Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (3)

Глава 3

— Няма да успее. — Гален гледаше как Кармайкъл обръща хеликоптера за трети път и се насочва далеч от дърветата, очертаващи планината. Той повдигна Доминик и го остави на задната седалка на джипа. — Дай ми посоките, които водят до онази просека.

— Трябваше първо да опитаме това. — Елена повдигна Бари и го остави на седалката до шофьора.

— От задната седалка винаги се вижда по-добре, нали? Не исках да ви развеждам из околността, ако не се налага.

Той повиши глас и извика на Форбс, който вече тичаше към него.

— Две коли идват по пътя. Едната е последен модел „Седан“, другата — „Ленд роувър“.

Гален изруга и се обърна към Елена.

— Какви са шансовете ни?

— В този район? Тук хората са много бедни и повечето нямат коли. Сигурно е Хавес.

— Има ли начин да се изкачим нагоре и да обиколим планината, без да минем край тях?

— Не, пътят свършва, преди да стигне до върха. На около пет мили оттук.

— По дяволите. И все пак, само натам можем да тръгнем. Качи се и потегли. Форбс, ти ще седнеш отзад до Доминик. — Протегна ръка към радиото. — Трябва да говоря с Кармайкъл.

 

 

Хавес повдигна капака на кутията с играчките и извади лъка, който беше най-отгоре на купа. Тя беше дала на сина си тези евтини играчки. Беше го скрила в тази къща и му позволяваше да знае само онова, което тя избираше да му каже.

Неговият син.

Разтвори почти празния албум и видя снимка на Елена, усмихната, свела поглед към детето. Да върви по дяволите! Той скъса снимката на две и пъхна онази половина, на която беше момчето, в джоба си.

— Нито край къщата, нито в гората има признаци на човешко присъствие — каза Гомес, застанал зад него. — Но хеликоптерът все още кръжи наблизо.

— А никой не мина покрай нас, докато бяхме на шосето. Те са още тук. Просто трябва да ги намерим.

Погледът му се върна на лъка играчка, който държеше в ръце. Хавес се наслаждаваше на лова толкова много, че още не усещаше с пълна сила онова, което тази кучка му беше причинила. Счупи крехкия лък на две и го захвърли настрани.

— Запалете къщата. Изравнете я със земята.

 

 

Елена спря джипа.

— Пътят свършва тук.

— Горе поне няма дървета. — Гален скочи от джипа и изтича обратно по пътя. — Помогни ми да смъкна багажа, Форбс.

— Вятърът е все още прекалено силен, за да може той да кацне — каза Форбс. — Ако се опита, ще се разбие в планината.

— Тогава, на планината ще се наложи да отиде при Мохамед. — Той извади багажа, който се намираше в задната част на джипа. — Или нещо такова. Нямаме избор.

— Какво ще направите? — Елена беше зад тях.

— Сложи този хамут. — Той й хвърли два хамута, изработени от платно. — Сложи един и на Доминик. Кармайкъл ще спусне въже и ще ни издърпа към хеликоптера. Хамутите се закачат на пръстена във формата „О“ на въжето. След това ще трябва само да използват крика, за да ни издърпат.

— Ще ни вдигне във въздуха?

— Имаш ли по-добра идея? — Гален хвърли хамут и на Форбс. — Не очаквах толкова много хора, затова казах на Кармайкъл да спусне още един хамут с въжето. Това е добро и издръжливо оборудване. Същото използват и Специалните сили, когато им е трудно да измъкнат някого.

Елена беше привършила с омотаването на хамута около свещеника и сега слагаше своя собствен.

— Използвал ли си такива и преди?

— По дяволите, да. Никога не съм разчитал, че всичко ще се развие, както трябва. Защото обикновено не става така. — Той провери как са завързани всички хамути, преди да махне с ръка на Кармайкъл. — Трябва да решим как ще стане изкачването. Ти и Доминик ще сте първи. Аз и Форбс ще се закачим на втория пръстен. Аз ще взема детето.

— Кармайкъл ще спусне ли хамут и за Бари?

