите. Самюъл Дестин, адвокат. Ако той е извършил работата по собствеността, значи може да е изготвил документите и по някоя друга негова собственост. А ако не е, може да знае кой друг адвокат работи за него.

— Намерихте ли Дестин? — запита Хавес.

— Той е в Антигуа. Ние сме на път за там.

— Бъди много убедителен, Гомес.

— Той е там със съпругата си и малкото си момче. Не очакваме никакви проблеми. — И Гомес затвори.

Да, често беше по-лесно да се използват съпругите и децата като цел за добиването на информация, помисли си Гомес. Той самият го беше правил в доста от случаите.

Дестин имаше син.

Неочаквано, Хавес изпита силен гняв. Той също имаше син, но нямаше възможност да го научи на нещо или да го ръководи в живота, както Дестин правеше със своя. Сигурно беше много забавно, несравнима тръпка, да можеш да моделираш друго човешко същество според собствения си имидж.

Неговият син…

 

 

Не можеше да свали поглед от ръцете на Гален, докато той наливаше кафето. Силни ръце, с късо подрязани нокти, пръстите — дълги и грациозни, умели. Като си спомни как галеха те, горещината плъзна по цялото й тяло.

— Десерт? — запита Гален.

Вдигна поглед и видя, че той й се усмихва. Копеле. Знаеше много точно какво си мисли тя.

— Не, благодаря ти.

— Сигурна ли си? Има ябълков пай. Бари помогна в приготвянето на тестото.

Тя се усмихна на сина си.

— Тогава ще го опитам.

— Аз ще ти помогна.

Бари скочи от стола и изтича в кухнята след Гален. Тя ги чу да се смеят и да си говорят.

— Той харесва Гален. — Доминик направи пауза. — Но не колкото теб.

Тя застина на място. Очакваше да чуе неговия коментар. Той разбираше какво става между нея и Гален. Трябваше да е сляп, че да не забележи, помисли си тя с горчивина. Гален не беше направил опит да я докосне в присъствието на други, но беше спазил обещанието си. Никога не пропускаше и най-малката възможност да я докосне и тя вече очакваше скритите му ласки и неизказаните обещания. Трябваше да признае, че това не е очакване, а животинска страст. Цялото й тяло засияваше, когато той влезеше в стаята.

— Не придобивай такъв загрижен и страдалчески вид — каза Доминик. — Аз не те съдя. Знам през какъв ад си преминала. Ако Гален ти помага, ще съм много благодарен. — Той се поколеба. — Но признавам, че се тревожа. Ти наистина знаеш прекалено малко за него. Той е сложен човек и далеч не е толкова стабилен, колкото изглежда.

Тя знаеше, че тези думи са слаби да изразят истинското положение на нещата.

— Не търся връзка за цял живот, Доминик. Може никога вече да не го видя, когато си тръгнем оттук.

Той все още имаше вид на измъчен и загрижен човек.

— Прости ми. Не е моя работа.

— Напротив, твоя работа е. — Тя протегна ръка и покри дланта му със своята. — Ние сме семейство.

Доминик се усмихна.

— Така е, нали? — Той стисна леко ръката й, преди да я пусне.

— Казах ли ти, че Бари е научил нова мелодия, която иска да ти изсвири на йониката?

 

 

— Исусе! — Гален се претърколи, без да я изпуска от прегръдките си. Дишането му беше тежко, буквално се бореше за въздух. — Дали да не извикам: „Еврика!“

О, Господи, тя трепереше. Елена заби нокти в раменете му.

— Не говори.

— Трябва да говоря, защото съм щастлив. — Той я притисна още по-силно към себе си. — Да не би да съм прекалено добър или — какво?

— Не се ласкай — каза тя, но доста несигурно. — Това е просто оргазъм.

— Това е като завръщане у дома, като докосване до рая, като първия милион, спечелен на „Уол стрийт“.

— И ти си щастлив, а?

— Да. — Той я стисна още по-здраво, ако това беше възможно. — Видя ли, не беше необходимо чак толкова много време. Няма нищо, поне що се отнася до теб, което Гален да не може да оправи.

— Да, способният човек, онзи, който може да разреши всички проблеми. — Усмивката й изчезна. — Онзи, който винаги приема предизвикателствата. И ето, проблемът е решен.

