Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (2)

Глава 2

Елена издържа на болката, без да отрони стон, но когато Гален свърши с шевовете, припадна.

— Издръжлива е — измърмори Гален и започна да превързва раната. — Много издръжлива.

— Тя ще бъде ли добре? — запита Форбс.

Гален сви рамене.

— Ако не развие инфекция. Ако това е някаква утеха за теб, мисля, че тя сама е зашила раната. Шевовете не бяха нито последователни, нито равни. По-добре да я занесем в лагера, преди да е дошла в съзнание. — Той я вдигна и тръгна към гората. — Погрижи се за комплекта първа помощ.

— Ти си много добър в това. И този комплект… Винаги ли го носиш със себе си?

— Разбира се. Когато имам нужда от първа помощ, то обикновено не е нещо дребно. Като момчетата скаути, аз съм винаги подготвен.

— Ти си от Ливърпул, нали? Там има ли момчета скаути?

— Нещо подобно. Майка ми обаче не харесваше моето общуване с тези винаги готови на всичко хора. — Сведе поглед към Елена. — Като тази тук. Майка ми щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че сътруднича на такава пираня.

— Не мисля, че има за какво да се тревожиш — каза сухо Форбс. — Акулата лесно поглъща пиранята.

— Така ли? Сигурно боли. — Бяха стигнали лагера и Гален внимателно остави Елена върху одеялата. — Знаеш ли, изглежда крехка, но е много силна. Виждаш ли раменете й…?

— Мисля, че ти все още разсъждаваш върху онзи удар, който получи.

— Възможно е. На колко години е, как мислиш?

— Може би в средата на двайсетте.

Гален си помисли, че в този момент изглежда дори по-млада. Заспала, тя притежаваше уязвимостта на дете. Когато беше будна, изражението й беше толкова напрегнато, че можеше да се долови силният характер, който се крие зад него. Сега Гален виждаше, че маслинената й кожа е съвършена, че скулите й са високи, а устата — широка и добре оформена. Миглите й бяха дълги, тъмни като косата.

— Сигурно е научила много през всичките тези години. Някои от движенията й можеха да ме убият, ако не бях ги блокирал. Била е тренирана много добре. — Той погледна Форбс. — Може да те повали за секунди.

— Сигурно бих могъл да се задържа на крака. Не съм аматьор.

— Ти си полицай. Но насилието не е начин на живот за теб. Каза ми, че тя е с бунтовниците още от дете. Професионалистка.

Той сви рамене.

— Такъв си и ти. Това е въпрос на избор.

— Но тя нямаше да е тук, ако не беше направила избора преди това.

— Ти също.

— Защо непрекъснато ни сравняваш?

— Защото ме караш да се чувствам като външен човек. Като че ли вие двамата принадлежите към един и същ скъп частен клуб.

Гален се усмихна.

— Никога не бих проявил такава грубост да те изключа.

— Ами, как не! — Той направи пауза. — Дай й възможност, Гален. Може и да е напълно искрена.

— А може и да те вкара в капан. Тя е умна. Само веднъж те погледна и извика всичките закрилнически инстинкти у теб. Аз изведнъж станах враг, защото проявих грубост към безпомощна жена.

— Наистина ли щеше да я нараниш?

— Можеше да проявя известна несръчност. Имам нужда да знам повече. Не можем да си позволим да я приемаме на доверие.

— Мисля, че ти й даде ясно да разбере това.

— Добре. Тогава ние може би…

— Трябва да я оставим. — И двамата сведоха поглед към Елена и видяха, че очите й са отворени.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Десет, петнайсет минути.

— Не е много зле. — Тя с усилие се изправи до седнало положение. — Надявам се. Да вървим.

— Къде?

— Не е далеч. Ще ви покажа.

— Къде? — повтори Гален.

Тя го изгледа втренчено, гневно.

— Ще узнаете, когато стигнем там. Нима мислите, че ще ви се доверя?

— Доверяваш се на Форбс.

— Нямам избор, трябва да му се доверя. — Тя се обърна към Форбс. — Сключихме сделка. Ще ти дам онова, което искаш. И ти трябва да спазиш твоята част от уговорката.

— Гален знае какво прави.

— Той може и да е купен. Хавес купува всички.

— Той ще те измъкне оттук, Елена.

Тя стисна длани в юмруци.

— Как? — запита и се обърна към Гален. — В нито едно село оттук до Богота няма да сме в безопасност. Онези, които Хавес не може да купи, ще се страхуват от него. Не можеш да се довериш на правителството, на военните, нито на бунтовниците.

— Нито дори на твоята група?

— Особено на моята група — каза тя с горчивина. — Те разчитат на Хавес от години.

— Тогава, идеята да ги избягваме ми се струва добра — съгласи се Гален.