— Нямаме хамут, който да отговаря на неговите размери, затова ще го завържа за себе си и ще го държа здраво.

— Не, аз ще го взема.

— Вятърът се усилва все повече и може да се превърне в истинска буря, а ще е по-зле, когато хеликоптерът е над главите ни. Ти си силна, но аз съм по-силен. Факт е, че мишците на мъжете са по-силни, а ти си и ранена. Детето ще е в по-голяма безопасност с мен. — Той се усмихна. — А и знам какво ще ми се случи, ако случайно го изтърва. Просто ще трябва да го кача на хеликоптера.

Тя не искаше да признае, че е прав. Не искаше сигурността на Бари да зависи от никого, освен от нея. Но той беше по-силен. Беше го открила, докато се бореха. А и с тази рана не можеше да рискува.

— Ти си абсолютно прав. Ако с него се случи нещо, ти също няма да оцелееш.

— Успокояваща мисъл. — Той заобиколи джипа до онази страна, от която все още седеше Бари. Гален клекна до него. — Наистина много вълнуващо, ха? — Той се усмихна на малкото момче. — Страхуваш ли се?

— Не. — Бари погледна Елена. — Но мама се тревожи.

— Това е така, защото не разбира. Тя мислеше, че просто ще се разходим със самолета. Но ще е дори по-добре. — Сниши глас. — Ще летим.

Очите на Бари се разшириха.

— Като Питър Пан?

— Ти знаеш за него? Разбира се, че знаеш. А за Ламаринения звънец?

Бари кимна.

— Но ние не можем да летим точно като тях. Трябва да имаме въже, на което да се люлеем. Хеликоптерът ще ни дърпа известно време, а после ще се качим на него. Майка ти ще бъде първа, а после ти и аз ще летим заедно.

Погледът на Бари се отправи към върха на планината.

— Разстоянието до долу е голямо. Сигурен ли си, че няма да паднем?

— Погледни ме. — Гален задържа погледа на момчето с хипнотизираща сила. — Няма да паднем. Обещавам ти. Както каза майка ти, това ще е страхотно приключение. Ще дойдеш ли с мен?

Бари го гледаше втренчено, сериозно.

— Мама ще бъде ли в безопасност? Тя също ли няма да падне?

— Майка ти ще е в безопасност, да.

Внезапна, ослепителна усмивка озари детското личице.

— Кога можем да тръгнем?

Гален се засмя, изправи се и го вдигна от седалката на джипа.

— Веднага. — Той посочи хеликоптера, чиято странична врата беше отворена. — Ти ще останеш тук, докато аз завържа майка ти и Доминик.

— Аз мога ли да помогна? — запита нетърпеливо Бари.

— Не, ти просто дръж хеликоптера под око вместо мен.

Гален практически беше хипнотизирал Бари, както с учудване си помисли Елена. А говореше за Питър Пан. Той улови хамута, който Кармайкъл спусна, завърза ги, а после измери двайсет фута дължина от позицията на Елена, преди да закрепи своя и този на Форбс за въжето.

— По дяволите. — Погледът на Форбс беше насочен към пътя. — Автомобили. Само на няколко минути са.

— Това време може да ни е достатъчно. — Гален махна на Кармайкъл, после сграбчи Бари и го завърза здраво за тялото си. — Готово ли си, момче?

Бари кимна и прегърна Гален през врата.

— Аз трябва просто да се държа за теб ли?

Той вдигна палец, за да сигнализира на Кармайкъл.

— Да, ти просто се дръж. Ето, виждаш ли, там е майка ти, качва се…

Елена се опитваше да държи Бари под око, но вятърът беше прекалено силен. Той започна да я върти като перушинка, когато хеликоптерът се издигна над планината.

 

 

Фигурите приличаха на кукли на конци, които танцуват, задвижвани от човешки ръце зад кадър. Гомес вдигна пушката.

— Ще опитам да уцеля резервоара на хеликоптера.

— Не! — Хавес хвана ръката му. — Ако хеликоптерът падне на земята, синът ми ще загине. — Гневът го изпълваше, разкъсваше, задушаваше. — Виж дали няма да можеш да застреляш жената. Да й отнесеш главата.