— Няма начин. — Той се сгуши в нея. — Това наистина е огромна крачка напред. Но ще е необходимо доста време, докато нещата станат идеални.

„Колко време?, запита се внезапно тя. Аз наистина знам прекалено малко за него.“

А се чувстваше така, сякаш го познава много отдавна. Познаваше тялото му, познаваше и ума му. Беше се смяла с него и беше споделяла опасности с него. Но знаеше какво иска да каже Доминик. Дали познаваш, когото и да било, ако не знаеш какво е преживял; защо е такъв, какъвто е.

Той повдигна глава.

— Какво има?

Както обикновено, беше доловил ясно чувствата й.

— Какво би могло да има?

— Кажи ми.

Тя извърна поглед.

— Може да е полезно да знам нещо повече за мъжа, който ме дари с първия ми оргазъм.

— Не, мъжът винаги е по-секси, ако остане загадъчен. — Той я изучава известно време с поглед. — Ти май говориш сериозно.

— Знам, че нямам право да проявявам любопитство…

— Млъкни — каза й той грубо. — Искаш да знаеш нещо. Питай.

— Защо се занимаваш точно с това? Изглежда, имаш много пари. Защо поемаш риск?

— Защото обичам да правя точно това. Защото се отегчавам. Опитах се да се откажа преди няколко години и почти откачих. Никой не ми се обаждаше по телефона. Не мога да рисувам картини като Джуд. Аз просто съм човек, който може да разрешава проблеми.

— Ставаш неспокоен.

— Мислила ли си някога, че същото може да се случи и с теб?

Тя поклати глава.

— Аз имам котва. Имам Бари.

— Завиждам ти. — Той добави весело: — Както обичаше да казва майка ми: „Няма нищо по-добро от влиянието, което ти помага да запазиш равновесие.“

— Така ли казваше тя?

Усмивката му изчезна.

— Не, никога не съм познавал майка си. Израснах в сиропиталище. Намерили са ме в картонена кутия на алеята.

Тя го гледаше втренчено, шокирана.

— Тогава, всички тези поучителни цитати са лъжа? Защо?

Той сви рамене.

— Започнах да ги измислям, когато бях на шестнайсет. Иронията страшно ми допадна. Да поставиш всичката тази домашна мъдрост в устата на жена, която не е давала и пет пари за мен… А по-късно ми стана просто навик.

— Ти не знаеш с какво е трябвало да се справи тя, в каква ситуация е била. Може би се е налагало да те изостави.

— Не.

— Аз почти изоставих Бари.

— А можеш ли да оставиш новородено дете на алеята, когато температурата е под нулата?

— Тя е направила това?

— О, да. Очевидно е искала да умра. Но излязох по-издръжлив, отколкото е очаквала. Станах най-здравото и най-подлото копеле, което някога се е раждало в Ливърпул. — Той въздъхна. — А ето, че сега никога вече няма да мога да цитирам милата си майка. Така ще се наруши начинът ми на изразяване, това ще пречи на разговорите ми.

— Радвам се. Не искам повече да чувам за нея. — Тя се загърна в чаршафа и застана до леглото. — Освен ако не искаш да кажеш каква е цената, за която говорим.

— Цената?

— Казах ти, че ще направя всичко, което пожелаеш. Нямам нищо против да убия майка ти.

— Мили Боже, ти наистина си ядосана. — Той се засмя. — Трябваше да се досетя, че ще станеш сантиментална и ще омекнеш, когато се замислиш за малкото бебе, оставено на студа.

— Не ставай смешен. Не съм омекнала.

— Знам. — Той взе дланта й и я поднесе към устните си. — Това е, което прави такива моменти толкова скъпи.

Тя почувства как се разтопява.

— Дяволите да те вземат.

Той извърна глава и целуна дланта й.

— А ние сме имали много такива скъпи моменти, нали?

— Няколко.

— Ти подценяваш нещата. — Очите му проблясваха, когато вдигна поглед към нея. — Върни се в леглото, преди отново да си започнала да ме наричаш задник.

— Време е да отида в стаята си.

— Само още малко — започна да я увещава глезено той. — Никакъв секс, само гушкане.