— Как? — запита тя отново.

— Имам екип, който ни чака, пръснат из околността. Когато им се обадя, те ще дойдат с хеликоптер и ще ни вземат. А на летището в близост до Меделин ще ни чака реактивен самолет.

Тя мълча един кратък миг.

— Звучи много просто.

— Но вероятно няма да е.

— Правил го е и преди, Елена — каза Форбс. — Той изведе Кац от разцепилата се на две бунтовническа група.

— Кац… — Тя смръщи вежди. — Чух за това. Тогава направи грешка. Хавес те хвана неподготвен.

— Този път няма да стане така.

— И по-добре. — Тя понечи да се изправи на крака, но падна. Обърна се към Форбс. — Ще ми помогнеш ли?

Форбс се наведе и й помогна да се изправи. Тя се олюля и се хвана здраво за ръката му, за да не падне.

— Изгуби много кръв — каза Форбс. — Можем да изчакаме малко.

— Не, не можем. Не съм дошла толкова далеч, за да бъда спряна сега. — Пое си дълбоко дъх. — Да вървим.

— Ако ми кажеш къде отиваме, ще мога да те занеса дотам, ако припаднеш — каза Гален.

— Няма да припадна. — Тя тръгна неуверено, със залитане, към джипа. — Имала съм и по-лоши рани от тази. Ще успея.

— Както кажеш. Да седне на седалката до шофьора, Форбс. — Гален бързо нави спалните чували и ги хвърли на задната седалка на джипа, след което зае мястото зад волана. — Пътищата тук далеч не са страхотни. Пътуването няма да е приятно за теб.

— Да, нищо дотук не беше приятно. Но е на път да приключи… — Тя се облегна назад. — Направо. Завий вдясно на следващото разклонение.

 

 

Кръв.

Хавес клекна и докосна тъмночервеното петно на пода на аптеката. Кръвта на Елена.

Ранена е и се е опитала да се лекува сама. Като подгонено животно, тя търсеше място, където да се скрие.

Не, ако случаят беше такъв, щеше да се скрие сред хълмовете близо до Белим. Сигурно имаше причина да тръгне в тази посока и да върви напред. Тя имаше цел.

И той знаеше каква е целта й. Изправи се и се обърна към Гомес.

— Разпръснете се. Покрийте всяко село и град в района. Все някой трябва да я е видял. Тя е ранена и се движи прекалено бързо, за да е проявила предпазливост. Може би се опитва да стигне до Доминик. Ако не можете да установите нейното местонахождение, опитайте се да намерите него. — Усмихна се, когато отново сведе поглед към кръвта й, изцапала пръстите му. — Никакви извинения. Искам да я намерите в рамките на следващите двайсет и четири часа.

 

 

Светлината на фаровете, пронизваща мрака отпред, беше колеблива и неясна, сякаш чернотата щеше да я победи всеки миг.

„Не припадай, каза си Елена. Дръж се. Още малко. След всичките тези години, само още няколко мили. Огромната палма…“

— Завий наляво тук.

— Мислех, че вече не си в съзнание — каза Гален, след като изпълни нареждането. — Сигурна ли си, че не искаш…

— Не говори.

Точно в този момент не можеше да се справи с него. От мига, в който беше отворила очи и беше погледнала Гален, беше разбрала, че е човек, с когото трябва да се съобразява. Господи, как искаше Форбс да не беше го довел. Можеше само да се надява, че той не е подкупен. Форбс му вярваше, но това не означаваше, че и тя може да си го позволи. Когато беше разбрала, че трябва да тръгне, беше чакала месеци наред, преди да избере Форбс. Беше разпитвала и изслушала всеки, който можеше да й каже нещо за него.

Сега знаеше, че той е стабилен и честен човек и подозираше, че има свой собствен свят на отчаянието. А тя знаеше много за отчаянието. Беше живяла с него години наред.

Гален не беше отчаян човек. Той беше твърд и издръжлив, непроницаем като огледална повърхност, която отразява всичко. Би било трудно да бъде разгадан и още по-трудно би било да се справи с него.

А може би не биваше да прави нито едно от тези две неща, помисли си уморено тя. Можеше да го остави да я изведе от страната и това да е краят на познанството й с него.

— При следващото разклонение, надясно.

— Това място е достатъчно скрито — каза Форбс. — Но пътят се вие като змия около билото на тази планина. Ще може ли хеликоптер да кацне тук, Гален?

— Аз ще се погрижа за това.

Къщата.

Сърцето й подскочи в гърдите, когато светлината на фаровете се отрази от прозорците.

— Тук. Спри тук.

Гален спря джипа на стотина ярда от малката къща, прилична на убежище.