Гомес се прицели внимателно, после спусна пушката.

— Прекалено са далеч. А и тя е почти до вратата на хеликоптера. Не мога да рискувам, щом не искаш да го свалим.

Бегълците почти се бяха скрили от погледите им. Кучката беше откраднала сина му втори път. Беше спечелила.

Не, той не можеше да приеме това.

— Открийте кой й е помогнал. Разпозна ли някого от мъжете?

— Не, но ще питам хората ни, които са в другата кола. Някой от тях може да е успял да ги разгледа по-добре.

Той извърна поглед от скалите.

— Направи го. Открий кой й е помогнал. Ще платят за това, което сториха.

 

 

Бари се смееше, когато го издърпаха в хеликоптера.

— Аз летях, мамо. — Той се хвърли в прегръдките на Елена веднага щом Гален го развърза. — Не беше ли забавно? Можем ли да го направим отново?

— Може би някой ден. Но няма да е точно така. — Тя го прегърна. — Радвам се, че ти хареса.

— Да, беше ми много забавно. — Той се обърна към Гален. — Много ти благодаря.

Гален сериозно кимна.

— Винаги си добре дошъл. За мен беше удоволствие. — Той стисна ръцете на двамата мъже, които се бяха справили с прибирането им. — Добра работа. — Обърна се към Елена. — Тад Пулман и Дейв Джеб, Елена.

Тя кимна.

— Благодаря ви.

Гален каза на Бари:

— Искаш ли да се запознаеш с пилота, който ни повози така хубаво?

— Моля те — каза нетърпеливо Бари. — Кармайкъл?

— Да, така се казва.

Бари погледна Елена.

— Може ли?

Тя бавно и подчертано кимна. Доминик започваше да се движи, а тя не искаше Бари да разбере какво се беше случило. Форбс гледаше през прозореца към земята под тях.

— Ела за малко тук, Елена.

Тя се приближи до прозореца.

— Какво има? Да не би…?

Черен дим. Пламъци се издигаха към небето.

— Къщата на Доминик?

— Да — прошепна тя. Всичките спомени за детството на Бари си бяха отишли, унищожени от жестокото дело. Тя затвори очи за миг, докато болката притихна. — Няма да кажем на Бари.

— Съжалявам.

— И аз. Трябва да го съобщя на Доминик. Той живя шест години в тази къща. Тя беше негов дом.

Седна до Доминик и се облегна на фюзелажа. С мускулите на гърба си чувстваше как хеликоптерът вибрира, и промени положението на тялото си, за да облекчи натиска. Раната й отново пулсираше и тя се чувстваше леко замаяна.

„Дръж се. Скоро ще можеш да се отпуснеш. Но още не е безопасно.“

Затвори очи и зачака Доминик да се събуди.

 

 

— Не трябваше да позволяваш на Гален да го направи — каза Доминик.

— Всичко беше свършило, преди да разбера какво се е случило. — Елена замълча за миг. — Но няма да те лъжа. Аз самата щях да го направя. Мислех по въпроса.

Той поклати глава.

— Не можеш да лишаваш хората от право на избор, Елена.

— Мога, ако това означава да запазя живота им. В света няма чак толкова много хора, за които да съм загрижена. Няма да позволя нито един от вас да ми бъде отнет.

Той се усмихна накриво.

— Дори това да означава да ни вземаш един по един.

— Хавес изгори къщата ти. Щеше да те убие.

— Не съм нов в играта на криеница. Помниш ли всичките онези години, които прекарах в отрядите на бунтовниците? Просто малко съм загубил практика.

— Хавес нямаше да ти даде възможност да възстановиш загубените си умения. Щеше да те проследи и буквално да те заколи. Сега ще направи всичко, за да ме нарани. По какъвто и да е начин.

— Сега? — Той я докосна нежно по бузата. — Вече доста сериозно се опита да съсипе живота ти.