Тя се поколеба, после отново легна. Ръцете му я обгърнаха.

— Така е добре — прошепна той. — Наистина ли щеше да убиеш скъпата ми стара майчица заради мен? Не, мисля, че беше преувеличено.

— Мълчи. — Тя сгуши буза във вдлъбнатината на рамото му. — Беше само моментен, краткотраен импулс. Дори толкова малък, ти сигурно си заслужавал да те изхвърлят на студа.

— Отново жилиш. — Той я погали по косата. — Не ми харесва идеята ти да ме защитаваш в каквато и да било ситуация, по какъвто и да било начин. Нарушено е чувството ми за хармония, както и за благородство. — Направи пауза. — Ще се радвам, ако аз мога да проявя инициатива.

— По отношение на майка си?

— Не, по отношение на Хавес.

Тя застина.

— Шшш. — Той започна да масажира напрегнатите мускули на врата й. — Аз също не обичам да говоря за това. Но не искам да предприемеш каквото и да било, преди да сме го обсъдили.

— Какво има да обсъждаме?

— Знаеш, че е само въпрос на време Хавес да се появи.

— Каза, че ще бъдеш уведомен, когато се появи опасност от това.

— Ще бъда. Но защо да чакаме като мътещи патици? Защо не ми позволиш да преследвам Хавес като диво животно?

— Не!

— Защо не? Това е най-разумното, което можем да направим. Така ти и Бари ще останете далеч от борбата. — Отново направи пауза. — Ти самата планираше да го разсееш, да го отдалечиш от Бари, нали?

— Не съм казала това.

— Много по-разумно е да позволиш на мен да го направя, преди той да е открил къде си. Ако той ме проследи, ти и Бари все още ще имате възможност да избягате.

— Изглежда, че аз не съм чак толкова разумна. — Гласът й беше неравен. — Нито чак толкова загрубяла.

— Помисли си. Щях да го направя и без да ти кажа, но ще е по-безопасно, ако координираме стратегията си…

— Няма да помисля. Това е моят живот и моята борба.

— А Бари?

— Аз ще защитя Бари. Никога няма да рискувам по отношение на него. Ще намеря начин да направя и двете.

Той мълча един миг.

— И аз мога да свърша това, Елена. Аз съм много, много добър. Остани при Бари и ме остави да се погрижа за Хавес.

— Мислиш ли, че не искам да кажа „да“? — запита ожесточено тя. — Искам да го видя мъртъв. Не би трябвало да има значение за мен кой го е убил. Но има, по дяволите. Има.

— Защо?

— Защото… има.

— Ясно. — Той се засмя приглушено. — Да не би, поне малко, да си загрижена за мен? Да, сигурно е това.

— Защо да давам пет пари за такъв като теб?

— Ами, може би защото чувстваш, че доброволно бих изтръгнал сърцето си и бих го хвърлил на земята, за да ти позволя да го стъпчеш.

— Престани с тези шеги.

— Кой се шегува? — Той я целуна леко по слепоочието. — За мен също е изненада, но откривам, че съм напълно безпомощен, що се касае до теб. Чувствам се отново като влюбен тийнейджър. Но не бих си позволил да те тревожа. Много съм търпелив и знам, че първо трябва да разрешиш някои проблеми.

— Не би си позволил да ме тревожиш? Колко си щедър, благороден. Но кажи ми…

— Реших, че трябва да знаеш. Не знам нито колко ще продължи, нито докъде ще ни отведе, но не вярвам, също така, че ще успеем да задържим нещата.

— Особено след като искаш да преследваш Хавес и да бъдеш убит.

— Не такова е намерението ми. Не съм изгубил ума си. Аз просто…

— Не искам да говорим повече. — Тя го прегърна здраво. — Уморих се и от гушкането.

— Секс? Радвам се, че мога да ти угодя. — Той легна върху нея. — Дори когато е форма на бягство, сексът е нещо хубаво. — Усмихна й се. — Но трябва да те предупредя, ще дойде време, когато ще започна да го наричам по друг начин.