— Чакайте тук. — Тя понечи да слезе от джипа. — Аз ще се справя…

— Не мисля така. — Дулото на 45-милиметровия пистолет на Гален внезапно се опря в слепоочието й. — Да почакаме и да видим дали няма да се случи нещо неприятно.

— Нищо няма да се случи. — Гласът й трепереше. — Ще ти се наложи да ме застреляш, за да ми попречиш да вляза в къщата. Чаках прекалено дълго…

— Елена? — Един мъж беше застанал на прага, заслонил очи с длан, за да ги предпази от светлината на фаровете. — Тревожех се. Очаквах те още преди дни.

— Имах малко проблеми. — Тя изгледа студено Гален, слезе от джипа и тръгна към мъжа. — И все още не са приключили.

— Но си тук. Ще се погрижим за останалото. — Той я прегърна и едва след това погледна зад нея, към джипа. — Те сигурни хора ли са?

Тя кимна.

— Ще ни измъкнат оттук. — Обърна се към Форбс. — Можеш да слезеш от джипа. Никой нищо няма да ти причини. Това е отец Доминик.

— Свещеник? — Гален също слезе.

— Да.

— Не — каза Доминик в същото време.

— Сред другите неща, с които се занимава — каза Елена. — Той е също така учител. Грижи се добре за хората, които живеят сред тези хълмове.

— Здравейте, как сте? — обърна се Доминик към Гален и Форбс. — Казвам се Доминик Сандърс.

— Всичко наред ли е? — запита го Елена.

Той се усмихна.

— Чудесно. — Обърна се и тръгна към кухнята. — Запознанствата по-късно. Всички изглеждате така, сякаш малко кафе ще ви се отрази добре.

Тя кимна.

— Обади се на хеликоптера си, Гален. Да бъде тук с първите лъчи на слънцето.

— Мисля, че първо имаме малко работа. Ти си сключила сделка с Форбс.

— О, да, не се тревожи, доказателствата са тук.

— Покажи ми ги.

Тя го погледна за миг и после, преднамерено, се обърна към Форбс.

— Ще ти покажа. Ела с мен.

— Върви, Форбс. — Гален ги последва в къщата. — Имаш ли нещо против просто да вървя след вас?

— Имам. — Тя отвори рязко една от вратите в късия коридор. — Но ти не се интересуваш от това, нали? — Запали лампата до вратата. — Не повишавайте глас или ще ви изтръгна сърцата. — Тръгна към леглото, което се намираше точно срещу вратата. — Всичко е наред, Бари. Не се плаши.

— Мамо? — Малкото момче се хвърли в прегръдките й. — Доминик не ми каза, че ще дойдеш.

Тя го стисна здраво. Господи, чувстваше се толкова добре. На топло, отпусната, в безопасност, чудесно.

— Той не знаеше. Как си?

— Прекрасно. Уча се да свиря на йониката на отец Доминик. Той каза, че вече съм достатъчно голям. Знам една песен. Ще ти я изсвиря… — Детето я отблъсна и сбърчи нос. — Не миришеш хубаво.

— Знам. — Тя нежно отметна тъмните къдрици от челото му. — Затова ти казах, че трябва да се къпеш всяка вечер. Аз нямах такава възможност напоследък. Но наистина не трябва да бъдеш толкова груб и да ми казваш такива неща, както преди малко.

— Не исках… — Той сбърчи чело. — Не те натъжих, нали?

— Не. Никога не си ме натъжавал. — Тя пак го прегърна. — Хайде, трябва отново да заспиш, любов моя.

— Ти ще бъдеш ли тук и сутринта?

— Да, а може да има и изненада за теб.

— Подарък?

— Приключение. — Тя го целуна по челото. — Чудесно, прекрасно приключение, за каквото дори не си мечтал.

— Кои са тези мъже? — Бари гледаше зад нея, към Форбс и Гален.

— Приятели. — Тя го зави и се изправи. — Ще се срещнеш с тях утре. Лека нощ.

— Лека нощ. — Очите му вече се затваряха. — Лека нощ, мамо.

 

 

— Твое дете? — запита Форбс, когато тя затвори вратата на спалнята и ги изведе от къщата. — На колко е години?

— На пет.

— Много е сладък.

— Да, така е. — Усмивката й беше лъчезарна. — Красив е и много мил.

— Сигурно си повредила шевовете на раната, докато го прегръщаше толкова здраво — каза Гален.

— Нищо не съм почувствала.

— О, мисля, че изпита най-различни чувства — каза Гален. — Предполагам, искаш от мен да го вземем с нас?

— Неговото идване с нас въобще не подлежи на въпрос. — Тя направи пауза. — Той е наградата. Магнитът, който ти искаш, Форбс.

Той смръщи вежди.

— Не разбирам.

— Бари е син на Рико Хавес.

— Какво?

— Чу ме. Всяко ДНК изследване ще го докаже.