— Преди не беше чак толкова озверен. Това не означаваше нищо за него. Аз бях просто развлечение. — Тя добави със силна горчивина: — Гарантирам, че сега не му е забавно. — Хвана ръката му, а гласът й вибрираше от силните чувства: — Зная, че не мислиш да се качиш на самолета в Меделин. Моля те, ела с нас. Какво ще стане с Бари, ако не успеем? Имаме нужда от теб.

— Имаш Форбс и Гален.

— Непознати, които не дават и пукната пара за него. За тях той е просто залог. — Тя го стисна по-здраво. — Ела с нас за няколко седмици или месец. Ти ми даде шест години от живота си. Дай ми още малко време.

— Елена…

— Моля те — настоя тя с колеблив глас. — Само докато хванат Хавес.

Той въздъхна, после бавно кимна.

— Няколко месеца. После трябва да се върна.

— Слава Богу! — Тя въздъхна дълбоко, с нескрито облекчение. — И ти благодаря, Доминик.

— Откога си разменяме благодарности? Сега, къде е Бари? Трябва да му покажа, че съм жив и мърдам.

Тя кимна към предната част на хеликоптера.

— При Гален е.

Той трепна, когато започна да разтрива тила си.

— Гален, изглежда, по различни начини, започва да се грижи за всичко.

— Само докато стигнем до Съединените щати. Там ще приключим с него. Форбс ми каза, че той ще е с нас само докато ни изведе от страната.

— Това може да не е чак толкова добре. Той е човек, който умее много неща и може би ще е добре да е около теб. Ти ще си в непозната земя и ще имаш нужда от помощ.

— Форбс ще се погрижи за нещата. Сключихме сделка и той ще я спази. — Тя погледна през прозореца. — Мисля, че се спускаме за кацане в Меделин.

 

 

— Значи тя го убеди да дойде с нас. — Погледът на Форбс беше фокусиран върху Доминик и Бари, които се придвижваха към предната част на самолета. — Не бях сигурен дали ще успее да го направи.

— Би преместила и небето, и земята, но няма да го остави тук. — Погледът на Гален се премести върху Елена, която седеше сама от другата страна на пътеката. Гърбът й беше абсолютно изправен, главата — също, погледът — право напред, всичките й мускули в правилно положение. — Има много силна воля. Не знам как успява да седи така. — Той се изправи. — Мисля, че е време за почивка.

Когато той застана до нея, Елена тревожно застина.

— Да?

— Време е за лягане. — Гален погледна часовника на китката си. — Ще минат най-малко още седем часа, докато стигнем до крайбрежието. Зад онези завеси има баня и спално помещение. Иди да подремнеш, ние ще останем тук.

— Благодаря, добре съм и така.

— Глупости. Просто се страхуваш да не се разпаднеш, ако се отпуснеш. Иди да полегнеш. Ще ти донеса болкоуспокояващи.

— Не искам Бари да се тревожи.

— Няма да се тревожи. Аз ще се погрижа за него. Ще се разтревожи повече, ако припаднеш. Той отива в напълно непозната за него обстановка. И ти ще трябва да си в състояние да му помогнеш да се адаптира.

— Ще бъда в състояние.

— Точно така. — Той й помогна да се изправи на крака. — Ако си починеш поне малко. Не изглеждаш толкова добре. — Побутна я леко по посока на завесите. — Измий си лицето и се опитай да се настаниш удобно. Ще ти дам няколко минути.

— Загрижеността ти е трогателна.

— Не съм загрижен. Това е проява на професионална отговорност. — Той тръгна по пътеката към Доминик и Бари. — Поверена си в момента на моите грижи и искам да съм сигурен, че ще си жива, когато приключа със задачата.

 

 

Елена премести глава в опит да намери по-хладно място върху възглавницата. Нямаше хладина. Беше толкова горещо…

— Аз идвам. Независимо дали си готова или не.

Гален беше дръпнал завесите и влязъл в тясното помещение. Елена бързо седна в леглото.

— Какво искаш?

— Нищо, за което да се тревожиш. Не помниш ли? Канех се да ти донеса нещо, което да облекчи болката. Няма нужда да заемаш отбранителна поза.