 

 

Той спеше. Елена внимателно отстрани ръката на Гален от раменете си и стана тихо от леглото. Спря се за миг, погледа го. Той лежеше по гръб, в цялата си дължина. Дори в съня си тялото му притежаваше котешка грация. Повечето хора изглеждат беззащитни, когато спят, но с Гален не беше така. Той изглеждаше така, сякаш си почива, сякаш само чака сигнал, за да скочи и веднага да се впусне в борба.

Престани да го гледаш. Изчезвай оттук. Тази нощ той я беше объркал и уплашил. Тя беше така погълната от удоволствието, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за секс. Не вярваше, че и в главата на Гален е имало мисли за нещо друго. Или, ако не беше така, сигурно мислеше как да реши нейния проблем.

Може би онова, което Гален изпитваше към нея, не можеше да се отдели от усилието, което влагаше, за да й помогне. След шест месеца той сигурно щеше да е погълнат от друг проект и щеше да забрави за нейното съществуване.

И какво щеше да стане с чувствата й към него. Тя веднага изхвърли тази мисъл от главата си. Нямаше да си позволи да омеква винаги, когато той е близо до нея. Тя имаше Бари и Доминик и те бяха повече от достатъчно, за да й осигурят щастие както сега, така и в бъдеще. Тя и без това беше вече достатъчно омекнала. Ако не беше слаба, щеше да му разреши да преследва Хавес. Никой не беше по-важен от Бари и нямаше значение кой щеше да убие Хавес.

Но тя нямаше сили да остави Гален да се впусне в лова. Което означаваше, че се приближават към времето, когато тя самата трябва да се впусне да го преследва.

 

 

— Кармайкъл, пилотът на хеликоптера ти, е мъртъв — каза Манеро. — И не беше лесно. Ако той е знаел нещо, което ти не искаш Хавес да узнае, по-добре е да се прегрупираш.

— Той не знаеше нищо — каза Гален. — Хавес трябваше да узнае, че аз съм измъкнал Елена и Бари от страната. Кога се е случило?

— Не съм сигурен. Може би преди четири седмици. Той беше в Рий, преди да изчезне. Просто намерили тялото в едно село извън града.

Четири седмици. Тогава, Хавес определено е имал време да проведе задълбочено разследване относно местонахождението на Гален. Беше се надявал повече, че ще го забележат.

— Хавес все още ли е в Колумбия?

— Седи като дебел котарак високо горе на хълма си. Казах ти, че ще ти съобщя, когато се помръдне.

— Добре, добре. — Беше мислил и за тази крайна възможност и май вече беше време да провери нещата. — Има някои хора, които биха могли да му кажат къде, може би, се намирам. Джон Лоугън, Сам Дестин и Пол Ръсел. Трябва да знам къде са те и дали имат някакви проблеми. Предупреди ги за Хавес. Предупреди Дестин и Ръсел, че е по-добре да се скрият под земята за известно време. Лоугън може и сам да се погрижи за себе си. Те вероятно няма да го докоснат и с пръст.

— Обикновено не работя извън Южна Америка. Човек трябва да има своя специалност.

— Но можеш да имаш връзки навсякъде. Нямам време да търся друг за тази работа. Ще ти платя двойно.

— Защо преди това не се свържеш с Ръсел и Дестин?

— Когато има достатъчно пари, могат да бъдат купени дори честните, порядъчни хора. Не искам те двамата да имат време да помислят дали да не ме продадат.

— Аз също обичам парите.

— Но ти имаш свой собствен кодекс на честта. Зле за теб, добре за мен.

Манеро въздъхна.

— Двойно?

— Двойно.

— Дай ми основната информация.

— Знаеш за Лоугън. Пол Ръсел подготви и после „зарови“ документите за това място. Сам Дестин ми го препоръча. Дестин живее в Ню Орлиънс. Ръсел живее основно в Сан Франциско. Няма да е трудно да се открие Дестин, но Ръсел има проблеми с някои органи и затова се крие. Обикновено може да бъде намерен чрез майка си, Клара Ръсел. Тя работи в „Мейсис“.

— Добре. Ще се погрижа.

— Благодаря, Манеро. — Той затвори.