— Чакай малко. Откраднала си сина на Хавес?

— Нищо не съм откраднала. Той е мой син. Хавес дори не знаеше, че той е жив, допреди два месеца. — Тя стисна устни. — Но това няма да спре опитите му да го открадне от мен. — Срещна погледа на Форбс. — Нито да го преследва.

— Чух, че той има съпруга и деца — каза Гален.

— Има. Три красиви малки момиченца. Любовницата му, която живее в Богота, също има момиченце. След нейното раждане той си направи тест и му казали, че нещо не е наред. Че вероятно никога няма да има син. Той беше бесен. Това нараняваше самочувствието му. Виждаше се като завоевател, а какъв завоевател си, когато нямаш син? — Тя направи пауза. — А после откри, че има син.

— Как?

— Няма значение. Това, което ви засяга, е, че той ще ни последва в Съединените щати. Имам нещо, което не може да получи никъде другаде.

— Ние разполагаме само с твоята дума — каза Гален.

— И какво бихте могли да загубите? Нямаше да си тук, ако не възнамеряваше да сключиш сделка с мен, Форбс. Заведи ни в Щатите, дай ни закрила, после чакай и ще видиш. Хавес ще дойде.

— Може би.

— Чакай. — Форбс смръщи замислено вежди. — Има смисъл в това, че Хавес би искал син и наследник, защото той има репутацията на необикновен мачо. Може и да има нещо в това, което тя казва. Ако е истина.

— Той ще дойде — повтори Елена.

— И какво искаш ти да получиш от всичко това?

— Закрила. Американско гражданство и достатъчно пари, с които да се издържаме, докато изуча някаква професия.

— Винаги можеш да се присъединиш към военните — предложи Гален. — Или да преподаваш в училище по карате.

Тя не му обърна внимание.

— Не искам много. Ако направите всичко, както трябва, внимателно, ще го хванете. А вие това искате, нали?

Форбс кимна.

— Да, това искам аз.

— Тогава ни вземи със себе си.

— Ще трябва да си помисля — отговори Форбс.

— Мисли бързо. Хавес няма да ти даде много време.

— Елена. — На прага стоеше Доминик. — Ела да изядеш един сандвич и да изпиеш чаша кафе.

— Идвам. — Тя се обърна, после се върна. — Преди да ям каквото и да е, трябва да се измия и преоблека. Както каза Бари, мириша. А вие не ядосвайте Доминик. Той е много чувствителен към вибрациите и много загрижен за мен.

— Заблудена душа — измърмори Гален и я последва в къщата. — И доста объркан по отношение на призванието си. Той свещеник ли е или не?

— Казва, че не е. Не иска да му викам „отче“, но така ми го представиха, когато за първи път се запознах с него. И аз не мога да започна да мисля за него по друг начин. — Тя изгледа студено Гален. — Той е най-милият и най-нежният човек на земята и няма да го наранявате по никакъв начин. Разбрахте ли?

Гален се усмихна.

— Отлично. Ще се опитам да държа под контрол вродената си бруталност. Сигурен съм, че ще ми кажеш, ако не успявам.

— Можеш да се обзаложиш.

 

 

Доминик беше човек в края на четирийсетте с вече посивяваща коса и най-ярките сини очи, които Гален беше виждал. Той също така не беше виждал други очи, които да са толкова нащрек. Доминик беше облечен в работни дрехи и военни ботуши, а разговорът, който водеше, беше богат на теми и думи, както и доста остроумен. Очевидно беше добре образован и Гален вярваше, че може би е учител. Както и да е, той не беше като нито един свещеник, който Гален беше срещал, и той реши, че е така, само след четирийсет и пет минути, прекарани в компанията му.

— Ти си объркан — усмихна се Доминик. — Изучаваш ме като насекомо под микроскоп и не си доволен, че не можеш да определиш вида му.

— Аз съм любопитен. Това е есенцията на моето съществуване. Но ми казаха, че не трябва да те обиждам или заплашвам, или Бог знае какво.

Той въздъхна.

— Елена. Тя малко прекалява с грижите си за другите.

— Наистина ли си свещеник? — запита Форбс.

— Бях, като по-млад. Църквата може би още ме смята за свещеник. Доколкото знам, не съм разпопен. — Той поклати глава. — Но преди години бях обвинен, че не мога сляпо да следвам всичко, което се проповядва. Волята ми е прекалено силна. Трябва да върша онова, което намирам за правилно, а то понякога включва греха и суетата. Така че в сърцето си вече не съм свещеник. А само сърцето и душата имат значение.

— Но си бил свещеник, когато Елена те е срещнала за първи път?