Замаяна от съня, тя си помисли, че той не може да очаква от нея нещо друго, освен да бъде предпазлива. Всяка минута, през която той беше в стаята, ясно усещаше кой е, какво е той. Не, не кой беше той. Съмняваше се, че някой знае какво се крие под повърхността, но тя чувстваше, че е опасен и може да бъде безмилостен и жесток. Макар да не изглеждаше такъв. Беше строен, в съвършена физическа форма, а в блестящите му черни очи се долавяше чувството за хумор и интелигентността му. Някои жени биха го нарекли привлекателен и дори красив. Едва когато започнеш да го изучаваш и вникнеш поне малко в него, долавяш заплахата.

Той отново дръпна завесите зад себе си.

— Бузите ти са зачервени. Вероятно имаш треска. Разкопчей ризата си, за да видя раната.

Елена не помръдна. Той се приближи.

— Трябва да сменя превръзката ти и да се уверя, че няма разкъсване. — Извади от джоба си две шишенца с хапчета. — Тогава, ако си добро момиче, ще ти дам две хапчета пеницилин, за да се пребориш с инфекцията.

Тя застина, вцепени се пред очите му.

— Нямам нужда да бъда добро момиче. Нито Форбс, нито Доминик ще ти разрешат да държиш лекарството далеч от мен.

— Това беше просто фраза. — Той присви очи, втренчил поглед в лицето й. — Какво си помисли, че искам да кажа?

Тя не отговори.

— Ти си помисли, че говоря за секс. — Той сви устни. — Сигурно си изгубила ума си. Не съм толкова загрубял.

— Мъжете нямат нужда да харесват жената, нито дори да я намират привлекателна, за да я изчукат. Те ни виждат като… Използват ни. Знаеш го.

— Не, не го знам. И не съм съгласен да ме бъркат с останалата част от човечеството. Това наранява егото ми. Не обобщавай.

— Защо не? Ти също обобщаваш по отношение на мен, нали? Винаги, когато говориш с Форбс за мен, мислиш: Жена като нея. — Тя добави гневно, язвително: — Е, не съм като никоя друга, аз съм себе си и се ценя такава, каквато съм. Можеш да ми причиниш болка, можеш да ме изчукаш, но пак ще бъда Елена Кайлър. Не някоя курва или безполезно…

— Шшш — каза Гален. — Хей, ти трепериш толкова силно!

Беше прав. По цялото й тяло преминаваха тръпки. „Престани. Не показвай слабост. Не и пред Гален.“

— Не треперя.

— Със сигурност трепериш. И е напълно разбираемо. Не си добре.

— Нямам нужда от твоето разбиране и съчувствие.

— Това не променя факта, че съм изпълнен с него. Това е едно от най-хубавите ми качества. Сега, след като се разбрахме, че няма да те изнасиля, разкопчей ризата си. Няма да ми покажеш нищо, което да не съм видял в къщата на Доминик, а като се има предвид произходът ти, не можеш да си толкова срамежлива.

— Като се има предвид каква жена съм?

— Това като че ли наистина те безпокои.

— Имам стойност.

— Кой е казал, че нямаш? — Той започна да изучава лицето й. — Или — кой се е държал така, сякаш нямаш? Какво ти се е случило в онзи затвор?

— Нищо, което не съм избрала да ми се случи. Те искаха да ме пречупят. Не го направиха. Не успяха.

— Казваш ми прекалено много. То е говорене, предизвикано от треската. Ще съжаляваш, когато се почувстваш по-добре. — Той седна до нея и разкопча ризата й. — Само да хвърля поглед и излизам.

Елена стоеше напълно изправена и гледаше втренчено над рамото му, в стената.

— Няма много кръв на превръзката, като се има предвид колко движения си извършила, а и шевовете са здрави. Не че съм очаквал нещо друго. — Той отново я закопча. — Каза, че и преди си била ранявана. Колко пъти?

— Лошо? — Тя се опита да мисли, въпреки че главата й беше замаяна от горещината и болката, която започваше да я обгръща. — Една рана от куршум в крака, когато бях на дванайсет. Баща ми каза, че никога нямало да се случи, ако съм внимавала. Друга в лявата ръка, когато бях на шестнайсет. Вече се бях научила да внимавам и вината не беше моя. Един щик се вряза в лявата ми страна, когато бях на двайсет. Тази е четвъртата.