По дяволите. Харесваше Кармайкъл. Гален го беше предупредил да напусне Южна Америка, след като той ги беше оставил в Меделин. Защо, по дяволите, беше останал в Рио? Би трябвало да… Престани да мислиш за него. Кармайкъл знаеше в какво се забърква, когато беше приел работата. Той знаеше каква власт притежава Хавес в Южна Америка, беше направил грешка и беше платил за нея. Сега не беше времето Гален да мисли за грешките на Кармайкъл. Защото трябваше да се погрижи той да не направи такива.

Времето течеше. И дори може би вече не разполагаха с време.

— Проблеми?

Той се обърна и видя Елена, застанала на прага.

— Още не. — Той се изправи. — Ела и ми помогни да приготвя вечерята. Бари ме изостави, откакто Доминик започна да го учи да свири на йониката. Напоследък просто не мога да разчитам на никого за помощ.

— Криеш нещо.

— Кармайкъл е мъртъв, вероятно е убит от Гомес. — Той тръгна към кухнята. — Но той не знаеше нищо важно. Все още сме в безопасност.

— Хавес?

— Все още е в Колумбия. Харесва ли ти тази престилка? Джуд я купи в града. — Той самият завърза зелена престилка, на която бяха щампирани танцуващи червени пиперки и тенис обувки. — Мисли обаче, че аз няма да си я сложа.

— Доста е смешна.

— Да, но не се чувствам заплашен от това. Моята мъжественост може да преодолее всяко предизвикателство. Освен това, тя ме кара да се усмихвам. — Той взе един тиган. — А сега имам нужда от усмивка. Харесвах Кармайкъл.

— Съжалявам. Добър приятел ли беше?

— Не. Но го познавах дълго време.

Тя мълча известно време.

— И е мъртъв заради мен.

— Мъртъв е, защото не е напуснал веднага страната. Ти не бива да изпитваш вина.

— Но се чувствам виновна. — Тя го гледаше право в очите. — Това обаче няма да ме спре да го направя от ново. Не мога да се тревожа за никого, освен за Бари. Не мога да си позволя нищо друго да има значение.

— Ти не говориш за Кармайкъл. Аз те уплаших снощи, нали? Знаех, че ще стане така. — Той извади нож от чекмеджето. — Обели тези червени картофи.

— Ти слушаш ли ме?

— Разбира се, че те слушам. Страхуваш се, че може би изпитваш нещо към мен, и ме предупреждаваш, че може да се наложи да ме жертваш заради Бари. — Той се зае сам с картофите. — Това няма значение. Знаел съм го през цялото време. Ще го преживеем, ще минем и това препятствие. Сега Бари е приоритетът, но, дай ми само още шест месеца, и ще видиш на какво съм способен, как мога да ти вляза под кожата.

— Гален, не искам…

— Каниш се да кажеш, че не бива повече да си лягаме заедно. Не бързай. Напоследък сексът ти харесва. Харесваш и мен. Няма да се обезкуража, независимо колко се опитваш да се дистанцираш, така че, ако решиш, можем да се забавляваме. Нали така?

— Грешиш.

— Добре, ще направя компромис. Само докато чуем, че Хавес се е размърдал.

— Не е честно.

— Ти се тревожиш за моите нежни чувства? — Той се усмихна широко. — Няма проблеми. Може би аз ще се уморя от теб. Знаеш колко съм неспокоен.

Тя мълча един миг, после, с усилие, се усмихна.

— Наистина си смешен с тази престилка.

— Само заради това, можеш и ти да обелиш картофите. — Той й подаде специалното ножче. — Седни ей там, до масата, за да мога да те виждам.

— Нямаш доверие, че ще го направя както трябва?

— Не е това — каза той тихо. — Просто ми е добре да те видя, като вдигна поглед. Това ме… стопля.

— Дяволите да те вземат, Гален.

— Не е правилно да реагираш така. Не мога да се сдържа. Майка ми винаги казваше, че съм оптимист, който… Упс!

— Упс, наистина.

— Ще ми е трудно да не мога да разчитам на старата си майчица.

— Която е знаела какъв оптимист си.

Той кимна.

— Тя знаеше също така, че вярвам в това — човек трябва да се наслаждава на момента. Така че, седни там и ми позволи да се насладя на този. Окей?

Тя го гледаше, лицето й смени няколко пъти изражението си, после отиде и седна на стола, който той й посочи.

— Донеси ми картофите.