— Да, работех с бунтовниците в хълмовете. Бях пристигнал от Маями, пълен с жар и ентусиазъм, с намерението да превзема целия свят. А там имаше много неща, с които трябваше да се справя. Бедност, смърт, наркотици, война. През годините изгубих голяма част от ентусиазма си. — Той се усмихна. — Но успях да се запазя. Защото там винаги бяха децата като Елена.

— Познавал си я като дете?

— Познавах всички бунтовници. Тя беше на десет, когато пристигнах в Колумбия. Брат й, Луис, беше на тринайсет, а баща им, Франк Кайлър, беше още жив. Франк и аз станахме приятели. Не бяхме много често в съгласие един с друг, но го харесвах. Беше много трудно да не го харесва човек. — Той направи гримаса. — Като мен, той вярваше, че върши онова, което е правилно, че от него има нужда. Уважавах го дори когато усещах, че греши. Човек трябва да е там, където имат нужда от него.

— А сега си необходим тук, за да се грижиш за сина на Елена?

— Елена се грижеше сама за него през първите три години. Ходеше на лов, отглеждахме сами зеленчуците си и така успявахме да оцелеем. После реши, че този живот не е добър за детето, затова отиде в Меделин да печели прехраната и го остави на мен. Не й беше лесно, като се има предвид как беше пораснала. Нямаше кой да й помага и дори не искаше да говори за онези първи месеци в града. Вършеше всичко — от сервиране по масите до телефонни продажби — за да ни издържа и за да може да ни изведе от страната. Идваше си у дома винаги, когато можеше. — Доминик наля още кафе в чашите им. — А за мен не беше трудно да се грижа за Бари. Той е много специално дете. Има деца, които излъчват жизненост и лъчезарност. Бари е едно от тях. — Той седна. — Единственото ми оплакване е, че той е прекалено сериозен за годините си. Предполагам обаче, че е естествено, защото рядко има възможност да играе с други деца. Елена се страхуваше, че това не е безопасно.

— Тук сте на стотици мили от територията на Хавес.

— Това не пречи на Елена да се тревожи. Момчето е целият й живот. Тя няма да приеме никакъв риск.

— Защо не е напуснала страната по-рано?

— Не можеше да рискува да спечели парите в единствената професия, за която е обучена, а за всеки друг труд се заплаща мизерно. Тя няма пари, нито документи и по никакъв начин не може да защити Бари от баща му, ако той го открие. Спестяваше всяко песо, за да се измъкнат и двамата оттук, когато Хавес разбра за момчето. И когато това се случи, тя нямаше избор, освен да побърза.

— Щом се е разделила със своята група бунтовници, как е успяла да издири Форбс?

— Слуша за него непрекъснато, от години. Той е нещо като легенда. Аз запазих връзките си с групата и направих някои дискретни запитвания.

Гален сведе поглед към кафето в чашата си.

— Мислиш ли, че е син на Хавес?

— Знам, че е. Знам какви са всички обстоятелства около раждането на детето. — Той се усмихна. — Ти си много подозрителен. Не й вярваш.

— Вярвам, че момчето е неин син. Всеки може да види колко много го обича. Но може да лъже, за да осигури добри условия в Съединените щати за момчето. Тук животът е доста труден. — Погледът му се премести върху лицето на Доминик. — Все пак, това може и да е капан. Въпреки че сценарият става все по-заплетен. Ако си лъжец, значи си много добър.

Доминик се засмя.

— Мисля, че преувеличаваш, Гален? Нима за един свещеник ще е добре да се забърка в такава история? Освен това, всеки може да види, че ще бъда ужасен като лъжесвидетел. Не съм достатъчно умен.

— Но си достатъчно умен да бъдеш учител — каза Гален.

— Там всичко е ясно, не се изискват лъжи. Обещавам да не слагам свещници по прозорците, за да не издавам на Хавес, че сте тук.

Гален се усмихна.

— Свещници по прозорците? Ти наистина си извън подозрение. Може би наистина си свещеник.

Очите на Доминик проблеснаха.

— А може би казах това, за да мислиш, че съм такъв. Още кафе?

— Не. — Гален се изправи. — Мисля, че е по-добре да проверя как е нашата Елена. Няма я прекалено отдавна. Къде е банята?

Доминик повдигна вежди.

— Уверявам те, че не е избягала през задната врата.

— Но може да е припаднала и да е ударила главата си. Загуби доста кръв заради онази рана.

— Рана? — Усмивката на Доминик се стопи. — Не ми е казала, че е ранена.

— Аз заших раната. Тя е добре. Къде е банята?

— Зад стаята на Бари. Ще ти покажа…

— Остани тук. Аз ще се погрижа. — Гален вече беше прекосил половината коридор.

Елена не отговори на първото почукване, а той не изчака дори секунда, преди да отвори вратата.