Той стисна устни.

— Не е ли удобно, че можеш да обозначиш преминаването си от детството до зрялата възраст с рани от война? Сигурен съм, че не много жени могат да го направят.

— А ти как обозначаваш преходите в твоя живот, Гален?

— Не би искала да знаеш. Ще ти донеса вода, за да глътнеш хапчетата.

— И сама мога да си донеса.

— Така ще ме лишиш от удоволствието да знам, че разчиташ на мен. — Той изчезна в банята и се върна с чаша вода. Отвори шишенцето и й подаде хапчетата. — Хайде, глътни ги.

Тя го гледаше предизвикателно, но глътна хапчетата и остави чашата на масата. Гален се спря, преди да мине през завесите.

— Имаш седем часа да дремнеш и така да успокоиш треската. Няма да искаш да те сваля на ръце от самолета в Сан Франциско. Помисли колко ще е унизително.

— Няма да е унизително. Ще взема от теб това, което трябва.

Той я гледа замислено в продължение на няколко секунди.

— Би направила всичко за момчето, нали?

— Всичко.

— Почти съжалявам Форбс. — Той не изчака да чуе отговора й.

Елена лежеше по гръб и дишаше дълбоко. Чувстваше се изтощена и не знаеше дали това се дължи на треската или на разговора с Гален. Мислеше, че той е като наемните войници, които беше познавала в миналото, но беше много по-сложен. Беше странно това, че я спря от опасността да разкрие прекалено много за себе си, защото знаеше, че по-късно тя ще се срамува от слабостта си. И Елена се срамуваше. Не биваше да бърбори така. Треската, изтощението, страхът от предстоящото, ужасът от миналото… Но все още би могла да си върне контрола.

Ще е по-силна, след като си почине. Трябваше да изпразни съзнанието си от всички мисли за Гален, за да може да поспи и да бъде силна заради Бари, когато се събуди. Затвори очи и се опита да се отпусне. Исусе, как само се надяваше, че няма да сънува Хавес!

 

 

— Добре ли е Елена? — запита Доминик, когато Гален седна до него.

— Не е в състояние да се бие. — Гален погледна Бари, дълбоко заспал под одеялото на една седалка от другата страна на пътеката. — Но няма да го признае. Мисля, че е преживяла повече, отколкото би могла да понесе в момента.

— Грешиш. Тя може да се справи — каза Доминик. — Никога не съм видял нещо, което може да я спре, а я познавам от времето, когато беше на десет години. — Той се замисли за миг. — Е, веднъж беше много близо до затруднението, но намери начин да се измъкне.

— Какво се случи?

Той се усмихна.

— Ще трябва да попиташ нея.

— Не е никак вероятно. Тя е била в армията на бунтовниците, когато е била на десет?

— Разнасяше съобщения от едното село в другото, когато беше дори по-малка. Баща й започна да я обучава едва след година — две.

— Прекрасно.

— Той не беше най-добрият баща на света, но, както ти казах, имаше харизматично излъчване, беше отличен войник, а също и добър учител. Елена беше забележително умела в бойните изкуства, когато беше едва на дванайсет. Тъжно…

— Ти не можа ли да го предотвратиш?

Той поклати глава.

— Бях гост в лагера им. Ако се намесех, бунтовниците щяха да ме изхвърлят. Беше трудно за мен, но се научих да правя компромиси. Нямах пълна свобода да правя всичко, което поискам, но все пак имаше неща, които ми бяха позволени. Можех да преподавам, да давам утеха и разбиране и, понякога, по-конкретна помощ.

— Като, например, с Бари?

Усмивка озари лицето му, когато погледна спящо то дете.

— Това беше моя радост и моя привилегия. Не можах да дам на Елена всичко, от което тя имаше нужда като дете, но имах втори шанс с Бари. Вярвам, че Бог винаги ни помага да намерим вярната пътека. Когато Елена имаше нужда от помощ с Бари, аз разбрах, че това е моят начин да бъда полезен. — Той повдигна вежди. — Задаваш много въпроси. Защо?