Тя седеше на тоалетната чиния, облечена само в дънките си, втренчила поглед в сутиена, който държеше в ръка. Изгледа го гневно. — Изчезвай!

— След минутка. — Той взе сутиена от ръцете й и го нагласи на раменете й. — Помислих, че може би имаш проблем.

Тя се смръзна.

— Нямам нужда от твоята помощ. Мога да се справя с това.

— Но може да разкъсаш шевовете на раната. — Той закопча сутиена на гърба й. — Не обичам, когато трудът ми отива напразно. — Той взе синята риза, преметната на закачалката за хавлии, облече я и започна да я закопчава. — Защо не извика Доминик да ти помогне? Защото това е прекалено интимно?

— Не бъди такъв задник! Не исках да го тревожа. Предполагам, казал си му, че съм ранена?

— Виновен. — Закопча и последното копче. — Мил човек е. Надявам се, че не го водиш към падение.

— Не знаеш за какво говориш. Аз не бих го наранила.

— Нарочно. Той ще дойде ли с нас?

— Да. Предполагам, че и на това ще възразиш?

— Не съм го казал.

Тя извърна поглед.

— Говориш така, сякаш Форбс вече е решил. Ще ни вземе ли?

— Не е казал. Вероятно ще го направи. Той е добро момче, скромен, благоприличен семеен мъж и ти го уцели право в слабото място. Нима не го избра заради това?

— Избрах го, защото се надявах, че мога да му имам доверие. Не трябва да се тревожиш за него. Няма да го измамя. Той ще получи това, което иска.

— Не се страхувам за него. Той може сам да се грижи за себе си. Моята работа свършва, когато прекосим границата на Щатите. — Той се изправи. — По-добре да ти донеса малко болкоуспокояващи. Раната ти вероятно пулсира.

— Когато сме в безопасност в самолета. Не мога да си позволя риска да не мисля трезво и правилно.

Той отвори вратата на банята.

— Както искаш.

Елена го погледна право в очите.

— О, да, ще бъде, както искам.

Той се усмихваше, когато се размина с Доминик в коридора.

— Тя е добре. Имаше малко проблем с обличането. Виж дали ще можеш да я уговориш да вземе болкоуспокояващи.

Доминик направи гримаса.

— Не е от жените, които лесно можеш да убедиш.

— Нима? Никога не бих предположил.

Форбс не беше в кухнята. Гален го намери застанал на входната врата, загледан във върховете на дърветата.

— Може да имаме проблем. Ще излезе силен вятър.

— Ще успеем въпреки него.

— Не знам. Говорих с Доминик и той каза, че в район от двайсет мили няма равно парче земя.

— Тогава ще трябва да изминем двайсет мили. — И той вдигна поглед към върховете на дърветата. Форбс беше прав, вятърът определено набираше сила. — Може би. Обикновено се намира начин. Ще се обадя по радиото на моите хора да се приближат. — Той направи пауза. — Ако си сигурен, че искаш да го направиш. Мисля, че решението ти вече е ясно.

Форбс кимна.

— Вярвам й. Всяка информация, която съм получил, потвърждава, че Хавес я преследва.

— Но не можеш да си сигурен, че тя преценява правилно начина, по който той ще реагира.

— Какво имам да губя? Тя е права — този шанс е по-добър от всички възможности, които съм имал досега. Трябва да го приема.

Гален сви рамене.

— Добре, тогава ще ги изведем от страната.

— Моля се на Бога този вятър да е най-големият ни проблем. — Форбс се взря в мрака. — Досега имахме късмет.

— Чукай на дърво.

— Хавес и неговите горили не могат да печелят всяка игра. Нека аз спечеля тази.

В думите на Форбс имаше толкова много жар, че Гален се обърна да го погледне.

— Няма да стигнеш до пенсията си, Форбс. Защото започваш прекалено много да се вживяваш. Това може да бъде опасно.

— Човек не може да се вживява прекалено много в такова нещо. — Гласът на Форбс не беше спокоен. — Мъже като Хавес прегазват живота ни, унищожават семействата ни, убиват децата ни… — Той спря, после добави: — Съжалявам. За мен това наистина означава много.

— Няма защо да се извиняваш. — Той направи пауза. — Нима долових лична нотка?

Форбс не отговори веднага.

— Моят син, Джоел. Той умря от свръхдоза в стаята си в пансиона преди шест месеца. Бях толкова зает да спасявам света от наркотиците, че дори не знаех, че той експериментира. А трябваше да знам. Трябваше да съм достатъчно близък с него, да му обясня какво съм научил, какво съм видял през тези двайсет и пет години. Вместо това аз преследвах Хавес, спасявах децата на другите родители. — Гласът му стана по-груб. — Трябва да го заловя, Гален.

Дон Кихот, изправен срещу целия свят. Дон Кихот, готов да приеме болката на всички страдащи.