— Любопитството ми е вродено.

— А Елена е интригуваща жена.

— Понеже се опита да ме убие минута, след като се срещнахме за първи път, ми е трудно да мисля за нея като за жена.

— Тогава защо си толкова ядосан на мисълта за това, как баща й я е отгледал?

— Просто не ми харесва, когато децата са принудени да пораснат преждевременно.

— Както се е случило и с теб?

Гален мълча минута — две.

— Ходиш ли на риболов?

— Това ми е в природата. Призвание ми е. — Доминик наклони глава и започна да изучава Гален. — Ти си интересен човек и вероятно си по-добър, отколкото признаваш.

Той се засмя тихо.

— Бих могъл да бъда. Освен ако на света няма не що по-добро от съвършенството. — Усмивката му изчезна. — Доминик, аз съм циник, егоист и съм извършил повече грехове, отколкото ти би могъл да преброиш за цял човешки живот. Но това не означава, че съм изцяло лош. Сравнен с мъже като Хавес, може дори да мина за добър.

— Сравнени с него, повечето хора са добри.

— Не искаш ли да спасиш неговата душа? Каква възможност само!

Доминик поклати глава.

— Ще ми е трудно да помоля Бога да му прости след онова, което е сторил на хората, които обичам. Предполагам, че затова вече не съм свещеник.

— Но сега си повече човек отпреди. — Той сви рамене. — Какво ще кажеш да изиграем една игра на дама, преди Бари да се е събудил и да има нужда от теб? Полетът ще е дълъг, а аз лесно се отегчавам.

— Забелязал съм у теб определено неспокойствие. — Той го погледна замислено. — Какво правиш, за да го подчиняваш на волята си?

Гален се усмихна широко.

— Не искам да разваля илюзиите ти като ти кажа. — Той разгъна картона за игра на дама. — Ще взема черните кръгчета. Те ми подхождат повече, както би казала майка ми.

 

 

— Време за ставане.

Елена отвори очи и видя, че Гален стои от вътрешната страна на завесите.

— Всичко е наред. Има час до приземяването ни. Имаш ли нужда от помощ?

Тя поклати глава и с мъка се изправи до седнало положение.

— Добре съм.

— Все още не си се възстановила, но вероятно си по-добре отпреди. Спа като мъртва. Всъщност откога не си се наспивала?

— Не помня. Няма значение. Как е Бари?

— И той поспа два часа. — Гален се обърна с намерението да я остави сама. — Ако имаш нужда от помощ в банята, извикай. Между другото, Форбс иска да говори с теб.

Елена отметна чаршафите.

— И аз искам да говоря с него.

След петнайсет минути тя се настани до Форбс.

— Къде ни водиш?

— Точно по този въпрос исках да говоря с теб — каза Форбс. — Има едно място северно от Сан Франциско, сред лозята, което и преди сме използвали като убежище. Някога лозята даваха грозде, но сега са изоставени. Обадих се и уредих да бъдем посрещнати на летището от екип, който да ни закара право там.

Тя застина, тялото й видимо се скова.

— Какъв екип?

— От полицаи. — Той продължи да говори бързо: — Зная, че не искаш намесата на каквито и да било правителствени институции, но не мога да те защитавам сам. Уведомих шефовете си за ситуацията и те се съгласиха да работят с мен. Изведохме те от страната, без да замесваме правителството, но сам не мога да ти осигуря достатъчно защита.

Тя знаеше, че вероятно случаят е точно такъв. Това не й харесваше, но в момента едва ли можеше да направи нещо по въпроса.

— Познаваш ли мъжете, които ще бъдат включени в екипа?

— Познавам онзи, който ще е главен, а накарах да проверят старателно останалите трима. Изключително чисти са. Можеш да им имаш доверие.

Тя поклати глава.

— Ти им имай доверие. Аз не мога да си позволя да имам доверие на никого. Нямам това право. Отговорна съм за Бари и за Доминик.

— А аз отговарям за теб.

— Не е същото. — Тя направи пауза. — Ти ще ме заведеш до лозята. Няма да отида с никого другиго.