— Хей, няма проблем. — Гален се обърна. — Аз също не харесвам копелето. Ще изведа и нея, и детето от тук, а ти можеш да й намериш безопасно място.

— Ще приема това като обещание.

Гален му се усмихна.

— Както казах, няма проблем.

 

 

Елена затвори тихо вратата на стаята на Бари и остана така, загледана в него. В света нямаше нищо по-красиво от заспалия Бари. Тя събираше сили само като го погледаше за миг.

Не, трябваше да побърза. Имаше неща, които трябваше да свърши, а нямаше много време. Отиде до бюрото и извади албума със снимките от горното чекмедже. Не ги гледай. Има толкова много. Просто вземи някои от снимките и ги напъхай в плика. Имаше много малко скъпоценни за нея неща, които можеше да вземе със себе си, но не можеше да остави снимките. Те бяха прекалено специални. Бари на две годинки, застанал до тортата си за рождения ден, оплескал цялото си лице с шоколадов крем. Бари на три, засмян, плискащ се в малкия пластмасов басейн. Бари тази година с новия лък и стрелите, които му беше купила. Колко много обичаше той този подарък!

Отиде до кутията с играчки. Лъкът беше най-отгоре. Тя с разочарование осъзна, че е прекалено голям. Момчето щеше да иска да вземе плюшеното си мече, любимите си книжки и музикалния глобус, който му беше подарил Доминик. Просто нямаше достатъчно място за всичко.

— Мамо?

Тя се обърна и видя Бари да лежи на една страна и да я гледа.

— Не исках отново да те събудя. Заспивай, бейби.

— Ти какво правиш?

— Просто разглеждам играчките ти. Всеки ден ли играеш с лъка?

— През повечето дни. Аз съм Робин Худ, а Доминик е Фрайър Так.

— Ще заминем на кратко пътешествие. Имаш ли не що против да не го вземем?

— Пътешествие? Това ли е приключението?

Тя кимна.

— Ще пътуваме със самолет. Не е позволено да носим много неща със себе си. Мислех да вземем мечето и глобуса. Нещо друго?

— Не мога ли да взема и лъка?

— Не мисля, че ще има място за него.

Той мълча един миг.

— Предполагам, че всъщност нямам нужда от лъка. Мога да се преструвам, че стрелям, и без него. Както ти ми показа, мамо. Помниш ли? Каза, че ако нямаш всичко, което искаш, можеш да се преструваш, а понякога да се преструваш е дори по-добре.

Тя почувства как се разтопява. Заповяда си да не плаче. Той не бива да мисли, че греши. Това трябваше да е приключение за него. Прочисти гърлото си:

— Коя песен те учи да свириш Доминик?

— „Янки Дудъл.“ Да ти я изсвиря ли?

— Но сега е посред нощ!

— Не ми се спи. — Тъмните му очи блестяха въодушевено. — И на теб не ти се спи. Виждам.

— Е, и за двама ни ще е по-добре, ако се опитаме да си починем. Иначе ще сме прекалено уморени, за да се радваме на приключението.

— Ще дойдеш ли да легнеш до мен?

— За малко. — Тя прекоси стаята, коленичи до леглото и постави ръка на възглавницата му. — Ако обещаеш да заспиш.

— Добре. — Той протегна ръчичка и я погали по косата. — Сега миришеш по-добре.

Тя се засмя приглушено.

— Предполагам, трябва да се радвам, че ти прие риска да ме прегърнеш.

— Нямам нищо против как миришеш. — Той затвори очи. — Само да си тук. Липсваше ми, мамо.

— И ти ми липсваше.

— И много се радвам, че ще тръгнем заедно на приключение. Макар ти непрекъснато да имаш приключения, нали? Винаги, когато те няма при нас, Доминик казва, че си на приключение…

— Не като това. Това е специално. Шшш, не говори.

Той въздъхна.

— Добре.

Дишането му стана по-дълбоко и след петнайсет минути беше заспал отново, но тя не се помръдна. Беше й прекалено хубаво да е до него.

Господи, каква късметлийка беше само.

 

 

— Томако — каза Гомес. — Ще изпратя там четирима.

— Видели ли са я? — запита Хавес.

— Не, но попаднах на хора, които чули за мъж, учител, който живеел там. — Той направи пауза. — Доминик Сандърс. Помниш ли го?

— Помня го много добре.

— Той, изглежда, е станал нещо като мисионер. Учи хората от хълмовете близо до Томако и се грижи за нуждите им.

— А детето?

Гомес поклати глава.

— Нито дума.

Но там, където беше Доминик Сандърс, той щеше да открие и момчето. Елена гледаше на Доминик почти като на втори баща.

— Да ти кажа ли, когато чуя нещо?

Той чуваше кръвта, която препускаше във вените му. Всички инстинкти му подсказваха, че е все по-близо и по-близо.

— Не. — Тръгна към „Ленд роувъра“, паркиран отстрани на пътя. — Ще отида до Томако.

 

 

Гален чуваше слабия шум от ротори в далечината.

— Идват. — Заслони очи от яркостта на изгряващото слънце. — Отиди да наблюдаваш пътя, Форбс. Всички на мили наоколо ще чуят тези проклети ротори. А ти по-добре да отидеш да доведеш детето, Доминик.

— Той е с мен. — Елена държеше детето за ръка. Застана зад тях, втренчила поглед към хоризонта. — Сигурен ли си, че са те?

— Да, това е Кармайкъл. — Гален се обърна към Доминик. — Ако успеят да се приземят в този вятър, ще трябва само за броени минути да се издигнем във въздуха. Донесете багажа си и по-бързо.

— Аз няма да дойда с вас.

— Какво? — каза Гален.

Елена се обърна към Доминик.

— Трябва да дойдеш. Казах ти, че не е безопасно да останеш тук.

— А аз ти отговорих, че тук животът ми има смисъл, какъвто не можах да открия никъде другаде. — Доминик погали детето по главата. — Той вече няма да има нужда от мен. А тук има хора, на които ще съм необходим.

— Не това е причината да останеш: ще се опиташ да покриеш следите ни. Ти се самообвиняваш.

— А кого другиго бих могъл да обвинявам?

— Няма причина да се чувстваш виновен, по дяволите. Вината не беше твоя.

Той поклати глава.

— Няма да те оставя тук.

— Да, ще ме оставиш. — Доминик се усмихна. — Бари трябва да се махне оттук, а ти трябва да отидеш с Бари.

— Въпрос на време е кога Хавес ще открие това място. Някой ще му каже, че си се грижил за Бари. Знаеш какво означава това.

— Означава, че ще трябва да намеря друга къща, не друга държава.

Той се обърна към момчето.

— Бари, ще отидеш ли да ми донесеш малкия пластмасов куфар, който оставих в банята?

Изражението на Бари беше измъчено.

— Доминик ще дойде, нали, мамо?

— Разбира се, че ще дойде. — Тя го побутна нежно към къщата. — Донеси куфара. — Веднага щом той влезе в къщата, тя се обърна към Доминик. — Ти си единствената сигурност, която той някога е познал. Има нужда от теб. Аз имам нужда от теб.

— Беше ти трудно да го кажеш, нали?

— Казах го, защото наистина го мисля. Трябва да дойдеш. Прекалено е опасно да…

— Прекалено много спорите.

Гален пристъпи зад Доминик и му нанесе бърз удар от карате зад врата. Доминик изсумтя неясно, показа се бялото на очите му. Гален го хвана и го положи внимателно на земята.

— Защо, по дяволите, направи това? — Елена буквално скочи върху него. — Ако го нараниш, ще…

— Не съм го наранил. Не много. — Той срещна погледа й. — Така ти спестих усилието да го направиш ти. Предположих, че ще му дадеш още минута или там някъде, преди сама да го подкосиш. А сега, когато дойде в съзнание, ти ще кажеш, че си невинна. — Той напра ви мелодраматична физиономия. — Гален, на когото въобще не може да се разчита, направи това. Защото има зла душа.

— Не можеш да бъдеш сигурен, че аз…

— О, значи нямаше намерение да го направиш?

Тя мълча един миг, после недоволно кимна с глава.

— Но това е различно.

— Напълно те разбирам. Той е твой приятел, не мой. Ти имаш право да го отвлечеш.

— За него не е безопасно да…

— Кармайкъл е по-близо. — Гален вдигна поглед към небето. — По-добре да отидеш да доведеш детето, а аз ще дам на Доминик нещо, което ще го държи упоен, докато стигнем Меделин. Измисли някакво обяснение за Бари защо Доминик ще спи известно време.

Тя погледна Доминик още веднъж и после забърза към къщата.

 

 

— Хеликоптер — измърмори Хавес. — Лети ниско. Интересно.

И сериозна пречка за лова. Мислеше, че Елена е сама и отчаяна и се опитва да намери пещера, където да се скрие. Ако беше намерила помощ, която можеше да й осигури хеликоптер като средство за бягство, може би равновесието на силите беше силно нарушено.

Гомес изтича от колибата.

— Имам посоките. Къщата на Доминик е на планинския път. На около двайсет минути оттук.

— Да тръгваме тогава. — Той вдигна бинокъла към очите си. — Нека един от хората ни вземе номера на хеликоптера и да се опита да го проследи.

Летателното средство срещаше затруднения, блъскано жестоко от силния вятър. Щеше да му е трудно да се приземи.

Лош късмет, Елена.