— Имам такова намерение.

— Не, ти ще шофираш. Ти ще провериш лозята. Екипът може да ни следва.

— Винаги проверяваме убежището, преди да заведем в него обекта. Хавес не е имал време да разбере нищо. Няма за какво да се тревожиш.

Форбс беше толкова сигурен, осъзна Елена с огромно учудване. Нима не разбираше, че тя няма да е в безопасност, докато Хавес не бъде мъртъв?

— Ти самият ще провериш убежището.

Той сви рамене.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Нима не знаеш, че сигурността ти е почти толкова важна за мен, колкото е и за теб?

— Не, не е така. Ти искаш да заловиш царя на наркотиците. А аз трябва да запазя сина си жив и далеч от него. Не може и да става дума за сравнение.

Той се поколеба, после бавно кимна.

— Права си. Синът ти е важен. Но също толкова важни са и останалите деца, които този кучи син превръща в жертви чрез зависимостта от наркотиците.

— В момента не мога да мисля за тях. Не мога да спася целия свят. Опитвам се да осигуря безопасност на Бари. — Погледът й се премести върху Гален, който говореше с Доминик. Двамата седяха няколко седалки пред тях. — Ще помолиш ли Гален да дойде с нас?

— Неговата работа е приключена. Той не обича да работи с федералните органи, а и услугите му са ужасно скъпи. Имах късмет, че го убедих да те изведе от страната.

— Ще го помолиш ли да дойде и да провери мерките за сигурност? Той те харесва. Може да се съгласи.

— Изненадан съм, че го искаш. Отношенията ви не бяха много топли.

— Не искам него. Но той знае какво прави. Това е достатъчно за мен. Бих използвала услугите и на самия дявол, ако това означаваше пълна сигурност за Бари.

— Аз ще му осигуря безопасност, Елена.

— Помоли Гален.

Той направи гримаса.

— Отново се чувствам като в скъп частен клуб, където членство се разрешава само на определени лица. — Той се изправи. — Ще го помоля, но се съмнявам, че от това ще има полза. — Върна се след няколко минути, като клатеше глава. — Отговорът му е, че неговите задължения са приключили, оттук нататък работата е изцяло моя. Казах ти, че няма да се съгласи.

— Струваше си да опитам.

Гален се беше обърнал и я гледаше. Тя предизвикателно срещна погледа му. Не биваше той да мисли, че тя моли за помощ. „Аз всъщност нямам нужда от теб, Гален. Ти беше просто нещо като застрахователна полица. Ако имах нужда от теб, щях да намеря начин да получа помощта ти.“

Внезапно, той се усмихна и тя имаше странното чувство, че е прочел мислите й. Извърна поглед. „Забрави за Гален. Мисли за убежището сред лозята. Мисли за това, че трябва да намериш начин да се увериш, че Хавес не се е добрал до някои от ужасно чистите агенти на Форбс.“

 

 

Гален стоеше и гледаше как Форбс шофира черния „Седан“ към изхода на летището, следван отблизо от другия черен автомобил, в който беше екипът полицаи.

Заминаха. Работата свърши. Време беше да се премести, да се захване с нещо друго.

Форбс беше достатъчно умен и тази операция означаваше прекалено много за него, за да си позволи дори секунда невнимание. Елена Кайлър беше издръжлива и той беше готов да заложи на нея срещу почти всекиго. Нека те двамата проведат своята битка с Хавес. Той беше свършил своята част от работата, като я беше извел от страната.

Беше време да отиде на риболов.

Идеята го остави със странно чувство за празнота. Но пък за него не беше нещо необичайно да се чувства разочарован след работа, свързана с много напрежение. А да бъде край Елена, беше нещо като инжекция чист адреналин.

Прекалено лошо беше това, че Хавес все пак можеше да я убие.

Видя, че Елена наклони глава, за да чуе нещо, което детето й казваше.

Не беше негова работа. Черният „Седан“ почти беше изчезнал от погледа му. О, какво, по дяволите. Нямаше да му струва кой знае какво да се обади няколко пъти на Манеро в Богота…